№ 3157
гр. София, 22.05.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. III-В СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесет и четвърти април през две хиляди двадесет и пета
година в следния състав:
Председател:Николай Димов
Членове:Велина Пейчинова
Слави Г. Славов
при участието на секретаря Юлия С. Димитрова Асенова
като разгледа докладваното от Велина Пейчинова Въззивно гражданско дело
№ 20241100506471 по описа за 2024 година
За да се произнесе след съвещание, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258 – чл.273 от ГПК.
Производството по делото е образувано по въззивна жалба на Е. В. Р., с ЕГН
**********, срещу решение №16928/19.10.2023г., постановено по гр.дело
№44752/2022г. по описа на СРС, 87 състав, в частта, с която са отхвърлени
предявените от Е. В. Р., с ЕГН **********, срещу "БИОЛАЙФ - И" ООД, с ЕИК
*********, при условията на обективно съединяване искове с правно основание чл.128,
т.2 КТ за разликата над уважената част от 9444.60 лв. до 13522.93 лв., представляваща
незаплатено нетно трудово възнаграждение за м.07.2022г. (в размер на сумата от
4078.33 лв.), ведно със законната лихва върху тази сума от датата на подаване на
исковата молба в съда – 18.08.2022г., до окончателното й плащане; както и с правно
основание чл.86 ЗЗД за сумата в размер на 20.39 лв., представляваща мораторна лихва
за периода от 01.08.2022г. до 18.08.2022г. върху незаплатеното нетно трудово
възнаграждение за м.07.2022г. в размер на сумата от 4078.33 лв., както и в частта, в
която е осъдена Е. В. Р., с ЕГН **********, да заплати на "БИОЛАЙФ - И" ООД, с
ЕИК *********, на основание чл.78, ал.3 ГПК сумата от 846.88 лв., представляваща
сторени по делото разноски.
Във въззивната жалба са инвокирани доводи за неправилност и
незаконосъобразност на първоинстанционното решение в обжалваните части, като
постановено в противоречие на материалния закон и при неправилен анализ на
събраните по делото доказателства. На първо място се поддържа, че
първоинстанционният съд е допуснал съществени процесуални нарушения при
1
разглеждане на правния спор като с изготвения по делото доклад по чл.146 ГПК не е
указал на страните за кои от твърдените от тях факти не сочат доказателства, което е
довело до лишаване на ищцата от правото й да направи своевременни доказателствени
искания и да установи при условията на пълно и главно доказване твърдените от нея
факти и обстоятелства, релевантни към правния спор. Поддържа се, че
първоинстанционният съд неправилно е приел, без да излага конкретни мотиви, че от
събраните по делото доказателства не се установява факта, че през целия м.юли 2022г.
ищцата е полагала труд и е изпълнявала трудовите си задължения, поради което не й
се дължи заплащане на трудово възнаграждение.Твърди се, че от показанията на
разпитаните по делото свидетели С. и К. се установяват фактите, че ищцата е полагала
труд при ответното дружество през м.юли 2022г., ежедневно е била в местоработата си
– седалището на ответника в град София, ул."*********" №*********. Излага се още,
че в мотивите на постановеното решение първоинстанционният съд е посочил, че
кредитира изцяло показанията на разпитаните свидетели С. и К., които са без родство
с ищцата, нейни колеги са, които не са противоречиви, а от друга страна е приел, че по
делото е останал недоказан факта, че през м.юли 2022г. ищцата е престирала труд при
ответното дружество. Поддържа се още, че неправилно първостепенният съд е
кредитирал изводът на експерта-счетоводител, че ищцата не е полагала труд м.юли
2022г., който се основава на присъствени форми, едностранно съставени от ответника,
които са били надлежно оспорени от ищцата в хода на производството, поради което
като частен свидетелстващ документ, удостоверяващ изгодни за страната, която го е
съставила факти, не следва да се възприема от съда, че има доказателствена стойност
относно установяване на твърдението, че ищцата не е полагала труд през м.юли 2022г..
По горните аргументи и от съвкупния анализ на събраните по делото доказателства се
излага, че се налага категоричен извод, че Е. В. Р. е полагала труд през м.07.2022г.,
поради което са налице основанията в закона за ангажиране отговорността на
ответника като работодател да й заплати претендираното трудово възнаграждение.
Моли съда да постанови съдебен акт, с който да отмени първоинстанционното
решение в обжалваните части и да постанови друго, с което да уважи предявените
искове с правно основание чл.128, т.2 от КТ и чл.86, ал.1 ЗЗД до обжалваните размери.
Претендира присъждане на разноски в пълен размер, които са сторени в
първоинстанционното производство, както и направените разноски пред въззивната
инстанция.
Въззиваемата страна - "БИОЛАЙФ - И" ООД, с ЕИК *********, не депозира
писмен отговор и не изразява становище относно постъпилата въззивна жалба.
Предявени са от Е. В. Р., с ЕГН **********, срещу "БИОЛАЙФ - И" ООД, с
ЕИК *********, при условията на обективно съединяване искове с правно основание
чл.128, т.2 КТ и чл.86, ал.1 ЗЗД.
С оглед петитума на постъпилата въззивна жалба от ищцата, предмет на
инстанционен контрол е постановеното първоинстанционно решение в частта, в която
са отхвърлени предявените искове с правно основание чл.128, т.2 КТ и чл.86, ал.1 ЗЗД
до размерите, посочени във въззивната жалба. В останалите части постановеното
решение на СРС е влязло в сила като необжалвано.
СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, като обсъди доводите на страните и
събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира, че
фактическата обстановка се установява така както е изложена от първоинстанционния
съд. Пред настоящата инстанция не са ангажирани нови доказателства по смисъла на
чл.266, ал.2 и ал.3 ГПК, които да променят така приетата за установена от
2
първостепенния съд фактическа обстановка. В тази връзка в мотивите на настоящия
съдебен акт не следва да се преповтарят отново събраните в първата инстанция
доказателства, които са обсъдени правилно като са преценени релевантните за спора
факти и обстоятелства.
В случая не спорно между страните и от доказателствата по делото се
установява, че са обвързани от трудово правоотношение на основание сключен между
тях трудов договор №7/03.07.2017г., съгласно който ищцата е заемала в ответното
дружество длъжността "административен специалист контролни функции", на 8-часов
работен ден, при основно месечно трудово възнаграждение в размер на 5000 лв. и
месторабота: гр.София, което работодателят е поемал задължението да изплаща всеки
календарен месец, без конкретно фиксирана дата.
Предвид възприемането на установената от първоинстанционния съд
фактическа обстановка, съдът достигна до следните правни изводи:
Въззивната жалба, с която е сезиран настоящият съд, е подадена от легитимирана
страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, в срока по чл.259, ал.1 ГПК и е
процесуално допустима.
Разгледана по същество е ОСНОВАТЕЛНА.
Съгласно чл.269 ГПК въззивният съд проверява правилността на
първоинстанционното решение само в рамките на релевираните оплаквания, а
служебно следва да ограничи проверката си само за валидност, допустимост на
решението в обжалваната част и спазване на императивните норми на материалния
закон (т.1 на ТР №1/09.12.2013г. по тълк.дело №1/2013г. по описа на ОСГТК на ВКС).
Първоинстанционното решение в обжалваните части е валидно и допустимо, но
при постановяването му е допуснато нарушение на императивни материалноправни и
процесуалноправни норми на закона. Решението в обжалваните части е неправилно,
тъй като обоснованият краен извод за неоснователност на предявените от Е. В. Р., с
ЕГН **********, срещу "БИОЛАЙФ - И" ООД, с ЕИК *********, при условията на
обективно съединяване иск с правно основание чл.128, т.2 КТ за заплащане на нетно
трудово възнаграждение за м.07.2022г. в размер на сумата от 4078.33 лв., ведно със
законната лихва върху тази сума от датата на подаване на исковата молба в съда –
18.08.2022г., до окончателното й плащане; както и иск с правно основание чл.86 ЗЗД за
заплащане на сумата в размер на 20.39 лв., представляваща мораторна лихва за
периода от 01.08.2022г. до 18.08.2022г. върху незаплатеното нетно трудово
възнаграждение за м.07.2022г. в размер на сумата от 4078.33 лв., противоречи на
материалния закон и на събраните по делото доказателства. Макар че първостепенният
съд правилно е разпределил доказателствена тежест между страните съобразно
нормата на чл.154 от ГПК, както и е изпълнил задълженията си, посочени в нормата на
чл.146 от ГПК, в мотивите на постановения съдебен акт не са обсъдени в цялост и
взаимна връзка всички събрани по делото доказателства, както и неправилно е
приложен материален закон, което е довело до постановяване на незаконосъобразно
решение в обжалваните части. Изложените във въззивната жалба правни аргументи са
обосновани с оглед данните по делото и събраните по делото доказателства. Във
връзка с изложените във въззивната жалба доводи досежно материалната
незаконосъобразност на оспореното решение, които са основателни, следва да се
добави и следното:
По иска с правно основание чл.128, т.2 от КТ:
3
При предявен иск по чл.128 КТ в тежест на работника (служителя) е да докаже,
че претендираното от него неизплатено възнаграждение действително е било
уговорено с работодателя, и че е престирал реално уговорената работа, доколкото от
тези положителни факти именно работникът черпи изгодни правни последици, а в
тежест на работодателя е да докаже, че дължимото възнаграждение действително е
било изплатено.
В случая спорният по делото въпрос, пренесен и във въззивното производство, е
дали се дължи на ищцата трудово възнаграждение за м.юли 2022г., доколкото
ответникът навежда възражения, че ищцата не е престирала труд през процесния
месец – поддържа се, че през целия м.юли 2022г. е била в самоотлъчка, поради което
не й се дължи трудово възнаграждение.
Съгласно чл.124 КТ - едно от основните задължения на работодателя е да
заплаща възнаграждение на работника или служителя, който въз основа на сключен
трудов договор е полагал труд. Възнаграждението се дължи за извършената работа,
която съгласно чл.125 КТ работникът или служителят следва да изпълнява точно и
добросъвестно /в пълен обем, срочно, с влагане на необходимите знания, умения и
сръчности, съобразно технологичните изисквания, с желание възложената работа да
бъде изпълнена/. В нормата на чл.128 КТ е установено по императивен начин
основното задължение на работодателя да изплаща на работника (служителя)
уговореното в трудовия договор възнаграждение като насрещна престация за
предоставената и използвана работна сила на служителя. Следователно от анализа на
цитираните правни норми се налага извода, че наличието само на сключен трудов
договор не е достатъчно, за да възникне задължение за работодателя да заплаща
трудово възнаграждение, а е необходимо и работникът или служителят да полага труд
и фактически да осъществява съответната трудова функция. В този смисъл е решение
№376 от 21.11.2011г. на ВКС по гр.дело №329/2011г., III Г.О., Г.К.
В константната практика на ВКС се приема, че трудовият договор е особен вид
възмезден договор, което се обуславя от съдържанието на основните насрещни
престации по него - от страна на работника/служителя - предоставяне на работодателя
на работната си сила, а от страна на работодателя - заплащане на трудово
възнаграждение, представляващо цената на работната сила /решение
№171/10.07.2013г. по гр.дело №843/2012г. по описа на ВКС, Г.К., IV Г.О./.
Работникът/служителят е длъжен да изпълнява работата, за която се е уговорил, и то
точно и добросъвестно, съобразно предвиденото в чл.124 и чл.125 КТ, като
работодателят му дължи уговореното трудово възнаграждение за извършената работа
/чл.128 от КТ/. По въпроса за дължимостта от страна на работодателя на трудово
възнаграждение на работник, който не се е явявал на работа и не е полагал труд е
даден отговор в решение №376/21.11.2011г. на ВКС по гр.дело №329/2011г., III Г.О.,
Г.К., където е посочено, че наличието само на сключен трудов договор не е
достатъчно, за да възникне задължение за работодателя да заплаща трудово
възнаграждение, а е необходимо и работникът или служителят да полага труд и
фактически да осъществява съответната трудова функция. Общо е правилото, че
длъжникът доказва изпълнението, а кредиторът факта на неизпълнение /пълно,
забавено или лошо/. Когато трудовият договор има за предмет престиране на работна
сила, а не на резултат, работникът или служителят трябва да докаже, че е предоставил
работната си сила, а работодателят е длъжен да докаже неизпълнението, че работникът
не се е явил, че е напуснал преждевременно и т.н. С оглед обстоятелството, че
трудовият договор е с продължително изпълнение, за да се установи, че е предоставил
4
работната си сила, работникът или служителят е достатъчно да докаже, че е постъпил
на работа. Постоянното, системното или продължителното неизпълнение на трудовите
задължения, включително неявяване на работа, преждевременно напускане или отказ
да се изпълняват поставените задачи са факти на неизпълнение и те се доказват от
работодателя /в този смисъл е решение №192/28.11.2019г. на ВКС по гр.дело
№110/2019г., III Г.О., Г.К./. При непрестиране на работна сила правото на трудово
възнаграждение съществува само в случаите, когато това не се дължи на виновно
поведение на работника или служителя: при неизпълнение на трудовите норми
по чл.266, ал.1 КТ, при престой и производствена необходимост по чл.267 КТ и при
производство на некачествена продукция по чл.268, ал.3 КТ - в този смисъл решение
№171 по гр.дело №843/2012г. по описа на ВКС, Г.К., IV Г.О..
Изложените принципни разбирания, отнесени към настоящия случай, дават
основание на въззивният съд да приеме, че от анализа на събраните по делото
доказателства се установява, че служителят – ищцата по делото, въззивник в
настоящото производство, е доказала престирането на работната си сила, а
работодателят не е успял да проведе с допустимите и ангажирани от него
доказателства, че е било налице неизпълнение на задълженията на служителя - ищца
за процесния месец юли 2022г.. В разглеждания случай от събраните по делото гласни
доказателства - показанията на разпитаните свидетели – К. и С., се установява, че през
процесния месец юли 2022г. ищцата е работила в дружеството, ежедневно е била в
местоработата си – седалището на ответника в град София, ул."*********"
№*********, изпълнявала е трудовите си задължения като е извършвала технически
действия, приемала и изпращала пощата, получавала и попълвала необходимите
документи, свързани с дейността на дружеството. Въззивният съд счита, че следва да
се кредитират показанията на разпитаните свидетели – К. и С., които са без родство с
ищцата, същите са нейни колеги, имат преки и непосредствени впечатления от
дейността на ищцата в местоработата й, логично последователни са и не са
противоречиви, а напротив – кореспондират с останалите приети по делото
доказателства. В случая от показанията на разпитаните свидетели – К. и С., се
установяват твърденията на въззивника-ищца, че през процесния месец юли 2022г. е
изпълнявала трудовите си задължения с оглед сключения между страните трудов
договор.
На следващо място въззивният съд счита, че в конкретната хипотеза не се
доказва основният релевиран довод на ответника-работодател, че не е начислявал
трудово възнаграждение на ищцата, мотивирайки това обстоятелство със самоотлъчка
на ищцата през процесния месец юли 2022г.. Не следва да се кредитира изводът,
направен в този смисъл от експерта-счетоводител в изготвеното от него заключение на
съдебно-счетоводна експертиза, че работодателят не е начислил работна заплата на
ищцата за м.юли 2022г., както и не е заплатил дължимите данъци и осигуровки,
поради това, че в представена присъствена /отчетна/ форма е отразено, че ищцата не
се е явявала на работа за целия м.юли 2022г.. Настоящият въззивен състав счита, че
цитираната от експерта-счетоводител присъствена /отчетна/ форма, която е надлежно
оспорена от ищцата, чрез процесуалния й представител в съдебно заседание, носи
подписа само на управителя на ответното дружество, няма подписи на служител
представлява частен документ, удостоверяващ изгодни за страната факти, поради
което неговата доказателствена стойност следва да се прецени в съвкупност с
останалите събрани по делото доказателства, а в конкретния случай други
доказателства, подкрепящи твърденията на ответника-работодател не са ангажирани
5
по делото.
По изложените правни аргументи и с оглед презумпцията, уредена по чл.8 ал.2
КТ, съдът приема, че през целия м.юли 2022г. ищцата е изпълнявала своето основно
трудово задължение да престира на работодателя своята трудова сила, съобразно
уговореното. При така установеното по делото се налага извода, че за ответника като
работодател предвид двустранния и възмезден характер на трудовото правоотношение
(чл.242 КТ) е възникнало основното задължение по чл.128 КТ да заплаща месечно на
ищцата в качеството й на служител уговореното трудово възнаграждение.
Съобразно чл.154, ал.1 ГПК изцяло в тежест на ответника е да докаже, че е изпълнил
задължението си за изплащане на процесното трудово възнаграждение за процесния
месец юли 2022г.. В конкретния случай въззивната инстанция намира, че по делото не
се установява, ответникът да е извършил плащане на дължимото трудово
възнаграждение в полза на ищцата по законоустановените за това начини по чл.270,
ал.3 от КТ лично на работника по ведомост или срещу разписка, или по писмено
искане на работника на влог в посочената от него банка. Нормата е императивна и
съставлява една от гаранциите за изплащането на трудовото възнаграждение.
Същевременно, тя въвежда писмената форма за доказване изпълнението на
задължението на работодателя. Във всички случаи заплащането на работната заплата
следва да се документира по надлежния ред, поради което и на основание чл.164, ал.1,
т.3 и т.4 ГПК свидетелски показания за установяване на това обстоятелство са
недопустими. В случая доказателства за заплащането на претендирата сума не са
ангажирани, поради което при приложение на неблагоприятните последици от
правилата за разпределение на доказателствената тежест, предявеният иск за
заплащане на месечно трудово възнаграждение за процесния месец юли 2022г. е
основателен и като такъв следва да бъде уважен за сумата от 4078.33 лв., ведно със
законната лихва върху тази сума от датата на подаване на исковата молба в съда –
18.08.2022г., до окончателното й плащане. Първостепенният съд е достигнал до
обратния правен извод и е отхвърил предявения иск с правно основание чл.128, т.2 от
КТ за заплащане на сумата от 4078.33 лв., представляваща нетно трудово
възнаграждение за месец юли 2022г., ведно със законната лихва върху тази сума от
датата на подаване на исковата молба в съда – 18.08.2022г., до окончателното й
плащане, е постановил неправилен съдебен акт, който следва да бъде отменен в тази
част.
По иска с правно основание чл.86, ал.1 ЗЗД:
Задължението по чл.128, т.2 КТ е срочно и следователно с настъпването на
падежа му всеки месец при неизпълнението му работодателят изпада в забава по
смисъла на чл.84, ал.1 ЗЗД. Съгласно чл.270, ал.2 КТ трудовото възнаграждение се
изплаща авансово или окончателно всеки месец на два пъти, доколкото не е уговорено
друго. В случая в подписания между страните трудов договор №7/03.07.2017г. се
съдържа изрична уговорка между тях, че работодателят поема задължението да
изплаща на ищцата уговореното основно трудово възнаграждение за всеки календарен
месец, без да е фиксиран конкретна дата на плащане. Следователно дължимото
трудово възнаграждение за всеки месец е станало изискуемо и работодателят е
изпаднал в забава за изплащането му след изтичане на уговорения в договора срок за
плащането му, т.е. считано след последния работен ден на месеца, следващ месеца, за
който се отнася. По тези съображения въззивният съд намира, че с оглед акцесорния
характер на претенцията за обезщетение за забава върху задължението за заплащане на
главница и предвид установеното по отношение на главното вземане, че основателна
6
се явява и претенцията за дължимата мораторна лихва за периода от 01.08.2022г. до
18.08.2022г.. След извършени изчисления по реда на чл.162 ГПК съдът приема, че
искът по чл.86, ал.1 ЗЗД се явява основателен за сумата от 20.39 лв., представляваща
мораторна лихва за периода от 01.08.2022г. до 18.08.2022г. върху незаплатеното нетно
трудово възнаграждение за м.07.2022г. в размер на сумата от 4078.33 лв..
Постановеното първоинстанционно решение в частта, в която е отхвърлен предявения
иск с правно основание чл.86 ЗЗД за сумата в размер на 20.39 лв., представляваща
мораторна лихва за периода от 01.08.2022г. до 18.08.2022г. върху незаплатеното нетно
трудово възнаграждение за м.07.2022г. в размер на сумата от 4078.33 лв., е неправилно
и като такова следва да бъде отменено и вместо него да бъде постановено друго
решение, с което да се уважи предявения иск с правно основание чл.86 ЗЗД в
обжалваната част.
Предвид изхода от правния спор – основателност на предявените искове с
правно основание чл.128, т.2 КТ и чл.86, ал.1 ЗЗД в обжалваните части,
първоинстанционното решение следва да бъде отменено и в частта, в която е осъдена
ищцата - Е. В. Р., да заплати на ответника - "БИОЛАЙФ - И" ООД, на основание чл.78,
ал.3 ГПК сумата от 846.88 лв., представляваща сторени по делото разноски. В полза на
ищцата следва да се присъди на основание чл.78, ал.1 ГПК сумата от още 825.77 лв.,
представляваща изцяло сторените от нея разноски в първоинстанционното
производство /въззивният съд приема, че изцяло сторените от ищцата разноски в
производството пред СРС са както следва: сумата от 2000 лв., разноски за адвокатско
възнаграждение след като е уважено възражението на ответника за прекомерност, в
който смисъл са изложени правни аргументи от първоинстанционния съд и
настоящият състав споделя и препраща към тях, и сумата от 40 лв., разноски за
обезпечаването на бъдещ иск, за която сума по делото е представено платежно
нареждане, относно претендираната от ищцата сума от 66 лв., за която е посочено в
списъка по чл.80 ГПК, че представлява разноски за обезпечаването на бъдещия иск, по
делото няма представени доказателства, че реално са платени, поради което съдът не
ги признава за сторени и счита, че не следва да се присъждат в полза на ищцата, т.е.
общо сторените от ищцата разноски в производството пред СРС възлизат на сумата от
2040 лв., от която следва да се приспадне сумата от 1214.23 лв., която е присъдена в
полза на ищцата с първоинстанционното решение/.
По разноските във въззивното производство:
С оглед изхода на спора и полза на въззивника- Е. В. Р. се дължат разноски, но
доколкото по делото няма данни за реално сторени такива, съдът не следва да се
произнася в тази насока.
На основание чл.78, ал.6 ГПК в полза на СГС следва да се присъди сумата от
81.97 лв., представляваща държавна такса за въззивното производство.
Воден от горното СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Г.О., ІІІ-В състав
РЕШИ:
ОТМЕНЯ решение №16928/19.10.2023г., постановено по гр.дело №44752/2022г.
по описа на СРС, Г.О., 87 състав, в ЧАСТТА, с която са отхвърлени предявените от Е.
В. Р., с ЕГН **********, срещу "БИОЛАЙФ - И" ООД, с ЕИК *********, при
условията на обективно съединяване искове с правно основание чл.128, т.2 КТ за
разликата над уважената част от 9444.60 лв. до 13522.93 лв., представляваща
7
незаплатено нетно трудово възнаграждение за м.07.2022г. (в размер на сумата от
4078.33 лв.), ведно със законната лихва върху тази сума от датата на подаване на
исковата молба в съда – 18.08.2022г., до окончателното й плащане; както и с правно
основание чл.86 ЗЗД за сумата в размер на 20.39 лв., представляваща мораторна лихва
за периода от 01.08.2022г. до 18.08.2022г. върху незаплатеното нетно трудово
възнаграждение за м.07.2022г. в размер на сумата от 4078.33 лв., както и в ЧАСТТА, в
която е осъдена Е. В. Р., с ЕГН **********, да заплати на "БИОЛАЙФ - И" ООД, с
ЕИК *********, на основание чл.78, ал.3 ГПК сумата от 846.88 лв., представляваща
сторени по делото разноски, и
ВМЕСТО НЕГО ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА "БИОЛАЙФ - И" ООД, с ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: град София, ул."*********" №*********; да заплати на Е. В. Р., с ЕГН
**********, с адрес: град София, ж.к."********* – 3 част", *********; на правно
основание чл.128, т.2 КТ сумата от 4078.33 лв., представляваща нетно трудово
възнаграждение за месец юли 2022г., ведно със законната лихва върху тази сума от
датата на подаване на исковата молба в съда – 18.08.2022г., до окончателното й
плащане; на правно основание чл.86 ЗЗД сумата от 20.39 лв., представляваща
мораторна лихва за периода от 01.08.2022г. до 18.08.2022г. върху незаплатеното нетно
трудово възнаграждение за м.07.2022г. в размер на сумата от 4078.33 лв.; както и на
правно основание чл.78, ал.1 ГПК сумата от 825.77 лв., представляваща сторените
разноски в първоинстанционното производство.
ОСЪЖДА "БИОЛАЙФ - И" ООД, с ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: град София, ул."*********" №*********; да заплати по сметка на СГС
сумата от 81.97 лв., представляваща държавна такса за въззивното производство.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД в
едномесечен срок от съобщението до страните, че е постановено.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
8