№ 13587
гр. София, 05.08.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 113 СЪСТАВ, в публично заседание на
шестнадесети май през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:
Председател:ИЛИНА В. ЗЛАТАРЕВА
МИТЕВА
при участието на секретаря ГЕРГАНА ИВ. ДАНАИЛОВА
като разгледа докладваното от ИЛИНА В. ЗЛАТАРЕВА МИТЕВА
Гражданско дело № 20221110151710 по описа за 2022 година
Производството е по реда на чл. 124 и сл. ГПК.
Предявени са при условията на обективно съединение осъдителни искове с правна
квалификация чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 66, ал. 2 КТ.
Ищецът В. Г. А. твърди, че в периода 23.05.2022 г. - 26.08.2022 г. бил в трудови
правоотношения с ответника, по силата на които изпълнявал при условията на вътрешно
съвместителство длъжностите „управител“ „главен юрисконсулт“. Твърди, че с
допълнителни споразумения от 04.07.2022г. страните уговорили изменение по всяко от
двете правоотнношения, съгласно което при прекратяването им от страна на работодателя,
на работника се следвало обезщетение в размер на 6 брутни трудови възнаграждения.
Поддържа, че със заповеди № 198 и №199 от 26.08.2022г. трудовите му договори с ответото
дружество били прератени едностранно от работодателя., поради което и му се дължали
обезщетения в общ размер от 22 680 лева, от които 11 160 лева по прекратеното трудово
правоотношение за длъжността „управител“, а останалите 11 520 лева по прекратеното
трудово правоотношение за длъжността „главен юрисконсулт“. Сочи, че поканил ответника
да му ги заплати, но последният се сторил това. Ето защо претендира сумите от 11 160 лева,
представляваща обезщетение по Допълнително споразумение от 04.07.2022г. за изменение
на трудов договор № 70/23.05.2022 г. и 11 520 лева представляваща обезщетение по
Допълнително споразумение от 04.07.2022г. за изменение на трудов договор №
71/23.05.2022 г., /съгласно допуснатото с протоколно определение от 16.05.2023г. изменение
в цената на предявените искове с увеличаване размера им/, заедно със законна лихва от
26.09.2022г. до погасяване на задължениеята. Претендира разноски
Ответникът „Академика 2011“ЕАД не оспорва изложените от ищеца фактически
твърдения относно съществуването на трудовите правоотношения между страните с
твърдяното в исковата молба съдържание. Оспорва обезщетенията да са дължими. Счита, че
нормата на чл. 66, ал. 2 КТ не намира приложение към процесния случай, защото догворната
свобода да се уговарят обезщетения в по-голям от предвидения в закона размер била
ограничена само да изброените в чл. 228, ал. 2 ГПК четири хипотези. Навежда възражение,
1
че клаузите, на които ищецът основава вземанията си, са недействителни поради
противоречието им с добрите нрави и липсата на основание. Оспорва предявените искове и
по размер, като в тази връзка излага, че в получените от ищеца за последния пълен
отработен месец при ответника възнаграждения се включвали и целеви награди, които не
участвали в базата за определяне на евентуално дължимото се обезщетение. Моли съда да
отхвърли исковете. Претендира разноски.
Съдът, като взе предвид доводите на страните и въз основа на събраните по делото
доказателства приема следното от фактическа и правна страна:
Предявени са искове за реално изпълнение на задължение за заплащане на обезщетение
при прекратяване на трудово правоотношение, поето по трудов договор. Съгласно
разпоредбата на чл. 66, ал. 2 КТ с трудовия договор могат да се уговарят и други условия,
свързани с предоставянето на работната сила, които не са уредени с повелителни разпоредби
на закона, както и условия, които са по-благоприятни за работника или служителя от
установените с колективния трудов договор.
В тежест на ищеца е да докаже наличието на валидно съглашение, по силата на което
ответникът да се е задължил да му заплати обезщетение в размер на по шест брутни трудови
възнаграждения за всяко от двете прекратени трудови правоотношения и размера на
брутното трудово възнаграждение, получено за последния пълен отработен месец преди
прекратяването.
При така разпределена доказателствена тежест съдът намира предявените искове за
частично основателни.
С доклада по делото за безспорни са обявени следните обстоятелства: че в периода
23.05.2022 г. - 26.08.2022 г. страните са били в трудови правоотношения, по силата на които
ищецът изпълнявал при условията на вътрешно съвместителство длъжностите „управител“
и „главен юрисконсулт“, че същите са прекратени на 26.08.2022г. по инициатива на
работодателя на основание чл. 328, ал. 2 КТ, че трудовите договори са изменени с описаните
в исковата молба Допълнително споразумение от 04.07.2022г. за изменение на трудов
договор № 70/23.05.2022 г. и Допълнително споразумение от 04.07.2022г. за изменение на
трудов договор № 71/23.05.2022 г., които имат съдържанието на представените от ищеца
документи. Ето защо и на основание чл. 153 ГПК съдът намира тези обстоятелства за
доказани.
Горепосоченото се установява и от представените към исковата молба писмени
доказателства. Видно от приетите трудови договори ищецът е бил в трудово
правоотношение с „Академика 2011“ЕАД, по силата на които е заемал длъжностите
"управител", и "главен юрисконсулт". Съгласно представените споразумения за изменения
на трудови договори №70 и 71 от 04.07.2022 г. със същите страните са договори, че при
прекратяване на трудовите договори от страна на работодателя работникът има право да
получи обезщетение в размер на 6 брутни трудови възнаграждения. Съгласно заповед №
198/26.08.2022 г. и заповед № 199/26.08.2022 г., издадени от изпълнителния директор на
„Академика 2011“ЕАД, процесните трудови договори са били прекратени едностранно от
работодателя на основание чл. 328, ал. 2 КТ поради сключване на договор за управление на
предприятието. В заповедите е определено и дължимо обезщетение за прекратяване на
трудовите договори в размер на 6 брутни трудови възнаграждения.
Спорът между страните е правен и касае клаузите от допълнителните споразумения,
предвиждащи възможност за заплащане на допълнително обезщетение при прекратяване на
трудовите договори и размера на тези обезщетения.
Договорната свобода е принцип на гражданското право, тя е ограничена единствено
от императивите разпоредби на закона и добрите нрави. В трудовото право договорната
свобода е ограничена допълнително чрез въведената с разпоредбата на чл. 66, ал. 2 КТ
2
забрана страните по трудов договор да уговарят условия, които са по-неблагоприятни за
работника или служителя от установените с повелителни разпоредби на закона или с
колективен трудов договор. Тази забрана обаче не изключва възможността страните по
трудовия договор да уговарят условия, които са по-благоприятни за работника от
установените със закона или с колективен трудов договор (така решение № 44/11.03.2022 г.
на ВКС по гр. д. № 2721/2021 г., IV ГО, решение № 23.03.2022 г. на ВКС по гр. д. №
2376/2021 г., I I I ГО, решение № 56/04.04.2022 г. на ВКС по гр. д. № 2700/2021 г., III ГО,
решение № 75/23.06.2022 г. на
ВКС по гр. д. № 2712/2021 г., III ГО, решение № 30/24.06.2022 г. на ВКС по гр. д. №
1883/2021 г., I V ГО). Следователно и при съобразяване на посоченото правно разрешение,
дадено в цитираната задължителна практика на ВКС, следва извод, че процесните клаузи от
допълнителните споразумение към трудовите договори са валидни, тъй като чрез тях са
договорени по-благоприятни условия за работника при прекратяване на трудовия му
договор от установените в КТ. Действително, в КТ не е предвидено задължение за
работодателя да заплаща обезщетение при едностранно прекратяване на трудов договор от
страна на работодателя на основание чл. 328, ал. 2 КТ - поради сключване на договор за
управление на предприятието. Въпреки посоченото, на основание чл. 66, ал. 2 КТ няма
пречка страните по трудовото правоотношение да договорят такова, тъй като същото не
противоречи нито на повелителни норми на КТ, нито е обхванато от забраната на чл. 66, ал.
2 КТ страните по трудов договор да уговарят условия, които са по-неблагоприятни за
работника или служителя от установените с повелителни разпоредби на закона или с
колективен трудов договор. В трудовия договор е допустимо с оглед разпоредбата на чл. 66,
ал. 2
КТ да се договарят друг вид обезщетения при прекратяване на трудовото правоотношение,
извън предвидените в КТ, но само ако юридическите факти, въз основа на които се дължат,
са различни. В случая, при тълкуване на оспорените клаузи следва извод, че действителната
воля на страните е да уредят неуредено в КТ обезщетение при прекратяване на трудовия
договор по инициатива на работодателя, като уволнителното основание не е резултат на
виновно поведение на служителя, каквото е процесното уволнително основание по чл. 328,
ал. 2 КТ – сключване на нов договор за управление при работодателското дружество. Такава
договорна воля на страните съответства на принципа на договорна свобода в гражданското
право, не противоречи на императивни законови норми или на обичаите в практиката и
добросъвестността, и в съответствие със специалната норма на чл. 66, ал. 2 КТ установява
по-благоприятни за конкретния служител условия от предвидените в закона (така
определение № 828/04.12.2018 г. на ВКС по гр. д. № 3137/2018 г., III ГО). Вярно е, че в
частта им, в която обезщетението се уговаря в хипотезите на прекратяване на
трудовоправната връзка поради виновно поведение на работника, уговорките са частично
недействителни като противоречащи на добрите нрави, но поетото задължение за плащане
на обезщетение от работодателя може да съществува самостоятелно и без тази част на
уговорката. При това положение уговореното задължение за работодателя го обвързва в
случаите, когато работникът е бил добросъвестен, като добросъвестността е факт,
преценяван във всеки конкретен случай – работникът е недобросъвестен например в
случаите, когато поради виновно негово поведение е предприето дисциплинарното му
уволнение, или когато работникът е подвел работодателя относно бъдещето на
правоотношението и след като е постигнал благоприятна за него договореност се възползва
от това и в къс срок едностранно прекрати правоотношението. Такива обстоятелства в
процесния случай не се установяват, тъй като безспорно трудовите правоотношения са
прекратени едностранно от работодателя, без да е налице виновно поведение от страна на
служители (в този смисъл е цитираната по-горе практика на ВКС).
Не е налице и нищожност на уговорката поради липса на основание /кауза/ по чл. 26,
ал. 2, пр. 4 ЗЗД. В правната теория основанието на сделката се схваща като типичната и
3
непосредствена правна цел, която се преследва с предоставяне на имуществена облага.
Несъмнено за работодателя представлява немалко затруднение непрестанно да инвестира
времеви ресурс и работна сила в намирането и обучението на нови работници и служители,
поради което уговореният под формата на обзещетение финансов стимул с присъщата му
притегателна сила го прави по-атрактивен на пазара на труда и стимулира лоялност на
служителите му, поради което не е лишен от основание.
На следващо място неоснователно е и възражението, че размерът на търсените
обезщетения е прекомерен. Освен, че чл. 66, ал. 2 КТ допуска съглашение с такова
съдържание щом не противоречи на закона, добрите нрави и е по-благоприятно за
служителя, уговореният размер не е необичаен (арг. от чл. 225, ал. 1 и чл. 331, ал. 2 КТ).
Предвид изложеното и доколкото нищожност не произтича пряко от сделката или от
събраните по делото доказателства, съдът намира, че клаузите, на които ищецът основава
вземанията си, са действителни /съобразно задължителните разяснения, дадени в
Тълкувателно решение № 1 от 27.04.2022 г. по тълк. д. № 1/2020 г. на Върховен касационен
съд, ОСГТК/.
По въпроса за размера на обезщетенията, съдът намира следното:
Страните не са уговорили какво се включва е дължимото брутно трудово
възнаграждение за определяне на процесното обезщетение, поради което и при липса на
друга уговорка, съдът счита, че следва да се приложи разпоредбата на чл. 228, ал. 1 КТ
съгласно който брутното трудово възнаграждение за определяне на обезщетенията е
полученото от работника или служителя брутно трудово възнаграждение за месеца,
предхождащ месеца, в който е възникнало основанието за съответното обезщетение, или
последното получено от работника или служителя месечно брутно трудово възнаграждение,
доколкото друго не е предвидено.
Страните не спорят, че последният пълен отработен месец преди прекратяване на
трудовото правоотношение е юли 2022 г., за който видно от представените фишове за
длъжността „управител“ ищецът е получил възнаграждение в размер на 1860 лева, от които:
основно трудово възнаграждение – 1400 лева, допълнително възнаграждение за % клас - 70
лева; и целева награда - 390 лева, а за длъжността „главен юрисконсулт“ - основно трудово
възнаграждение - 1720 лева, допълнително възнаграждение и целеви награди в общ размер
от 200 лева,
Съгласно разпоредбата на чл. 17, ал. 1, т. 1-3 НСОРЗ в брутното трудово
възнаграждение за определяне на възнаграждението за платен годишен отпуск по чл. 177
или на обезщетенията по чл. 228 от Кодекса на труда се включват: 1. основната работна
заплата за отработеното време; 2. възнаграждението над основната работна заплата,
определено според прилаганите системи за заплащане на труда; 3. допълнителните трудови
възнаграждения, определени с наредбата, с друг нормативен акт, с колективен или с
индивидуален трудов договор или с вътрешен акт на работодателя, които имат постоянен
характер. Следва да бъде изяснен въпросът дали процесната сума за целеви награди
представлява допълнително възнаграждение с постоянен характер. Съгласно чл. 15 НСОРЗ
допълнителни трудови възнаграждения с постоянен характер са тези, които се заплащат за
образователна и научна степен и за придобит трудов стаж и професионален опит, както и
тези допълнителни възнаграждения, които се изплащат постоянно заедно с полагащото се за
съответния период основно възнаграждение и са в зависимост единствено от отработеното
време. Допълнително възнаграждение, което не е в зависимост единствено от отработеното
време, а се изплаща по преценка на работодателя според качеството на положения труд, не е
с постоянен характер по смисъла на чл. 15, ал. 2 НСОРЗ и не влиза в брутното трудово
възнаграждение за определяне обезщетението. От събраните по делото доказателства,
предвид липсата на твърдения и доказателства от страна на ищеца, носещ и тежестта да
докаже размера на претендираното обезщетение, следва, че изплащането на целеви награди
4
не зависи само от отработеното време, а от преценката на работодателя. Това следва и от
наименованието на допълнителното плащане. Няма твърдения и доказателства това целево
материално стимулиране да се квалифицира по чл. 17, ал. 1, т. 2 НСОРЗ. Ето защо съдът
намира, че изплатените целеви награди не са сред предвидените в чл. 17 от Наредбата,
поради което не следва да се включват в размера на брутното трудово възнаграждение при
определяне на обезщетението.
Предвид горното съдът намира, че дължимото се обезщетение следва да се определи от
размера на основното трудово възнаграждение и допълнителното трудово възнаграждение
процент клас, получени от ищеца за м. юли 2022 г., което за длъжността „управител“
възлиза на 1470 лева, респ. 1720 лв. за длъжността „главен юрисконсулст“
При тази база размерът на дължимото се обезщетение от шест брутни трудови
възнаграждения е 8820 лева за прекратяването на трудовото правоотношение за длъжността
„управител“ и 10 320 лв. за длъжността „ главен юрисконулт“, до които суми искът следва
да бъде уважен. За разликата до пълния предявен размер от 11 160 лв., респ. 11 520 лв.
исковете следва да бъдат отхвърлени.
По разноските:
При този изход на спора право на разноски имат и двете страни.
На основание чл. 78, ал. 1 ГПК вр. с чл. 38 ЗА в полза на предоставилия безплатна
адвокатска помощ на ищеца процесуален представител се следват своевременно поисканите
разноски за адвокатско възнаграждение съобразно уважената част от исковете. Предвид
материалния интерес по делото предвиденият в чл. 7, ал. 2 т. 3 от Наредба № 1/2004 г. на
ВАЗдвС минималният размер на дължимото се възнаграждение е 2441,20 лева. Съобразно
уважената част от исковете, на процесуалния представител на ищеца се следват разноски в
размер на 2060,17 лева.
Ответникът претендира разноски за юрисконултско възнаграждение, което съдът
определя на основание чл. 78, ал. 8 ГПК вр. с чл. 37 от Закона за правната помощ и чл. 23, т.
1 от Наредбата за заплащането на правната помощ в размер на 300 лв., от които съобразно
отхвърлената част от исковете на ответника се следват 46,83 лва.
На основание чл. 78, ал. 6 ГПК ответникът следва да бъде осъден да заплати по
сметка на Софийски районен съд разноски съобразно уважената част от исковете в размер
на 765,60 лева за държавна такса.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ОСЪЖДА „АКАДЕМИКА 2011“ ЕАД с ЕИК ********* със седалище и адрес на
управление гр. София, ж.к. „Гео Милев“, Студентско общежитие, бл. 3, вх. „А“, ет. 1 да
заплати на В. Г. А. с ЕГН ********** с адрес: ................. на основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД
вр. чл. 66, ал. 2 КТ сумата от 8820 лв., представляваща договорено между страните
обезщетение за прекратяване на трудов договор от 23.05.2022 г. за длъжността „управител“,
ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба – 26.09.2022 г., до
погасяването, като ОТХВЪРЛЯ иска за разликата над уважения до пълния предявен
размер от 11 160 лв.
ОСЪЖДА „АКАДЕМИКА 2011“ ЕАД с ЕИК ********* със седалище и адрес на
управление гр. София, ж.к. „Гео Милев“, Студентско общежитие, бл. 3, вх. „А“, ет. 1 да
заплати на В. Г. А. с ЕГН ********** с адрес: ................. на основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД
5
вр. чл. 66, ал. 2 КТ сумата от 10 320 лв., представляваща договорено между страните
обезщетение за прекратяване на трудов договори от 23.05.2022 г. за длъжността „главен
юрисконсулт“, ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба –
26.09.2022 г., до погасяването, като ОТХВЪРЛЯ иска за разликата над уважения до пълния
предявен размер от 11520 лв.
ОСЪЖДА „АКАДЕМИКА 2011“ ЕАД с ЕИК ********* със седалище и адрес на
управление гр. София, ж.к. „Гео Милев“, Студентско общежитие, бл. 3, вх. „А“, ет. 1 да
заплати на осование чл. 78, ал 1 ГПК вр. с чл. 38 ЗА на адв. А. Х. В. с ЕГН ********** с
адрес ......... сумата от 2060,17лв. като адвокатско възнаграждение за осъществената
безплатна адвокатска помощ на ищеца В. Г. А. с ЕГН ********** в настоящето
производство.
ОСЪЖДА В. Г. А. с ЕГН ********** с адрес: ................. да заплати на „АКАДЕМИКА
2011“ ЕАД с ЕИК ********* със седалище и адрес на управление гр. София, ж.к. „Гео
Милев“, Студентско общежитие, бл. 3, вх. „А“, ет. 1 на основание на основание чл.78,ал.3
ГПК сумата от 46,83 лв. за разноски по делото по съразмерност.
ОСЪЖДА „АКАДЕМИКА 2011“ ЕАД с ЕИК ********* със седалище и адрес на
управление гр. София, ж.к. „Гео Милев“, Студентско общежитие, бл. 3, вх. „А“, ет. 1 да
заплати в полза на бщджета на съдебната власт по сметка на Софийски районен съд на
основание чл. 78, ал. 6 ГПК сумата от 765,60 лв. за разноски по делото.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване с въззивна жалба, пред Софийски градски
съд, в двуседмичен срок от връчване на препис на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
6