РЕШЕНИЕ
Номер 36906.10.2020 г.Град Велико Търново
В ИМЕТО НА НАРОДА
Окръжен съд – Велико Търново
На 29.09.2020 година в публично заседание в следния състав:
Председател:Ивелина Солакова
Членове:Георги Драгoстинов
Светослав Иванов
Секретар:Красимира П. Борисова
като разгледа докладваното от Светослав Иванов Въззивно гражданско дело
№ 20204100500499 по описа за 2020 година
Производството е по чл. 269 и сл. ГПК.
С решение № 72/16.03.2020 г. по гр. д. № 1003/2019 г. на Горнооряховския районен
съд (ГОРС) е признато за установено по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК, че И. С.И., ЕГН:
**********, гр. Г. О.а, ул. „Г. Б.“ № ..., дължи на С. Н. И. , ЕГН: **********, с. Д., общ.
Г..О., ул. „Т.“ № 14, сумата от 6727 лв. от запис на заповед от 18.09.2018 г., ведно със
законна лихва от 22.03.2019 г. до изплащането на главницата, за които суми е била издадена
заповед за изпълнение № 743 по ч. гр. д. № 597/2019 г. на ГОРС на основание чл. 417 ГПК.
Със същото решение първоинстанционният съд се е произнесъл и по разноските, като ги е
възложил на Ив. Ст. Ичкова.
По делото е постъпила въззивна жалба от И. Ст.И., гр. Г. О., в която се навеждат
доводи за неговата недопустимост и неправилност. Моли Великотърновския окръжен съд
(ВТОС) да обезсили първоинстанционното решение и да върне делото за ново разглеждане
на ГОРС – в първия случай на порок на решението, а във втория – да отмени решението и да
отхвърли така предявения иск. Претендират се и разноски в двете инстанции.
Постъпил е и отговор на въззивната жалба от С. Н. И. , с. Д., общ. Г. О., който се
сочат доводи за правилност на атакуваното решение, респ. за неоснователност на въззивната
жалба. Претендират се и разноски.
След като взе предвид установените по делото доказателства, посредством
1
доказателствените средства, и обсъди исканията, доводите и възраженията на страните,
съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, Великотърновският окръжен съд намира за
установено от фактическа и правна страна следното:
Въззивният съд счита, че постановеното решение на ГОРС е допустимо, тъй като не
са (били) налице снования по чл. 229, ал. 1, т. 5 ГПК. Обстоятелството, дали е била
упражнена от И., или не, психическа принуда по отношение на И., е въпрос по същество на
настоящето дело. Макар и в наказателния закон да е предвидено подобен състав на
престъпление, гражданското право не включва в хипотезата на чл. 30 ЗЗД юридически факт
на наказателното право – престъпление по чл. 143 и сл. НК, както това е направено, напр., в
чл. 227, ал. 1, б. „а“ и б. „б“ ЗЗД. Това означава, че принудата като основание за
унищожаемост на договорите и принудата като престъпление против личността са два
различни института на българското право. Ето защо ВТОС намира, че няма основания за
спиране на настоящето дело, поради това че били установени престъпни обстоятелства, от
решаването на които зависи изхода на делото.
По фактите:
На 18.09.2018 г. в гр. Г.О. И.С.И.обещала неотменимо и безусловно да заплати без
протест при предявяването на записа на заповед (ЗЗ) в деня на падежа му в гр. Г.О. на С. Н.
И. сумата от 6727 лв., а при закъснение – лихва в размер на 1.5 % на месец (л. 3 от гр. д. №
1003/2019 г. на ГОРС). След като С. Н. И. подала заявление по чл. 417 ГПК, била издадена
заповед № 743/22.03.2019 г. по ч. гр. д. № 597/2019 г. на ГОРС, с която било разпредено
длъжникът И. Ст. И. да заплати на кредитора С. Н. И. сумата от 6727 лв., представляваща
неплатена главница по същия ЗЗ, ведно със законна лихва от 22.03.2019 г. (датата на
подаване на заявлението) до окончателното изплащане; сумата 134.54 лв., представляваща
разноски за държавна такса (ДТ); сумата от 700 лв., представляваща разноски за адвокатско
възнаграждение. Длъжникът И. подала възражение на 25.04.2019 г., с което е оспорила
вземането, при което кредиторът И.предявила настоящия иск пред ГОРС за установяването
на вземането му.
По правото:
ВТОС намира, че ГОРС е бил сезиран с установителен иск по чл. 422 ГПК, във вр. с
чл. 538, ал. 1 ТЗ за установяване по отношение на длъжника Ив. Ст. И., че същата дължи на
кредитора С. Н. И. сумата от 6727 лв., представляваща главница по ЗЗ от 18.09.2018 г.,
ведно със законна лихва от 22.03.2019 г. до пълното изплащане на вземането.
Претендираното вземане ищцата И. обосновава с приложения по делото ЗЗ. (Въззивният съд
2
намира, че доводите на И. за нередовност на исковата молба, изразяващи се в неясен
петитум, са неоснователни.) Ответницата И. възразява срещу иска, оспорва фактите, на
които се основава той, като едно от възраженията е за унищожаемост на ЗЗ на основание
психическа принуда или „заплашване“ (metus) по смисъла на чл. 30 ЗЗД.
Въззивният съд намира, че е надлежно установен интересът на ищцата от
завеждането на положителния установителен иск (УИ) с оглед разпоредбата на чл. 415, ал. 5
ГПК. Доказателствената тежест в случая се носи от ищцата, която трябва да докаже, че
вземането, което извлича от процесния ЗЗ, е възникнало и станало изискуемо. Ответницата,
от своя страна, трябва да докаже фактите, въз основа на които извлича възраженията си
срещу ищцовата претенция.
Настоящият състав на съда намира, че процесният ЗЗ от 18.09.2018 г. е издаден от Ив.
Ст. И. поради възбуден у нея основателен страх от С. Н. И.Това е следва от показанията на
св. Я. Д. С. и св. Ве.Н.Н., дадени в о. с. з. на 14.02.2020 г. пред ГОРС. Посредством тези
гласни доказателствени средства се установява, че И. е работила в магазин на И., че И е
обвинила И. за липси на парични суми в магазина, след което И. принудила И. да подпише
процесния ЗЗ за сумата, която И. твърдяла, че липсва по вина на И.: 6727 лв.
Принудата, която била решаващ мотив за издаването на ЗЗ, била психическа (vis
compulsiva) и се изразила в заплаха за живота, здравето и честта на И. и нейното дете – М..
За нея ВТОС прави извод от следните косвени факти: И. е извела детето на И. от магазина,
затворила е врата, по този начин, въпреки че детето е искало да влезе вътре при майка си, тя
му е попречила; след което И.а е спуснала щорите на магазина; по-късно И. е излязла от
магазина притеснена и разплакана и е споделила, че е била обвинена в „кражба“ и
принудена на подпише „някакви документи“, като за тази „цел“ И. е извела детето (М.) от
магазина, което плачело и викало.
Съставът на съда приема, че именно процесният ЗЗ е бил подписан тогава в тази
обстановка. Същият е с дата от 18.09.2018 г., а С. и Н. свидетелстват за 17.09.2018 г., но
въпреки това въззивният съд им дава вяра, защото е нормално свидетелките да не си
спомнят точно датата, след като свидетелстват за събитие, случило се преди повече от една
година. ВТОС кредитира показанията на свидетелките и поради това че те са логични, пълни
и последователни, освен това кореспондират с процесния ЗЗ.
Понеже възражението за унищожаемост на сделка може да се прави и след като
преобразуващото право да се унищожи една сделка е преклудирано, когато се упражнява
срещу иск за изпълнение на сделката (чл. 32, ал. 3 ЗЗД), а по аналогия на закона – и при
предявен УИ по чл. 422 ГПК (арг. от чл. 46, ал. 2, изр. 1 ЗНА), ВТОС намира възражението
3
за унищожаемост на ЗЗ от 18.09.2018 г., издаден от Ив. Ст. Ич. за сумата от 6727 лв. в полза
на С. Н. И. за основателно, поради което същият следва да бъде унищожен (чл. 30, във вр. с
чл. 44 ЗЗД и чл. 535 и сл. ТЗ). При това процесният УИ се явява неоснователен, поради
недоказаност: ЗЗ от 18.09.2018 г. се счита, че не е породил никакво действие, и то с обратна
сила (ex tunc), затова и претендираното въз основа него вземане за главница от 6727 лв. не
съществува. С оглед на несъвпадащите крайни изводи на ВТОС и ГОРС обжалваното
решение на районния съд се явява неправилно и след да бъде изцяло отменено на основание
чл. 271, ал. 1, изр. 1 ГПК, а въззивната жалба – уважена.
По разноските:
С оглед на изхода на делото на основание чл. 78, ал. 3 ГПК право на разноски в
процеса има С. Н. И. : 150 лв. за възнаграждение за адвокат в заповедното производство; 500
лв. за възнаграждение на адвокат в първоинстанционното производство; 67.27 лв. за ДТ в
заповедното производство; 400 лв. за възнаграждение на адвокат във въззивното
производство; 134.54 лв. за ДТ във въззивното производство; или всичко в общ размер на
1251.81 лв.
Мотивиран от гореизложеното и на основание чл. 271, ал. 1, изр. 1 и чл. 78, ал. 1
ГПК, Великотърновският окръжен съд
РЕШИ:
ОТМЕНЯ изцяло решение № 72/16.03.2020 г. по гр. д. № 1003/2019 г. на
Горнооряховския районен съд, като ВМЕСТО НЕГО ПОСТАНОВЯВА:
УНИЩОЖАВА запис на заповед без протест от 18.09.2018 г., издаден в гр. Г. О.а, за
сумата от 6727 лв., издаден от И. С. И., ЕГН: **********, гр. Г. О., ул. „Г. Б.“ № 25, в полза
на С. Н. И. , ЕГН: **********, с. Д., общ. Г. О., ул. „Т.“ № ., поради това че Ив. С.И. е била
принудена от С. Н. И. да издаде същия запис на заповед чрез възбуждане на основателен
страх.
ОТХВЪРЛЯ предявения установителен иск по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК, че И.С.И.
дължи на С. Н. И. сумата от 6727 лв. от запис на заповед от 18.09.2018 г., ведно със законна
лихва от 22.03.2019 г. до изплащането на главницата, за които суми е била издадена заповед
за изпълнение № 743 по ч. гр. д. № 597/2019 г. на ГОРС на основание чл. 417 ГПК, като
неоснователен и недоказан.
ОСЪЖДА С. Н. И. да заплати на Ивет Стилянова Ичкова съдебно-деловодни
4
разноски в размер на 1251.81 лв.
Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване съгласно чл. 280,
ал. 3, т. 1, пр. 2 ГПК, тъй като делото е търговско, а цената на иска под 20 000 лв.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
5