№ 5707
гр. София, 22.10.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-А СЪСТАВ, в публично
заседание на деветнадесети септември през две хиляди двадесет и четвърта
година в следния състав:
Председател:Мариана Георгиева
Членове:Димитър Ковачев
Анелия Ст. Янева
при участието на секретаря Галина Хр. Христова
като разгледа докладваното от Димитър Ковачев Въззивно гражданско дело
№ 20241100504938 по описа за 2024 година
За да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл. 258 и сл. ГПК. Образувано е по въззивна жалба от К.-
М.Н.Ц. КЪМ БАН /КМНЦ/ чрез адвокат А. срещу Решение № 655 от 12.01.2024г.,
постановено по гр. д. № 70386/2022г. по описа на Софийски районен съд, 79 с-в, с
което са уважени, предявените от И. Р. срещу жалбоподателя искове по чл. 344, ал. 1, т.
1, т. 2 и т. 3 вр. с чл. 225, ал. 1 и чл. 224, ал. 1 от КТ за отмяна на уволнението
извършено със заповед 11/01.02.2022г. на директора на КМНЦ и е възстановена
ищцата на заеманата длъжност „главен асистент“, като е присъдено и обезщетение по
чл. 225, ал. 1 ( в размер след допуснато намаляване на иска) от КТ и чл. 224, ал. 1 от
КТ
С жалбата моли решението да се отмени като неправилно.
Прави оплакване за неправилни изводи на СРС относно датата на връчване на
уволнителната заповед и наличието на закрила по чл. 333, ал. 1, т. 4 от КТ към
момента на връчване. Не били обсъдени и доводите му за злоупотреба с права от
ищцата.
Иска се отмяна на решението и отхвърляне на всички искове.
Постъпил е отговор на жалбата, с който тя се оспорва и се иска потвърждаване
на решението.
1
Предмет на въззивен контрол е цялото решение на СРС. Становището на ищцата
(в отговора на жалбата), че в частта му по иска по чл. 224, ал. 1 КТ решението не е
обжалвано е неоснователно.
В жалбата се иска отмяна на решението и отхвърляне на исковете изцяло, като
това е посочено в обстоятелствената част и в петитума. Липсата на конкретни
оплаквания в жалбата срещу решението по някои от предявените искове не води до
липса или нередовност на жалбата, а има за последица невъзможност то да се ревизира
от въззивния съд извън хипотези на нищожност или недопустимост в съответната част
(по която няма обосновани оплаквания по изводите по същество) или на противоречие
с императивна материална норма.
СГС след проверка по реда на чл. 269 ГПК намира обжалваното решение за
валидно и допустимо. По отношение неговата правилност въззивния съд е ограничен
до оплакванията в жалбата и императивните материални норми.
СГС след преценка на твърденията и възраженията на страните с оглед на
събраните по делото доказателства намира въззивната жалба за неоснователна по
следните фактически и правни съображения:
Не се спори и отделено за безспорно от СРС, като е доказано и от писмените
доказателства (трудов договор № 92-А/28.08.2012 г., 2 броя допълнителни
споразумения към него съответно № 58/17.06.2013 г. и № 40/17.05.2021 г„ заповед №
11/01.02.2022 г. на директора на КМНЦ към БАН), че е съществувало между страните
трудово правоотношение по трудов договор № 92- А/28.08.2012 г., като ищцата И. К. Р.
е заемала длъжността „главен асистент“ при ответника „К.-М.Н.Ц. към БАН“, като със
заповед № 11/01.02.2022 г. същото е било прекратено, на основание чл. 330, ал. 2, т. 6
КТ - поради налагане на дисциплинарно наказание „уволнение“ за нарушение по чл.
187, ал. 1, т.1, предл. 3-то във вр. с чл. 190, ал.1, т. 2 КТ (неявяване на работа в два
последователни работни дни от 20.01.2022г., както и за недаване на поискани
обяснения във връзка с болнични листи отменени от ТЕЛК).
Не се спори, че от м.06.2021г. и до издаване на заповедта и след това ищцата е
представяла болнични листи за временна неработоспособност.
Няма спор (изрично е признато от работодателя в отговор на исковата молба и
в ОСЗ от 01.06.2023г.-стр.6 абз. последен от протокола, както и във въззивната жалба),
че всички болнични листи са били обжалвани от работодателя пред органите на
медицинската експертиза, като са потвърдени от ТЕЛК, респективно НЕЛК. Не се
твърдят и установяват съдебни оспорвания на решенията на НЕЛК, с които се отменят
решения на ТЕЛК (отменяващи част от болничните листи) и болничните листи са
потвърдени..
Няма спор, че не е издавано предварително разрешение от инспекция по
труда за уволнението.
2
Спори се какво е значението на момента в който са потвърдени болничните,
доколкото част от съответните решения на ТЕЛК и НЕЛК са след издаване на
заповедта за уволнение и дали работодателя е своевременно уведомяван за
болничните, съответно добросъвестно ли е действала ищцата в това отношение, както
и дали същата се е стремяла да избегне връчване на писмени изявления от
работодателя до нея (искане за обяснения и процесната заповед), съответно се спори
за датата на връчване на заповедта за уволнение и наличието към този момент на
започнат отпуск поради временна неработоспособност, съответно наличие на
предварителна закрила.
По спорните въпроси СГС намира следното:
Задължението за работодателя да преодолее предварителната закрила при
уволнение възниква след като той бъде уведомен за заболяването на работника и му
бъде представен болничен лист (Решение № 165 от 18.07.2018 г. на ВКС по гр. д. №
4242/2017 г., IV г. о., ГК).
Не се спори и се установява по делото, че временна неработоспосбност за
периода след 20.01.2022г. е установена за ищцата с Решение на ТЕЛК
0410/25.02.2022г., въз основа на което са издадени и болнични листи обхващащи
периода от 20.01.2022г и до издаване на заповедта за уволнение на 01.02.2022г.
Няма спор и че това решение на ТЕЛК е потвърдено от НЕЛК с Решение
0377/28.03.2022г. Видно от неоспорената електронна кореспонденция между страните
посоченото решение на ТЕЛК е изпратено от ищцата на работодателя на 25.02.2022г.
по електронна поща.
За да се определи дали ищцата се ползва от закрилата по чл. 333, ал. 1, т. 4 КТ
следва да се определи датата на връчване на заповедта за уволнение.
В отговора на исковата молба работодателят е изложил противоречиви
твърдения за датата на връчване на заповедта за уволнение.
В т. 2 на стр. 10 от отговора се сочи първо, че заповедта е връчена на 03.02.2022
г. по пощата, като извлича твърденията си от справка за „проследяване на пратка“ (л.
267 от делото на РС –Варна) до ищцата, в която било записано, че „пратката е приета“
в 18,02 ч., а в последствие имало запис в 18,04 – на гише за получаване. Прави
твърдения, че при връщането на пратката от пощата при него пликът бил отворен и
твърди, че явно ищцата е получила пратката, отворила е плика и след запознаване със
заповедта го е върнала в пощата. В последствие по – долу твърди изрично връчване
при отказ на 14.02.2022г., като сочи, че всъщност с подписите на свидетелите се
удостоверявало изчерпване на способите лицето да бъде открито (предвид връщане и
на изпратена по куриерска фирма -Еконт пратка до адрес във Варна, отказана от синът
на ищцата).
3
СГС споделя изводите на СРС, че и на двете дати посочени в отговора, на които
се твърди връчване , такова не е осъществено.
Заповедта подлежи на връчване лично срещу подпис или по пощата с обратна
разписка (чл. 195, ал. 2 КТ), като съгласно съдебната практика, за да е надлежно
връчването по пощата, не е необходимо то да е извършено лично на получателя.
Редовно е и всяко друго връчване, което е допустимо съобразно общите правила,
уредени в чл. 46 и чл. 47, във вр. с чл. 41, ал. 3 ГПК (отм.); , сега чл. 42 и чл. 44 ГПК,
както и съобразно специалния закон –чл. 36 от Закона за пощенските услуги (решение
№ 283 от 06.04.2010 г. по гр. дело № 507/2011 г. на ІІІ г. о на ВКС; Решение № 60177 от
17.01.2022 г. на ВКС по гр. д. № 3778/2020 г., III г. о., ГК.
В случая е предприето връчване по пощата, като заповедта се твърди да е
изпратена на 02.02.2022г. следователно приложими, за да е налице редовно връчване
ще са правилата на чл. 36 от Закона за пощенските услуги /ЗПУ/ вр. чл. 6, ал. 2, 3 и 4
ЗПУ и с чл. 44, ал. 2, изр. последно ГПК. Съгласно чл. 6, ал. 4 от Закона за пощенските
услуги условията за доставка на пощенски пратки се уреждат с Общи правила,
издадени от Комисията за регулиране на съобщенията. Съгласно чл. 5, ал. 3 от
приложимите съгласно нормата на чл. 6, ал. 4 от ЗПУ, Общи правила за условията за
доставяне на пощенските пратки и пощенските колети, изготвени от Комисията за
регулиране на съобщенията/ обн., ДВ, бр. 45 от 15.06.2010 г.,/, когато при посещението
на адреса поради отсъствие на получателя препоръчаната пощенска пратка не може да
бъде доставена, в пощенската кутия се оставя писмено служебно известие с покана
получателят да се яви за получаване на пратката в пощенската служба в срок,
определен от пощенския оператор, не по-кратък от 20 дни, но ненадхвърлящ 30 дни от
датата на получаване в пощенската служба за доставяне, като броят на служебните
известия е не по-малък от две.
В конкретния случай видно от копието на плика (на л. 268 от делото на РС
Варна) е поставен щемпел и печат на пощенската станция и подпис на служител с
отбелязване, че пратката е „непотърсена“. Пратката е върната обратно на 22.02.2022г.,
В случая по делото не са представени доказателства за изпълнение на задълженията на
пощенския оператор по чл. 5, ал. 3 от Общите правила. Липсват данни осъществени
ли са две известявания и дали служител пощата е оставил съобщение до адресата къде
да получи пратката. При липса на фактическо връчване, и при неизпълнение на
задълженията на пощенския оператор по чл. 5, ал. 3 от Общите правила, не би могло
да се приеме, че пратката се счита за доставена на получателя (Решение № 470 от
11.07.2024 г. на ВКС по гр. д. № 3077/2023 г., III г. о.).
Удостоверителното изявление на служител на работодателя върху справката на
л. 267 (че плика е бил отворен) няма доказателствена стойност в негова полза,
доколкото с него работодателя видно и от възраженията му се стреми да установява
4
изгодно за себе си обстоятелство. Сама по себе си въпросната справка е разпечатка от
интернет страница и няма удостоверителна сила, относно действията на пощенските
служители по връчването на пратката. Такава имат само отбелязванията, съдържащи
подписи на пощенските служители и направени върху самия плик респективно
заверени от пощенската служба преписи от водените служебни книги.
Отделен е въпросът, че от съдържанието на завереното копие на л. 268 от делото
на РС Варна не може да се направи извод, че именно процесната заповед е била в
плика.
В жалбата (както и в отговора на исковата молба) се сочи, че на 14.02.2022г. се
върнала неполучена пощенска пратка със заповедта до адреса в гр. Варна (постоянен
адрес на ищцата), която била с отбелязване, че Я.Р. – син на ищцата (за родствената
връзка не се спори) отказва да я приеме. На л. 270 от делото на РС Варна има заверено
копие на плик и известие на доставяне за пратка приета за доставяне на 02.02.2022г. до
ищцата адресирана до гр. Варна. Няма никакви отбелязвания, че лицето Я.Р. отказва да
я приеме. Тази пратка е върната на 24.02.2022г. като непотърсена-видно от щемпела с
печат и подпис на двама пощенски служители.
На л. 274 има разписка от куриерска фирма „Еконт експрес“ за връщане на
пратка с дата 14.02.2022г. и отбелязване, че Я.Р. отказва да получи пратката.
Този отказ по никакъв начин не води до извод за надлежно връчване на
заповедта на 14.02.2022г., доколкото не съществува нормативно задължение
пълнолетните деца да получават кореспонденция до своите родители. Дори съдебни
книжа не могат да се връчват на лица от домакинството без тяхно съгласие (чл. 46, ал.
1 и ал. 2 ГПК). Още повече, че няма данни ищцата и нейния син Я.Р. да живеят в общо
домакинство, каквото е условието на чл. 5, ал. 2 от посочените Общи правила, за да би
било допустимо на него да се връчват пратки адресирани до ищцата.
Следва да се има предвид, че с оглед твърденията за изпратена на 27.01.2022г.
покана за обяснения отново по поща и с оглед на наличните пощенски документи за
пратките се налага извод, че в периода от 27.01.2022г. са изпращани и върнати (в
периода 14.02.2022г-24.02.2022г.) множество пратки от ответника до ищцата, като от
съдържанието на заверените копия на служебните документи от операторите на л. 251-
252, л. 270-274 от делото на РС Варна не може да се направи извод, че именно
процесната заповед е била в някоя от тези пратки, доколкото в служебните книжа от
операторите е записано „документ“ без да е ясно какъв, а книжата от „Еконт експрес“
съдържат няколко различни номера на пратки без да е ясно коя, кога е изпратена и
какво съдържа.
Предвид изложеното не може да се приеме валидно връчване на заповедта по
пощенски оператор.
5
Не е налице и връчване при отказ на 14.02.2022г. Оформянето на заповедта
удостоверява връчване при отказ. Видно от самият текст свидетелите удостоверявали
„евентуален“ отказ, а бележката от служител на работодателя удостоверява
извършвани опити за връчване чрез пощенски служби и че ищцата отказала да приеме
пратките, което противоречи на писмените доказателства – оформените върнати
пратки от съответните служители на пощенските оператори не са върнати с
отбелязване за отказ на Р. да получи пратките.
Под „връчване при отказ“ се разбира опит за връчване лично в присъствие на
адресата, при което адресата отказва да получи документа. Не е налице такава
хипотеза.
Не могат да се споделят и доводите на ответника за недобросъвестност на
ищцата, изразяващи се в ползване на болнични и в избягване получаването на
изпращаните пратки.
Видно от писмените доказателства по делото (л.137-138, л. 141-142, 181, от
делото на СРС) се установява, че в периода 26.01.2022г. -02.02.2022г. е била в болница
(л. 181), като на 03.02.2022г. е установена „Ковид-19“ инфекция (л. 141-142 от делото
на СРС; л. 64 дело на ВРС), а от 16.02-18.02 отново е била в болница за операция
(л.137-138 дело СРС). Същевременно с електронно писмо на 30.01.2022г. (л. 60 от
делото на РС Варна; л. 169 от делото на СРС) е уведомила работодателя, че е в
болница, а с ел. писмо от 10.02.2022г. (л. 61 от делото на РС Варна, л. 172 дело на
СРС), че е диагностицирана с „Ковид-19“, като в писмото от 10.02.2022г. е посочила,
че няма кой да получава изпратени до нея пратки, а с електронно писмо от 17.02.2022г,
че е в болница.
При това положение не може да се приема довод за недобросъвестно поведение
на работника и че същият се укрива и избягва получаване на пратките до него от
работодателя (поканата за обяснения и процесната заповед за уволнение), след като е
била в болница от 26.01.2022г. до 02.02.2022г. не имало как и преди издаване на
заповедта за уволнение да представи болничния си лист (издаден на 01.02.2022г.),
предвид и установена на 03.02.2022г. „Ковид“ инфекция и задължителна изолация
съгласно чл. 61 от Закона за здравето (ред ДВ 105/2020г. действала към релевантния
период) от 10 дни (ноторно известни ЗАПОВЕД № РД-01-13 от 11.01.2022 г. за
изменение и допълнение на Заповед № РД-01-610 от 22.10.2020 г., допълнена със
Заповед № РД-01-177 от 22.03.2021 г. на министър на здравеопазването) и последвалия
болничен престой до 18.02.2022г. Впрочем тя е уведомявала работодателя си (с
посочените електронни писма за състоянието си и местоположението си и е
несъстоятелно оплакването в тази насока в жалбата). Включително с ел. писмо от
05.01.2022г. го е уведомила, че се налага преминаване през ТЕЛК, като е изпратила и
протокол от ЛКК, с който се насочва към ТЕЛК за разрешаване на продължаване на
6
болничен.
Предвид гореизложеното СГС приема за правилен изводът на СРС, че
процесната заповед за уволнение е връчена на 02.03.2022г., като е била изпратена в
електронен формат с ел. писмо на ел. поща на ищцата от директора на ответния научен
център (л.32, л. 275 от делото на РС-Варна).
Към този момент работодателя е бил уведомен от ищцата с ел. писмо от
25.02.2022г. за решение на ТЕЛК с което и разрешен отпуск до 26.04.2022г., като е
приложено и решението на ТЕЛК 410/25.02.2022г. (потвърдено след обжалване от
ответника от НЕЛК). Следователно тя се е ползвала от закрила по чл. 333, ал. 1, т. 4 вр.
с ал. 7 КТ, която не е била преодоляна. Горното води означава, че е правилен и изводът
на СРС за незаконност на уволнението. Впрочем посоченото решение на ТЕЛК
410/25.02.2022г. както е посочено в самото него е въз основа на заявление на ищцата за
освидетелстване за продължаване на временната неработоспособност с дата
04.01.2022г, което във връзка с приложената електронна кореспонденция в периода от
05.01.2022г. насетне между страните (л.146 и следващите от делото на СРС доказва
нейните твърдения в тази кореспонденция, че е насочена към ТЕЛК от ЛКК
(представен е и протокол на ЛКК с писмо от 19.01.2022г. до работодателя) и сочи, че
постановяване на решението на ТЕЛК едва на 25.02.2022г. няма как да и се вменява,
нито обуславя законност на уволнението-продължителността на действията на ТЕЛК е
извън контрола на ищцата. Тя е предприела необходимите действия (предписани от
ЛКК), уведомявала е и своя работодател за ситуацията и то редовно във времево
отношение и не може да се приеме, че е действала недобросъвестно.
Неоснователно в жалбата се посочва, че СРС постановил решение основано на
догадки. Самия ищец в жалбата си относно твърдяната от него първа дата на връчване
на заповедта на 03.02.2022г. описва действия по връчване, изхождай от
предположение, че: „... Твърде вероятно е да се е случило така….“. СРС е базирал
изводите си на документите по делото и тяхно оформяне при преценка спазен ли е
приложимия ред за връчване, за да е то надлежно. Изводите му съответстват и на
практиката на ВКС (Решение № 470 от 11.07.2024 г. на ВКС по гр. д. № 3077/2023 г., III
г. о.).
Предвид изложеното решението по иска по чл. 344, ал.1, т. 1 КТ е правилно и
следва да се потвърди, а като последица следва да се потвърди и по иска по т. 2 на
тази разпоредба.
По исковете по чл. 344, ал. 1, т. 3 вр. с чл. 225, ал. 2 КТ няма конкретни
оплаквания срещу решението, като изходът е обусловен от изхода на делото по иска по
чл. 344, ал.1, т. 1 КТ и решение следва да се потвърди и в тази му част.
Няма конкретни оплаквания относно иска по чл. 224 КТ и решението следва да
се потвърди и в тази му част.
7
По разноските:
Само въззиваемата ищца има право на разноски за въззивното производство.
Претендира 2270 лева адвокатски хонорар-заплатен видно от договора за правна
помощ на л. 42 от делото, като хонорара не е оспорен по чл. 78, ал. 5 ГПК и следва да
се присъди.
Водим от гореизложеното СГС, II-А с-в
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 655 от 12.01.2024г., постановено по гр. д. №
70386/2022г. по описа на Софийски районен съд, 79 с-в.
ОСЪЖДА „К.-М.Н.Ц. към БАН“, БУЛСТАТ *******, с адрес: гр. София, ул.
„******* да заплати на И. К. Р., ЕГН **********, с адрес: гр. Варна, ул. ******* на
основание чл. 78, ал. 1 ГПК, сумата от 2270,00 лв., представляваща разноски по
въззивното дело за адвокатско възнаграждение
Решението подлежи на обжалване пред Върховен касационен съд в едномесечен
срок от връчването му на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
8