гр. София, 13.07.2022
г.
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД,
ГК, ІV- E въззивен състав, в публично съдебно
заседание на двадесет и четвърти юни през две хиляди двадесет и първа година в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Рени Коджабашева
ЧЛЕНОВЕ: Йоана Генжова
Нели Маринова
при участието на секретаря Капка Лозева, като
разгледа докладваното от съдия Коджабашева гр. дело № 7123 по описа за 2020
година и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258 и сл. ГПК.
С
Решение от 22.04.2020 г., постановено по гр. дело № 14450/ 2019 г. на Софийски
районен съд, ІІ ГО, 177 състав, по предявени от П.А.А. /ЕГН **********/ срещу „Г.“
АД- *** /ЕИК*********/ установителни искове по чл.422 ГПК вр. чл.79, ал.1 ЗЗД и
чл.86, ал.1 ЗЗД е признато за установено, че „Г.“ АД- *** /ЕИК*********/ дължи
на П.А.А. /ЕГН **********/ сумата 16 841.66 лв., представляваща
незаплатено възнаграждение по договор за възлагане на управление, както следва:
за м.09.2014 г.- 767.74 лв., за м.12.2014 г.- 4 464.36 лв., за м.01.2015
г.- 4 720.14 лв., за м.02.2015 г.- 4 720.14 лв., и за м.03.2015 г.- 2 169.28
лева, ведно със законната лихва, считано от 17.06.2016 г. до окончателното
изплащане на вземането; и сумата 2 330.07 лева- лихви за забава, както
следва: за периода от 1.10.2014 г. до 13.06.2016 г.- сумата 132.86 лв.; за
периода от 1.01.2015 г. до 13.06.2016 г.- сумата 658.14 лв.; за периода от
1.02.2015 г. до 13.06.2016 г.- сумата 655.16 лв.; за периода от 1.03.2015 г. до
13.06.2016 г.- сумата от 618.41 лв.; и за периода от 1.04.2015 г. до 13.06.2016
г.- сумата 265.51 лв. На основание чл.78, ал.1 ГПК ответникът „Г.“ АД е осъден да
заплати на ищеца П.А. общо сумата 2 676.15 лв.- разноски, от които: 383.43
лв.- държавна такса в заповедното производство, 809.29 лв.- адв. възнаграждение
в заповедното производство, 383.43 лв.- държавна такса в исковото производство,
и 1 100 лв.- адв. възнаграждение в исковото производство.
Постъпила е въззивна жалба от „Г.“ АД- *** /ответник по делото/, в която са
изложени оплаквания за неправилност и необоснованост на постановеното от СРС
решение, с искане да бъде постановена отмяната му и да бъде постановено решение
за отхвърляне на исковете като неоснователни, с присъждане на разноски по
делото.
Въззиваемата страна П.А.А. /ищец по делото/ оспорва жалбата на ответника и моли
постановеното в негова полза решение като правилно да бъде потвърдено, като
претендира разноски за въззивното производство.
Предявени
са установителни искове по чл.422 ГПК вр. чл.79, ал.1 ЗЗД и чл.86, ал.1 ЗЗД.
Софийски градски съд, като обсъди събраните по делото
доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на
чл.235, ал.2 ГПК, намира от фактическа и
правна страна следното:
Жалбата, с която е
сезиран настоящият съд, е подадена в срока по чл.259, ал.1 ГПК и е процесуално
допустима, а разгледана по същество е неоснователна.
Съгласно чл.269 ГПК
въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по
допустимостта- в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от
посоченото в жалбата.
Атакуваното
първоинстанционно решение е валидно и допустимо.
Настоящата въззивна инстанция намира
постановеното от СРС решение и за правилно, като споделя изложените в мотивите
му съображения, обосноваващи окончателен извод за уважаване на предявените от П.А.
установителни искове по чл.422 ГПК вр. чл.79, ал.1 ЗЗД
и чл.86, ал.1 ЗЗД
за горепосочените суми- главница /сбор от договорни възнаграждения/ и лихви за
забава, като основателни и доказани- чл.272 ГПК.
По делото не е спорно, а се установява
и от събраните писмени доказателства, че по силата на сключен на 2.07.2014 г.
Договор за възлагане на управление на акционерното дружество „Г.“ АД ответникът е възложил на ищеца П.А.А. да управлява и представлява
дружеството- в качеството на Изпълнителен директор, срещу заплащането на месечно
възнаграждение в размер на 15.5 минимални месечни работни заплати за страната
/чл.3/1/ от договора/, а също и че това договорно правоотношение е прекратено
на 4.12.2015 г.- съгласно решение на Надзорния съвет на дружеството от
27.11.2015 г. и сключено между страните на 4.12.2015 г. споразумение.
Сключеният между страните договор
за управление на търговско дружество има
смесен характер и съдържа елементи на договор за поръчка и договор за
изработка, тъй като в съдържанието му са включени задължения за извършването
както на фактически /материални/, така и на правни действия. Правоотношението, което
се създава между Изпълнителния директор и дружеството, възниква от избора на
директора. То не е трудово, а има мандатен характер и се регламентира от
нормите на гражданското и търговското право. При релевираните в процеса
фактически твърдения възникването на спорното право се обуславя от
осъществяването на две групи материални предпоставки /юридически факти/: 1.
наличие на действително правоотношение между ищеца и ответника, възникнало от
договор за управление на търговско дружество; и 2.
изпълнение на задълженията по договора от ищеца- управлявал е
търговското дружество, като е защитавал интересите на доверителя- принципал и
го е представлявал в съответствие с действащата нормативна уредба, устава на
дружеството и уговореното между страните /Решение № 150 от 29.05.2015 г. по гр.д.№
5272/ 2014 г. на ВКС, IV ГО/.
По делото не е спорно, че през
процесния период-
м.09.2014 г., м.12.2014 г., м.01.2015 г., м.02.2015 г. и м.03.2015 г., ищецът П.А. е изпълнявал произтичащите от сключения на 2.07.2014 г. с
ответното дружество договор за управление задължения. Спор е налице относно
обвързаността на договореното между страните за този период възнаграждение на
довереника /изпълнителен директор/ и постигнатите от дружеството стопански
резултати /твърди се от ответника, че при управлението на ищеца дружеството
„достигнало изключително ниски стопански резултати, много лоши финансови
параметри“/. Не се оспорва от ответника, че не е дадено изпълнение на
насрещното задължение на доверителя /дружеството/ за плащане на претендираното договорно
възнаграждение.
Съвкупната преценка на събраните в процеса писмени доказателства налага
извод, че за процесния петмесечен период договореното между страните възнаграждение
е в претендирания общ размер от 16 841.66 лева, определен съгласно сключения на 2.07.2014 г. договор за управление,
следващ взето на 1.07.2014 г. от Надзорния съвет на дружеството в този смисъл
решение /чл.241, ал.2 ТЗ/, цитирано в процесния договор. Обстоятелството, че
договорът за управление е подписан за доверителя „Г.“ АД от Председателя на
Надзорния съвет на дружеството е аргумент за спазване на цитираната законова
разпоредба.
Дължимостта на горепосочените суми се установява и въз основа на представената
по делото „справка за дължими суми на П.А. по договор за управление към
14.09.2015 г.“ /л.17 от делото на СРС/, подписана от Изп. директор на ответното
дружество /обстоятелство, което не е оспорено от ответника/, според която
дължимите на А. към посочената дата договорни възнаграждения са в
претендираните по делото размери. Цитираната справка, издадена от ответното
дружество след изтичане на процесния период /14.09.2015 г./, не е оспорена и
като частен документ, съдържащ неизгодни за издателя си факти, се ползва с
материална доказателствена сила и е противопоставима на ответника. На посочените в този документ факти кореспондират и приложените по делото Удостоверение-
образец УП- 2 от 4.01.2016 г. и Удостоверение- образец УП- 3 от 5.01.2016 г.,
издадени от ответника „Г.“
АД във връзка с упражняването на пенсионни и
осигурителни права от ищеца А., които, преценени съвкупно с останалите
доказателства, обосновават извод за дължимост на процесните договорни
възнаграждения.
Неоснователен е доводът на въззивника, че не се дължи възнаграждение на
ищеца по процесния договор за управление, тъй като при неговото управление
дружеството „достигнало изключително ниски стопански резултати, много лоши
финансови параметри“, не били постигнати необходимите резултати, като същият не
предоставил и отчет за работата си на Надзорния съвет. Това е така, тъй като определянето
и изплащането на основното възнаграждение по процесния договор за управление не
е обусловено от осъществяването на такива условия- чл.3 /1/ от договора, за
разлика от предвиденото в чл.3 /3/ от договора допълнително възнаграждение,
което обаче не е предмет на заявените по делото претенции.
В доказателствената тежест на ответното дружество е чрез пълно и главно
доказване да установи, че е заплатило възнагражденията на ищеца, каквито
безспорни доказателства по делото не са събрани, поради което и искът по чл.422 ГПК вр. чл.79, ал.1 ЗЗД следва да бъде уважен, като на П.А. бъдат присъдени
претендираните за процесния период договорни възнаграждения в общ размер от 16 841.66 лева
/767.74 лв. + 4 464.36 лв. + 4 720.14 лв. + 4 720.14 лв. + 2 169.28
лв./, ведно със законната лихва от завеждане на делото до
окончателното изплащане на сумата.
Не се променя горния извод при разглеждане на направеното от ответника в
първоинстанционното производство възражение за прихващане със сумата 6 324 лв.,
представляваща- според твърденията на страната, дължима договорна неустойка по
чл.12 от процесния договор за управление. Цитираната договорна клауза гласи, че
„за виновно неизпълнение на поето договорно или законово задължение довереникът
заплаща неустойка в размер на 10 % върху годишното си възнаграждение“.
Посочените от ответника задължения на Изпълнителния директор по чл.7, т.5 и
т.10 от договора са общо формулирани и не може да се приеме, че само формалното
твърдение за тяхното неизпълнение води до задействане на неустоечната клауза по
чл.12 от договора. Освен, че общата и неясна формулировка на цитираните
договорни клаузи препятства уважаването на възражението, липсват доказателства
за виновно неизпълнение на договорни задължения от ищеца и доказателства, че
претендираните от ответника 6 324 лв. действително представляват „10 % от
годишното възнаграждение“ на ищеца, доколкото според цитираната по- горе
справка, отразяваща едногодишно възнаграждение на А., същото е в размер на
39 887.17 лв. общо. При тези съображения възражението е неоснователно и не
може да обоснове частично отхвърляне на иска /исковете/ до размер на
горепосочената сума.
Относно акцесорния иск по чл.86,
ал.1 ЗЗД:
Доводът на жалбоподателя- ответник за недължимост на вземането за мораторна
лихва върху главницата за неплатени възнаграждения по договора за възлагане на
управление е неоснователен. Съгласно чл.3 /1/ от договора за управление,
определеното на изпълнителния директор възнаграждение се дължи ежемесечно, като
не е посочена конкретна дата- падеж на задължението. Поради това и при зачитане
правилото на чл.70, ал.1 ЗЗД срокът следва да се счита уговорен в полза на
длъжника, в следствие на което ответникът- длъжник е изпаднал в забава при
плащане на процесните възнаграждения, считано от деня, следващ последната дата
на месеца, за който се дължи съответното възнаграждение, или в случая- на 1.10.2014
г. /за задължението за м.09.2014 г./, на 1.01.2015 г. /за задължението за м.12.2014
г./ и т.н. Определено при условията на чл.162 ГПК /с компютърен лихвен
калкулатор/, обезщетението за забава при плащане на посочените по- горе месечни
договорни възнаграждения възлиза на определената от първоинстанционния съд сума
от 2 330.07
лева общо, която правилно е присъдена на ищеца с
обжалваното решение.
При тези съображения, поради съвпадане на приетите от двете съдебни
инстанции изводи по основателността на исковете по чл.422 ГПК вр. чл.79, ал.1 ЗЗД и чл.86, ал.1 ЗЗД и неоснователност на релевираните в жалбата на ответника
доводи постановеното от СРС решение, което е правилно, следва изцяло да бъде
потвърдено.
При този изход на спора на основание чл.273 вр. чл.78, ал.3 ГПК въззивникът
дължи да заплати на въззиваемата страна сумата 1 100 лв.- разноски за въззивното
производство /за платено адв. възнаграждение/.
Водим от горното, Софийски градски съд
ПОТВЪРЖДАВА
изцяло Решение
от 22.40.2020 г., постановено по гр. дело № 14450/ 2019 г. на Софийски районен
съд, ІІ ГО, 177 състав.
ОСЪЖДА „Г.“ АД- *** /ЕИК*********/ да заплати на П.А.А. /ЕГН **********/ сумата 1 100 лева /хиляда и сто лева/- разноски
за въззивното производство, на основание чл.273 вр. чл.78, ал.3 ГПК.
Решението може да се обжалва при
условията на чл.280, ал.1 ГПК с касационна жалба в едномесечен срок от съобщаването му на страните пред Върховния
касационен съд.
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.