Р Е
Ш Е Н И Е № 4740
гр. Пловдив, 11.12.2019 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД ПЛОВДИВ, Гражданско
отделение, III граждански състав, в публично заседание на тринадесети
ноември две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ВЕСЕЛА КЪРПАЧЕВА
при секретаря Каменка Кяйчева, като разгледа
докладваното от съдията гр.д. № 264 по
описа за 2019 г. на Районен съд Пловдив, за да се произнесе взе предвид
следното:
Съдът е
сезиран с искова молба от „Агенция за контрол за просрочени задължения” ЕООД –
гр. София, срещу А.Н.В. ***, с която са предявени обективно кумулативно
съединени установителни искове с правно основание чл. 422, ал.1 ГПК, във вр.
чл. 99 ЗЗД, чл.79, ал.1 ЗЗД, чл. 240, ал. 1 и ал.2 ЗЗД, чл.92 ЗЗД и чл. 86, ал.
1 ЗЗД за признаване на установено в отношенията между страните, че ответникът
дължи на ищеца сумата от 695,69 лв.
- главница, дължима по договор за кредит „Бяла карта” № ***., сключен между
„Аксес Файнанс“ ООД и ответницата, вземанията по който са прехвърлени на ищеца
по силата на Приложение № 1 от 14.03.2018 г. към Рамков договор за прехвърляне
на задължения (цесия) от 11.11.2016 г.; сумата от 341 лв. – договорна лихва за периода от 31.07.2015 г. до 06.09.2017
г., сумата от 301,56 лв. – неустойка за неизпълнение на договорно
задължение; сумата от 200 лв. –
разходи и такси за извънсъдебно събиране на просроченото задължение, както и
сумата от 49,73 лв. – обезщетение за
забава за периода от 07.09.2017 г. до 31.05.2018 г., ведно със законната лихва за забава върху главницата, считано от
датата на депозиране на заявлението в съда – 08.06.2018 г. до окончателното й
изплащане, за които суми е издадена Заповед № 5404/12.06.2018 г. за изпълнение
на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № 9560/2018 г. на ПРС, Х гр. състав.
В
исковата молба ищецът твърди, че между „Аксес Файнанс” ООД, в качеството на
заемател, и ответника, в качеството на заемополучател, бил сключен договор за
кредит „Бяла карта” № ***., при общи условия, с които ответникът се бил
запознал и бил приел. Посочва, че с подписването на договора заемодателят
предоставил на заемателя револвиращ кредит в максимален размер от 500 лв., под
формата на разрешен кредитен лимит, който се усвоявал чрез международна
кредитна карта Access Finance/iCardCard/Visa. В договора била предвидена
възможност за увеличаване на лимита, като с анекс от 22.03.2016 г. лимитът бил
увеличен на 700 лв. Ищецът посочва, че на кредитополучателя при подписване на
договора бил предоставен платежен инструмент – кредитна карта, ведно със
запечатан плик, съдържащ кода за използване на картата. Твърди, че ответницата
усвоила сума в общ размер от 700 лв., като дължима останалата главницата от
695,69 лв. Върху усвоения размер от кредита била начислена и договорна лихва в
размер от 341 лв. за периода от 31.07.2015 г. – датата на първата транзакция по
кредитната карта, до 06.09.2017 г. – датата на настъпване на предсрочната
изискуемост. Страните по договора за кредит били уговорили и клауза за
неустойка при неизпълнение на договорно задължение, а именно – непредставяне на
обезпечение чрез поръчителство в срок от 3 дни след падежа, която била в размер
на 301,56 лв. Поддържа, че било уговорено и заплащането от страна на
кредитополучателя, при забава за плащане, задължение в размер на 2,50 лв. на
ден за всеки ден до заплащане на сумата, както и такса в размер на 120 лв. –
разходи на кредитора за дейността на служител, който осъществява и администрира
дейността по извънсъдебно събиране на задължението на кредитора. Посочва, че
размерът на описаните такси бил 200 лв., като поддържа, че те нямали характер
на неустойка. Било начислено и обезщетение за забавено плащане в размер на
49,73 лв. за периода от 07.09.2017 г. до 31.05.2018 г. Сочи, че ответникът не
изпълнявал в срок задълженията си по договора. Ищецът твърди, че на 11.11.2016
г. бил сключен рамков договор за продажба на вземания (цесия) и Приложение № 1
от 14.03.2018 г. между „Аксес Файнанс” ООД и „Агенция за контрол на просрочени
задължения” ЕООД, по силата на което били прехвърлени вземанията по процесния
договор в полза на ищеца. Посочва, че за процесните суми била издадена Заповед
№ 5404/12.06.2018 г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по
ч.гр.д. № 9560/2018 г. на ПРС, Х гр. с-в., която била връчена на длъжника на
основание чл.47, ал.5 ГПК, с оглед на което обосновава правния си интерес от предявяване
на настоящите установителни искове. Моли за уважаването им и за присъждане на
сторените разноски.
В срока
по чл. 131 ГПК, е депозиран писмен отговор от ответника А.Н.В., със становище
за неоснователност на предявените искове. Твърди, че ищецът не би могъл да
придобие правата по процесния договор за кредит, тъй като усвоените суми били
погасени от длъжника, а едва с получаването на препис от исковата молба разбрала
на извършената цесия. Признава, че между нея и „Аксес Файнанс” ООД бил сключен
договор за кредит „Бяла карта”, по силата на който усвоила сумата от 700 лв.
Поддържа, че е извършвала редовно плащания по договора, като целият размер на
заплатената сума бил 2628,40 лв. Счита, че по процесния договор не настъпила
предсрочна изискуемост, доколкото не е уведомявана за това от кредитора. Счита,
че клаузите на договора за кредитна карта не отговаряли на изискванията на Закона
на потребителския кредит, като уговорените ГПЛ и ГПР били необосновано високи.
Прави възражение за нищожност на клаузата за неустойка и за разходи за събиране
на вземането, поради накърняване на добрите нрави. Счита, че неустойката
излизала от типичните си функции. Посочва, че не бил ясен начинът на формиране
на ГПР. Намира, че неправомерно били начислени лихви и неустойка върху
главницата, без да са приспаднати направените вноски по кредита. Намира, че с
извършените плащания е погасила изцяло ползвания кредит. Моли за отхвърляне на
предявените искове. Претендира разноски.
Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото писмени
доказателства и доказателствени средства, поотделно и в тяхната съвкупност,
съгласно правилата на чл.235, ал.2 ГПК, намира за установено следното от
фактическа и правна страна:
По допустимостта и предмета на производството:
От приетото за послужване ч.гр.д. № 9560 по описа за 2018 г. на
ПРС, Х гр.с., се установява, че ищецът
се е снабдил със заповед за изпълнение на парично задължение за процесните суми
по чл.410 ГПК № 5404/12.06.2018 г. Заповедта е връчена на длъжника по реда на
чл.47, ал.5 ГПК, поради което и на основание чл.415, ал.1, т.2 ГПК с
разпореждане от 16.11.2018 г. съдът е указал на заявителя да предяви иск за установяване
на вземанията си в едномесечен срок от уведомяването. В законовия срок са
предявени настоящите искове. Претенциите, предмет на заявлението за издаване на
заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № 9560 по описа за 2018 г. на
ПРС, Х гр.с., и предмет на настоящата искова молба са напълно идентични, поради
което и производството по установителните искове е допустимо.
По легитимацията на ищеца:
Въпросът
за материалната легитимацията на ищеца е общ по отношение на всички обективно кумулативно
съединени установителни искове, поради което следва да бъде изследван преди
разглеждане на предпоставките за основателността на всеки един от тях.
Ищецът
извлича правото си да претендира процесните суми от факта, че е придобил
вземането по договор за кредит „Бяла карта“ № ***., по силата на приложение № 1
от 14.03.2018 г. към договор за цесия от 11.11.2016 г., включен между „Аксес
Файнанс“ ООД и ищцовото дружество. Прехвърлянето на вземането по процесния
договор за кредит се установява от представените по делото писмени
доказателства – рамков договор за прехвърляне на парични задължения (цесия) от 11.11.2016
г. и Приложение № 1 от 14.03.2018 г. към него. За да има действие цесията по
отношение на длъжника, а и спрямо третите лица, същата следва да му бъде
съобщена надлежно – чл.99, ал.4 ЗЗД. До момента на уведомяване за извършеното
прехвърляне на вземанията за длъжника надлежен кредитор е цедентът. Нормата на
чл.99, ал.3 ЗЗД задължава предишния кредитор за извърши посоченото уведомяване.
Затова съобщението от новия кредитор няма предвиденото в чл.99, ал.3 и ал.4 ЗЗД
действие. Това обаче не означава, че предишният кредитор няма правото да
упълномощи новия кредитор да извърши съобщаването до длъжника като негов
пълномощник. Това упълномощаване не противоречи на разпоредбите на чл.99, ал.3
и ал.4 ЗЗД. Длъжникът би могъл да се защити срещу неправомерно изпълнение в
полза на трето лице, като поиска доказателства за представителната власт на
новия кредитор. В посочения смисъл е задължителната за съдилищата съдебна
практика, постановено по реда на чл.290 ГПК, обективирана в решение
№137/2.06.2015 г. по гр.д. № 5759/2014 г. на ВКС, III г.о. Затова представеното от ищеца уведомително
писмо, изходящо от цесионера, в качеството му на пълномощник на цедента
съгласно пълномощно (л.25 от делото) е годно да уведоми длъжника за извършената
цесия. По делото обаче ищцовото дружество не е представило доказателства това
писмо да е достигнало до длъжника преди подаване на заявлението за издаване на
заповед за изпълнение по чл.410 ГПК. От значение за уведомяването по чл.99,
ал.3 ЗЗД е достигането до знанието на длъжника на данни за сключения договор за
цесия с оглед обстоятелството на „замяна” на страна в заемното правоотношение.
Няма
пречка длъжникът да бъде уведомен за цесията с връчването като приложение на
исковата молба на уведомително писмо за извършената цесия. Съгласно решение №
78/09.07.2014 г., постановено по реда на чл.290 ГПК по т.д. № 2352 по описа за
2013 г. на ВКС, II т.о. цесията следва да се счете за надлежно съобщена
на длъжника и тогава, когато изходящото от цедента уведомление е връчено на
длъжника като приложение към исковата молба, с която новият кредитор е предявил
иска си за изпълнение на цедираното вземане. Като факт, настъпил в хода на процеса
и имащ значение за съществуването на спорното право, получаването на
уведомлението от цедента, респективно от упълномощения цесионер, макар и като
приложение на исковата молба на цесионера, следва да бъде съобразено от съда
при решаването на делото, с оглед императивното правило на чл.235, ал.3 ГПК.
Затова следва да се приеме, че изходящото от цесионера, упълномощен от цедента,
уведомление, приложено към исковата молба на цесионера и достигнало до длъжника
с нея, съставлява надлежно съобщаване на цесията, съгласно чл.99, ал.3 ЗЗД, с
което прехвърлянето на вземането поражда действие за длъжника на основание
чл.99, ал.4 ЗЗД.
Ищецът
доказа материалноправната си легитимация като кредитор по договора за кредит
„Бяла карта“ по силата на договора за цесия, за който длъжникът е надлежно
уведомен.
По иска с правно основание чл.
240, ал.1 ЗЗД:
За
да се уважи иск с правно основание чл. 240, ал.1 ЗЗД следва да са налице
следните материалноправни предпоставки (юридически факти), а именно: 1. валидно
сключен договор за заем; 2. предаване на заемната сума от заемодателя на
заемателя; 3. настъпила предсрочна
изискуемост на вземането за връщане на заемната сума от заемателя на
заемодателя, на която се позовава ищецът; 4. липса на плащане от страна на
заемодателя.
По
делото не е спорно, а и се установява от ангажираните доказателства, че на
25.07.2015 г. е сключен договор за кредит „Бяла карта“ между „Аксес Файнанс“
ООД – гр. София, в качеството на кредитодател, и ответника, в качеството на
кредитополучател. Съгласно чл.2, ал.1 от договора кредитодателят предоставя на
кредитополучателя револвиращ кредит в максимален размер от 500 лв., под формата
на разрешен кредитен лимит, който се усвоява чрез международна кредитна карта Access Finanse/iCard/Visa. Кредитополучателят може по всяко време да
усвоява суми от главницата до максималния размер на кредитния лимит, като
следва да заплаща до всяко 2-ро число на месеца текущото си задължение, дължимо
за предходния месец – чл.3, ал. 1 и ал.2 от договора. В чл.4, ал.1 от договора са
уговорени условията по кредита, а именно: срок на кредита – 6 години; фиксиран
годишен лихвен процент от 43,20 % и дневен лихвен процент от 0,12 %, като
лихвата се начисля ва всеки ден
върху усвоената и непогасена главница; ГПР – 45,90 %. Не е спорно също, че по
силата на Анекс към Договор за кредит „Бяла карта“ от 25.07.2015 г. е увеличен
кредитният лимит до сумата от 700 лв.
Ответната
страна не оспорва, че е усвоила сумата за главница от 700 лв. Поддържа обаче,
че тази сума е вече заплатена. От заключението на изслушаната по делото
съдебно-счетоводна експертиза, което се кредитора от съда като обективно и
компетентно дадено на основание чл.202 ГПК, се установява размерът на усвоената
от ответника сума, извършените плащания, както и какви суми са погасявани с
тях. Кредитополучателят е изтеглил сума в общ размер от 1375 лв. на следните
дати и със следните размери: на дата 31.07.2015 г. – 400 лв., на дата
02.07.2015 г. – 400 лв., на дата 04.09.2015 г. – 80 лв., на дата 25.09.2015 г.
– 5 лв., на дата 30.11.2015 г. – 60 лв., на дата 04.12.2015 г. – 50 лв., на
дата 21.12.2015 г. – 30 лв., на дата 01.03.2016 г. – 100 лв., на дата
02.04.2016 г. – 250 лв. Общото заплатената от ответника сума за погасяване на
задълженията по кредита е в размер на 2633,40 лв. От тази суми, при уговорената в чл.12, ал.2 от договора
поредност на погасяването, е погасена главница в размер на 679,31 лв. От
това следва, че непогасена е сумата от 695,69 лв. (1375 лв. – 679,31 лв.),
какъвто е размерът на главната искова претенция. Последната не е заплатена от
ответника, доколкото с постъпилите суми са се погасявали и другите вземания на
кредитодателя по реда за погасяване, уговорен в договора.
Процесната
сума се претендира като предсрочно изискуема, считано от 06.09.2017 г. Съгласно
чл.22, ал.1 от договора в случай че кредитополучателят изпадне в забава за
плащане, на което и да е парично задължение по настоящия договор с повече от 10
дни или не е заплатил минимум 15 % от одобрения си кредитен лимит, в рамките на
два последователни месеца, като в поне един месец да бъдат внесени общо 15% от
сумата по одобрения кредитен лимит, кредитополучателят има право да обяви
цялото му задължение за предсрочно изискуемо, като обявяването на предсрочната
изискуемост се извършва по някой от начините по чл.28 от договора. По делото не
се установи да се е проявила нито една от посочените предпоставки, за да
настъпи предсрочната изискуемост на задължението, считано от дата 06.09.2017 г.
Видно от заключението на вещото лице, последното плащане по кредита е извършено
на дата 04.07.2017 г. и е размер на 105 лв. Падежът на задължението съгласно
чл.3, ал.2 от договора е всяко 2-ро число на месеца за текущото задължение,
поради което следва, че забава от падежа до датата на обявяване на предсрочната
изискуемост е само 2 дни, а не както е уговорено – 10 дни. От това следва, че
не се е проявила изискуемата от договора обективна предпоставка за настъпване
на предсрочната изискуемост, а именно – забава в плащането, продължила повече
от 10 дни.
Освен
това, не се е проявила и другата уговорена предпоставка в договора, а именно –
предсрочната изискуемост да е обявена на длъжника по някой от начините по чл.28
от договора. Съдебната практика (решение № 200/ 18.01.2019 г., постановено по т.д. №
665 по описа за 2018 г. на ВКС, I т.о.) последователно приема, че предсрочната изискуемост на
вземането по договор за заем за потребление по чл.240 ЗЗД, уредена в нормата на
чл.71 ЗЗД, представлява преобразуващо право на кредитора за изменение на
договора, което се упражнява с едностранно волеизявление. Волеизявлението
следва да достигне до насрещната страна и поражда действие, ако са били
налице обективните предпоставки за предсрочната изискуемост, уговорени в
договора или предвидени в закона. Договорът се изменя в частта за стока за изпълнение
на задължението за връщане на заетата парична сума, като се преобразува от
срочен в безсрочен. От момента на достигане на волеизявлението на кредитора
до длъжника целият или неплатеният остатък от заема е изискуем и за
кредитора възниква възможността да иска плащането му от длъжника – заемател. Страните
по договора за заем за потребление по ЗЗД могат в рамките на очертаната от
нормата на чл.9 ЗЗД договорна свобода да уговорят възможността кредиторът да
иска изпълнение на задължението за връщане на заетата сума преди първоначално
определения срок и предпоставките за предсрочната изискуемост. Освен това, е
необходимо длъжникът (ответник) да е уведомен за предсрочната изискуемост на
вземането по договора за заем, преди
депозиране на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 ГПК,
т.е. постановките на т.18 от ТР № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС са приложими не
само при банките, но и при небанковите финансови институции. В този смисъл е
налице съдебна практика на ВКС – решение № 123/ 09.11.2015 г. по т.д. № 2561 по
описа за 2014 г. на ВКС, II т.о. Вземането, предмет на заявлението по чл.410 ГПК (а не само по чл.417 ГПК), следва да
бъде изискуемо към момента на
депозиране на заявлението в съда, а това подлежи на доказване в хода на
исковото производство, образувано по реда на чл.422 ГПК, тъй като за кредитора
не съществува задължение да прилага доказателства към заявлението по чл.410 ГПК
за твърдяна предсрочна изискуемост на кредита.
В случая, по делото не се ангажираха
доказателства ищецът да е уведомил длъжника за настъпилата предсрочна
изискуемост на вземането по процесния договор. Заявлението за издаване на
заповед за изпълнение не представлява уведомяване на длъжника за предсрочна
изискуемост на кредита, тъй като същото не се връчва на длъжника и до
произнасяне на съда заповедното производство е едностранно. Връчването на
издадената заповед за изпълнение на длъжника също няма характер на уведомяване
на длъжника за предсрочна изискуемост на кредита, защото заповедта за
изпълнение не изхожда от кредитора и в нея не се съдържа волеизявление в
посочения смисъл. Исковата молба може да има характер на волеизявление на
кредитора, че счита кредита за предсрочно изискуем, и с връчването на препис от
нея на ответника по иска предсрочната изискуемост се обявява на длъжника. Това
уведомяване обаче не може да се вземе предвид като факт, настъпил в хода на
процеса съгласно чл.235, ал.3 ГПК, доколкото от значение е моментът на
връчването, а именно преди подаване на заявлението. Това уведомяване би могло
да се вземе предвид като ново основание за предявяване на осъдителен иск или
ново заявление за издаване на заповед за изпълнение. Така решение №
161/08.02.2016 г., постановено по т.д. № 1153 по описа за 2014 г. на ВКС, II т.о.
Предвид изложените съображения, съдът
приема, че кредитът не е станал предсрочно изискуем.
Въпреки това, по делото се установи
наличието на валидно облигационно правоотношение по договор на кредит „Бяла
карта“, сключен със „Аксес Файнанс” ООД, вземанията по който са валидно
прехвърлени на ищеца. Установи се също, че падежът на вземането на кредитора за
главница е настъпил – последната изтеглена от картата сумата в размер на 250
лв. е на дата 02.04.2016 г., като съгласно чл.3, ал.2 и ал.3 от договора
падежът на задължението е настъпил незабавно – на 02.04.2016 г. Затова съдът
намира, че главният иск за присъждане на главницата следва да се уважи.
Съгласно задължителните разяснения, дадени в т.1 от ТР № 8/2017 г. на ОСГТК на
ВКС, е допустимо предявеният иск по чл.422, ал.1 ГПК за установяване на
дължимост на вземане по договор за банков кредит поради предсрочна изискуемост
да бъде уважен само за вноските с настъпил падеж, ако предсрочната изискуемост
не е била обявена на длъжника преди подаване на заявлението за издаване на
заповед за изпълнение. Предявеният по реда на чл.422, ал.1 ГПК иск за
установяване дължимостта на вземане по договор за кредит може да бъде уважен за
вноските с настъпил падеж към датата на формиране на силата на пресъдено нещо,
въпреки че предсрочната изискуемост не е била обявена на длъжника преди
подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение.
Предвид изложените съображения,
предявеният главен иск за признаване за установена дължимостта на главницата в
размер на 695,69 лв. е основателен, доколкото падежът е настъпил на 02.04.2016 г.
Следва да се изтъкне, че уважаването на иска поради настъпил падеж на
вземането, а не поради предсрочна изискуемост не означава промяна на
основанието, доколкото правното основание, на което се претендира изпълнение и на
вноските с настъпил падеж, и на предсрочно изискуемата главница, е сключеният
договор за кредит. Предсрочната изискуемост е подвид на изискуемостта, която
имплицитно се предпоставя от всяка претенция за съществуване на определено
вземане, а изискуемостта е възможността на кредитора да иска изпълнение на
вземането. В този смисъл са мотивите на т. 1.1 от ТР № 8/2017 г. на ОСГТК на
ВКС.
Като законна последица от
уважаване на иска с правно основание чл. 240, ал.1 ЗЗД за главницата в размер на 695,69 лв., ответникът
следва да бъде осъден да заплати и законната лихва върху тази сума от датата на
предявяване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК
– 08.06.2018 г., до окончателното й изплащане.
По иска с правна квалификация
чл. 240, ал.2 ЗЗД:
За
уважаване на иск с правно основание чл. 240, ал.2 ЗЗД следва да се установят
следните материалноправни предпоставки (юридически факти), а именно: 1. валидно
сключен договор за заем; 2. наличие на уговорка за заплащане на възнаградителна
лихва; 3. настъпил падеж за заплащане на
задължението за възнаградителна лихва; 4. липса на плащане от страна на
заемодателя.
По
делото се установи наличието на валидно облигационно правоотношение между
ответника и „Аксес Файнанс” ООД по договор за паричен кредит „Бяла карта“ № ***г.
Съгласно чл.4, ал.2 от договора е уговорен фиксиран годишен лихвен процент от 43,20
% и дневен лихвен процент от 0,12 %. Съдът намира за основателно възражението
на ответника, че така уговореният лихвен процент е необосновано висок и не почива
на установените в закона, а и от морала правила. Уговорката за договорна лихва
противоречи на добрите нрави и като такава е нищожна, а ответникът не дължи
заплащането й. Съдът служебно следи за нищожност на договорните клаузи, макар и
този довод да не е наведен от страната. В този смисъл изрично т. 3 от ТР №
1/15.06.2010 г. на ОСТК на ВКС, решение № 229/21.01.2013 г. по т.д. № 1050/2011
г. на II т.о. на ВКС, решение № 252 от 21.03.2018 г. по т .д. № 951/2017 г. на
ВКС, II т.о., решение № 247 от 11.01.2011 г. по т.д. № 115/2010 г. на ВКС, ТК,
II т.о, решение № 125 от 10.10.2018 г. по гр. д. № 4497/2017 г. на ВКС, III
г.о.
Накърняването
на добрите нрави, като порок водещ до нищожност е налице, когато сделката
(респективно отделната уговорка) противоречи на общо установените
нравствено-етични плавила на морала. Съдебната практика е последователна, че
значителната липса на еквивалентност в насрещните престации при двустранните
договори може да се приеме за противоречие с добрите нрави, доколкото те са
определени като граница на свободата на договаряне, предвидена в чл. 9 ЗЗД,
заедно с повелителните норми на закона. Накърняването на добрите нрави е налице
и когато договорната свобода се използва от едната страна, за да възложи на
другата несъразмерни тежести, като се възползва от по-неблагоприятното й
положение.
Съдебната
практика еднопосочно приема, че уговорката за възнаградителна лихва,
надвишаваща два или три пъти размера на законната лихва, противоречи на добрите
нрави – така решение № 378/ 18.05.2006 г., постановено по гр.д. № 315 по описа
за 2005 г. на ВКС, II
г.о., решение № 1270/ 09.01.2009
г., постановено по гр.д. № 5093 по описа за 2007 г. на ВКС, II т.о. и др.
Уговореният
между страните по договора за кредит лихвен процент е в размер на 43,20 %, а
годишният процент на разходите – 45,90 %. От приетото по делото заключение на
съдебно-счетоводната експертиза се установява, че общият размер на начислената
договорна лихва е 562,46 лв., при главница от общо 1375 лв. Известно и за страните,
и за съда е, че размерът на законната лихва е приблизително около 10 %. Уговореният
между страните лихвен процент от 43,20 % надхвърля размера на законната лихва
няколко пъти. Тази уговорка противоречи на добрите нрави с оглед изискванията
за справедливост. Добрите нрави са такива критерии за норми на поведение, които
не позволяват по никакъв начин неравноправно третиране на икономически
по-слабите страни участници в оборота и използването на недостиг на материални
средства на един субект за облагодетелстването на друг (така решение № 1270/
09.01.2009 г., постановено по гр.д. № 5093 по описа за 2007 г. на ВКС, IV г.о. и др.). Уговарянето на лихвен процент повече от
три пъти над законната лихва е извън рамките на договорната свобода по чл.9 ЗЗД. В действителност, целта на уговореното възнаграждение по договора за заем
е покриване на разходите на кредитора, свързани с отпускането на кредита, както
и с компенсирането на гражданските плодове от финансовия ресурс, които
заемодателят би могъл да реализира за срока на предоставянето му на заемателя.
В случая обаче, така уговореният размер на лихвата излиза извън посочените цели
и води до неоснователно обогатяване на заемодателя. Не такъв е смисълът на
уговорката за възнаградителна лихва при предоставянето на заемни средства.
Размерът на това възнаграждение не съответства на предназначението му, и с
оглед съотношението спрямо законната лихва, води до неправомерно разпределение
на блага в отношенията между страните. Именно поради изложените съображения,
съдът намира, че уговорката относно този размер противоречи на общоприетите
правила и норми за добросъвестност, поради което е нищожна на основание чл.26,
ал.1, предл.3 ЗЗД.
По
изложените съображения, съдът приема, че предявеният иск за признаване за
установена дължимостта на договорната лихва в размер на 341 лв. за периода от 31.07.2015
г. до 06.09.2017 г. е неоснователен и следва да се отхвърли.
По иска с правна квалификация чл. 92 ЗЗД.
Фактическите
предпоставки за уважаване на иск с правна квалификация чл. 92 ЗЗД са следните:
1. валидно поето задължение от страна на ответника; 2. неизпълнение на това
задължение или наличие на неточно или забавено изпълнение; 3. наличие на
уговорка между страните, че за съответното неизпълнение или неточно или
забавено изпълнение ще се дължи неустойка в определен размер; 4. отсъствие на
някоя от причините, водещи до отпадане на договорната отговорност на ответника
на длъжника - случайно събитие, непреодолима сила и др.
Претендираната
от ищеца неустойка е уговорена в разпоредбата на чл.21 от договора – в случай,
че кредитополучателят не предостави допълнително обезпечение в посочения срок
по чл.16 от договора, дължи на кредитора неустойка в размер на 10 % от
усвоената и непогасена главница, която е включена в текущото задължение за
настоящия месец. Обезпечението, което следва да се предостави в срок от 3 дни
след падежа на задължението съгласно чл.16, ал.1 от договора е един поръчител,
който да отговаря на посочените в клаузата изисквания.
При
разпределена с доклада на съда доказателствена тежест ищецът да докаже
наличието на предпоставките за начисляване на претендираната неустойка,
ищцовото дружество не ангажира доказателства в тази насока. Макар предпоставка
за начисляване на неустойката да е „отрицателен” факт – непредставяне на
обезпечение, то именно кредиторът следва да го установи, доколкото на този факт
основава своето искане – чл.154, ал.1 ГПК. Затова и исковата претенция по чл.92 ЗЗД за заплащане на неустойка в размер на 301,56 лв. за неизпълнение на
задължението за предоставяне на обезпечение е неоснователна.
Искът
с правно основание чл. 92 ЗЗД за признаване за установена дължимостта на сумата
в размер на 301,56 лв. е неоснователен и на още едно самостоятелно основание.
Съгласно задължителните указания на ТР № 1/2009 г. ОСТК съдът следи служебно за
нищожността на клаузи за неустойка. В този смисъл е и трайната практика на ВКС
- така решение № 93 от 19.03.2012 г. по гр. д. № 1057/2011 г., II г. о., ВКС,
решение № 110/11.04.2014 г., гр.дело № 1237 по описа за 2013 г., ВКС, ІV г.о.,
решение № 384 от 02.11.2011 г. по гр. д. № 1450/2010 г., I г. о., ВКС, решение
№ 23 от 07.07.2016 г. по т. д. № 3686/2014 г. на I т.о., ВКС, решение № 188 от
15.12.2017 г. по т. д. № 2613/2016 г. на II т.о., ВКС. От систематичното тълкуване на клаузите на
чл. 21, чл.16 и чл.12, ал.1 от договора за паричен заем, предвидената по
договора неустойка излиза извън типичните си обезпечителна, обезщетителна и
санкционна функция, а представлява
скрита форма на допълнително възнаграждение на кредитодателя за ползването на
предоставения от него финансов ресурс. Критериите, които следва да се вземат
предвид при преценката дали неустойката излиза от присъщите й три функции, са
естеството на парични или на непарични и размерът на задълженията, изпълнението
на които се обезпечава с неустойка; дали изпълнението на задължението е
обезпечено с други правни способи – залог, ипотека, поръчителство и др.; видът
на уговорената неустойка (компенсаторна или мораторна) и вида на неизпълнение
на задължението – съществено или за незначителна негова част; съотношението
между размера на уговорената неустойка и очакваните от неизпълнението на
задължението вреди.
Съгласно
клаузите, в които е уговорена неустойката, след просрочие в плащането на
текущите задължения по договора възниква допълнително възнаграждение за
кредитополучателя, неизпълнението на което води до начисляването на неустойка.
Това задължение е свързано с предоставяне на обезпечение (и то възниква едва
след забавата), като кумулативните критерии, на които трябва да отговаря
поръчителя са: да е лице над 21 години с минимален осигурителен доход от 1500
лв. (при максимален кредитен лимит по
договора от 500 лв.); да работи минимум 6 месеца по трудово правоотношение
по силата на безсрочен трудов договор; да няма кредитна история в Централния
кредитен регистър към БНБ и да не е поръчител или кредитополучател по друг
активен договор за паричен заем с кредитодателя. От начина, по който е
уговорено начисляването на неустойка е видно, че съществено за кредиторовия
интерес в случая е не точното изпълнение на задължението за предоставяне на
обезпечение, което неустойката гарантира, а получаването на стойността на
неустойката, като скрита добавка към възнаградителната лихва. Затова съдът
намира, че неустойката излиза от присъщите й функции и като такава е недължима.
С
оглед изложените съображения предявеният иск за признаване за установена
недължимостта на неустойката ще се отхвърли като неоснователен.
По
иска за разходи и такси за извънсъдебно събиране на просроченото задължение:
Съгласно
разпоредбата на чл.79, ал.1 ЗЗД, предл.1, във вр. чл.82 ЗЗД кредиторът има
право на обезщетение за действително претърпените вреди в резултат от
неизпълнението. Това правило е доразвито и в процесния договор, като в чл.22,
ал.4 е уговорено, че при забава за плащане на текущото задължение или на сумата
по чл.12, ал.1, кредитополучателят дължи на кредитодателя разходи за действия
по събиране на задълженията в размер на 2,50 лв. за всеки ден, до заплащането
на съответното текущо задължение или на сумата по чл.12, ал.1. В ал.5 на чл.22
от договора е предвидено също, че след настъпване на предсрочна изискуемост,
кредитополучателят дължи еднократно заплащането на такса в размер на 120 лв.,
включваща разходи на кредитодателя за дейността на лице/ служител, което
осъществява и администрира дейността по извънсъдебно събиране на задължението
на кредитополучателя.
От
граматическото тълкуване на текста на посочените клаузи от договора следва, че
те нямат характера на неустойка за забавено плащане, а на уговорена между
страните цена на допълнителните действия, които следва да се предприемат от
кредитора за събиране на просроченото вземане. Затова и предпоставка за
присъждането на сумите е освен настъпването на предвидените обективни
предпоставки – забава в изплащане на задължението по ал.4 и настъпване на
предсрочна изискуемост по ал.5, още и реалното извършване на действията от
страна на кредитора. По отношение на разноските по ал.4, по делото не се
ангажираха доказателства да са сторени реално разходи във връзка със събиране
на сумите в просрочие. Претенцията за разноски по чл.22, ал.5 също остана
недоказана. Както се прие по-горе, твърдяната предсрочна изискуемост не е
настъпила, поради което и кредиторът няма право на уговорените разноски.
Отделно от това, последните не се доказаха да са сторени. Не се представиха
доказателства за дейността на лице/служител, което да събере извънсъдебно
просрочените суми. Затова исковата претенция за признаване за установено на
дължимостта на сумата от 200 лв., представляваща разходи и такси за
извънсъдебно събиране на просроченото задължение, ще се отхвърли като
неоснователна.
По иска с правна квалификация чл. 86, ал.1 ЗЗД
Съгласно чл. 86, ал.1 ЗЗД при
неизпълнение на парично задължение длъжникът дължи обезщетение в размер на
законната лихва от деня на забавата. Установи се по делото, че
ответницата е изпаднала в забава за плащане на главницата, считано от момента
на изтегляне на сумата от 250 лв. на дата 02.04.2016 г. – така чл.3, ал.1 и
ал.2 от договора. Затова и ищецът има право на обезщетение за забава от тази
дата. Претенцията обаче обхваща по-малък период - от 07.09.2017 г. до
31.05.2018 г., затова е доказана по своето основание. Данни за размера се
съдържат в заключението на приетата по делото ССчЕ, съгласно което
обезщетението за забава върху главницата в размер на 695,69 лв. за процесния период е в размер на 51,60
лв. Доколкото ищецът претендира сумата от 49,37 лв., то искът следва да се
уважи в пълния му предявен размер.
По отношение на разноските:
При този изход на спора право на разноски имат и двете
страни. На основание чл. 78, ал.1 ГПК ищецът има право на разноски
пропорционално на уважената част от исковете. Същият е доказал заплащането на
държавна такса в размер на 250 лв., както и възнаграждение за вещо лице в
размер на 120 лв. В представените списък за разноските по чл.80 ГПК се
претендира и заплатено възнаграждение за особен представител в размер на 350
лв., но по делото не е назначаван особен представител на ответника, поради
което разноски за особен представител не следва да се присъждат. Претендира се
и присъждане на адвокатско възнаграждение в размер на 360 лв. По делото обаче
не е представен договор за правна защита и съдействие (подписан и от двете
страните) за неговото уговаряне, каквито са изискванията на т.1 от ТР № 6/2012
г. на ОСГТК на ВКС. За договор не би могло да се приеме представената от ищеца
фактура и опис към нея, доколкото тя не е подписана и от двете страни. Затова
претендираното адвокатско възнаграждение не следва да се присъжда. Общият
размер на разноските на ищеца за исковото производство възлизат на 370 лева,
като по съразмерност следва да му бъдат присъдени 173,68 лв. За заповедното
производство ищецът е доказал сторени разноски в размер на 81,76 лева, като
следва да му се присъдят по съразмерност 38,38 лева. Ответникът на основание
чл. 78, ал.3 ГПК има право на разноски съразмерно с отхвърлената част от
исковете. По делото се доказа да са сторени разноски за адвокатско
възнаграждение в размер на 500 лв. съгласно договор за правна защита и
съдействие № 0215933/ 19.04.2019 г. Съразмерно с отхвърлената част от исковете,
в полза на ответника следва да е присъди сумата от 265,29 лв.
Така мотивиран, съдът
Р Е
Ш И:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на А.Н.В.,
ЕГН: **********, с адрес: ***, че дължи на „Агенция за контрол на просрочени
задължения“ ЕООД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление: гр.
София, ул. „Панайот Волов“ № 29, ет.3 следните суми: сумата от 695,69 лв. (шестстотин деветдесет и пет
лева и шестдесет и девет стотинки) - главница, дължима по договор за кредит
„Бяла карта” № ***., сключен между „Аксес Файнанс“ ООД и ответницата,
вземанията по който са прехвърлени на ищеца по силата на Приложение № 1 от
14.03.2018 г. към Рамков договор за прехвърляне на задължения (цесия) от
11.11.2016 г., както и сумата от 49,73
лв. (четиридесет и девет лева и седемдесет и три стотинки) – обезщетение за
забава за периода от 07.09.2017 г. до 31.05.2018 г., ведно със законната лихва за забава върху главницата, считано от
датата на депозиране на заявлението в съда – 08.06.2018 г. до окончателното й
изплащане, за които суми е издадена Заповед № 5404/12.06.2018 г. за изпълнение
на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № 9560/2018 г. на ПРС, Х гр.
състав, КАТО ОТХВЪРЛЯ предявените искове за
признаване за установено по
отношение на А.Н.В., ЕГН: **********, че
дължи на „Агенция за контрол на
просрочени задължения“ ЕООД, ЕИК: *********, следните суми: сумата от 341 лв. – договорна лихва за периода от
31.07.2015 г. до 06.09.2017 г., сумата от 301,56
лв. – неустойка за неизпълнение на
договорно задължение; сумата от 200 лв.
– разходи и такси за извънсъдебно събиране на просроченото задължение.
ОСЪЖДА
А.Н.В., ЕГН: ********** да
заплати на основание чл. 78, ал.1 ГПК съразмерно с уважената част от исковете
на „Агенция за контрол на просрочени задължения“ ЕООД, ЕИК: ********* сумата от
173,68 лв. (сто седемдесет и три лева и шестдесет и осем стотинки),
представляващи съдебно деловодни разноски за исковото производство и сумата от 38,38 лв. (тридесет и осем лева и
тридесет и осем стотинки), представляващи съдебно деловодни разноски за
заповедното производство.
ОСЪЖДА „Агенция за контрол на
просрочени задължения“ ЕООД, ЕИК: ********* заплати на основание чл. 78, ал.3 ГПК съразмерно с отхвърлената част от исковете на А.Н.В., ЕГН: **********
сумата от 265,29 лв. (двеста
шестдесет и пет лева и двадесет и девет стотинки) – разноски за адвокатско
възнаграждение.
Решението може да бъде обжалвано от страните в
двуседмичен срок от съобщаването му с въззивна жалба пред Окръжен съд Пловдив.
РАЙОНЕН СЪДИЯ:/п./В.К.
Вярно с оригинала.
К.К.