Р Е
Ш Е Н И Е №260554
06.06.2021 г., гр.
Пловдив
В И М Е Т О НА Н А
Р О Д А
ПЛОВДИВСКИ РАЙОНЕН СЪД, НАКАЗАТЕЛНО ОТДЕЛЕНИЕ, XXI наказателен състав, в открито съдебно заседание на седми април две хиляди двадесет и първа година, в състав:
РАЙОНЕН СЪДИЯ: ГЕОРГИ ГЕТОВ
при секретаря Христина Борисова, като разгледа
докладваното от съдията АНД № 7451/2020 г., за да се произнесе,
взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 59 и следващите от ЗАНН.
Образувано е по жалба от Б.Д.П.,
ЕГН: **********, с адрес: ***, чрез адв. И.В. против Наказателно постановление № 20-0438-001584/06.11.2020 г.,
издадено от С.Ю.Х.– ***, с което на основание чл. 174, ал. 3, пр. 2 от Закона
за движението по пътищата (ЗДвП) на жалбоподателя са наложени административно
наказание „глоба“ в размер на 2 000 (две хиляди) лева и административно наказание лишаване от право да управлява МПС за 24
месеца за нарушение по чл. 174, ал. 3 от ЗДвП.
В жалбата се навеждат доводи за
незаконосъобразност и за необоснованост на атакуваното наказателно
постановление (НП). Жалбоподателят твърди да са допуснати съществени
процесуални нарушения, ограничили правото му на защита, поради нарушаване на
изискването по чл. 42, т. 7 от ЗАНН за вписване на имената, точните адреси и
единен граждански номер на свидетелите по акта за установяване на
административно нарушение (АУАН). Поддържа, че разпоредбата на чл. 174, ал. 3
от ЗДвП урежда две самостоятелни хипотези на административни нарушения, а при
издаването на НП е налице противоречие между мотиви и диспозитив, което прави
неясна волята на наказващия орган. Твърди още да е бил поставен в обективна
невъзможност за даване на кръвна проба за изследване поради липсата на дежурен
лекар в лечебното заведение, към което е бил насочен с талона за изследване.
Моли наказателното постановление да бъде отменено. Претендира направените по
делото разноски. В допълнителна молба с вх. № 268518/25.02.2021 г. взема
становище „УМБАЛ Пловдив“ АД да не е компетентна да извършва дейността по чл.
11 от Наредба № 1/19.07.2017 г. поради противоречие на последната разпоредба с
нормативен акт от по-висок ранг. Твърди в лечебното заведение да е имало
специално създадена организация за достъп във връзка с установени
противоепидемични мерки, поради което да не е бил допуснат за вземане на кръвна
проба. В съдебно заседание, редовно уведомен, жалбоподателят не се явява,
представлява се от адв. И.В., който поддържа жалбата.
Въззиваемата страна в
съпроводителното писмо, с което изпраща жалбата и административната преписка, взема становище при издаване на наказателното постановление
да не са допуснати съществени процесуални нарушения, фактическата обстановка да
е правилно установена, а извършването на нарушението от страна на жалбоподателя
и вината му да са категорично доказани. Моли наказателното постановление да
бъде потвърдено. С писмено становище с вх. № 287963/15.12.2020 г., приложено на
лист 30 от делото, от гл. юрисконсулт И.П. се поддържат съображенията на
въззиваемата страна по съпроводителното писмо. Претендира се юрисконсултско
възнаграждение. В съдебно заседание, редовно призована, въззиваемата страна не
се представлява.
СЪДЪТ, след като
обсъди доводите на страните и събраните по делото доказателствени материали,
поотделно и в тяхната съвкупност, приема за установено следното:
Жалбата е подадена от Б.Д.П.,
спрямо когото са наложени административните наказания, следователно от лице с
надлежна процесуална легитимация. Екземпляр от наказателното постановление е
връчен лично на жалбоподателя на 06.11.2020 г., установено от разписка за
връчване на НП, а жалбата е подадена чрез
административнонаказващия орган (АНО) на 13.11.2020 г., поради което 7-дневният
срок по чл. 59, ал. 2 от ЗАНН е спазен, а жалбата е допустима. Разгледана по същество, същата е неоснователна, поради което атакуваното наказателно постановление
следва да бъде потвърдено по следните съображения:
От фактическа страна съдът приема за установено следното:
На 03.11.2020 г. около 22:50 часа
в град Пловдив, на ул. „Победа“ срещу № 62 в посока север - юг жалбоподателят Б.Д.П.
управлявал лек автомобил „Мерцедес ЦЛК 230“ с рег. № ***, когато бил спрян за
проверка от свидетелите Б.И.Д. и Ж.И.Ж. – *** в ***. В хода на проверката
поведението на жалбоподателя се сторило нехарактерно на двамата свидетели, тъй
като търсейки документите си, за да ги представи на контролните органи, той
бъркал ту в единия, ту в другия си джоб, а ръцете му се разтреперили, поради
което свидетелите поканили жалбоподателя П. да бъде изпробван с техническо
средство Drug Test 5000 с
фабричен № ARNB 0554 за установяване употреба на наркотични вещества или техни аналози.
Жалбоподателят поискал да му бъдат разяснени последиците в случай на извършване
на проверката, както и ако откаже. Свидетелят Д. му обяснил възможните
последици и тогава жалбоподателят заявил, че отказва да бъде изпробван. Пред
двамата свидетели П. се мотивирал с обстоятелството, че преди 2 дни бил
употребил наркотично вещество.
Тогава свид. Д. съставил акт за
установяване на административно нарушение с бланков № 946801 против
жалбоподателя П., в негово присъствие и в присъствието на свид. Ж.. Препис от
акта бил връчен на жалбоподателя срещу разписка.
Свидетелят Д. съставил и Талон за
изследване с бл. № 074531, в който било указано на водача, че може да се яви в
определения срок в „УМБАЛ Пловдив“ АД за медицинско изследване. Екземпляр от
талона бил връчен на жалбоподателя в 23:40 часа на 03.11.2020 г. До изтичането
на определения в талона за изследване срок той не се явил в лечебното заведение
и не дал кръвна проба.
Въз основа на съставения акт за
установяване на административно нарушение и на останалите материали по
административната преписка било издадено и обжалваното в настоящото
производство наказателно постановление.
По доказателствата:
Описаната фактическа обстановка
съдът прие за установена въз основа на събраните гласни доказателствени
средства, както и на писмените доказателства по делото.
Съдът дава вяра на показанията на
свидетелите Б.И.Д. и Ж.И.Ж.. От тях се установяват обстоятелствата по
извършената проверка. Изяснява се на първо място, че автомобилът е бил спрян на
ул. „Победа“ в гр. Пловдив, което място обективно попада на обслужваната територия
от 03 РУ при ОДМВР-Пловдив. От показанията на свидетелите се установява и конкретното
поведение на жалбоподателя П. в отговор на отправената му покана за изпробване
с техническо средство за употреба на наркотични вещества, като той е отказал
тестването и не е осъществил необходимото насрещно съдействие за извършване на
пробата с техническото средство. Свидетелят Ж. изяснява, че на няколко пъти
полицейските служители са предоставили възможност на жалбоподателя да извърши пробата,
а свид. Д. посочва, че на П. са били разяснени последиците в зависимост от
избора, който направи, в отговор на което последният е заявил, че отказва да
бъде изпробван. От показанията и на двамата свидетели се установява още фактът,
че свид. Д. е издал на жалбоподателя и талон за изследване. Показанията на
свидетелите Д. и Ж. изцяло се ползват с доверие от съда. Те са последователни,
вътрешно непротиворечиви и взаимно кореспондиращи си. Ценят се като
добросъвестно дадени от незаинтересовани по делото лице. В показанията си и
двамата свидетели възпроизвеждат обстоятелства, които са възприели
непосредствено като очевидци. Показанията са и изключително подробни при
описанието на мястото на проверката, поведението на водача, съдържанието на
проведения разговор с полицейските служители, както и изказаните от
жалбоподателя мотиви да откаже извършването на проверка с техническото
средство. Тази обстоятелственост в техния разказ затвърждава извода, че
свидетелите имат ясен и достоверен спомен от възпроизвежданите събития.
Описаната фактическа обстановка
съдът установява и от събраните и проверени по делото писмени доказателства: талон
за изследване с бланков № 074531, съставен от свид. Б.И.Д.; писмо с вх. №265137
от 03.02.2021 г. от изпълнителния директор на „УМБАЛ Пловдив“ АД (лист 50 от делото); отговор от 29.01.2021 г.
от началник на „СО“ при „УМБАЛ Пловдив“ АД (лист 51 от делото); писмо с вх. №
270256 от 11.03.2021 г. от изпълнителния директор на „УМБАЛ Пловдив“ АД (лист
60 от делото); отговор от 05.03.2021 г. от началник на „СО“ при „УМБАЛ Пловдив“
АД (лист 61 от делото); месечен график на работното време за месец ноември 2020
г. на лекарите в „Спешно отделение“ при „УМБАЛ Пловдив“ АД (лист 62 от делото).
В посочените доказателствени материали не се съдържат съществени противоречия и
те подкрепят приетата за установена от съда фактическа обстановка. Досежно
писмените доказателства следва да се отбележат две неща. На първо място от
постъпилите материали от „УМБАЛ Пловдив“ АД, включително информацията от
началника на „Спешно отделение“ в лечебното заведение, се установява, че в
същото към датата на деянието са вземани кръвни проби на насочваните с талон за
изследване водачи. Отбелязването в последното изречение на писмото на лист 50
от делото, че в лечебното заведение не е извършвано изследване за установяване
на употреба на наркотични вещества или техни аналози, касае извършването на
самото лабораторно изследване, което се осъществява въз основа на вече взетата
кръвна проба от водача. В тази връзка ирелевантно за делото е дали в „УМБАЛ
Пловдив“ АД е извършвано крайното изследване, което да установи дали в пробата
от лицето се установява наличие на наркотични вещества или техни аналози.
Жалбоподателят е бил насочен към конкретното лечебно заведение единствено за
вземане на кръвна проба, която дейност се доказа, че се е осъществявала в
„УМБАЛ Пловдив“ АД. След евентуалното вземане на пробите кръв и урина, те са
могли да бъдат изпратени за изследване в съответната компетентна специализирана
химико-токсикологична лаборатория. На второ място във връзка с постъпилите два
отговора от началника на „Спешно отделение“ в „УМБАЛ Пловдив“ АД съдът приема,
че осигуреният от лечебното заведение дежурен лекар е д-р Т.П., а не д-р Л.А.,
доколкото в постъпилия допълнителен отговор от началника на „СО“ на лист 61 по
делото се сочи, че в първото писмо е допусната грешка, като същевременно и
месечният график на лист 62 от делото потвърждава извода, че нощно дежурство за
времето от 19:30 ч. на 03.11.2020 г. до 07:30 ч. на 04.11.2020 г. е давал д-р П..
От Заповед № 8121з-515/14.05.2018
г. (лист 26-27 от делото), допълнена със Заповед № 8121з-825/19.07.2019 г. (лист
28 от делото) – и двете на министъра на вътрешните работи, се установява, че
АУАН и НП са издадени от надлежно оправомощени лица, които са действали в
рамките на своята материална и териториална компетентност.
При така установените факти съдът
приема следното от правна страна:
При съставянето на АУАН и
издаването на НП не са допуснати съществени процесуални нарушения, ограничаващи
правото на защита и представляващи основания за отмяна на НП. При съставянето
на АУАН са изпълнени изискванията по чл. 42 от ЗАНН относно задължителното му
съдържание. Актът е съставен от оправомощено лице, предявен е за запознаване
със съдържанието му на нарушителя и му е връчен препис срещу разписка. В 6-месечния
срок по чл. 34, ал. 3 ЗАНН е издадено и обжалваното наказателно постановление.
Същото отговаря на задължителните изисквания към съдържанието на този вид
актове съгласно чл. 57, ал. 1 от ЗАНН, издадено е от материално и териториално
компетентен орган. Съдът намери и че е налице съответствие между установените
факти и правни изводи в АУАН и в наказателното постановление.
В тази връзка съдът намира за неоснователни
възраженията на жалбоподателя за незаконосъобразност на НП поради допуснати
съществени процесуални нарушения. На първо място несподелимо е твърдението, че
непосочването в АУАН в нарушение на чл. 42, т. 7 от ЗАНН на единния граждански
номер на свидетеля по акта представлява процесуално нарушение от категорията на
съществените в конкретния случай. Свидетелят по акта е индивидуализиран чрез
посочване на трите си имена, адрес за призоваване и заемана длъжност.
Следователно имената и адресът на свидетеля са вписани, а единствено липсва
отбелязване на неговия ЕГН. Съдът приема, че само по себе си това обстоятелство
не се приравнява автоматично на съществено процесуално нарушение. При тази
преценка трябва да се съобрази дали нередовността на АУАН е препятствала
разкриването на обективната истина. Преследваната от законодателя цел с
правилото за поведение по чл. 42, т. 7 от ЗАНН е да бъдат ясно и недвусмислено
индивидуализирани свидетелите по акта в случай на необходимост от тяхното
по-нататъшно участие в производството. В настоящия случай свидетелят Ж. беше
призован и разпитан, именно въз основа на вписаните в АУАН данни за него.
Следователно целта на закона е изпълнена, поради което съществено процесуално
нарушение не е допуснато, а разгледаната нередовност в акта не е основание за
отмяна на наказателното постановление - така Решение № 2501 от 03.12.2019 г. по к.а.н.д. № 3245/2019 г. на
Административен съд – Пловдив; Решение
№ 2104 от 19.10.2018 г. по к.а.н.д. № 1957/2018 г. на Административен съд – Пловдив;
Решение № 2152 от 25.10.2018 г. по
к.а.н.д. № 2203/2018 г. на Административен съд – Пловдив; Решение от 10.12.2010 г. по к.а.н.д. №
2305/2010 г. на Административен съд – Пловдив; Решение № 2637 от 25.11.2013 г. по к.а.н.д. № 2714/2013 г. на Административен
съд – Пловдив; Решение № 605 от
23.03.2015 г. по к.а.н.д. № 358/2015 г. на Административен съд – Пловдив.
Съгласно чл. 174, ал. 3 от ЗДвП
водач на моторно превозно средство, трамвай или самоходна машина, който откаже
да му бъде извършена проверка с техническо средство за установяване употребата
на алкохол в кръвта и/или с тест за установяване употребата на наркотични
вещества или техни аналози или не изпълни предписанието за изследване с
доказателствен анализатор или за медицинско изследване и вземане на биологични
проби за химическо лабораторно изследване за установяване на концентрацията на
алкохол в кръвта му, и/или химико-токсикологично лабораторно изследване за
установяване на употребата на наркотични вещества или техни аналози, се наказва
с лишаване от право да управлява моторно превозно средство, трамвай или
самоходна машина за срок от две години и глоба 2 000 лева. Посочената
разпоредба предоставя възможност на всеки водач да избира дали да се подложи на
проверка на място с техническо средство „или“
да изпълни предписанието за медицинско изследване на концентрацията на алкохол
в кръвта си, което следва да му се издаде както в случай, че се съгласи на
първата проверка, така и ако не се съгласи да бъде тестван на място. Право на
водача е да избере кои и колко от посочените в закона способи да избере, но
същественото е, че той следва да проведе поне едно от изследванията, в противен
случай същият следва да бъде санкциониран именно по чл. 174, ал. 3 от ЗДвП.
Иначе казано, нарушението по чл. 174, ал. 3 от ЗДвП е с две форми на
изпълнителното деяние като проявлението на която и да е от тях възпрепятства
контролната дейност и осъществява състава на нарушението. В процесния случай
безспорно се установява, че жалбоподателят П. е отказал да му бъде извършена
проверка с техническо средство, а и в последствие целта на проверката не е била
постигната по друг начин – чрез вземане на проба и лабораторно изследване за
установяване на употреба на наркотични вещества или техни аналози. Следователно
тази му деятелност правилно е квалифицирана като нарушение по чл. 174, ал. 3 от ЗДвП. Посочената разпоредба предвижда едно единствено нарушение – отказ на
водача да бъде проверен за употреба на алкохол и/или наркотични вещества, който
отказ може да има различни форми - така Решение
№ 2401 от 21.11.2019 г. по к.а.н.д. № 2105/2019 г. на Административен съд –
Пловдив; Решение № 2340 от 12.11.2018
г. по к.а.н.д. № 2548/2018 г. на Административен съд – Пловдив; Решение № 724 от 29.03.2018 г. по к.а.н.д. №
478/2018 г. на Административен съд – Пловдив; Решение № 2228 от 23.11.2016 г. по к.а.н.д. № 1755/2016 г. на
Административен съд – Пловдив; Решение
№ 1149 от 17.05.2018 г. по к.а.н.д. № 847/2018 г. на Административен съд –
Пловдив. В настоящия случай в обстоятелствената част на акта за
установяване на административно нарушение и на наказателното постановление ясно
е посочено в какво се състои противоправното поведение на нарушителя – отказ да
бъде извършена проверка за наличие на наркотични вещества, поради което той
своевременно е бил запознат с фактите, срещу които трябва да се защитава, и е
била обезпечена възможността му да упражнява адекватно и в пълен обем правото
си на защита.
При изписване
на правната квалификация в наказателното постановление действително е бил възпроизведен
пълният текст на разпоредбата на чл. 174, ал. 3 от ЗДвП, който включва две
алтернативи на незаконосъобразно поведение. Фактът на изписване на пълния текст
на разпоредбата при посочване на правната квалификация обаче по никакъв начин
не променя установените фактически констатации, с които нарушителят се е
запознал още при съставянето на АУАН, а именно че е отказал да му бъде
извършена проба с Дрегер Дръгтест 5000 с № ARNВ-0554 (така Решение № 1149 от 17.05.2018 г. по к.а.н.д. № 847/2018 г. на Административен
съд – Пловдив). В наказателното постановление изписването на текста на
законовата разпоредба е ясно и видимо отделено от обстоятелствената част, в
която са описани фактите, приети за установени от наказващия орган. Изписването
не само на законовата разпоредба, но и на нейното съдържание е направено изцяло
в интерес на наказания. Липсва каквато и да е неяснота във волята на
административнонаказващия орган, нито е препятствано или затруднено правото на
защита на жалбоподателя.
По приложението на материалния
закон съдът намира, че от събраните и проверени по делото доказателства се
установява по категоричен начин жалбоподателят Б.Д.П. да е извършил виновно
административното нарушение по чл. 174, ал. 3 от ЗДвП. От обективна страна по делото са доказани датата и мястото на
извършване на нарушението – на 03.11.2020 г. около 22:50 часа в гр. Пловдив, на
ул. „Победа“ срещу № 62. По категоричен начин се доказа и авторството на деянието
от страна на жалбоподателя, тъй като именно той е управлявал процесния лек
автомобил „Мерцедес ЦЛК 230“ с рег. № *** към момента на проверката, установено
от показанията на свидетелите Д. и Ж.. Това обстоятелство не е и спорно по
делото. Следователно жалбоподателят е имал качеството водач по смисъла на § 6,
т. 25 от допълнителните разпоредби на ЗДвП и се явява годен субект на
нарушението. Изпълнителното деяние се е изразило в поведението на П., който при
поканата от страна на контролните органи да бъде изпробван с техническо
средство за установяване употребата на наркотични вещества или техни аналози е
отказал. За извършването на пробата с техническото средство Дръг Тест е
необходимо проверяваният да окаже съдействие, което в случая жалбоподателят П.
не е сторил. Вместо това той е отказал да бъде извършена проверката, като заявил,
че не желае да бъде изпробван. Доказа се от обективна страна, че на
жалбоподателя е издаден и връчен талон за изследване, в който са посочени
лечебното заведение и срокът за явяване за извършване на медицинско изследване
съгласно отбелязания в талона избор. До изтичането на така определения срок
жалбоподателят не се е явил в „УМБАЛ Пловдив“ АД, поради което не му е взета
проба от кръв и не е извършвано медицинско изследване. По този начин П. сам и
съзнателно се е отказал от възможността чрез извършването на изследване по
избран от него начин да се преодолеят последиците от отказа му да бъде
изпробван с техническо средство за проверка за употребата на наркотични
вещества или техни аналози. С това си поведение по отказ да бъде извършена
проверката по никой от предвидените в нормативната уредба начини жалбоподателят
е осъществил изпълнителното деяние на нарушението по чл. 174, ал. 3 от ЗДвП.
Нарушението е формално и с осъществяването на изпълнителното му деяние е било
довършено от обективна страна, без необходимост от настъпването на определен
вредоносен резултат.
От субективна страна деянието е извършено виновно и при форма на вината
пряк умисъл. Жалбоподателят П. е съзнавал, че към момента на спирането си за
проверка от полицейските служители е управлявал моторно превозно средство,
следователно в съзнанието му е бил отразен фактът, че е водач по смисъла на
ЗДвП. На следващо място той е съзнавал, че свид. Д., имайки правомощия да
извършва контрол за спазване на правилата за движение, го е поканил да бъде
изпробван с техническо средство за установяване употреба на наркотични вещества
или техни аналози. Формирал е и съзнание за това, че с отказа си е препятствал
извършването на проверката и изпробването с техническото средство. Следователно
в съзнанието си жалбоподателят П. е формирал представа относно проявлението в
обективната действителност на всички признаци от състава на нарушението, но
въпреки това е осъществил деянието си, с което са засегнати защитаваните
обществени отношения.
Неоснователно е възражението в
лечебното заведение „УМБАЛ Пловдив“ АД, към което е насочен жалбоподателят с
талона за изследване, да не е могло законосъобразно да се вземат кръвни проби
на водачи на МПС за медицинско изследване за установяване на употреба на наркотични
вещества или техни аналози. Възражението се мотивира с твърдяно противоречие на
разпоредбата на чл. 11 от Наредба № 1 от 19.07.2017 г. за реда за установяване концентрацията на алкохол в
кръвта и/или употребата на наркотични вещества или техни аналози с нормата на чл. 6, ал. 1 от
Закона за лечебните заведения (ЗЛЗ). Съгласно чл. 11 от Наредба № 1/19.07.2017
г. медицинското изследване и вземането на проби за химическо и
химико-токсикологично лабораторно изследване се извършва в спешните отделения
на многопрофилните лечебни заведения за болнична помощ и във филиалите на
центровете за спешна медицинска помощ (ЦСМП), които се намират извън областните
градове, както и в лечебните заведения, в които лицата са транспортирани за
оказване на медицинска помощ или са настанени за лечение. Следователно спешното
отделение на „УМБАЛ Пловдив“ АД удовлетворява изискването на Наредбата относно
местата, на които се извършва медицинско изследване и вземане на проби за химическо
и химико-токсикологично лабораторно изследване. Наредба № 1 от 19.07.2017 г. е
издадена на основание чл. 174, ал. 4 от ЗДвП, като съгласно законовата
делегация с нея регламентира редът за установяване употребата на наркотични
вещества или техни аналози от водачите на моторни превозни средства. Твърдяната
от жалбоподателя колизия между правилата на Наредба № 1/19.07.2017 г., Закона
за лечебните заведения и стандарта „спешна медицина“, утвърден с Наредба № 3 от
06.10.2017 г. за утвърждаване на медицински стандарт „Спешна медицина“ (Обн.
ДВ, бр. 86 от 27.10.2017 г.) не е налице, тъй като нормативните актове се
намират в различно съотношение помежду си спрямо поддържаната от жалбоподателя
теза. Нито разпоредбата на чл. 6, ал. 1 от ЗЛЗ, нито утвърденият стандарт „спешна
медицина“ определят по краен, изчерпателен начин обхвата на дейности, които
може да извършва лечебното заведение. Не това е предназначението на медицинския
стандарт. Стандартите, които лечебните заведения трябва да спазват при
осъществяване на дейността си, определят минималните задължителни изисквания
към качеството на оказваната
медицинска помощ с цел осигуряване на защита на правата на пациентите. Медицинските
стандарти съгласно чл. 6а, ал. 2 от ЗЛЗ съдържат основна характеристика на
медицинската специалност/медицинската дейност; изисквания към лицата,
осъществяващи тази дейност; изисквания за осъществяване на дейностите по
медицинската специалност/медицинската дейност и критерии за качество на
изпълняваните дейности. Следователно медицинският стандарт „спешна медицина“
определя качествени, а не количествени изисквания, които лечебното заведение
трябва да съблюдава при изпълнението на дейността си. Тези качествени
изисквания определят минимално дължимото поведение от лечебното заведение под
формата на специалисти, оборудване и начин на осъществяване на дейността си, а
целта е да бъдат гарантирани правата на пациента. Разпоредбата на чл. 6, ал. 1
от ЗЛЗ и Наредбата за утвърждаване на стандарта „спешна медицина“ нямат
количествена характеристика и не съдържат регламент за обхвата на дейности,
които могат да извършват лечебните заведения. Относно последното обстоятелство
относима е разпоредбата на чл. 19, ал. 1 от ЗЛЗ, като съдът намира, че
дейността, възложената на спешните отделения на многопрофилните лечебни
заведения за болнична помощ с разпоредбата на чл. 11 от Наредба № 1/19.07.2017
г. по никакъв начин не противоречи на обхвата от дейности, които осъществяват
лечебните заведения за болнична помощ. Разпоредбата на чл. 19, ал. 1 от ЗЛЗ по
общ и абстрактен начин дава каталог на тези дейности, като действията по чл. 11
от Наредба № 1 от 19.07.2017 г. по вземане на кръвни проби за по-нататъшното им
изследване са напълно съвместими и попадат в обхвата на извършваните дейности.
Неотносимо към въпроса за законосъобразната делегация на спешните отделения към
многопрофилните лечебни заведения за болнична помощ да извършват дейността по
чл. 11 от Наредба № 1/19.07.2017 г. е обстоятелството, че самите действия по
вземането на пробите кръв от водачите на МПС, насочени към лечебното заведение
с талон за изследване, не представляват действия по профилактика, диагностика или
лечение на остри или внезапно възникнали животозастрашаващи, потенциално
животозастрашаващи или заплашващи с тежки или необратими увреждания за здравето
заболявания. Това е така, тъй като чрез правилата на Наредба № 1/19.07.2017 г.
нито се допълва медицинският стандарт, нито се допълват целта и задачите на
медицинската специалност „спешна медицина“. Касае се за самостоятелна дейност,
която е нормативно възложена на спешните отделения, за осъществяване съвместно
и независимо от дейностите по медицинска специалност „спешна медицина“.
Възлагането е направено съобразно разпоредбата на чл. 174, ал. 4 от ЗДвП и без
да е налице твърдяното противоречие с правилата на ЗЛЗ, поради което настоящият
съдебен състав намира разгледаното възражение за неоснователно.
Оборено от доказателствата по
делото е и възражението жалбоподателят да се е явил за вземането на кръвна
проба, но да не е имало дежурен лекар, както и да му е отказан достъп поради
въведени специални противоепидемични мерки. На първо място установява се, че за
дата 03 - 04.11.2020 г. е имало осигурен дежурен специалист в спешното
отделение на „УМБАЛ Пловдив“ АД, който да извършва дейността по чл.11 от
Наредба № 1/19.07.2017 г. Това е д-р Т.П., който е изпълнявал нощно дежурство
за времето от 19:30 часа на 03.11.2020 г. до 07:30 часа на 04.11.2020 г.,
установено от писмото на лист 61 от делото. Същото обстоятелство се установява
и от представения месечен график съгласно направеното доказателствено искане на
жалбоподателя, в който е предвидено към интересуващия делото момент да бъде
давано нощно дежурство с продължителност от 12 часа (от 19:30 ч. до 07:30 ч.)
от д-р П.. Наличието на присъстващ дежурен лекар, както и осигурена възможност
за достъп се доказва и от факта, че по същото време са вземани проби и са
довеждани за изследване и други водачи на МПС. Така в 00:25 часа на 04.11.2020
г. в спешното отделение се установява да е доведено лицето П.Г., който да е отказал
вземането на кръвна проба.
Оборено е и твърдението достъп до
спешното отделение да е бил отказан поради въведена специална организация за
достъп. От събраните по делото доказателства (писмо на лист 61 от делото) се
установява, че достъп на пациенти, включително водачи на МПС, изпратени или
доведени от органите на МВР за вземане на кръвна проба, не е бил отказван, нито
е бил предпоставян от представяне на отрицателен тест за какво да е било
заболяване. Посочва се, че всички пациенти и техните придружители са изчаквали
прием при спазване на общовалидните за страната противоепидемични мерки. Не се
установява да е имало издадени заповеди нито от изпълнителния директор на
лечебното заведение, нито от началника на спешното отделение, които да са
уреждали различни правила за достъп и прием на пациентите, техните придружители
и на водачите на МПС, явяващи се вземане на кръвна проба. Всички събрани от
съда доказателства по направеното възражение от жалбоподателя са еднопосочни и
от тях се установява, че твърденията в жалбата не отговарят на обективната
истина. От друга страна жалбоподателят сам също не сочи други доказателства,
които да оборват направения от съда извод. Всички направени доказателствени
искания от жалбоподателя за изясняването на това спорно обстоятелство са
уважени от съда, но това не променя еднопосочния характер на доказателствения
материал. Единственото искане, което е оставено без уважение, е за
представянето на длъжностна характеристика и трудов договор на д-р Л.А., за
която така или иначе се установява, че не е била на смяна към интересуващия
делото момент.
Несподелимо е и възражението, че
определените лекари от лечебното заведение „УМБАЛ Пловдив“ АД не са били
надлежно оправомощени да извършват медицинското изследване по чл. 11 от Наредба
№ 1/19.07.2017 г. Лицата, които могат да извършват тази дейност, са определени
с разпоредбата на чл. 12, ал. 1 от Наредба № 1/19.07.2017 г. и те са лекар,
медицинска сестра, акушерка или фелдшер, съответно лекарски асистент.
Оправомощаването им произтича пряко от нормативната уредба с придобиването по
надлежния ред на някое от гореизброените качества. В тази връзка достатъчно е
за съответното лице да се установява, че е заемало длъжността лекар в лечебното
заведение и към съответната дата, за да може правомерно да извършва
медицинското изследване по чл. 11 от Наредба № 1/19.07.2017 г., без да
съществува необходимост това да му бъде изрично възлагано с трудов договор.
Налице е и обратната зависимост – дори в трудовия договор на някое от лицата по
чл. 12, ал. 1 от Наредба № 1/19.07.2017 г. да е изрично вписано възлагането на
извършване на медицинско изследване по чл. 11 от Наредбата, това не означава,
че останалите лица, притежаващи необходимото специално качество, не могат
правомерно да извършват тази дейност, тъй като компетентността им, каза се,
произтича пряко от нормативната уредба. Така мотивиран, съдът намери всички
наведени от жалбоподателя възражения за неоснователни.
Процесното деяние не представлява
хипотеза на маловажен случай на административно нарушение. По делото не се
доказаха никакви обстоятелства, от които да се направи извод, че конкретното
поведение на жалбоподателя П. по отказ да му бъде извършена проверка за
употреба на наркотични вещества разкрива по-ниска степен на обществена опасност
спрямо обикновените случаи на нарушения от този вид. Напротив, касае се за
деяние, засягащо защитаваните обществени отношения с типичния интензитет за
този вид административни нарушения.
Съдът намира, че правилно е
определена приложимата в случая санкционна разпоредба, като на основание чл.
174, ал. 3, пр. 2 от ЗДвП наказващият орган е наложил на нарушителя
административно наказание „глоба“ в размер на 2 000 лева и административно
наказание „лишаване от право“ да управлява МПС за 24 месеца. Доколкото отказът
от извършването на проверка е бил с оглед установяване употреба на наркотични
вещества или техни аналози, то относима е именно хипотезата на предложение
второ по чл. 174, ал. 3 от ЗДвП. Последната разпоредбата представлява
едновременно състав на административно нарушение и санкционна норма за налагане
на предвиденото с нея наказание (така Решение
№ 787 от 16.05.2017 г. по к.а.н.д. № 710/2017 г. на Административен съд –
Пловдив). Видът и размерът на приложимите наказания са определени от
законодателя във фиксиран размер, като съдът не констатира допуснато нарушение
при определянето и индивидуализацията на наказанията. Правото на защита на
жалбоподателя не е нарушено с посочването на размера на наказанието лишаване от
права в месеци вместо в години, както е в санкционната норма, тъй като се касае
за еднакви периоди от време, чиято продължителност е описана по ясен и
непораждащ съмнение начин (така Решение №
2408 от 19.12.2016 г. по к.а.н.д. № 2462/2016 г. на Административен съд –
Пловдив). Правилно административнонаказващият орган е наложил освен
имущественото наказание „глоба“ и кумулативно предвиденото наказание лишаване
от права.
По гореизложените съображения
съдът намери обжалваното наказателно постановление за законосъобразно и
обосновано, поради което то трябва да бъде потвърдено.
По разноските:
С оглед изхода на делото и
неоснователността на жалбата право на вземане за разноски възниква единствено
за въззиваемата страна, която е направила изрично искане за тяхното присъждане
в писменото становище на лист 30 от делото. Съгласно чл. 63, ал. 5 от ЗАНН в
полза на юридическите лица се присъжда и възнаграждение в размер, определен от
съда, ако те са били защитавани от юрисконсулт. При определяне на размера на възнаграждението
следва да се съблюдава правилото на чл. 63, ал. 5, изр. 2-ро от ЗАНН, съгласно
което размерът на присъденото възнаграждение не може да надхвърля максималния
размер за съответния вид дело, определен по реда на чл. 37 от Закона за
правната помощ. Последната разпоредба от своя страна при определянето на
максималния размер на възнаграждението препраща към Наредба за заплащането на
правната помощ (Обн. ДВ бр. 5 от 17.01.2006 г.). Съгласно чл. 27е от Наредбата
възнаграждението за защита в производства по ЗАНН е от 80 до 120 лева.
Препращането е единствено към максималния размер на възнаграждението, т.е. към
сумата от 120 лева, като съдът определя възнаграждението по справедливост и в
рамките на посочената максимална горна граница. В настоящото производство
наказващият орган е защитаван от юрисконсулт, който е представил писмено
становище. Съдът намира, че постъпилото по делото писмено становище с вх.
№287963/15.12.2020 г. дословно преповтаря съпроводителното писмо от в.п.д.
началник на 03 РУ, с което до съда са изпратени жалбата и
административнонаказателната преписка, с единствени разлики, че със становището
от юрисконсулта се представят и изисканите от съда оправомощителни заповеди
/които вече са били постъпили по делото, отново изпратени от в.п.д. началник на
03 РУ при ОДМВР-Пловдив/, както и се претендира юрисконсултско възнаграждение.
Изложените в молбата твърде общи и абстрактни постановки биха могли да послужат
като становище по жалба срещу всяко наказателно постановление, като не е взето
отношение по нито едно конкретно възражение на насрещната страна. Доколкото
обаче със становището се изпълняват указания, дадени от съда, и се взема отношение
по съществото на делото, то юрисконсултско възнаграждение следва да бъде
присъдено, като размерът му бъде определен на 80 лева, който в случая се явява
справедлив и достатъчен, както и съобразен с правилата за неговото определяне.
За заплащане на присъдените
разноски следва да бъде осъдена ответната страна в процеса – жалбоподателят Б.Д.П.. Разноските
по аргумент от § 1, т. 6 от ДР на АПК следва да бъдат присъдени в полза на това
юридическо лице, от което е част административнонаказващият орган, в случая това
е ОДМВР Пловдив като второстепенен разпоредител с бюджетни кредити по аргумент
от чл. 43 от ЗМВР - така Решение № 13009/02.10.2019 г. по адм. д. № 7758/2018
г. на ВАС.
Така
мотивиран и на основание чл. 63, ал. 1, предл. първо от ЗАНН, съдът
Р Е
Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА Наказателно
постановление № 20-0438-001584
от 06.11.2020 г., издадено от С.Ю.Х.– *** с което на Б.Д.П., ЕГН: **********, с
адрес: *** на основание чл. 174, ал. 3, предл. 2 от Закона за движението по
пътищата са наложени административно наказание глоба в размер на 2 000 (две
хиляди) лева и административно
наказание лишаване от право да
управлява моторно превозно средство за
24 (двадесет и четири) месеца за нарушение по чл. 174, ал. 3 от Закона за
движението по пътищата.
ОСЪЖДА Б.Д.П., ЕГН: **********,
с адрес: *** да заплати на ОБЛАСТНА
ДИРЕКЦИЯ НА МИНИСТЕРСТВО НА ВЪТРЕШНИТЕ РАБОТИ – ПЛОВДИВ сумата от 80 (осемдесет) лева, представляваща
разноски по делото за юрисконсултско възнаграждение.
РЕШЕНИЕТО
може да се обжалва с касационна жалба на основанията, посочени в
Наказателно-процесуалния кодекс, по реда на Административнопроцесуалния кодекс
пред Административен съд – Пловдив в 14-дневен срок от получаване на
съобщението от страните, че решението е изготвено.
РАЙОНЕН
СЪДИЯ:
Вярно с оригинала,
ХБ