РЕШЕНИЕ
гр.София,
12.08.2019 г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Гражданско
отделение, ІV-В състав в публичното заседание на шести юни през две хиляди и деветнадесета
година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
Елена Иванова
ЧЛЕНОВЕ: Златка Чолева
мл.с. Андрей Георгиев
при секретаря Татяна Щерева и в
присъствието на прокурора ........................... като разгледа
докладваното от съдията в.гр.дело N: 17 340 по описа за 2018 година и за да се
произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл.258 – чл.273 от ГПК.
С
решение № 42 767 от 02.09.2018 г., постановено по гр.д.№ 18 511/2011 г. по
описа на СРС, I ГО, 50 състав е признато за установено на основание чл.422, ал.1 ГПК във връзка с чл.79, ал.1, пр.1 ЗЗД и чл.150 ЗЕ и на основание чл.422 ГПК
във връзка с чл.86, ал.1 ЗЗД, че Г.В.П., ЕГН ********** дължи на „Т.С.“ ЕАД,
ЕИК ******* сума-та 2 965,89 лева – стойността на незаплатена топлинна
енергия за периода: м.11.2008 г. – м.04. 2010 г. за топлоснабден имот –
апартамент № 14 /а по нот.акт – ап.23/ в гр.София, район „Обо-рище”, бул.”*******18,
вх.1, аб.№ 3294, ведно със законната лихва върху нея, счи-тано от 17.03.2011
г. до окончателното й изплащане, както и сумата 424,70 лева, представляваща мораторна
лихва за
периода: 31.12.2008 г. – 09.02.2011 г., за които суми е издадена заповед за
изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК по ч.гр.д.№ 3 038/2011 г.
по описа на СРС, ІІІ ГО, 117 състав.
Със същия акт са отхвърлени изцяло предявените от „Т.С.“ ЕАД срещу А.П.П., ЕГН ************
при условията на солидарност с Г.В.П. искове с правно основание чл.422, ал.1 ГПК във връзка с чл.79, ал.1, пр.1 ЗЗД и чл.150 ЗЕ и чл.422 ГПК във връзка с
чл.86, ал.1 ЗЗД за признаване за установено, че същата дъл-жи на „Т.С.“ ЕАД,
ЕИК ******* сумата 2 965,89 лева – стойността на незап-латена топлинна
енергия за периода: м.11.2008 г. – м.04.2010 г. за топлоснабден имот – апар-тамент
№ 14 /а по нот.акт – ап.23/ в гр.София, район „Оборище”, бул.”*******18, вх.1,
аб.№ 003294, ведно със законната лихва върху нея, считано от 17.03.2011
г. до окончателно-то й изплащане, както и сумата 424,70 лева, представляваща мораторна
лихва за
периода: 31.12. 2008 г. – 09.02.2011 г., за които суми е издадена заповед за
изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК по ч.гр.д.№ 3 038/2011 г.
по описа на СРС, ІІІ ГО, 117 състав, като неоснователни.
На
основание чл.78, ал.1 ГПК Г.В.П.
е осъден да заплати на „Т.-С.“ ЕАД сумата 309,53 лева – разноски за
заповедното производство и 900,83 лева – разноски за исковото производство,
както и в полза на Софийски районен съд на основание чл.77 ГПК сумата 220,00
лева – невнесени разноски по делото, а „Т.С.“ ЕАД е осъде-на да заплати на А. П.П., ЕГН ************
на основание чл.78, ал.3 ГПК сумата 1 000,00 лева – разноски в
исковото производство.
Решението е постановено при участие на трето лице –
помагач на страната на ищеца: „Т.С.“ ЕООД.
Така постановеното съдебно решение в частта, с която са отхвърлени
предявените иско-ве срещу ответницата А.П., е обжалвано от ищеца „Т.С.“ ЕАД. В жалбата са наведени
доводи за неправилност на решението в тази му част, поради постановя-ването му
в нарушение на материалния закон и необоснованост. Поддържа, че първоинстан-ционният
съд неправилно е приел, че ответницата не е клиент на топлинна енергия за
битови нужди, тъй като Законът за енергетиката дава легална дефиниция на това
понятие, като в тази връзка е без значение фактът дали лицето е обитавало
процесния имот, респ. дали същото е кон-сумирало топлинна енергия в имота лично.
Излагат се съображения и че погрешно СРС е приел, че не са доказали наличието
на облигационна връзка с ответницата, тъй като е представен нотариален акт за
собственост, а в отговора си същата никъде не оспорва дали е или не е в брак с
другия ответник; че за нуждите на специалните закони, какъвто е законът за
енергетиката, съществуват други определения и че след като е взето решение от
общото събрание на етажните собственици, т.е. от всички собственици и титуляри
на вещно право на ползване в сграда – етаж-на собственост за присъединяване към
топлопреностната мрежа, всеки етажен собственик е потребител на постъпилата в
сградата топлинна енергия. Инвокирани са твърдения и че законо-вата уредба на
понятието „клиент на топлинна енергия” не предпоставя необходимост от доказ-ване
на обстоятелството кое лице е държател на имота, респ. кое лице е потребило
реално консу-мираната за исковия период топлинна енергия за процесния имот,
същото не е елемент от факти-ческия състав на нормата, а освен това – на чие
име се води партидата в дружеството няма никак-во юридическо значение, предвид,
че същата има само вътрешносчетоводно, но не и правно зна-чение. Сочи се и че
от представените по делото доказателства, неоспорени от страните, дру-жеството
е доказало, че ответницата е собственик на имота, като в тази връзка
първоинстанцион-ният съд е следвало да формира друг извод.
Моли съда да уважи въззивната му жалба, като отмени
решението на първоинстанцион-ния съд в обжалваната част и да уважи изцяло
предявената от ищеца претенция срещу ответни-цата, като му се присъдят и
направените разноски по делото, в т.ч. и юрисконсултско възнаграж-дение.
Ответникът по тази жалба – А. П.П.,*** в срока по
чл.263, ал.1 ГПК е депозирала писмен отговор, в който същата е оспорена изцяло.
Изложени са доводи за неоснователност на жалбата, като се поддържа, че релевираните
в нея жалбата твърдения за неп-равилност на решението в атакуваната част са
неподкрепени с доказателствата по делото; че по делото не е доказано
солидарното претендиране на сумите по чл.3 СК, в който случай тази нор-ма е
неприложима. Посочено е и че при
постановяване на решението от СРС е съобразил, че е налице сключен договор за
доставка с топлинна енергия с другия ответник – Г.В. П.и че въз основа на този
договор, който изключва приложението на нормите на ЗЕ, само това лице отговаря
за заплащането на доставената топлинна енергия.
Моли съда да отхвърли въззивната жалба на „Т.С.” ЕАД и да
й се при-съдят направените по делото разноски.
Третото лице-помагач на
страната на ищеца – „Т.С.“ ЕООД не е взело ста-новище по жалбата.
Решението в частта, в която са
уважени изцяло исковете срещу ответника Г.В.П. не е обжалвано и е влязло в сила.
Софийски градски съд, като
прецени доводите на страните и събраните по делото доказа-телства съгласно
разпоредбите на чл.235, ал.2 ГПК и чл.269 ГПК, намира за установено следно- то:
Въззивната жалби е допустима –
същата е подадена от легитимирана страна в процеса, в срока по чл.259, ал.1 ГПК
срещу подлежащ на въззивно обжалване съдебен акт.
Съгласно нормата на
чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а
по допустимостта му – в обжалваната част, като по останалите въпроси той е ограничен
от наведените в жалбите оплаквания, с изключение на случаите, когато следва да
при-ложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за
интереса на някоя от страните – т.1 от Тълкувателно решение /ТР/ № 1/09.12.2013
г. по тълк.дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
При извършената
проверка настоящата инстанция намира, че атакуваното съдебно реше-ние е валидно
и процесуално допустимо в обжалвана част, както и че настоящият казус не попада
в двете визирани изключения в ТР на ОСГТК на ВКС, поради което въззивният
съд следва да се произнесе по правилността на решението по релевираните в
жалбата доводи.
Първоинстанционният съд е сезиран
със субективно и обективно, кумулативно съедине-ни положителни установителни искове
с правно основание чл.422,
ал.1 ГПК във връзка с чл.79, ал.1, пр.1 ЗЗД и чл.150 ЗЕ и чл.422 ГПК във връзка
с чл.86, ал.1 ЗЗД.
Настоящият съдебен състав като
обсъди събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, напълно
споделя изводите на първоинстанционния съд, с които е обосно-вана недължимостта
на претендираните от ответницата А.П. вземания за цена на доставена за процесния
период:
м.11.2008 г. – м.04.2010 г. топлинна енергия и на обезщетението за забава за
времето от 31.12.2008 г. до 09.02.2011 г. в заявените размери, съответно от 2 965,89 лева и
424,70 лева, изведени
при правилно установена по делото фактическа обстановка и прило-жение на
релевантните правни норми, поради което на основание чл.272 ГПК, препраща към тях. В допълнение към същите
съдът намира, че следва да бъдат добавени и следните съображения:
Съгласно правилата за разпределение на
доказателствената тежест в гражданския про-цес, установени с разпоредбата на
чл.154, ал.1 ГПК, всяка страна в същия е длъжна да установи фактите, на които
основава своите искания. В първоинстанционното производство отговорността на двамата ответници е
заявена от ищеца при условията на солидарност, която е изведена на ос-нование правилото
на чл.32, ал.1 от Семейния кодекс СК/, според която норма съпрузите отго-варят
солидарно за задълженията, поети за задоволяване на нужди на семейството. С
ангажира-ните пред СРС доказателства ищцовото дружество не е доказало, че посочените
от него ответни-ци са били в граждански брак, в т.ч. и в исковия период, съответно,
че процесният имот е ползван от двамата ответници като съпрузи за семейни нужди
в същия период, с оглед на което цитирана-та разпоредба от Семейния кодекс е
неприложима в дадения казус. Неоснователно е възражение-то на жалбоподателя във
връзка с това, че в отговора на исковата молба ответницата П. не е оспорила
факта, че е в брак с другия ответник. Такива твърдения в исковата молба не са
навеждани. Същите са релевирани от въззивника-ищец допълнително с молба за
уточнение от 19.12.2014 г. – три години след изтичане на срока по чл.131, ал.1 ГПК и подадения на това осно-вание писмен отговор от страна на А.П.. След като не е бил инвокиран
като част от предмета на спора с исковата молба, не може да се изисква
изразяване на становище по този въпрос от ответните страни по реда на чл.131,
ал.2, т.4 ГПК, както и релевиране на възражения по него по реда на чл.131, ал.2,
т.5 ГПК, нито да се възлагат в тежест на ответника неблагоп-риятни правни
последици за това на основание чл.133 ГПК.
От друга страна, както е прието в
мотивите по т.1 от Тълкувателно
решение № 2/ 17.05. 2018 г. по тълк.дело № 2/2017 г. на ОСГК на ВКС, клиенти на топлинна енергия за битови
нужди могат да бъдат и правни субекти, различни от посочените в чл.153, ал.1 ЗЕ,
ако ползват топлос-набдения имот със съгласието на собственика, респ. носителя
на вещното право на ползване, за собствени битови нужди, и същевременно са
сключили договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди за този имот
при публично известните общи условия директно с топлопренос-ното предприятие. В
тази хипотеза третото ползващо лице придобива качеството „клиент“ на топлинна
енергия за битови нужди /“битов клиент“ по смисъла на т.2а от § 1 ДР на ЗЕ/ и
като страна по договора за доставка на топлинна енергия дължи цената й на
топлопреносното предприятие, като договорът между това ползващо лице и
топлопреносното предприятие под-лежи на доказване по общия ред на ГПК, например
с откриването на индивидуална партида на ползвателя при топлопреносното
дружество. В гореизложения смисъл изброяването в нормата на чл.153, ал.1 ЗЕ на
собствениците и титулярите на ограниченото вещно право на ползване като клиенти
/потребители/ на топлинна енергия за битови нужди и страна по продажбеното
право-отношение с топлопреносното предприятие, не е изчерпателно. Противното
разбиране би проти-воречало на принципа за договорна свобода, регламентиран в чл.9 ЗЗД и приложим, както за гражданските, така и за търговските сделки. Ако
е договорено нещо различно от установеното в ЗЕ, то следва да бъде зачетено при
прилагане на принципа за договорна свобода. При постигнато съгласие между топлопреносното
предприятие и правен субект, различен от посочените в чл.153, ал.1 ЗЕ, за
сключване на договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди за топлос-набден
имот при спазване на одобрените от КЕВР публично извести общи условия, съставля-ващи
неразделна част от договора, този правен субект дължи цената на доставената
топлинна енергия за собствените му битови нужди. Тази постановка важи и в
случай, че това съгласие за сключване на договор директно с топлопреносното
предприятие касае само един от съсобствени-ците на топлоснабдения имот. Когато
ползващият съсобственик сключи писмен договор при публично известни общи
условия с топлопреносното предприятие /която не е форма за действи-телност, а
за доказване/, например с откриването на индивидуална партида при последното за
це-лия имот, тогава той става клиент на топлинна енергия за битови нужди, освен
за своята идеална част от имота, и за притежаваната от другия съсобственик/ци
идеална част, поради което той дължи на топлопреносното предприятие цената на
доставената топлинна енергия за битови нуж-ди за целия имот. Ако такъв договор
с топлопреносното дружество не бъде сключен, всеки съсобственик дължи цената на
доставената топлинна енергия за битови нужди съобразно с дяло-вете си в
съсобствеността, независимо от това как се ползва имотът.
В конкретния случай от
приложената с исковата молба молба-декларация с вх.№ ТО 1163/25.03.2003 г. съсобственикът Г.В.П., ЕГН **********
е заявил изрично искане до ищцовото дружество за доставка на топлинна енергия и
откриване на партида на негово име за целия имот – предмет на спора. По своята
правна същност това искане има харак-тер на оферта за сключване на договор по
смисъла на чл.13 ЗЗД, което е било прието от ищеца „Т.С.“ ЕАД, предвид
последващите действия на това дружество по откриване на партида за имота на
името на това лице, продължилите доставки на топлинна енергия, издаване на
фактури на негово име и изпращане на писма до същия за дължими суми за ползвана
енергия за целия апартамент. При тези данни настоящият съдебен състав приема,
че облигацион-но правоотношение за продажба на топлинна енергия за процесния
топлоснабден имот е въз-никнало само между ищцовото дружество и Г.В.П., с оглед
изрично заявената от последния воля единствено той да встъпи в облигационно правоотношение
с ищеца за достав-ка на топлинна енергия относно този имот.
С оглед горните мотиви решаващият
състав на СГС приема, че ответницата А.П., независимо, че е съсобственик на
недвижимия имот-предмет на спора, няма качест-вото на клиент на топлинна
енергия за битови нужди в исковия период и за същата не се е поро-дила отговорността
в рамките на съществуващо договорно правоотношение с ищеца за заплаща-не на
цената на доставената топлинна енергия за имота през исковия период от време.
Предвид изложеното, жалбата на
ищеца срещу първоинстанционното решение в частта, в която е отхвърлена претенцията
срещу ответницата А. П.П. относно главното вземане се явява неоснователна,
поради липсата на доказана пасивна материалноправна легитимация на тази страна да
отговаря по иска.
Поради липсата на един от елементите от фактическия състав на
разпоредбата на чл.79, ал.1, пр.1 ЗЗД във връзка с чл.150 ЗЕ , предявеният иск
на това основание по реда на чл.422, ал.1 ГПК срещу ответница А.П. в размер на 2 965,89 лева –
стойността на потребена топлинна енергия за периода: м.11.2008 г. – м.04.2010
г. се явява неоснователен и като такъв същият
подлежи на отхвърляне.
При
приетия изход на спора по отношение на главното вземане, следва да се отхвърли
като неоснователна и претенцията по чл.422, ал.1 ГПК във връзка с чл.86 ЗЗД на стойност
от 424,70 лева за периода: 31.12.2008 г. – 09.02.2011 г., тъй като това
задължение е акцесорно и се обуславя от съществуването на едно валидно,
ликвидно и изискуемо главно вземане на креди-тора, по отношение на чието
изпълнение длъжникът да е изпаднал в забава, каквото в настоящата хипотеза не е
налице.
Поради съвпадане
на изводите на въззивния съд с тези на решаващия състав на СРС от-носно изхода
на спора в обжалваната от ищеца част, първоинстанционното решение в тази част
като правилно следва да бъде потвърдено.
С оглед неоснователността на
въззивната жалба на „Т.С.“ ЕАД не се дължат разноски за въззивното производство
на основание чл.78, ал.1 във връзка с ал.8 от ГПК.
Ответницата по жалбата има
право на разноски по реда на чл.78, ал.3 ГПК в размер на 467,34 лева –
адвокатско възнаграждение, определено при условията на чл.78, ал.5 ГПК във връз-ка
с наведеното от жалбоподателя в молбата му от 05.06.2019 г. възражение за
прекомерност, което съдът намира за основателно с оглед липсата на фактическата
и правна сложност на спора, материалния интерес, броя на проведените открити
съдебни заседания по делото пред СГС – само едно, и обема на осъществената
защита, като размерът е съобразен с предвидения минима-лен такъв в чл.7, ал.2,
т.2 от Наредба № 1/09.07.2004 г. на ВАдС.
Воден от горното, Съдът
Р
Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА № 42 767 от 02.09.2018 г., постановено
по гр.д.№ 18 511/2011 г. по
описа на СРС, I ГО, 50 състав в обжалваната
от „Т.С.“ ЕАД отхвърлителна част.
ОСЪЖДА „Т.С.“ ЕАД, ЕИК *******, със седалище и адрес *** Б, да ЗАПЛАТИ
на А. П.П., ЕГН
**********, с адрес:
***, на основание чл.78, ал.3 ГПК сумата 467,34 лева /четиристотин
шестдесет и седем лева и тридесет и четири стотинки/ – разноски за въззивното производство.
Решението е постановено при участието на
трето лице – помагач на страната на ищеца: „Т.С.“ ЕООД, ЕИК********.
Решението на СРС в частта, в
която са уважени изцяло исковете срещу ответника Г.В.П. не е обжалвано и е влязло в
сила.
Решението не
подлежи на касационно обжалване, на основание чл.280, ал.3, т.1 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.