№ 4694
гр. София, 16.07.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Е СЪСТАВ, в публично
заседание на шести февруари през две хиляди двадесет и пета година в
следния състав:
Председател:Рени Коджабашева
Членове:Мария Г. Шейтанова
Рафаела Ст. Матева
при участието на секретаря Капка Н. Лозева
като разгледа докладваното от Рафаела Ст. Матева Въззивно гражданско дело
№ 20231100512747 по описа за 2023 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
Производството по делото е образувано по въззивна жалба вх. №
176841/25.08.2022 г., подадена от ищеца в първоинстанционното производство
„Делта Кредит“ АДСИЦ, ЕИК *********, чрез юрк. Р.Г., срещу Решение №
8175/16.07.2022 г., постановено по гр.д. № 68701/2021 г. по описа на
Софийски районен съд, 124 състав, с което съдът е отхвърлил предявените от
„Делта Кредит“ АДСИЦ, ЕИК ********* срещу В. З. М., ЕГН **********
искове с правна квалификация чл. 422 ГПК, вр. чл. 240, ал. 1 от ЗЗД и чл. 99 от
ЗЗД и чл. 86 ЗЗД, за признаване за установено, че ответникът дължи на ищеца
следните суми, а именно: сумата от 7666,52 лв. – главница, представляваща
неплатено задължение, съгласно сключен между В. З. М. и „Алфа Банк“ А.Е.,
чрез клона си „Алфа Банка – Клон България“ договор за потребителски
кредит-ваканция №238-48/2008 г., ведно със законна лихва от 27.5.2020 г. до
изплащане на вземането, както и сумата от 1976,26 лв. - мораторна лихва за
периода от 28.8.2017 г. до 12.3.2020 г., които вземания са прехвърлени на
ищеца с договори за продажба на вземания от 29.03.2010 г. и Приложение № 1
към него от цедента „МТ Проджект“ ЕООД и за които вземания е издадена
заповед за изпълнение по чл. 410 от 02.07.2020 г. по ч. гр. д. №19961/2020 г.,
по описа на СРС, 124 състав. С оглед изхода на спора е разпределена и
отговорността за сторените от страните разноски в заповедното и исковото
производство.
1
Във въззивната жалба се излагат доводи за неправилност на
постановеното от Софийски районен съд решение. Оспорва се изводът на
първоинстанционния съд, че праводателят на ищеца „МТ Проджект“ ЕООД не
е придобил процесните вземания, тъй като не са посочени в Приложение № 1
към договор за цесия от 25.03.2010 г., поради което и същите не са
прехвърлени в полза на ищеца с договора за цесия от 29.03.2010г. В тази
връзка се излага подробно становище, че праводателят на ищеца е придобил
процесното вземане чрез договор за цесия от 25.03.2010 г., сключен между
него и „Алфа Банка“ АД, действащо чрез „Алфа Банка – клон България“, като
поддържа, че същото е индивидуализирано в Приложение № 1 към договора
за цесия. Счита, че поради това в правната сфера на ищеца валидно е
прехвърлено процесното вземане в резултат на договора за цесия от 29.03.2010
г. Излага се становище за действителност на горепосочения договор за цесия,
както и на представеното пред съда споразумение от 20.08.2014 г., сключено
между ищеца и ответника. Твърди се, че ответникът е надлежно уведомен за
прехвърлянето на вземането, поради което и счита, че са доказани всички
предпоставки за основателност на предявените искове. С оглед на изложеното
се отправя искане първоинстанционното решение да бъде отменено, а
предявените искове – уважени. Претендира разноски.
В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК е постъпил писмен отговор на
въззивната жалба с вх. № 45085/17.02.2023 г. от В. З. М., чрез адв. М. Л., в
който се излагат подробни доводи за нейната неоснователност. Посочва се, че
първоинстанционният съд правилно е приел, че ищецът не е придобил
процесното вземане, тъй като същото не е прехвърлено и на неговия
праводател - не е посочено в Приложение № 1 към договора за цесия от
25.03.2010 г. Изразява се по същество становище за недействителност на
договора за кредит. Поддържа се, че дори и да се приеме, че процесните
вземания са дължими, то същите са погасени по давност, като не е налице
отказ от изтеклия давностен срок. С оглед на изложеното се отправя искане
подадената въззивна жалба да бъде оставена без уважение, а
първоинстанционното решение – да бъде потвърдено. Претендира разноски.
Софийски градски съд, като прецени събраните по делото
доказателства и взе предвид наведените доводи на страните, приема за
установено от фактическа и правна страна следното:
Въззивната жалба е подадена от активно легитимирана страна в
законоустановения срок и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт,
отправена е до съответния родово и местно компетентен съд, поради което се
явява допустима и следва да бъде разгледана по същество.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната
му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с
изключение на случаите, когато следва да приложи императивна
2
материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя
от страните - т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на
ВКС.
След извършена проверка съдът намира, че постановеното решение е
валидно и допустимо, като по направените във въззивната жалба оплаквания
за неговата правилност, намира следното:
Първоинстанционният съд е бил сезиран с обективно съединени искове
с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1, във вр. чл. 240 ЗЗД,
вр.чл. 86, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 99, ал. 1 ЗЗД.
Основателността на предявените искове е обусловена от установяване от
страна на ищцовото дружество наличието на следните предпоставки:
възникването на облигационно отношение с ответника; получаване на
паричната сума от ответника; настъпване на падежа на задължението за
връщане на вноските по заема и конкретния им размер, както и че процесните
вземания са прехвърлени с цесия, за която длъжникът е бил надлежно
уведомен.
За установяване основателносттта на предявените искове пред
първоинстанционния съд са представени следните писмени доказателства:
молба-декларация за потребителски кредит рег. № 396-48/26.01.2008 г.;
договор за потребителски кредит – ваканция № 238-48/2008 от 04.02.2008 г.,
ведно с погасителен план към него; усвояване на кредит от 05.02.2008 г.;
споразумение от 20.08.2014 г., сключено между „Делта Кредит“ АДСИЦ и В.
З. М.; договор за продажба на вземания от 25.03.2010 г., сключен между „Алфа
Банка“ А.Е., действаща чрез „Алфа Банка – Клон България“ и „МТ Проджект“
ЕООД, ведно с Приложение № 1 към него; договор за прехвърляне на
вземания от 29.03.2010 г., сключен между „МТ Проджект“ ЕООД и „Алфа
Кредит“ АДСИЦ (със сегашно наименование „Делта Кредит“ АДСИЦ).
По делото е прието и заключение на съдебно-счетоводна експертиза, в
което вещото лице е посочило, че размерът на задължението на В. З. М.
съгласно споразумението от 20.08.2014 г. е в размер на 8518,34 лева, като за
периода от 20.08.2014 г. до 27.08.2017 г. ответникът е заплатил на ищеца суми
в общ размер от 568,00 лева. В заключението е посочено също, че при
неспазване на условията по споразумението от 20.08.2014 г. общият размер на
задължението за периода от 27.03.2015 г. до 27.08.2017 г. възлиза на сумата от
7950,34 лв. Изчислено е, че размерът на главницата, претендирана към датата
на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК (27.05.2020 г.) е 7 666,52 лв., а
размерът на мораторната лихва, дължима за периода от 28.08.2017 г. до
12.03.2020 г., е 1976,26 лв.
От събраните пред първоинстанционния съд доказателства се
установява, че на 04.02.2008 г. между „Алфа Банка“ АД, действащо чрез
„Алфа Банка – клон България“, и ответника В. З. М. е сключен Договор за
потребителски кредит – Ваканция №238- 48/04.02.2008 г., съгласно който
дружеството е предоставило на ответника паричен заем в размер на 8 000
3
лева, които ответникът се е задължил да погаси със срок на издължаване 96
месеца. Страните са уговорили фиксирана годишна лихва по кредита в размер
на 10,5 %, който размер не надхвърля трикратния размер на законната лихва,
поради което и договорната клауза според настоящия въззивен съдебен състав
се явява действителна. Посочен е и годишният процент на разходите по
кредита в размер на 11.1400%. Съгласно чл. 10 от договора (а и от
представения погасителен план към него) погасяването на задължението се
извършва на 96 анюитетни месечни вноски, всяка от които в размер на 123,52
лева и краен срок на погасяване – 05.02.2016 г. В договора е посочена и
общата сума, дължима от кредитополучателя по договора – 11 857,92 лв. От
представените пред съда писмени доказателства – документ от 05.02.2008 г., с
наименование „вноска“, изходящ от Алфа Банк, а и от заключението на
съдебно-счетоводната експертиза, се установява, че кредитът е усвоен на
05.02.2008 г., на която дата посочената в договора банкова сметка на ответника
е заверена със сумата от 8 000 лв.
Спорно в производството е дали процесните вземания са прехвърлени с
валидни договори за цесия от 25.03.2010 г. и 29.03.2010 г., както и дали спрямо
тях е изтекла погасителната давност.
По отношение договорите за цесия:
Настоящият въззивен съдебен състав намира, че въззивникът-ищец е
материално правно легитимиран да претендира процесните суми, поради
следните съображения:
Съгласно чл. 99 от ЗЗД, кредиторът може да прехвърли своето вземане,
освен ако законът, договорът или естеството на вземането не допускат това.
Прехвърленото вземане преминава върху новия кредитор с привилегиите,
обезпеченията и другите му принадлежности, включително с изтеклите лихви,
ако не е уговорено противното. Прехвърлянето има действие спрямо третите
лица и спрямо длъжника от деня, когато то бъде съобщено на последния от
предишния кредитор.
Договорът за цесия се дефинира като такъв, при едно вземане се
отстъпва от досегашния му носител на едно трето, чуждо на тази връзка лице.
Този договор се определя още като каузален, неформален и консенсуален.
Негов предмет е прехвърлянето на вземане, което следва да съществува, към
момента на сключване на договора и да е прехвърлимо. След съобщаване на
цесията от страна на цедента съгласно чл. 99, ал. 3 ЗЗД като нов кредитор
спрямо длъжника се легитимира цесионерът / Решение № 60163 от 19.07.2021
г. по т. д. № 2298 / 2019 г. на Върховен касационен съд, 1-во търг. отделение/.
Съобщението до длъжника обаче не е елемент от фактическия състав, който
поражда действие между страните по договора, поради което вземането
преминава върху цесионера със самото му сключване /в този смисъл е
решение № 160/04.07.2018 г. по т. д. № 1164/2017 г. на ВКС, Второ ТО,
решение № 89/30.09.2020 г. по гр. д. № 3827/2019 г. на ВКС, Четвърто ГО/.
Пред първоинстанционния съд са представени следните договори за
4
прехвърляне на вземания:
Договор за продажба на вземания от 25.03.2010 г., сключен между „Алфа
Банка“ А.Е., действащо чрез клона си „Алфа Банка – клон България“ –
продавач и „МТ Проджект“ ЕООД – купувач. От договора се установява, че
продавачът прехвърля, като продава на купувача портфейл от вземания с
посочен общ размер по подписани с длъжниците на продавача договори за
потребителски кредити за уговорената в договора покупна цена, които
вземания са изброени в Приложение № 1 – неразделна част от договора. Пред
съда е представено и извлечение от Приложение № 1, в което са посочени
номера и датата на договора за кредит, вземанията по който се прехвърлят;
името на длъжника – В. З. М.; датата на сключване и крайната дата на
погасяване; размер на главницата и лихвата. От горепосоченото се установява,
че с договора за продажба на вземания от 25.03.2010 г. в полза на „МТ
Проджект“ ЕООД са прехвърлени вземанията по договор за потребителски
кредит – Ваканция № 238-48/2008 г. от 04.02.2008 г. с длъжник – ответника В.
М., които са в следните размери: 7571,27 лв. – главница и 947,07 лв. –
мораторна лихва или общо 8518,34 лв.
Договор за прехвърляне на вземания от 29.03.2010 г., сключен между
„МТ Проджект“ ЕООД – цедент и „Алфа Кредит“ АДСИЦ (със сегашно
наименование „Делта Кредит“ АДСИЦ) - цесионер. В чл. 2.1 от договора е
посочено, че цедентът прехвърля, като продава на цесионера портфейл от
вземания с посочен общ размер за уговорената в договора покупна цена, които
вземания са изброени в Приложение № 1 – неразделна част от договора. Пред
съда е представено и извлечение от Приложение № 1, в което са посочени
номера и датата на договора за кредит, вземанията по който се прехвърлят;
името на длъжника – В. З. М.; датата на сключване и крайната дата на
погасяване; размер на главницата и лихвата. От горепосоченото се установява,
че с договора за продажба на вземания от 29.03.2010 г. в полза на „Алфа
Кредит“ АДСИЦ (със сегашно наименование „Делта Кредит“ АДСИЦ) са
прехвърлени вземанията по договор за потребителски кредит – Ваканция №
238-48/2008 г. от 04.02.2008 г. с длъжник – ответника В. М., които са в
следните размери: 7571,27 лв. – главница и 947,07 лв. – мораторна лихва или
общо 8518,34 лв.
С оглед горепосоченото, настоящият въззивен съдебен състав намира, че
по делото е доказано, че ищецът е процесуално и материалноправно
легитимиран да претендира процесните вземания.
В допълнение следва да се посочи, че съгласно решение № 60256 от
07.03.2022г. на ВКС по гр.д. № 3590/2020 г., IV ГО, относно легитимацията на
длъжника да оспори валидността на договора за цесия по иск относно
цедираното вземане, съдът приема, че длъжникът няма интерес да оспорва
валидността на договора за цесия след получаване на уведомлението по чл. 99,
ал. 4 от ЗЗД, а такъв интерес липсва и преди този момент, тъй като
изпълнението на новия кредитор може да бъде отказано само поради липсата
5
на уведомление. Предвид на това длъжникът не е легитимиран да оспори
валидността на договорите за цесия по иск относно цедираните вземания,
освен в предвидените от закона случаи, когато прехвърлянето на вземането е
изрично забранено или допустимо при изрично установени условия, които в
случая не са налице. Ето защо ответникът-длъжник няма правен интерес да
оспорва валидността на представените по делото договори за цесия,
легитимиращи ищеца като кредитор по процесните вземания.
За валидността на цесията е необходимо вземането да е
индивидуализирано /чрез посочване на източника – юридическият факт или
правоотношение, от което произтича прехвърленото вземане и страните по
него/, и да бъде определимо, но не е необходимо то да е ликвидно и изискуемо
– т.е. да е безспорно и определено по основание и размер, или да е настъпил
падежът му. Предметът на договора за цесия трябва да е определен или
определяем, за да поради действие договора – в този смисъл е Решение № 32
от 9.09.2010г. на ВКС по т.д. № 438/2009г., II ТО и Решение № 196 от
22.11.2018г. по гр.д. № 3871/2017г. по описа на ВКС, Четвърто ГО. В
конкретния случай съдът приема, че в процесните договори за цесия
прехвърленото вземане е индивидуализирано в необходимата за това степен –
посочен е номер на договора за потребителски кредит, от който произтича
вземането, длъжник и размер. Поради изложеното процесните договори за
цесия са валидни и годни да прехвърлят процесното вземане в полза на
цесионера.
Доколкото по делото се установи, че ищецът е титуляр на процесните
вземания, следва да бъде разгледано и релевираното от ответника възражение
за изтекла в негова полза погасителна давност.
Пред първоинстанционния съд е представено споразумение от
20.08.2014 г., сключено между ищеца „Делта Кредит“ АДСИЦ, в качеството
му на кредитор и ответника В. З. М., в качеството му на длъжник. В него
страните са посочили, че с договор за продажба на вземания от 29.03.2010 г.,
сключен между „МТ Проджект“ ЕООД и „Алфа Кредит“ АДСИЦ (със сегашно
наименование „Делта Кредит“ АДСИЦ) кредиторът е придобил вземане
срещу длъжника в размер, възлизащ към датата на споразумението на сумата
от 8518,34 лв. Страните са се споразумели, че размерът на задължението ще
бъде редуциран с 40 % и ще възлиза на сумата от 5111,00 лв., при следните
условия: задължението ще бъде изплащано на 36 броя равни ежемесечни
вноски с падеж на 27-мо число от месеца, всяка в размер на 141,97 лв.
Посочено е, че падежът на първата погасителна вноска е 27.09.2014 г., а на
последната – 27.08.2017 г. В чл. 6 на споразумението се сочи, че в случай на
неизпълнение от страна на длъжника на някое от горепосочените условия, то
редукцията на задължението му „става невалидна“, като кредиторът има право
без покана и без предизвестие да обяви за изискуема цялата неплатена сума,
намалена с направените плащания.
Настоящият въззивен съдебен състав приема, че сключеното между
6
страните споразумение няма характера на спогодба по смисъла на чл.365 от
ЗЗД, тъй като не са уговорени взаимни отстъпки, а по своята правна
характеристика представлява договор за опрощаване на дълга в размер на 40%
от общата сума по смисъла на чл.108 от ЗЗД, действието на който е поставено
в зависимост от сбъдването на отлагателно условие по смисъла на чл. 25, ал. 1,
пр. 1 ЗЗД. Съгласно разпоредбата на чл.25 от ЗЗД условието е винаги бъдещо и
несигурно събитие, т.е. някакво обстоятелство/юридически факт – събитие
или действие, което трябва да се прояви след сключване на сделката и да не се
знае дали ще настъпи. Общото изискване за валидност на условието в
гражданското право е то да бъде възможно и да не противоречи на
императивни правни норми или на добрите нрави. В противен случай
уговорката за условие ще бъде нищожна. С оглед правните последици,
условията се делят на отлагателни и прекратителни, като страните, съгласно
установения в чл.9 от ЗЗД принцип за свобода на договарянето, могат да
поставят сключения от тях договор под условие, предвиждайки
потенциалните изменения в облигационната връзка, досежно целия комплекс
от права и задължения или отделни негови елементи.
В случая от заключението на съдебно-счетоводната експертиза се
установява, че длъжникът е заплатил на ищеца суми в общ размер от 568,00
лева през периода от 20.08.2014 г. до 29.12.2014 г.
Според настоящия въззивен съдебен състав при преценката относно
изискуемостта на процесното вземане, респективно момента, от който ще
започне да тече погасителна давност за него и доколкото липсва противна
уговорка на страните в споразумението от 20.08.2014 г., приложение следва да
намери представения по делото погасителен план към договор за
потребителски кредит-Ваканция № 238-48/2008 г.
Относно момента, считано от който следва да започне да тече
погасителната давност за процесното вземане, има постановено Тълкувателно
решение № 3/21.11.2024 г. по т.д.№ 3/2023 г. на ОСГТК на ВКС, разрешенията
на което са задължителни за съдилищата съгласно чл. 130, ал. 2 ЗСВ. В
мотивите на решението върховните съдии са посочили, че „нормата на чл. 114,
ал. 1 ЗЗД винаги свързва началния момент на течението на давностния срок с
изискуемостта на вземането на кредитора, тъй като това е моментът, от който
може да се търси изпълнение. В разпоредбите, уреждащи института на
погасителната давност, не съществува норма, разграничаваща началото на
давностния срок в зависимост от това дали задължението е периодично или е
едно задължение, изпълнението на което се осъществява по волята на страните
на части. В последната хипотеза, независимо че задължението е едно,
уговорените падежи - моментите на дължимо изпълнение на всяка една от
вноските (представляващи части от главното задължение), са предварително
определени и с погасяването на всяка една от тези вноски, се погасява и част
от главното задължение, като изискуемостта на вземането за съответната
вноска настъпва с настъпването на падежа й. В случая не става въпрос за
частично изпълнение от страна на длъжника без съгласието на кредитора, а за
7
разсрочено изпълнение на главницата по договора, за което страните са
постигнали изрично съгласие. От редакцията на разпоредбата на чл. 114, ал. 1
ЗЗД не може да се направи извод, че давността за всяка една от
последователно разсрочените във времето вноски, чиято изискуемост вече е
настъпила, започва да тече след като целият дълг стане изискуем (от падежа
на последната вноска или в хипотезата на предсрочна изискуемост). Такъв
извод би се явил в противоречие със същността и целта на института на
погасителната давност, изяснени в тълкувателната практика на ВКС“.
С оглед гореизложеното следва, че макар и задължението на ответника
В. З. М. по процесния договор за кредит да е едно, изпълнението му по волята
на страните е разсрочено – чрез заплащане на равни месечни погасителни
вноски.
Предвид това относно давността за процесните вземания намира
приложение посоченото в Тълкувателно решение № 3/21.11.2024 г. на ОСГТК
на ВКС, а именно, че същата започва да тече от момента на изискуемостта на
съответната вноска.
Съгласно чл. 116, б. "б.", пр. 1 от ЗЗД давността се счита за прекъсната с
предявяване на иск. В процесния случай съгласно чл. 422, ал. 1 от ГПК искът
за съществуване на вземането се счита за предявен от момента на подаване на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение. Прилагайки двете
разпоредби се налага изводът, че погасителната давност за нуждите на
настоящото производство се счита за прекъсната от 27.05.2020 г. - датата на
подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение. В случая
приложение намира предвидения в чл. 110 ЗЗД 5-годишен давностен срок.
Следователно погасени по давност биха били вземанията, чиято изискуемост
е настъпила преди 27.05.2015 г. Следва да бъде обаче спирането на всички
срокове, в това число и давностните, установено с чл. 3, ал. 1 от Закона за
мерките и действията по време на извънредното положение, обявено с
решение на НС от 13.03.2020 г., отнасящо се за периода от 13.03.2020 г. до
20.05.2020 г., което измества горепосочения момент на изтичане на давността,
поради което погасителните вноски с падеж от 06.04.2015 г. до 05.02.2016 г. не
се явяват погасени по давност. С оглед на това дължима се явява сумата от
1358,69 лева – главница, до който размер предявеният иск се явява
основателен. За горницата над сумата от 1358,69 лв. до пълния претендиран
размер искът с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1, във вр.
чл. 240 ЗЗД, вр. чл. 99, ал. 1 ЗЗД следва да се отхвърли като погасен по
давност.
Доколкото в посочените погасителни вноски е включено и вземане за
възнаградителна лихва следва да бъде обсъдено въведеното от ответната
страна възражение за недействителност на договорната клауза, уреждаща
заплащането й.
С оглед предмета, страните и съдържанието на правата и задълженията
по процесния договор за кредит, се установява, че същият е договор за
8
потребителски кредит по смисъла на чл. 9 ЗПК, поради което и по отношение
на него се прилагат правилата, уреждащи специална закрила на потребителя.
Приложимите в процесния случай норми на Закона за потребителския
кредит са повелителни, поради което по отношение на тях намират
приложение дадените разрешения в т. 1 и т. 3 от Тълкувателно решение №
1/2013 год. на ВКС по тълкувателно дело № 1/2013 год., ОСГТК, според които
при проверка на правилността на първоинстанционното решение въззивният
съд може да приложи императивна материалноправна норма, дори ако
нейното нарушение не е въведено като основание за обжалване, т.е. той може
служебно да се произнесе по действителността на клаузи в договор за
потребителски кредит, когато са налице правни или фактически основания за
това. В случая са наведени изрични възражения за недействителността на
клаузата, уреждаща заплащането на договорна лихва.
Според съдебната практика възнаградителната лихва може да надхвърля
размера на законната лихва, с която се съизмеряват вредите за времето, в което
остава неудовлетворено кредиторовото парично притезание. Приема се още
обаче, че противоречат на добрите нрави уговорки, с които неравноправно се
третират икономически слаби участници в оборота, използва се недостиг на
материални средства на един субект за облагодетелстване на друг, като е
изведено, че уговорка относно размера на възнаградителната лихва,
надвишаваща трикратния размер на законната лихва (при необезпечени
кредити), противоречи на добрите нрави, а ако вземането е обезпечено, за
неморална сделка следва да се приеме лихва, която превишава двукратния
размер на законната лихва (така Решение № 378 от 18.05.2006 г. на ВКС по гр.
д. № 315/2005 г., II г. о., Определение № 901 от 10.07.2015г. на ВКС по гр. д. №
6295/2014 г., IV г. о., ГК). Налице е и поставяне на потребителя, като по-слаба
страна по правоотношението, в неизгодна позиция, което противоречи с
принципа за добрите нрави.
Предвид изложеното, според настоящия въззивен съдебен състав
уговорката за фиксирания размер на договорната възнаградителна лихва от
10,50 % (годишно), е действителна, като същата не е в противоречение с
принципа на справедливост и добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1 ЗЗД.
Относно иска по чл. 86, ал. 1 ЗЗД:
Предвид възприетия от настоящия въззивен съдебен състав извод за
основателност на исковата претенция общо на стойност от 1358,69 лв.-
главница за погасителните вноски с падеж съгласно погасителен план, следва
да бъде разгледана претенцията на ищеца за присъждане на обезщетение за
забава върху нея.
Размерът на мораторната лихва върху дължимата главница, изчислен от
съда по реда на чл. 162 ГПК, възлиза на сумата от 350,27 лв. за периода от
28.08.2017 г. до 12.03.2020 г., до който размер искът с правно основание чл. 86,
ал. 1 ЗЗД се явява основателен. За останалата част от сумата, предмет на иска
по чл. 86, ал. 1 ЗЗД е приложима разпоредбата на чл. 119 ЗЗД, поради което и
9
същият следва да се отхвърли за горницата над присъдената сума от 350,27
лева до пълния претендиран размер от 1976,26 лв.
Предвид частичното съвпадение в изводите на двете съдебни инстанции,
първоинстанционното решение следва да бъде отменено в обжалваната му
част, с която предявените от „Делта Кредит“ АДСИЦ, срещу В. З. М., искове с
правна квалификация чл. 422 ГПК, вр. чл. 240, ал. 1 от ЗЗД и чл. 99 от ЗЗД и
чл. 86 ЗЗД са отхвърлени за сумата от 1358,69 лв. – главница и за сумата от
350,27 лв. – обезщетение за забава върху главницата за периода от 28.08.2017
г. до 12.03.2020 г., включително и в частта на несъразмерно присъдените в
полза на ответника разноски, а в останалата му обжалвана част следва да бъде
потвърдено.
По разноските:
При този изход на делото следва да бъде преразпределена и
отговорността за сторените от ищеца разноски в заповедното и в исковото
производство, а именно:
По отношение на сторените в заповедното производство разноски
съразмерно на уважената част от исковете, ответникът В. З. М. дължи да
заплати на ищеца „Делта Кредит“ АДСИЦ на основание чл. 78, ал. 1 ГПК
сумата от 60,76 лв.- разноски за производството по ч.гр.д. № 19961/2020 г. на
СРС.
По отношение на претендираните от адв. К.Б. разноски по чл. 38, ал. 2
ЗАдв., настоящият въззивен съдебен състав намира, че не е ограничен от
минимума, установен с нормата чл. 7, ал. 2 от Наредба № 1/2004 г. за
минималните размери на адвокатските възнаграждения, като с оглед
извършената от процесуалния представител работа и съразмерно на
отхвърлената част от исковете ищецът „Делта Кредит“ АДСИЦ следва да
заплати на адв. К.Б. сумата от 82,28 лева – за оказана безплатна правна помощ
и съдействие в заповедното производство. Първоинстанционното решение
следва да бъде отменено в частта над горепосочената сума.
По отношение на сторените в първоинстанционното производство
разноски съразмерно на уважената част от исковете, ответникът В. З. М.
дължи да заплати на ищеца „Делта Кредит“ АДСИЦ на основание чл. 78, ал. 1
ГПК сумата от 167,10 лв.- разноски в исковото производство.
В исковото производство ответникът е претендирал в полза на адв. Н.И.
да бъде присъдена на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв. сумата от 820,00 лева
за оказана безплатна правна помощ в производството.
В чл. 38, ал.1 ЗАдв. е предвидена възможност за оказване на безплатна
правна помощ и съдействие на: лица, които имат право на издръжка;
материално затруднени лица; роднини, близки или на друг юрист, като в ал.2
се посочва, че ако в съответното производство насрещната страна е осъдена за
разноски, адвокатът или адвокатът от Европейския съюз има право на
адвокатско възнаграждение. Съдът приема, че не е ограничен от минимума,
установен с нормата чл. 7, ал. 2 от Наредба № 1/2004 г. за минималните
10
размери на адвокатските възнаграждения, доколкото следва да се съобразят
разрешенията, дадени в решение от 28.07.2016 г. по дело С-57/2015 г. на СЕС и
по преюдициално запитване, дадено в т. 1 от решение на СЕС от 23.11.2017 г.
по съединени дела С-427/16 и С-428/16 /задължителни за съдилищата
съгласно чл. 633 ГПК/, поради което съобразно правната и фактическа
сложност на делото и съразмерно на отхвърлената част от исковете, намира,
че на адв. Н.И. следва да бъде присъдена на основание чл. 78, ал. 3 ГПК вр. чл.
38, ал 2 ЗАдв. сумата от 296,20 лева – за осъществени безплатна адвокатска
помощ и съдействие на ответника В. З. М. в исковото производство, като
първоинстанционното решение следва да бъде отменено в частта над
горепосочената сума.
С оглед изхода на спора право на разноски във въззивното производство
имат и двете страни. Съразмерно на уважената част от исковете, въззиваемият
В. З. М. дължи да заплати на въззивника „Делта Кредит“ АДСИЦ на
основание чл. 273 вр. 78, ал. 1 ГПК сумата от 97,98 лв.- разноски във
въззивното производство за държавна такса и юрисконсултско
възнаграждение.
Съобразно фактическата и правна сложност и с оглед на
обстоятелството, че пред въззивната инстанция е проведено само едно
открито съдебно заседание, на което процесуалните представители на
страните не са се явили и не са събирани никакви доказателства, съдът
приема, че не е ограничен от минимума, установен с нормата чл. 7, ал. 2 от
Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения, доколкото следва да се съобрази разрешенията дадени в
решение от 28.07.2016 г. по дело С-57/2015 г. на СЕС и по преюдициално
запитване, дадено в т. 1 от решение на СЕС от 23.11.2017 г. по съединени дела
С-427/16 и С-428/16 /задължителни за съдилищата съгласно чл. 633 ГПК/,
поради което счита, че на адв. М. Л. следва да бъде присъдена на основание
чл. 273 вр. чл. 78, ал. 3 ГПК вр. чл. 38, ал 2 ЗАдв. съразмерно на отхвърлената
част от исковете сумата от 296,20 лева – за осъществено безплатна адвокатска
помощ и съдействие на въззиваемата страна В. З. М. пред въззивната
инстанция.
Водим от горното, СЪДЪТ
РЕШИ:
ОТМЕНЯ Решение № 8175/16.07.2022 г., постановено по гр.д. №
68701/2021 г. по описа на Софийски районен съд, 124 състав, в частта, с която
са отхвърлени като неоснователни предявените от „Делта Кредит“ АДСИЦ,
ЕИК ********* срещу В. З. М., ЕГН ********** искове с правна
квалификация чл. 422 ГПК, вр. чл. 240, ал. 1 от ЗЗД и чл. 99 от ЗЗД и чл. 86
ЗЗД, за признаване за установено, че ответникът дължи на ищеца следните
суми, а именно: сумата от 1358,69 лв. – главница, представляваща неплатено
11
задължение, съгласно сключен между В. З. М. и „Алфа Банк“ А.Е., чрез клона
си „Алфа Банка – Клон България“ договор за потребителски кредит-ваканция
№238-48/2008 г., ведно със законна лихва от 27.5.2020 г. до изплащане на
вземането, и сумата от 350,27 лв. - мораторна лихва за периода от 28.8.2017 г.
до 12.3.2020 г., които вземания са прехвърлени на ищеца с договори за
продажба на вземания от 29.03.2010 г. и Приложение № 1 към него от цедента
„МТ Проджект“ ЕООД и за които вземания е издадена заповед за изпълнение
по чл. 410 от 02.07.2020 г. по ч. гр. д. №19961/2020 г., по описа на СРС, 124
състав а също и в частта, в която на основание чл.38, ал.2 ЗАдв. „Делта
Кредит“ АДСИЦ, ЕИК ********* е осъдено да заплати на адв. К.Б., ЕГН
********** разноски в размер над сумата от 82,28 лева – за оказана
безплатна правна помощ в заповедното производство, а на адв. Н.И., ЕГН
********** над сумата от 296,20 лева – за оказана безплатна правна помощ в
исковото производство и вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявените от „Делта Кредит“
АДСИЦ срещу В. З. М., искове с правна квалификация чл. 422 ГПК, вр. чл.
240, ал. 1 от ЗЗД и чл. 99 от ЗЗД и чл. 86 ЗЗД, че В. З. М., ЕГН **********
дължи на „Делта Кредит“ АДСИЦ, ЕИК ********* следните суми, а именно:
сумата от 1358,69 лв. – главница, представляваща неплатено задължение,
съгласно сключен между В. З. М. и „Алфа Банк“ А.Е., чрез клона си „Алфа
Банка – Клон България“ договор за потребителски кредит-ваканция №238-
48/2008 г., ведно със законна лихва от 27.5.2020 г. до изплащане на
вземането и сумата от 350,27 лв. - мораторна лихва за периода от 28.8.2017 г.
до 12.3.2020 г., които вземания са прехвърлени на ищеца с договори за
продажба на вземания от 29.03.2010 г. и Приложение № 1 към него от цедента
„МТ Проджект“ ЕООД и за които вземания е издадена заповед за изпълнение
по чл. 410 от 02.07.2020 г. по ч. гр. д. №19961/2020 г., по описа на СРС, 124
състав
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 ГПК В. З. М., ЕГН ********** да
заплати на „Делта Кредит“ АДСИЦ, ЕИК ********* сумата от 60,76 лв.-
разноски в заповедното производство и сумата от 167,10 лв.- разноски в
исковото производство, съразмерно на уважената част от исковете.
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 8175/16.07.2022 г., постановено по гр.д.
№ 68701/2021 г. по описа на Софийски районен съд, 124 състав, в останалата
част, с която са отхвърлени предявените от „Делта Кредит“ АДСИЦ, ЕИК
********* срещу В. З. М., ЕГН ********** искове с правна квалификация чл.
422 ГПК, вр. чл. 240, ал. 1 от ЗЗД и чл. 99 от ЗЗД, по отношение на
претендираната главница за разликата над сумата от 1358,69 лв. до пълния
претендиран размер от 7666,52 лева, като погасена по давност, както и иска по
чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД за разликата над сумата от 350,27 лв до
пълния предявен размер от 1976,26 лева, като погасен по давност, а също и в
частта на съразмерно присъдените в полза на адв. К.Б. и адв. Н.И. разноски.
ОСЪЖДА на основание чл. 273 вр. чл. 78, ал. 1 ГПК В. З. М., ЕГН
12
********** да заплати на „Делта Кредит“ АДСИЦ, ЕИК ********* сумата от
97,98 лв.- разноски във въззивното производство за държавна такса и
юрисконсултско възнаграждение.
ОСЪЖДА на основание чл. 273 вр. чл. 78, ал. 3 ГПК вр. чл. 38, ал. 1
ЗАдв. „Делта Кредит“ АДСИЦ, ЕИК ********* да заплати адв. М. Л., ЕГН
********** сумата от 296,20 лева – за осъществено безплатна адвокатска
помощ и съдействие на въззиваемата страна В. З. М. пред въззивната
инстанция.
Решението не подлежи на обжалване съгласно чл. 280, ал.3, т. 1 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
13