№ 351
гр. Плевен, 23 юни 2020 г.
В И М Е Т
О Н А Н А Р О Д А
Административен съд – Плевен, седми състав,
в открито съдебно заседание на девети
юни две хиляди и двадесета година в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Даниела Дилова
ЧЛЕНОВЕ: Снежина
Иванова Венелин Николаев
при секретаря Цветанка Дачева и
с участието на прокурора от Окръжна прокуратура
Плевен Иво Радев като разгледа
докладваното от съдията – докладчик НИКОЛАЕВ касационно административно дело № 135 по описа на съда за 2020 година, за
да се произнесе, съобрази следното:
Производството е по реда на чл. 208 и сл.
от АПК
Е.С.Я.,
с
ЕГН **********, изтърпяващ наказание
“лишаване от свобода“ в Затвора София
лично и чрез своя процесуален представител
е подал касационна жалба против решение №
483/27.09.2019г., постановено по адм. дело № 629/2018 г. по описа на
Административен съд гр. Плевен, с което е отхвърлен изцяло предявения от него
срещу Министерство на правосъдието и Главна дирекция "Изпълнение на
наказанията" – гр. София иск за присъждане на обезщетение в размер на
50 000/ петдесет хиляди/ лева за неимуществени вреди, претърпени в периода
март
- 22.06.2018г., в който период поради лошите условия в Затвора се е
разболял от туберкулоза, както и искането за лихва за този период. Направени са
оплаквания за неправилност и
необоснованост на решението.
Решението се
обжалва и от Главна дирекция "Изпълнение на наказанията" в частта, в
която съдът отказал да присъди на ответника юрисконсултско възнаграждение в
размер на 400 лева. Претендира разноски по делото.
Представителят
на Окръжна прокуратура дава заключение, че
решението на Административен съд гр. Плевен е
правилно и законосъобразно и следва да бъде оставено в сила.
Касационните жалби са подадени в
срока по чл. 211, ал. 1 АПК от надлежни страни, за които съдебният акт е
неблагоприятен в обжалваната от всяка от тях част, поради което са процесуално
допустими.
Производството пред Административен съд –
Плевен се е развило по исковата молба от Е.С.Я., изтърпяващ наказание
„лишаване от свобода” против Министерство на правосъдието и Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“, с която на основание чл. 203 и сл. АПК, във
вр. с чл. 285, ал. 1 от Закона за изпълнение на наказанията и задържането под стража
(ЗИНЗС), е предявил иск по чл. 284, ал. 1 ЗИНЗС за обезщетяване на претърпени
неимуществени вреди в посочения в исковата молба период, в които е изтърпявал
наказание „лишаване от свобода“ гр.Плевен,
със сума в размер на 50 000 лева,
С оглед обстоятелствата, изложени в
исковата молба, становищата и исканията на страните в хода на делото, след
приложението на чл. 284, ал. 3 ЗИНЗС, съдът е събрал относимите към предмета на
спора доказателства. Със събирането им решаващият съд е изяснил фактическата
обстановка, като въз основа на установените по делото факти, при обсъждане
доводите на страните е направил своите правни изводи.
С обжалваното решение административният
съд Плевен е установил от фактическа
страна, че Е.С.Я.,
с ЕГН ********** е предявил иск за сумата от 50 000 лева срещу Министерство
на правосъдието и ГД „Изпълнение на наказанията“ за неимуществени
вреди, претърпени в периода март -
22.06.2018г., в който период поради лошите условия в Затвора се е разболял от
туберкулоза, както и искането за лихва за този период.
В исковата молба се сочи, че вследствие на много
лошите условия за живот в Затвора Плевен, се е разболял от ТБК на белите
дробове в 1К+2/1 във фаза на разпад, като така са му причинени неимуществени
вреди. Твърди наличие на пренаселеност, лоша храна, липса на тоалетна в
килията. Сочи, че е лекуван от ТБК в затворническата болница в Ловеч. Сочи, че
отново се е разболял през 2011 г. в затвора Белене, като отново е лекуван в
затворническата болница в Ловеч. Отново навежда твърдения за лоши условия при
повторното заболяване - пренаселеност, негодна за пиене вода, лоша и
недостатъчна храна.
По отношение на първата искова претенция - за разболяването от
туберкулоза през 1998 г.,
административният съд е счел за доказано, че ищецът се е разболял от
това заболяване, в какъвто смисъл е и СМЕ, която подкрепя неговите твърдения
относно боледуването. Посочил е, че този извод се подкрепя, както от събраните
писмени доказателства, така и от свидетелските показания.
Съдът е приел
за доказани и сочените за този период в исковата молба лоши битови
условия, които се потвърждават и от
разпита на пребивавалия по това време в затвора Плевен И.Й.Г..
Съдът не е приел за доказана връзката между лошите битови
условия и заболяването от туберкулоза при ищеца през 1998 г. , тъй като от СМЕ и заявеното от ВЛ в съдебно заседание, не може да се даде категоричен отговор, че недобрите условия в
затвора са предпоставка за това заболяване. Пребиваването в място за лишаване
от свобода е рисков фактор за разболяване от туберкулоза, но не е само това
фактора.
От правна страна съдът е приел, че вземането на ищеца за неимуществени вреди, причинени от
възникналото заболяване от туберкулоза е
погасено по давност. С оглед направеното още в отговора на исковата
молба възражение за давност, съдът е съобразил,
че подадената на 29.06.2018 г. искова молба, на която е поставена
собственоръчно дата от ищеца 27.06.2018 г., е подадена значително след изтичане
на давността. Посочил е, че съгласно
чл.110 от ЗЗД, с изтичане на петгодишна давност се погасяват всички вземания,
за които законът не предвижда друг срок. В случая друг срок не е предвиден,
поради което подадената ИМ е значително по-късно от изтичането на 5 -годишния
срок, което е станало на 29.05.2006 г.
С оглед направените изводи съдът е приел, че исковата претенция в първата й част следва
да се отхвърли като неоснователна.
По отношение на втората искова претенция съдът е приел,
че отново
е изтекла посочената в закона погасителна давност, доколкото на 16.03.2012 г. Я.
е бил освободен от затвора. Посочил е, че дори исковата претенция във втората и
част да беше доказана, давностният срок в този случай изтича на 16.03.2017 г.,
отново преди подаването на исковата молба. Вторият ответник изрично сочи
изтекла погасителна давност още в отговора на исковата молба.
По тези съображения е отхвърлена исковата
молба на Е.С.Я., изтърпяващ наказание
„лишаване от свобода” против Министерство на правосъдието и Главна дирекция „ Изпълнение на наказанията“,
с която на основание чл. 203 и сл. АПК, във вр. с чл. 285, ал. 1 от
Закона за изпълнение на наказанията и задържането под стража (ЗИНЗС), е
предявил иск по чл. 284, ал. 1 ЗИНЗС за обезщетяване на претърпени неимуществени
вреди в посочения в исковата молба период, в които е изтърпявал наказание „лишаване от свобода“ гр.Плевен, със сума в
размер на 50 000 лева,
Решението е валидно, допустимо и правилно.
Съдът е изяснил напълно фактическата
обстановка по делото, събрал е относимите за правилното решаване на спора
доказателства, при приложението на чл. 284, ал. 3 ЗИНЗС, обсъдил ги е в тяхната
взаимна връзка и при съобразяване разпоредбата на чл. 284, ал. 5 ЗИНЗС е
направил верни правни изводи, които се споделят от настоящата инстанция.
Съгласно разпоредбата на чл. 284, ал. 1 ЗИНЗС държавата отговаря за вредите, причинени на лишени от свобода или
задържани под стража от специализираните органи по изпълнение на наказанията в
резултат на нарушения по чл. 3, който в своята ал. 1 предвижда, че тези лица не
могат да бъдат подлагани на изтезания, на жестоко, нечовешко или унизително
отношение. Според чл. 3, ал. 2 ЗИНЗС, за нарушение на ал. 1 се смята и
поставянето в неблагоприятни условия за изтърпяване на наказанието лишаване от
свобода или задържането под стража, изразяващи се в липса на достатъчно жилищна
площ, храна, облекло, отопление, осветление, проветряване, медицинско
обслужване, условия за двигателна активност, продължителна изолация без
възможност за общуване, необоснована употреба на помощни средства, както и
други подобни действия, бездействия или обстоятелства, които уронват човешкото
достойнство или пораждат чувство на страх, незащитеност или малоценност,
действия или бездействия на техни органи и длъжностни лица при или по повод
извършване на административна дейност. Според чл. 284, ал. 5 ЗИНЗС в случаите
по ал. 1 настъпването на неимуществени вреди се предполага до доказване на
противното.
Правилен е изводът на административния съд, изведен от установената по
делото фактическа обстановка, че в
конретния случай вземането за неимуществени вреди на ищеца е погасено по
давност. Погасителната давност е институт на материалното и процесуалното
право, представляваща изтичането на предвидения в закона период от време, през
който субектът на правото /вземането/ бездейства и не го упражнява. Съответно с
изтичането на давността и при направено възражение от насрещната страна
вземането се погасява, респективно предявеният иск следва да се отхвърли като
неоснователен, поради изтичането на давностния срок за предявяването му.
Според субсидиарно приложимата разпоредба на
чл.110 от Закона за задълженията и договорите ЗЗД/, „с изтичането на
петгодишен давностен срок се погасяват всички вземания, за които законът не
предвижда друг срок“. След изтичане на този давностен срок, правото на иск за
вземане на ищеца за обезщетение за претърпени вреди от деликт, се погасява.
Задължението за обезщетение, след изтичане на този срок, може да бъде
осъществено единствено доброволно /арг. от чл.118 от ЗЗД/. Съгласно
разпоредбата на чл.120 от ЗЗД, давността не се прилага служебно, а следва да се
предяви, като възражение. Възражението за погасяване на вземането по давност
е правоизключащо възражение и след неговото изразяване, съдът дължи произнасяне
относно това дали претендираното вземане е погасено по давност.
Давността започва да тече от момента, в който вземането е станало
изискуемо, като в случаи на непозволено увреждане, от прекратяване на
увреждащите действия или от момента на прекратяване на фактическото състояние,
когато увреждането е следствие от бездействие. В т.4 от Тълкувателно
решение №3 от 22.04.2004 г. на ВКС по тълк. гр.д.№3/2004г., ОСГК е прието, че
когато вредите произтичат от незаконни действия или бездействия на
административните органи, началният момент на погасителната давност за
предявяване на иска за заплащането им е от момента на преустановяването им.
На 29.05.2001г. са преустановени незаконосъобразните действия и бездействия
от страна на заатворническата администрация, искът за този период е следвало да
бъде предявен най-късно до 29.05.2006г., искът е предявен на 27.06.2018г., т.е.
искът за този период е погасен по давност.
Погасяването на правото на иск за вземане за обезщетение спрямо Държавата
от деликт, има за последица неоснователност на предявената след изтичане на
този срок искова претенция. При това положение следва отхвърляне на предявения
иск в тази ЧАСТ, поради погасяването му по давност. Неоснователен е и
обусловеният от него акцесорен иск за лихва за забава в размер на законната
лихва, предявен за периода от преустановяване на незаконосъобразните действия и
бездействия на служители на ответника – Министерство на правосъдието и ГД
„изпълнение на наказанията“ – до окончателното изплащане на сумата.
При така изложените съображения
обжалваното решение, като правилно и законосъобразно следва да бъде оставено в
сила в тази му част.
Правилно е решението на съдът и в частта, с която са отхвърлени исканията на Министерство
на правосъдието и ГД „изпълнение на наказанията“ за присъждане на разноски по
делото. В тази връзка следва да се
подчертае, че специалният закон съдържа
специални процесуални правила относно отговорността за разноски, които
дерогират приложението, както на чл. 143 АПК, така и нормите на чл. 78, ал. 1 ГПК. Съгласно чл. 286, ал. 2 ЗИНЗС, при отхвърляне на иска ищецът дължи
единствено заплащане на разноските по производството, но не и възнаграждението
за адвокат или юрисконсулт на ответната страна, ако тя е била представлявана от
такъв
Направеното от ответниците искане за
присъждане на юрисконсултско възнаграждение е неоснователно. Приложимите
разпоредби на чл. 286, ал. 2 и ал. 3 от ЗИНЗС, тълкувани в тяхната взаимовръзка, се
явяват специални по отношение на общите разпоредби на чл. 78, ал. 8 от ГПК, във вр. с чл. 144 АПК и чл. 143 от АПК. След като те не предвиждат отговорност
на ищеца за заплащане на юрисконсултско възнаграждение на ответника при пълно
или частично отхвърляне на иска му, то такова в случая не се дължи.
При разглеждане на делото
първоинстанционният съд не е допуснал съществени нарушения на процесуалните
правила, които да налагат отмяната на решението му. Решението на
Административен съд – Плевен следва да бъде оставено в сила, а касационните
жалби като неоснователни - без уважение.
При този резултат от касационното
обжалване, искането за присъждане на разноски от касационните жалбоподатели е
неоснователно.
Водим от изложеното и на основание чл.
221, ал. 2, предл. първо от АПК, Административен съд гр. Плевен, VII – състав
Р Е Ш И:
ОСТАВЯ В СИЛА решение №483/27.09.2019 г., постановено по адм. дело №629 /2018 г.
по описа на Административен съд гр. Плевен.
РЕШЕНИЕТО е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:
1.
2.