№ 19218
гр. София, 25.10.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 156 СЪСТАВ, в публично заседание на
десети октомври през две хиляди двадесет и четвърта година в следния
състав:
Председател:ВАСИЛ В. АЛЕКСАНДРОВ
при участието на секретаря ЕЛИЦА В. ДАНОВА
като разгледа докладваното от ВАСИЛ В. АЛЕКСАНДРОВ Гражданско дело
№ 20241110131090 по описа за 2024 година
РЕШЕНИЕ
24.10.2024 г., гр. София
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, II Г. О., 156-ти състав, в открито публично
заседание на десети октомври през две хиляди и двадесет и четвърта година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:ВАСИЛ АЛЕКСАНДРОВ
при секретар Елица Данова, като разгледа докладваното от съдия Васил Александров гр.
дело № 31090/2024 г. по описа на СРС, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 124 и сл. ГПК.
Подадена е искова молба от П. А. А. срещу ЗАД „ЕИ“ АД, с която се твърди, че на
14.04.2024 г. на път ПП I-4, с посока на движение от гр. София към гр. Велико Търново, се е
движел лек автомобил „Дачия Дъстър“, рег. № СВ **** СА, управляван от А А. А., като
същият навлязъл частично в лентата за насрещно движение, където се движел лек автомобил
„Форд С макс“, рег. № СВ **** ХТ, управляван от ищеца, като настъпило ПТП, като по лек
автомобил „Форд С макс“, рег. № СВ **** ХТ били нанесени вреди. Поддържа, че за
инцидента бил съставен двустранен констативен протокол, като поведението на лек
автомобил „Дачия Дъстър“, рег. № СВ **** СА било виновно и противоправно, поради което
последният отговарял за настъпилото ПТП. Навежда доводи, че към момента на ПТП-то
гражданската отговорност на виновния водач е била покрит застрахователен риск при
1
ответника по застраховка „Гражданска отговорност“ обективирана в застрахователна полица
№ 07123002879170/19.09.2023 г. с период на застрахователно покритие от 27.11.2023 г. до
26.11.2024 г. Излага съображения, че при ответника е била образувана застрахователна
преписка (именувана „щета“) № **********/15.04.2024 г., като застрахователят бил
определил застрахователно обезщетение в размер на 173,97 лева, която била в изключително
намален размер, което обосновава. Иска ответника да бъде осъден да заплати сумата от
3000,00 лева, представляващи застрахователно обезщетение, както и мораторна лихва от
датата на сезиране на застрахователя – 15.04.2024 г. до окончателнто плащане, както и
сторените деловодни разноски.
В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК е подаден отговор на исковата молба, като се сочи, че
претенциите са процесуално допустими, но неоснователни. Твърди, че не оспорва, че е
налице сключена застраховка „Гражданска отговорност“. Поддържа, че механизма на ПТП-
то е различен, а размера на определеното застрахователно обезщетение от 347,93 лева, било
изплатено в размер на 173,97 лева с оглед наличието на съпричиняване. Навежда доводи, че
А А. А. не бил фигурирал като участник в ПТП-то, поради което изложеното от ищеца не
било в съответствие с обективната истина. Излага съображения, че водачът на лек
автомобил „Дачия Дъстър“, рег. № СВ **** СА не бил виновен за инцидента и не е имал
противоправно поведение, а напротив другият лек автомобил бил навлязъл в платното за
насрещно движение. Твърди, че е налице съпричиняване за което прави възражение и
обосновава подробно. Поддържа, че ищецът бил осуетил установяването на реално
настъпилите обстоятелства, тъй като не били уведомени органите на МВР. Инвокира довод,
че вземането било в завишен размер. Развива съображения, че не е изпадал в забава, поради
което не се дължала и мораторна лихва, освен това сочи, че началният момент на забавата
бил регламентиран в нормата на чл. 497 КЗ, като искът бил и неоснователен, тъй като
неоснователна била и претенцията за главницата. Иска отхвърляне на предявените искове.
Претендира разноски.
Съдът, като съобрази правните доводи на страните, събраните писмени и гласни
доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК,
намира за установено следното:
СРС, 156-ти състав е сезиран с обективно кумулативно съединени осъдителни искове
с правно основание чл. 432, ал. 1 КЗ, във вр. чл. 45 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
Според режима на КЗ във фактическия състав на правната норма в чл. 432 КЗ, се
урежда и гарантира правната възможност на увреденото лице да предяви пряк иск за
обезщетяване на претърпените вреди срещу застрахователя, с когото делинквентът или
отговорно за неговото противоправно деяние лице е сключило договор за застраховка
„Гражданска отговорност”, обезпечаваща неговата деликтна отговорност. Фактическият
състав, от който възниква имуществената отговорност на застрахователя за заплащане на
застрахователно обезщетение на увреденото лице, обхваща следните две групи
предпоставки: 1) застрахованият виновно да е увредил ищеца, като му е причинил
имуществени или неимуществени вреди, които от своя страна да са в пряка причинно-
следствена връзка с противоправното поведение на застрахования и 2) наличие на
застрахователно правоотношение, произтичащо от договор за застраховка „Гражданска
отговорност” между делинквента и застрахователя – ответник.
Между страните не се спори, поради което и с доклада по делото е обявено за
безспорно на основание чл. 146, ал. 1, т. 3 ГПК, че: 1) на 14.04.2024 г. на път ПП I-4, с
посока на движение от гр. София към гр. Велико Търново, се е движел лек автомобил
„Дачия Дъстър“, рег. № СВ **** СА, като е настъпило ПТП с лек автомобил „Форд С макс“,
рег. № СВ **** ХТ; 2) че към момента на ПТП-то гражданската отговорност на водача на
лек автомобил „Дачия Дъстър“, рег. № СВ **** СА е била покрит застрахователен риск при
ответника по застраховка „Гражданска отговорност“ обективирана в застрахователна полица
2
№ 07123002879170/19.09.2023 г. с период на застрахователно покритие от 27.11.2023 г. до
26.11.2024 г.; 3) че при ответника е била образувана застрахователна преписка (именувана
„щета“) № **********/15.04.2024 г.; 4) ответника е заплатил на ищеца сумата от 173,97 лева,
представляващи застрахователно обезщетение.
Обявените за безспорни обстоятелства се подкрепят и от представените по делото
писмени доказателствени средства, които настоящата инстанция кредитира изцяло. В тази
насока трябва да се спомене, че след като ответника е извършил плащане, макар и било то
частично, то последният извършил извънсъдебно признание на релевантните по делото
обстоятелства по смисъла на чл. 175 ГПК. А извънсъдебното признание на факти се
преценява с оглед всички останали доказателства по делото, като последното води до
изясняване на действителното фактическо и правно положение между страните – арг. чл. 175
ГПК и чл. 10 ГПК. При това положение, съдът единствено би следвало да обсъди доводите
за наличието на съпричиняване, но въпреки това с оглед възраженията на ответника следва
да се разгледа спора изцяло от фактическа страна въпреки признаването на всички
правопораждащи факти, които водят единствено до извод за спор по размера на вземането.
Представен е двустранен констативен протокол от 14.04.2024 г., като се установява, че
механизма на ПТП-то е следния: на 14.04.2024 г. на ПП I-4, при км. 65+900 е настъпило ПТП
между лек автомобил „Форд С Макс“, рег. № СВ **** ХТ и лек автомобил „Дачия Дъстър“,
рег. № СВ **** СА, като около 16:20 ч., лек автомобил „Дачия Дъстър“, рег. № СВ **** СА
се движи от гр. София към гр. Велико Търново и навлиза в лентата за насрещно движение, в
която се движи лек автомобил „Форд С Макс“, рег. № СВ **** ХТ в следствие на което по
лек автомобил „Форд С Макс“, рег. № СВ **** ХТ са нанесени вреди по ляво странично
огледало.
Двустранният констативен протокол има формална доказателствена сила (арг. чл. 180
ГПК), тъй като представляват частен удостоверителен документ и като такъв не притежават
материална доказателствена сила, поради което се преценяват от съда по вътрешно
убеждение с оглед всички събрани по делото доказателства. Въпреки това, когато не е
налице надлежно оспорване на фактите отразени в двустранния констативен протокол, при
извършена съвкупна преценка на останалите обстоятелства по делото, съдът може да
приеме, че описаните в негов факти са се осъществили. Обратно при наличието на
оспорване на отразените факти, то приложения документ следва да се цени с останалите
събрани по делото доказателства. В процесният случай между страните е спорно
обстоятелството за настъпването на ПТП-то, поради което двустранния констативен
протокол следва да се цени заедно с всички останали доказателствени средства по делото.
Приложено е Свидетелство за регистрация част II за лек автомобил „Форд С Макс“,
рег. № СВ **** ХТ, като се установява, че собственик на последното е ищеца (л.10 в
кориците на делото). Това обстоятелство не е спорно и между страните.
Свидетелството за регистрация на МПС доказва наличието на придобивно основание
на посочения в това свидетелство собственик, но не представлява пречка за установяване на
противното. Свидетелството за регистрация на автомобила е официален свидетелстващ
документ, съставляващ доказателство относно съдържащите се в него изявления,
включително и относно собственика на съответния автомобил – така Решение № 874 от
18.11.2009 г. на ВКС по гр. д. № 4074/2008 г. на ІІІ ГО на ВКС; Решение № 792 от
12.01.2011 г. на ВКС по гр. д. № 281/2010 г., III г. о., ГК. Следователно свидетелството за
регистрация притежава обвързваща съда материална доказателствена сила – арг. чл. 179, ал.
1 ГПК.
По делото са събрани гласни доказателствени средства чрез разпита на св. Д Н и св.
М. Х.
3
От казаното от св. Н се установява, че за ПТП, което се било случило с П., като си
били тръгнали от гр. Велико Търново в посока гр. София на 14.04., което било ден неделя,
късния следобед. Подминали отбивката за гр. Севлиево, като пред тях имало
бензиностанция „Петрол“, като точно преди това бяла „Дачия Дъстър“ навлязла в тяхното
платно и двете огледала на колите се ударили. Били отишли в дясно на банкета, за да се
предпазят от удар, но не успели. Другият автомобил не бил спрял, след което мъжът й бил
обърнал посоката на движение, за да тръгнат след другия водач. Изяснява, че другия водач
не бил спрял, дори след подаване на светлинни и звукови сигнали. След това продължили да
карат след него, като на една отбивка просто спряли пред него, за да му пресекат пътя. По
това време свидетелят била бременна, но чула, е другият водач казал „какво толкова и моето
огледало е счупено, не е станало нищо“. Свидетелства, че били подали сигнал на телефон
112, понеже другият водач започнал да звъни по телефона и имал пистолет между двете
седалки. Дошъл патрул, като мъжът й и другия водач пожелали да отидат на мястото където
бил станал инцидента, но когато отишли им казали, че това било в друга област, поради
което дошъл друг патрул, който взел писмени показания. Другия водач първоначално бил
отказал да разпише протокола, но след разговор с полицията го разписал. Уточнява, че по
времето на ПТП-то е била на дясната седалка, като притежава СУМПС, а автомобилът се
движел бавно, тъй като била бременна в шестия месец по това време и се налагало да
спират, за да няма притеснения. Мястото било двупосочен път – по една лента за движение,
като не помни каква е била маркировката, но удара се чул силно.
При разпита на св. Х се изяснява, че помни да е участвал в ПТП. Всяка седмица
пътувал от гр. София за гр. Варна, тъй като работел в Исперих. Било неделя, като малко след
разклона в посока Варна се движели в колони и от двете страни и чул удар. Когато погледнал
огледалото за обратно виждане то отсъствало, като самият той нямал обяснение как се е
случило това, но не можел да направи нищо и продължил пътя си. След кратко време преди
Севлиево на бензиностанция „Шел“ го настигнала друга кола с включени дълги светлини и
сигнал. Били слезли двама мъже и една жена и го попители защо бяга. Уточнява, че не
виждал смисъл защо да спира за едно огледало. Те се били обадили на телефон 112, бил
дошъл патрул, Свидетелства, че произшествието не било в техния район, поради което
извикали друг патрул. Били им направили проба за алкохол, след което решили, че най-добре
било да напишат протокол. Той нямал против, като протокола бил написан от водача на
другата кола, като свидетелят го подписал и с това се приключило. Уточнява, че той самият
се намирал в собствената си лента за движение, като на мястото били по една лента за всяка
посока. Сочи, че липсвало огледалото от стойката, което били вредите. Досежно другият
автомобил не можел да каже, както и какво са правили полицаите, тъй като седял в страни.
Настоящата съдебна инстанция приема показанията на св. Н за напълно достоверни и
на св. Х частино за достоверни, тъй като, преценени по правилата на чл. 172 ГПК, са
последователни, житейски и правно логични, като не се доказа свидетелите да са
заинтересован от изхода на правния спор, предмет на делото. Въпреки наличието на
противоречия в някой детайли, това не може да доведе до извод за противоречивост,
нелогичност и непоследователност на показанията. Нещо повече, логично е с оглед
изминалия период от време свидетелите, да си спомнят случая по-общо, допускай
неточности в някои детайли, които избледняват с времето, поради особеностите на
човешката памет. Същественото е, че субективните им възприятия по отношение на
правнорелевантните факти са формирани непосредствено и не са взаимоизключващи се,
включително свидетелите ги потвърждават, под страх от наказателна отговорност. Досежно
казаното от св. Х. трябва да се отбележи, че показанията му макар и да не могат да се
приемат за недостоверни в смисъла носещ наказателна отговорност, са изолирани и
непоследователни досежно механизма на ПТП-то, доколкото в останалата част същите
кореспондират с механизма на ПТП-то. Факт е, че самият свидетел заявява, че за него няма
смисъл да спира за едно огледало. Тоест, дори показанията да се кредитират в цялост,
4
същите водят именно до извода, че механизма на ПТП-то е такъв какъвто го сочи ищеца, а
явно водача застрахован при ответника има безкритично поведение. В този смисъл казаното
от свидетеля Х. е в пълен синхрон с поведението на ответника и извършеното от него
признание.
Прието е заключението на САТЕ от което се установява, че механизма на ПТП-то е
следния на 14.04.2024 г. на ПП I-4, при км. 65+900 е настъпило ПТП между лек автомобил
„Форд С Макс“, рег. № СВ **** ХТ и лек автомобил „Дачия Дъстър“, рег. № СВ **** СА,
като около 16:20 ч., лек автомобил „Дачия Дъстър“, рег. № СВ **** СА се движи от гр.
София към гр. Велико Търново и навлиза в лентата за насрещно движение, в която се движи
лек автомобил „Форд С Макс“, рег. № СВ **** ХТ в следствие на което по лек автомобил
„Форд С Макс“, рег. № СВ **** ХТ са нанесени вреди по ляво странично огледало, които са
в пряка причинно-следствена връзка. Вещото лице е посочило, че стойността необходима за
възстановяване на вредите е в размер на 3315,85 лева по средни пазарни цени към датата на
ПТП-то. Изяснено е, че увредения лек автомобил е на стойност 29685,00 лева към датата на
ПТП-то, поради което експертът е посочил, че не е налице хипотезата на тотална щета.
Изяснено е, че на мястото на ПТП-то широчината на пътното платно е около 3,20 метра
вляво от десния край на платното за движение в посока за гр. София, досежно лек автомобил
„Форд С Макс“, рег. № СВ **** ХТ. Експертът е уточнил, че по част от задачите не може да
се предостави обективен отговор, поради липсата на данни, за да може да се направи
обективно изследване. Уточнено е, че от техническа гледна точка причината за инцидента е
поведението на водача на лек автомобил „Дачия Дъстър“, рег. № СВ **** СА. В о. с. з. от
10.10.2024 г., вещото лице е посочило, че няма обективни данни по делото за това къде е
настъпил удара по широчина на пътното платно, като изрично е посочено, че ако всеки от
водачите се е движел в собственото си платно е невъзможно ударът да настъпи. При въпроси
на страните е изяснено, че са налице два варианта за настъпването на инцидента –
навлизане на едната или другата кола в лентата за движение не насрещния автомобил.
Изрично се сочи, че за увредения лек автомобил не е налице алтернативна част огледало.
Съдът, като извърши преценка на заключението на САТЕ, съобразно правилото на чл.
202 ГПК намира, че следва да го кредитира, тъй като последното е извършено обективно,
компетентно и добросъвестно. Вещото лице е отговорило изчерпателно на поставените
задачи, като по делото липсват доказателства, че експертът е заинтересован от изхода на
правния спор или е недобросъвестен. С оглед направените от ответника оспорвания следва
да се отбележи, че възприемането на заключението на вещото лице от решаващия съд не е
обусловено от оспорването му или не от страните по делото, поради което отсъствието на
направено възражение е правно ирелевантно както за неговата обективност, така и за
значението му за крайния правен резултат по делото – в този смисъл напр. Решение № 144
от 7.10.2010 г. на ВКС по т. д. № 806/2009 г., II т. о., ТК; Решение № 393 от 1.10.2010 г. на
ВКС по гр. д. № 4703/2008 г., II г. о., ГК. В случая експертното кореспондира с останалите
доказателства по делото, като изводите на вещото лице са подробно обясни и защитени в
откритото съдебно заседание от 10.10.2021 г. Именно в заседанието при изслушването на
заключението на САТЕ, вещото лице подробно и изчерпателно е отговорило на поставените
въпроси от ответника, като отговорите му кореспондират и с направените в заключенията
изводи. А практически отделен е и въпросът за факта за наличието на признание от страна
на ответника.
При определяне на стойността на дължимото вземане за застрахователно
обезщетение, съдът намира, че следва да вземе предвид стойността изяснена в заключението
на САТЕ по средни пазарни цени. Трябва да се изясни и принципната позиция на
настоящият съдебен състав, че съгласно нормата на чл. 386 КЗ застрахователната сума не
може да надвишава действителната или възстановителната стойност на имуществото. За
действителна се смята стойността, срещу която вместо застрахованото имущество може да
се купи друго със същото качество. За възстановителна стойност се смята цената за
5
възстановяване на имуществото от същия вид, в това число всички присъщи разходи.
Съгласно чл. 399 КЗ, предмет на застрахователния договор за имуществено застраховане
може да бъде всяко право, което за застрахования е оценимо в пари. С оглед на така
очертания предмет, при обикновената имуществена застраховка максималният размер на
вредите, които могат да настъпят, може предварително да бъде определен, поради което
застрахователната сума не трябва да надвишава действителната или възстановителната
стойност на имуществото. Начинът на определяне размера на дължимото застрахователно
обезщетение при иска по чл. 405 КЗ, съответно чл. 410 КЗ, чл. 411 КЗ и чл. 432 КЗ се
определя в рамките на договорената максимална застрахователна сума, съобразно
адекватната стойност на претърпяната от осъществяване на застрахователното събитие
вреда, който не може да надхвърля действителната стойност на увреденото имущество,
определена като пазарната му стойност към същия момент – така Решение № 37 от
23.04.2009 г. на ВКС по т. д. № 667/2008 г., I т. о., ТК; Решение № 59 от 6.07.2017 г. на
ВКС по т. д. № 2367/2015 г., I т. о., ТК; Решение № 235 от 27.12.2013 г. на ВКС по т. д. №
1586/2013 г., II т. о., ТК.
С оглед изложеното, съдът намира, че в случая са налице всички материални
предпоставки за уважаване на предявеният иск, който предвид основният принцип в
българският граждански процес (за диспозитивното начало – арг. чл. 6, ал. 2 ГПК), следва да
бъде уважен в цялост.
Неоснователно е възражението за съпричиняване. Така наречената компенсация на
вини (compensatio culpae) изисква безспорно установяването на обстоятелства, които касаят
обективното допринасяне на страната за настъпването на вредоносния резултат, без по
необходимост поведението да е виновно или противоправно. В случая доказателства по
делото не може да направи категоричен извод, т.е. липсва пълно и главно доказване по
отношение съпричиняването, поради което и съдът е длъжен да приеме недоказания факт за
неосъществил се в обективната действителност – арг. чл. 154, ал. 1 ГПК.
По отношение искът за заплащане на обезщетение в размер на законната лихва върху
главницата по чл. 86, ал. 1 ЗЗД от 15.04.2024 г. (датата на предявяването на претенцията пред
застрахователя) до окончателното плащане, следва да се изясни, че е налице различен правен
режим между КЗ (отм.) и действащия КЗ. При действието на КЗ (отм.), по отношение на
третото увредено лице, предявило иска по чл. 226, ал. 1 КЗ (отм.), респективно чл. 432 КЗ,
застрахователят дължи законната лихва от деня на непозволеното увреждане, тъй като
делинквентът дължи законна лихва при непозволено увреждане от момента на деликта,
респ. откриването на дееца, когато той е бил неизвестен – арг. чл. 84, ал. 3 ЗЗД и чл. 223, ал.
2 КЗ (отм.). Разпоредбата на чл. 226, ал. 2 КЗ (отм.), която урежда отговорността на
застрахователя пред третото лице, изключва възможността застрахователят да прави
възражение на увреденото лице по прекия иск за неуведомяване по чл. 224, ал. 1 КЗ (отм.) и
недължимост на лихвата до датата на съобщаване. Последицата от неизпълнението на
задължението на застрахования да уведоми застрахователя е застрахователят с регресен иск
да иска от застрахования заплатените от него лихви за забава – в този смисъл Решение №
217 от 20.12.2017 г. на ВКС по т. д. № 990 / 2017 г., II т.о., ТК; Решение № 107 от 1.09.2017
г. на ВКС по т. д. № 441 / 2016 г., I т.о., ТК; Решение № 105 от 13.07.2017 г. на ВКС по гр.
д. № 60097 / 2016 г., I г.о., ГК; Решение № 126 от 29.05.2017 г. на ВКС по т. д. № 994 / 2016
г., II т.о., ТК; Решение № 24 от 23.03.2017 г. на ВКС по гр. д. № 60047 / 2016 г., III г.о., ГК;
Решение № 6 / 28.01.2010 г. по т. д. № 705 / 2009, ВКС, ТК, II т.о.
При действието на КЗ изрично е регламентирано, че застрахователното покритие
включва и лихвите по чл. 429, ал. 2, т. 2 КЗ (арг. чл. 493, ал. 1, т. 5 КЗ), тоест застрахователят
отговаря за лихвата за забава, когато застрахованият отговаря за тях пред увреденото лице,
което в хипотезата на деликта произтича от правилото на чл. 84, ал. 3 ЗЗД. Въпреки това в
чл. 429, ал. 3 КЗ е регламентирано, че лихвите за забава на застрахования по ал. 2, т. 2, за
6
които той отговаря пред увреденото лице, се плащат от застрахователя само в рамките на
застрахователната сума (лимита на отговорност). В този случай от застрахователя се плащат
само лихвите за забава, дължими от застрахования, считано от датата на уведомяването от
застрахования за настъпването на застрахователното събитие по реда на чл. 430, ал. 1,
т. 2 КЗ или от датата на уведомяване или на предявяване на застрахователна
претенция от увреденото лице, която от датите е най-ранна. С други думи,
отговорността на прекия причинител за лихви, считано от датата на непозволеното
увреждане съществува, но същата (по силата на самия кодекс) се поема от застрахователя от
един по-късен момент, в който му е станало известно настъпването на застрахователното
събитие. Тоест, не е налице законова възможност в тежест на застрахователя да се възложат
и лихвите за времето от увреждането до уведомяването му за това. Именно в този смисъл е
нормата на чл. 429, ал. 2, т. 2 КЗ, според която в застрахователното обезщетение се включват
само лихви за забава, когато застрахованият отговаря за тяхното плащане пред увреденото
лице при условията на ал. 3. В ал. 3 са посочени две условия, ограничаващи размера на
претенцията за лихви – първото е тя да не надхвърля рамките на застрахователната сума
(лимити на отговорността) и второто условие е да се начисли от датата на уведомяването от
застрахования за настъпването на застрахователното събитие по реда на чл. 430, ал. 1, т. 2
или от датата на уведомяване или на предявяване на застрахователна претенция от
увреденото лице, която от датите е най-ранна. Този извод не може да бъде оборен от
правилото на чл. 497 КЗ, във вр. чл. 496 от КЗ. Тези норми установяват отговорността на
самия застраховател за плащане на законни лихви върху дължимо обезщетение, която
отговорност е резултат от неговата собствена забава. Лихвата не е обусловена от
поведението на делинквента, нейният размер вече не е част от застрахователната сума
(визирана в чл. 429 КЗ) и не може да бъде ограничаван от размера на последната. В смисъла
на гореизложеното вж. Решение № 50001 от 3.02.2023 г. на ВКС по т. д. № 2530/2021 г., I т. о.,
ТК.
От уведомление с рег. № РК0-014-3863/5/07.05.2024 г., се установява, че ответника е
посочил, че във връзка с процесния случай е образувана застрахователна преписка
(именувана „щета“) № **********/15.04.2024 г. Тоест, в случая се касае за извънсъдебно
признание на факти, а именно, че най-късната дата на която е сезиран ответника за
застрахователното събитие е 15.04.2024 г. А извънсъдебното признание на факти е едно от
най-сигурните доказателствени средства в гражданският процес, което преценено в
съвкупност с останалите доказателства по делото води до изясняване на действителното
фактическо и правно положение между страните – арг. чл. 175 ГПК и чл. 10 ГПК. В случая,
обезщетението за забава в размер на законната лихва върху всяка от главниците се явява
законната последица от иска – арг. чл. 84, ал. 3 ЗЗД, във вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД, поради което и с
оглед изложеното претенцията следва да бъде уважена от 15.04.2024 г.до окончателното
плащане.
При този изход на производството с правна възможност да претендира деловодни
разноски разполага само ищеца. Последният е поискал присъждането им, като е доказал, че
действително е сторил такива, поради което и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК следва да му се
присъди сумата от 720,00 лева, представляващи деловодни разноски и заплатено адвокатско
възнаграждение за първоинстанционното производство.
В случая ответника е направил надлежно възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК – за
намаляване на адвокатското възнаграждение, поради прекомерност, което е основателно,
като съображенията за това са изложени по-долу.
Съгласно чл. 9 от ЗЗД страните имат свобода на договарянето, която се рамкира от
приложимите към правоотношението законови разпоредби и от добрите нрави.
Законодателят допуска цената на адвокатските услуги да бъде определена при свободно
договаряне между довереника и доверителя, но не под предвидено в Наредба № 1 от
7
9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. В този смисъл е
разпоредбата на чл. 36, ал. 2 от ЗАдв., съгласно която размерът на възнаграждението се
определя в договор между адвоката или адвоката от Европейския съюз и клиента. Този
размер трябва да бъде справедлив и обоснован и не може да бъде по-нисък от предвидения в
наредба на Висшия адвокатски съвет размер за съответния вид работа.
Основният критерии при преценката за това дали размерът на адвокатското
възнаграждение е справедлив и обоснован е фактическата и правна сложност на делото.
Фактическата сложност на едно производство се определя както от наличието на
множество факти, които следва да се установят, така и от спецификата на доказателствените
средства, които се ползват, за да се установят релевантните обстоятелства или от предмета и
обсега на доказване, включително когато последното се провежда по индиции.
Правната сложност на гражданското производство е обусловена от приложимостта на
релевантната правна уредба на материалните правоотношения. Когато приложимият закон е
уреден в юридически актове от различен ранг, респ. в законодателство, което е
наднационално това само по себе си обуславя правната сложност на делото. Последната
може да бъде обусловена и от други фактори, като наличието на множество искове или
множество жалби, необходимостта от ползване на специфични производства – напр. при
отправяне на преюдициално запитване.
Когато съдът прави преценката си за това, дали едно производство представлява
фактическа и правна сложност, при направено възражение за прекомерност на адвокатското
възнаграждение, трябва да се вземе предвид и поведението на процесуалния представител
на страната, извършените от него процесуални действия, както и тяхната релевантност за
изясняване на делото от фактическа страна, съответно развитата процесуална активност по
обосноваване на поддържаната позиция от правна страна.
Съдът не е обвързан от предвиденото в НМРАВ по отношение на адвокатското
възнаграждение, като в тази насока съобразява и Решение от 23.11.2017 г. на СЕС по
съединени дела C-427/16 и C-428/16: „че определянето на минимални размери за
адвокатските възнаграждения и установяването им като задължителни с национална
правна уредба като разглежданата в главните производства, възпрепятствайки другите
доставчици на правни услуги да определят възнаграждения под тези минимални размери, е
равнозначно на хоризонтално определяне на задължителни минимални тарифи (вж. в този
смисъл решение от 4 септември 2014 г., API и др., C‑184/13—C‑187/13, C‑194/13, C‑195/13 и
C‑208/13, EU:C:2014:2147, т. 43)… член 101, параграф 1 ДФЕС във връзка с член 4,
параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че национална правна уредба като
разглежданата в главните производства, съгласно която, от една страна, адвокатът и
неговият клиент не могат — под страх от дисциплинарно производство срещу адвоката —
да договорят възнаграждение в по-нисък от минималния размер, определен с наредба,
приета от професионална организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет, и
от друга страна, съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в по-нисък от
минималния размер, би могла да ограничи конкуренцията в рамките на вътрешния пазар по
смисъла на член 101, параграф 1 ДФЕС. Запитващата юрисдикция следва да провери дали с
оглед на конкретните условия за прилагането такава правна уредба действително
отговаря на легитимни цели и дали така наложените ограничения се свеждат до това,
което е необходимо, за да се осигури изпълнението на тези легитимни цели.“. Тоест,
националният съд не е обвързано от предвиденото в НМРАВ. Този извод на съда е основан
на обстоятелството, че решението на СЕС по преюдициалното запитване се ползва със сила
на тълкувано нещо, като се изяснява значението на съществуващите норми на правото на
ЕС, поради което и действието му е erga omnes. Силата на тълкувано нещо се изразява в
забрана за националният съд да се отклонява от поставеното по преюдициалното дело или да
замести даденото тълкуване, респ. да постави под съмнение допустимостта или
8
правилността на решението на СЕС – вж. Решение по дело 05.10.2010 г., Elchinov, C-173/09,
т. 29.
С оглед изясняването на посоченото решение на СЕС, настоящият съдебен състав
намира, че следва да изясни, че цитираното решение по преюдициално запитване се базира
на разпоредбата на чл. 101, § 1 и § 2 ДФЕС, съгласно които се забраняват „като
несъвместими с вътрешния пазар всички… решения на сдружения на предприятия…, които
биха могли да засегнат търговията межди държавите-членки и които имат за своя цел
или резултат предотвратяването, ограничаването или нарушаването на конкуренцията в
рамките на вътрешния пазар и в частност такива, които: а) пряко или косвен определят
покупни или продажни цени … споразумения или решения, които са забранени в
съответствие с настоящият член, са нищожни“.
Горните съждения се потвърждават и от актулната практика на СЕС – Решение по
дело C-438/22 г., в което е възприето, че: „1) Член 101, параграф 1 ДФЕС във връзка с
член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която
определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден
задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на посочения член 101,
параграф 1, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна
уредба по отношение на страната, осъдена да заплати съдебните разноски за адвокатско
възнаграждение, включително когато тази страна не е подписала никакъв договор за
адвокатски услуги и адвокатско възнаграждение. 2) Член 101, параграф 1 ДФЕС във
връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че национална правна
уредба, съгласно която, от една страна, адвокатът и неговият клиент не могат да
договорят възнаграждение в размер по-нисък от минималния, определен с наредба, приета
от съсловна организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет, и от друга
страна, съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в размер по-нисък от
минималния, трябва да се счита за ограничение на конкуренцията „с оглед на целта“ по
смисъла на тази разпоредба. При наличието на такова ограничение не е възможно
позоваване на легитимните цели, които се твърди, че посочената национална правна
уредба преследва, за да не се приложи към разглежданото поведение установената в член
101, параграф 1 ДФЕС забрана на ограничаващите конкуренцията споразумения и
практики. 3) Член 101, параграф 2 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да
се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на
адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с
национална правна уредба, нарушава забраната по член 101, параграф 1 ДФЕС,
националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба,
включително когато предвидените в тази наредба минимални размери отразяват реалните
пазарни цени на адвокатските услуги.”.
В случая производството не представлява правна и/или фактическа сложност, като
процесуалното поведение на адв. М. не може да обуслови възнаграждение по-голямо от
обичайното за подобен род дела – не повече от сумата от 300,00 лева. Фактът, че интересът е
по-голям от 1000,00 лева според неприложимата НМРАВ е без никакво значение. Едно
производство е правна и фактическа сложност независимо от материалния интерес. Именно
това обуславя работата на адвоката като процесуален представител, а не това каква е сумата
на вземаното или вземанията предмет на делото. Едно производството може да бъде с
изключително нисък материален интерес и да обуслови множество процесуални действия и
процесуална сложност, а друго може да е за голям материален интерес без никаква
сложност.
Така мотивиран, Софийският районен съд
РЕШИ:
9
РЕШИ:
ОСЪЖДА ЗАД „ЕИ“ АД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление: гр.
********************** да заплати на П. А. А., ЕГН: **********, с адрес: гр.
**************, на основание чл. 432, ал. 1 КЗ, във вр. чл. 45 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, сумата
от 3000,00 лева, представляващи застрахователно обезщетение за ПТП от 14.04.2024 г. на
ПП I-4, при км. 65+900 е настъпило ПТП между лек автомобил „Форд С Макс“, рег. № СВ
**** ХТ и лек автомобил „Дачия Дъстър“, рег. № СВ **** СА, като гражданската
отговорност на вода е била покрит застрахователен риск при ответника по застраховка
„Гражданска отговорност“ обективирана в застрахователна полица №
07123002879170/19.09.2023 г. с период на застрахователно покритие от 27.11.2023 г. до
26.11.2024 г., като около 16:20 ч., лек автомобил „Дачия Дъстър“, рег. № СВ **** СА се
движи от гр. София към гр. Велико Търново и навлиза в лентата за насрещно движение, в
която се движи лек автомобил „Форд С Макс“, рег. № СВ **** ХТ в следствие на което по
лек автомобил „Форд С Макс“, рег. № СВ **** ХТ са нанесени вреди по ляво странично
огледало, ведно с мораторната лихва от 15.04.2024 г. – датата на сезиране на застрахователя
до окончателнто плащане.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 ГПК ЗАД „ЕИ“ АД, ЕИК: ********* да заплати
на П. А. А., ЕГН: ********** да заплати на 720,00 лева, представляващи деловодни
разноски и заплатено адвокатско възнаграждение за първоинстанционното производство.
РЕШЕНИЕТО може да се обжалва в двуседмичен срок от съобщението пред
Софийският градски съд с въззивна жалба.
Препис от решението да се връчи на страните!
РАЙОНЕН СЪДИЯ:
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
10