Р Е Ш Е Н И Е
№260049/22.3.2021
г./22.03.2021
год. гр.Ямбол
В И М Е Т
О Н А
Н А Р О Д А
ЯМБОЛСКИЯТ
ОКРЪЖЕН СЪД,, І-ви въззивен граждански състав
На 02 март
2021 година
В публично заседание в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
РОСИЦА СТОЕВА
ЧЛЕНОВЕ: 1. КАЛИНА ПЕЙЧЕВА
2. ГАЛИНА ВЪЛЧАНОВА
секретар
П.У.
като разгледа докладваното от съдия Росица Стоева
възз.гр.дело № 8 по описа за 2021
година,
за да се произнесе взе предвид
следното:
Производството
пред Окръжен съд - Ямбол е по чл.258 и сл. ГПК.
Образувано
е по въззивна жалба на Я.Н.М. и И.Н.Ч.,
подадена чрез пълномощника адв.И.С. против Решение №260014/19.11.2020 г.,
постановено по гр.д.№81/2020 г. по описа на ТРС, с което съдът отхвърлил като неоснователен и недоказан предявеният от Я.Н.М.
и И.Н.Ч. против
С.Г.Й. и Г.Г.Г. иск с правно
основание чл.124, ал.1 от ГПК, във вр.чл.108 от ЗС за признаване право на
собственост по наследство на по 1/4 идеална
част върху подробно описани в решението земеделски имоти, находящи се в
землището на с.Х. и в землището на с.О. д. и за предаване владението върху тях, както и отхвърлил
претенцията по чл.537, ал.2 от ГПК за отмяна на нотариален акт №32, том VI, рег.№1466 по нот.дело №708/2015 г. на Съдията по
вписвания при ТPС по отношение на по 1/4 идеална част
от изброените недвижими имоти.
С въззивната жалба първоинстанционното
решение се атакува изцяло, с твърдения за незаконосъобразност и необоснованост.
За неправилен и несъответен на доказателствата е посочен извода на съда, че
ответниците са единствени наследници на процесните имоти. Заявено е оплакване
за превратно тълкуване от страна на съда на доказателствата и то само на една
част от тях и игнориране на друга част, което водело до необоснованост на
постановеното решение. В жалбата е направен собствен анализ на доказателствата
по делото, въз основа на който се иска отмяна на решението на ТРС, като при
произнасяне по същество заявените претенции да бъдат уважени изцяло. Заявено е
и искане за присъждане на разноски, в т.ч. и адвокатско възнаграждение по осн.
чл.38 ЗА.
В срока по чл.263 ГПК
въззиваемите С.Г.Й. и Г.Г.Г. не са се
възползвали от процесуалното право на писмен отговор и не са изразили становище
по въззивната жалба.
В
о.с.з. въззивниците Я.Н.М. и И.Н.Ч. не се явяват, но се представляват от
пълномощника адв.И.С., която поддържа въззивната жалба по изложените в същата
съображения и моли за уважаването й.
В
о.с.з. въззиваемите С.Г.Й. и Г.Г.Г.
не се явяват, но се представляват от пълномощника адв.М.К., който оспорва
въззивната жалба като неоснователна. Моли за потвърждаване на решението на ТРС.
Претенцията за присъждане на разноски не е заявена.
След преценка
на доводите на страните, мотивите на обжалвания съдебен акт и доказателствата
по делото, Окръжният съд приема за установена следната фактическа обстановка:
Не се спори между страните, а и от удостоверение за наследници №11/10.02.2020 г. на
Община Тополовград се установява, че са наследници - внуци на общия наследодател
Г.Г. Б.
с ЕГН **********, починал на 17.09.1979 г., като ищците са деца на дъщеря му С. Г.
М., починала на 19.02.2011 г., а ответниците са деца
на сина му Г.Г. Б.
с ЕГН **********, починал на 20.04.1987 г.
Установено
е също така, че съпругата на сина Г.Г. Б. - М. П. Б., починала на 27.03.2007 г., приживе подала
заявления за възстановяване правото на собственост върху земеделски имоти в
землището на с.Х.
и с.О. д., по които са образувани преписки с №№ 101 и 401 на
ПК - Тополовград, двете от 1992 г. По преписка №101/1992 г., към заявлението на
Б. са приложени: удостоверение за наследници
№20/02.12.1991 г. на Г.Г. Б. - баща на ответниците; два договора от 18.11.1945
г. и от 24.03.1951 г. за покупка на две ниви, посочени в заявлението;
удостоверение №31/02.12.1991 г. на ТКЗС с.Х., от съдържанието на което е видно, че през 1958 г.
с протокол №9, бащата на ответниците е внесъл в ТКЗС с.Х. ниви и ливади в размер общо на 42 декара, като
част от нивите са описани и по местности; декларация по чл.12, ал.3 от ЗСПЗЗ на
М. П. Б., в която тя декларира, че наследодателя й е бил
собственик на 10 броя земеделски имоти, подробно описани в декларацията, като
подписа на декларатора е заверен от Кмета на с.Х.. Към преписка №101/1992 г. е приложено
удостоверение от 22.11.1943 г., издадено за да послужи за искане на заем от
Българска земеделска и кооперативна банка, в чието съдържание е отразено, че Г.Г.
Б., на възраст „46 навършени години" притежава
недвижими имоти: ниви - 22,8 дка, ливади - 3,1 дка и лозя - 0,6 дка. По тази преписка са издадени първоначално две решения на ПК-Тополовград
- решение №ХЛ101/24.02.1993 г. и решение №ХЛ101/06.01.1997 г. И двете решения
са издадени на осн. чл.18ж от ППЗСПЗЗ, като във второто е посочено, че се
издава и на основание чл.18д, ал.1 ППЗСПЗЗ и изменя и допълва решението от
24.02.1993 г. Видно от решение №ХЛ101/06.01.1997 г. на наследниците на Г.Г. Б. е
възстановено правото на собственост върху 13 броя земеделски имоти в землището
на с.Х., подробно описани по местности и декари и
съвпадащи с претендираните по ИМ.
Въз
основа на описаното решение е издаден НА №55, том VI, нот.дело №1113/1998 г. на
Нотариус при ТРС, с който на основание чл.483, ал.1 от ГПК и чл.34а от ЗСПЗЗ са
признати за собственици по наследство на процесните 13 земеделски имота ответниците
С. Б. и Г.Г. и майка им М. П. Б.. След смъртта на майка си М. П. Б., ответниците се снабдили с констативен нотариален
акт №32, том VI, рег.№1466, нот.дело №708/2015 г. на Съдията по вписвания при PC - Тополовград, с който на основание чл.587, ал.1
от ГПК са признати за собственици по наследство с равни права по отношение на
14 земеделски имота, като първите 13 са идентични с тези по нотариалния акт от
1998 г., а 14-ия е нива в землището на с.О. д., която е възстановена на наследниците на Г.Г. Б. по преписка №401/1992 г. на ПК Тополовград с
решение №ОРД/27.09.1999 г., която също е образувана по заявление на М. П. Б..
По
делото са събрани и гласни доказателства. В показанията си св.З. посочва, че ответницата Й. е давала земите под
наем и лицата, които са наематели на тези земи са казали на свидетелката, че
земите са на С. и друг няма право над тях. Сочи, че разговора, случил се преди
около година и половина, предала на ищците.
Въз основа на
така установената фактическа обстановка, съдът прави следните правни изводи:
Въззивната
жалба е допустима, тъй като е подадена в предвидения в закона срок и отговаря
на изискванията на закона. Въззивниците са легитимирани и имат правен интерес
от обжалването.
При служебната си проверка по чл.269 от ГПК, въззивният съд констатира, че
обжалваното решение е валидно и допустимо, поради което жалбата следва да бъде
разгледана по същество.
При преценка по същество решението се прецени за правилно, а въззивната жалба - за неоснователна. Изложените от ЯРС, в атакуваното решение мотиви се
споделят и на осн. чл.272 ГПК
настоящия съд препраща към тях. Наведените
във въззивната жалба доводи повтарят същите аргументи, които вече са били
изтъкнати пред първата инстанция и на които в обжалваното решение е даден
отговор.
Предявеният в
производството пред ЯРС иск е с правно основание чл.108 от ЗС - ищците
(понастоящем въззивници) претендират след като бъде установено правото им на
собственост върху общо 1/2 ид.част от описаните в исковата молба 14 земеделски имота,
ответниците (понастоящем въззиваеми) да бъдат осъдени да предадат владението
върху тях, както и на осн. чл.537, ал.2 ГПК да бъде отменен констативен нотариален акт №32, том VI, рег.№1466, нот.дело №708/2015 г. на Съдията по
вписвания при PC - Тополовград.
Така предявеният иск въззивният съд намира за неоснователен, както
правилно е преценил и първоинстанционния съд. За да бъде уважен един
ревандикационен иск, ищеца е необходимо да докаже кумулативното наличие на
следните три предпоставки: че е собственик на процесният имот, че същият се
владее или държи от ответника и че това владение или държание е без правно
основание, като липсата само на една от изброените предпоставки е достатъчно
основание за отхвърляне на предявеният иск.
Освен това и с оглед постановките на ТР №11/2012 г. от 21.03.2013 г.
на ОСГК на ВКС и предвид обстоятелството, че ответниците разполагат с
констативен нотариален акт, признаващ правото им на собственост върху
процесните земеделски имоти, то в тежест на ищците е да докажат при условията
на пълно и главно доказване оспорването, че титулярите на акта не са собственици. Според мотивната част на
цитираното ТР оспорването може да се изразява както в доказване на свои права,
противопоставими на тези на титуляра на акта, така и в опровергаване на
фактите, обуславящи посоченото в акта придобивно основание или доказване, че
признатото право се е погасило или е било прехвърлено другиму след издаване на
акта, т.е. за да отпадне легитимиращото действие на акта е необходимо да се
докаже, че титулярът не е бил или е престанал да бъде собственик.
При изложените разяснения на първо място, противно на твърденията на
ищците - въззивници, от събраните по делото доказателства се установява по
несъмнен и категоричен начин, че въззиваемите С.Г.Й. и Г.Г.Г. са собственици на
процесните земеделски имоти. Собствеността си последните са придобили, в
качеството на наследници по
закон на Г.Г. Б. с ЕГН **********, починал на 20.04.1987 г. и по силата на решение №ХЛ101/06.01.1997 г.
по преписка №101/1992 г. и решение №ОРД/27.09.1999 г. по преписка №401/1992 г.,
двете на ПК Тополовград и след извършен във основа на тях въвод във владение. Пак въз основа на
посочените решения на ПК ответниците са се снабдили и с констативен наториален
акт за собствеността си. Като неоснователно в тази връзка се прецени
твърдението на въззивниците, че по делото въззиваемите не са установили по
несъмнен начин правото си на собственост върху процесните имоти, легитимирайки
се с решенията на ПК. Както е разяснено в задължителното за съдилищата ТР
№1/1997 г. на ОСГК на ВКС, решенията на общинските поземлени
комисии по чл.18ж, ал.1 от ППЗСП33 и по чл.27, ал.1 от ППЗСПЗЗ (каквито са и
горепосочените решения) за възстановяване на правото на собственост върху
земеделски земи в съществуващи или възстановими стари реални граници или в нови
реални граници с план за земеразделяне имат конститутивно действие. Само това е
достатъчно за въззивния съд, за да приеме посоченото по-горе възражение на въззивниците
за неоснователно.
На следващо
място - недоказано остана твърдението на въззивниците - ищци, че процесните
имоти, към релевантния за възстановяване на собствеността върху тях момент, не
са били собственост на сина Г.Г. Б., а на неговия баща със същите имена.
Доказателства в подкрепа на това твърдение по делото не са ангажирани.
Удостоверението от 22.11.1943 г., издадено за да
послужи за искане на заем от Българска земеделска и кооперативна банка, в чието
съдържание е отразено, че Г.Г. Б., на възраст „46 навършени
години" притежава недвижими имоти: ниви - 22,8 дка, ливади - 3,1 дка и
лозя - 0,6 дка, от което се силаят да черпят права ищците, не е годно
доказателство за установяване на твърденията им. Действително от съдържанието на удостоверението може да
се изведе извод, че същото се отнася за бащата Г. Б., но от него не може по никакъв начин да се установи дали
посочените в същото земеделски имоти са именно тези, предмет на настоящото
производство. В тази връзка въззивния съд намери за недоказано
и голословно направено във въззивната жалба оплакване за необоснованост на
атакуваното решение поради превратно тълкуване от страна на съда на
доказателствата и то само на една част от тях и игнориране на друга част.
Ето защо и
настоящия съд прие, че нито правото на собственост на ответниците по отношение
на 1/2 ид.ч. от процесните земеделски имоти е оборено, нито е установено по
несъмнен начин ищците да притежават общо 1/2 идеална част от тези имоти, поради
което и само на това основание предявения иск се прие за неоснователен и като
такъв следва да бъде отхвърлен. В атакуваното
решение ТРС като е
достигнал до същите правни изводи, е постановил правилен съдебен акт, който не страда от пороците, визирани във въззивната
жалба и следва да бъде потвърден, а въззивната жалба – оставена без уважение.
С оглед крайния резултат от въззивното производство, въззиваемите имат
право да им се присъдят направените разноски за тази инстанция. Въззивния съд не
присъжда разноски на въззиваемите, предвид липсата на надлежно искане в тази
насока и на доказателства за сторени разноски.
Водим от
изложеното, ЯОС
Р Е
Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА Решение №260014/19.11.2020
г., постановено по гр.д.№81/2020 г. по описа на ТРС.
Решението подлежи на касационно
обжалване пред ВКС в едномесечен срок от връчването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.