Решение по дело №10251/2020 на Софийски градски съд

Номер на акта: 260542
Дата: 30 март 2023 г. (в сила от 30 март 2023 г.)
Съдия: Нели Савчева Маринова
Дело: 20201100510251
Тип на делото: Въззивно гражданско дело
Дата на образуване: 29 септември 2020 г.

Съдържание на акта Свали акта

Р Е Ш Е Н И Е

                                               

 гр. София, 30.03.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

 

         СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, IV -  Г въззивен състав, в открито съдебно заседание на двадесет и девети ноември две хиляди и двадесет и втора година, в състав:                                                                                                                                                                          

                                        ПРЕДСЕДАТЕЛ:  АЛБЕНА АЛЕКСАНДРОВА

                                            ЧЛЕНОВЕ:  НЕЛИ МАРИНОВА

                                                       мл. с.  ГЮЛСЕВЕР САЛИ

 

при участието на секретаря В. Иванова, като разгледа докладваното от съдия Маринова в. гр. д. № 10251 по описа на СГС за 2020 г., и за да се произнесе, взе предвид следното:

 

                Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.

                С решение № 144234/08.07.2020 г., постановено по гр. д.                    9059/20 г. по описа на СРС, 78 състав, ответникът С.Д.В.Р.е осъден да заплати на ищеца В.С.А. на основание чл. 187, ал. 5, т. 2 ЗМВР сумата от 1625 лв. – обезщетение за положен извънреден труд за периода от 01.02.2017 г. до 31.01.2020 г., ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на исковата молба в съда – 19.02.2020 г. до окончателното плащане на сумата, както и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 600 лв. – деловодни разноски. С решението С.Д.В.Р.е осъдена да заплати на СРС на основание чл. 78, ал. 6 ГПК сумата от 265  лв. – деловодни разноски.

         Подадена е въззивна жалба от С.Д.В.Р.срещу решение № 144234/08.07.2020 г., постановено по гр. д.                    9059/20 г. по описа на СРС, 78 състав. Твърди, че обжалваното решение е неправилно, тъй като е постановено в нарушение на материалния закон, при съществено нарушение на съдопроизводствените правила и е необосновано. Твърди, че в хипотезата на извънреден труд при сумирано отчитане на работното време при работа на 24 – часови смени, не е налице основание за прилагане по аналогия на общото трудово законодателство и на нормата на чл. 9, ал. 2 от Наредбата за структурата и организацията на работната заплата, а е приложима действащата през процесния период Наредба № 8121з – 776/29.07.2016 г., която не предвижда преобразуване на нощния труд на служителите на МВР в дневен труд. Иска се от съда да постанови решение, с което да отмени обжалваното решение като неправилно, и вместо него да постанови друго решение, с което да отхвърли иска. Претендира разноски. Прави възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК.

         Въззиваемият – В.С.А. не е подал отговор на въззивната жалба в срока по чл. 263, ал. 1 ГПК. В открито съдебно заседание поддържа становището, че въззивната жалба следва да се остави без уважение като неоснователна. Претендира разноски.

         Софийски градски съд, след като взе предвид доводите на страните, и като обсъди събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, приема за установено следното:

         Предявен е иск с правно основание чл. 187, ал. 5, т. 2 ЗМВР /ред. до изм. ДВ бр. 60/20 г./ във вр. с чл. 178, ал. 1, т. 3 ЗМВР.

         Ищецът В.С.А. твърди, че е работил по служебно правоотношение с ответника Столична дирекция на вътрешните работи, като в периода от 01.02.2017 г. до 31.01.2020 г. е полагал труд като държавен служител в 03 РУ при СДВР. Твърди, че съгласно чл. 187, ал. 3 ЗМВР работното време на държавните служители се изчислява в работни   дни – подневно, а за работещите на 8 -, 12 – или 24 – часови смени – сумарно за тримесечен период, като съгласно чл. 187, ал. 5, т. 2 от ЗМВР работата извън редовното работно време се компенсира с възнаграждение за извънреден труд за отработени до 70 часа на отчетен период. Поддържа, че през процесния период е работил на смени, като всяка от смените е била с продължителност от 12 часа. Твърди, че през процесния период е полагал нощен труд в периода от 22,00 ч. до 6,00 ч., при сумирано отчитане на работното време на тримесечен период. Поддържа, че след преизчисляване на положените часове нощен труд към дневен труд с коефициент 1,143, се получава разлика от 239 часа, която следва да му бъде заплатена допълнително под формата на извънреден труд. Иска се от съда да постанови решение, с което да осъди ответника да заплати на ищеца сумата от 1625,00 лв., представляваща възнаграждение за положен извънреден труд в периода от 01.02.2017 г. до 31.01.2020 г., формиран като разлика между положен от ищеца като държавен служител в 03 РУ при СДВР нощен труд и преизчисления такъв с коефициент 1,143, отчетен като извънреден, ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на исковата молба в съда – 19.02.2020 г. до окончателното плащане. Претендира разноски.

         Ответникът С.Д.В.Р.при МВР оспорва иска като неоснователен. Твърди, че редът по ЗМВР и Наредба № 8121з – 776/29.07.2016 г. на министъра на вътрешните работи е различен от реда за заплащане на нощния труд на работниците и служителите по трудово правоотношение, за които се прилага Наредбата за структурата и организацията на работната заплата. Прави възражение за изтекла погасителна давност. Претендира разноски. Прави възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК.

            Въззивната жалба е допустима - подадена е в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК от процесуално легитимирана страна срещу подлежащ на инстанционен контрол съдебен акт.

         Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта му – в обжалваната част. По останалите въпроси той е ограничен от посоченото в жалбата.

         При извършената служебна проверка въззивният съд констатира, че решението е валидно и допустимо.

         Разгледана по същество, въззивната жалба е основателна.

         Във връзка с доводите, изложени във въззивната жалба, по отношение на правилността на решението, въззивният съд намира следното:

         Във въззивното производство не са спорни следните обстоятелства: че през процесния период страните са били обвързани от служебно правоотношение, по силата на което ищецът е полагал труд като държавен служител на процесната длъжност в 03 РУ при СДВР; че работното му време е било уговорено при сумарно отчитане на тримесечен период; че ищецът е изпълнявал точно служебните си задължения, като е полагал труд на смени по график на 12 – часови дежурства.

           Спорният въпрос във въззивното производство е дали въззивникът дължи заплащане на парично възнаграждение за извънреден труд след превръщането на отработените часове нощен труд в дневен труд за 12 - часовите дежурства, които въззиваемият е положил през процесния период.

         Със задължителното за съдилищата тълкуване, дадено с Тълкувателно решение № 1/15.03.2023 г. по тълк. дело № 1/20 г. на ОСГК на ВКС, е прието за правилно становището, че при отчитане и заплащане на положените часове нощен труд от служители на Министерство на вътрешните работи не са приложими разпоредбите на Кодекса на труда и на Наредбата за структурата и организацията на работната заплата /в частност разпоредбата на чл. 9, ал. 2 от същата наредба/ и следва да се прилагат разпоредбите на специалния Закон за Министерството на вътрешните работи и на издадените въз основа на него подзаконови нормативни актове.  Разяснено е, че в случая не са налице предпоставките по чл. 46, ал. 2, изр. 1  ЗНА за  прилагане по аналогия на разпоредбата на чл. 9, ал. 2 НСОРЗ относно преобразуването на часовете положен нощен труд в дневен с коефициент 0.143 по отношение на служителите на Министерство на вътрешните работи. Посочено е, че неблагоприятните последици от полагането на нощен труд от служители на МВР се компенсира със съответните компенсаторни механизми - допълнително възнаграждение за прослужено време – чл. 178, ал. 1, т. 1 ЗМВР, по - голяма основен платен годишен отпуск /чл. 189, ал. 1 ЗМВР/, обезщетение при прекратяване на служебно правоотношение /чл. 234, ал. 1 ЗМВР/, по – благоприятен режим за заплащане на извънреден труд /чл. 187, ал. 5, 6 и 7 ЗМВР/, липса на задължение за заплащане на осигурителни вноски и по – благоприятни условия за придобиване право на пенсия /чл. 69, ал. 2 КСО/, пенсиониране при условията на І категория труд /чл. 69 КСО/ и др. Разяснено е, че посоченото разрешение съответства и на правото на ЕС, като с решението на Съда на Европейския съюз  по дело № С-262/20 е прието, че чл. 20 и чл. 31 от Хартата на основните права на Европейския съюз трябва да се тълкуват в смисъл, че допускат определената в законодателството на държава - членка нормална продължителност на нощния труд от седем часа за работниците в частния сектор да не се прилага за работниците в публичния сектор, вкл. за полицаите и пожарникарите, ако такава разлика в третирането се основава на обективен и разумен критерий, т. е. свързана е с допустима от закона цел на посоченото законодателство и е съразмерно на тази цел  /т. 80/.

         Предвид задължителното тълкуване, дадено в посоченото Тълкувателно решение на ОСГК на ВКС, положеният от въззивника нощен труд през процесния период, не следва да се преобразува в дневен, респ. в извънреден труд, чрез използване на допълнителен коефициент – 1,143, на основание чл. 9, ал. 2 от НСОРЗ.

         Ето защо, предявеният иск с правно основание чл. 187, ал. 5, т. 2 ЗМВР във вр. с чл. 178, ал. 1, т. 3 ЗМВР за заплащане на сумата от 1625,00 лв., представляваща възнаграждение за положен извънреден труд в периода от 01.02.2017 г. до 31.01.2020 г., формиран като разлика между положен от ищеца като държавен служител в 03 РУ при СДВР нощен труд и преизчисления такъв с коефициент 1,143, отчетен като извънреден, следва да се отхвърли като неоснователен.

         Поради разминаване в крайните изводи на въззивния съд с тези на първоинстанционния съд решение № 144234/08.07.2020 г., постановено по гр. д. №  9059/20 г. по описа на СРС, 78 състав, следва да бъде отменено изцяло като неправилно, и вместо него следва да бъде постановено друго решение, с което да се отхвърли предявения иск.

         Предвид изхода на спора въззиваемият – ищец в първоинстанционното производство следва да бъде осъден да заплати на въззивника – ответник в първоинстанционното производство на основание чл. 78, ал. 3 и 8 ГПК във вр. с чл. 23, aл. 1, т. 1, пр. 2 от Наредбата за заплащането на правната помощ сумата от 200 лв., представляваща разноски за юрисконсултско възнаграждение в първоинстанционното производство и във въззивното производство.

         Воден от горното, съдът

 

Р Е Ш И:

 

         ОТМЕНЯ изцяло решение № 144234/08.07.2020 г., постановено по гр. д.   9059/20 г. по описа на СРС, 78 състав, КАТО ВМЕСТО НЕГО ПОСТАНОВЯВА:

         ОТХВЪРЛЯ предявения от В.С.А., ЕГН: **********, с адрес: *** дирекция на вътрешните работи при МВР, ЕИК: *******, с адрес: гр. София, ул. „*******, иск с правно основание чл. 187, ал. 5, т. 2 във вр. с чл. 178, ал. 1, т. 3 ЗМВР за заплащане на сумата от 1625,00 лв., представляваща възнаграждение за положен извънреден труд в периода от 01.02.2017 г. до 31.01.2020 г.

         ОСЪЖДА В.С.А., ЕГН: **********, с адрес: ***, да заплати на С.Д.В.Р.при МВР, ЕИК: *******, с адрес: гр. София, ул. „*******, на основание чл. 78, ал. 3 и 8 ГПК сумата от 200 лв., представляваща разноски за юрисконсултско възнаграждение в първоинстанционното и във въззивното производство.

         Решението не подлежи на обжалване на основание чл. 280, ал. 3,      т. 3 ГПК.

        

                                                            ПРЕДСЕДАТЕЛ:                  

 

                                                                      ЧЛЕНОВЕ: