Р Е Ш Е Н И Е
№ ............................
гр. София, 12.10.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО
ОТДЕЛЕНИЕ, IV-A въззивен
състав, в публично съдебно заседание на четвърти октомври две хиляди двадесет и
първа година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
СТЕЛА КАЦАРОВА
ЧЛЕНОВЕ: ГАЛИНА
ТАШЕВА мл. съдия МАРИЯ МАЛОСЕЛСКА
при секретаря Цветелина Добрева - Кочовски, като разгледа
докладваното от младши съдия Малоселска в.гр.дело № 8095 по описа
за 2020 г. на СГС, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на
чл. 258 – чл. 273 ГПК.
С решение №73118 от 15.04.2020 г., постановено по гр. д. № 37370 по описа за 2019 г. на СРС, 166 състав, е признато за установено по реда на чл. 422 ГПК вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 149 ЗЕ, че Е.Х.П., Х.М.П. и Н.И.А., дължат на „Т.С.“ ЕАД при квоти по ¼ за първите двама ответници и 2/4 за третия ответник сумата от общо 1880,39 лева, представляваща цена на доставена от дружеството топлинна енергия за периода от 01.05.2015 г. до 30.04.2018 г. за имот, находящ се на адрес: гр. София, ж.к. „******, аб. № 192506, ведно със законна лихва от 21.03.2019 г. до изплащане на вземането, за която е издадена заповед за изпълнение на парично задължение от 08.04.2019 г. по ч.гр.д. № 16298/2019 г. по описа на СРС, 166 състав, като са отхвърлени исковете по чл. 422 ГПК вр. чл. 86 ЗЗД за установяване дължимост на мораторна лихва в размер на 109,27 лв. за периода от 14.09.2016 г. до 08.03.2019 г.
Решението е постановено при участието на „М.Е.“ ООД като трето лице помагач на страната на ищеца.
Срещу решението е постъпила въззивна жалба от ответниците в производството Е.Х.П., Х.М.П. и Н.И.А., чрез адв. Р.. Със същата са наведени оплаквания за формалност, неправилност и необоснованост на постановеното решение в обжалваната част. Жалбоподателите поддържат, че изрично са оспорили между тях и ищеца да е била налице облигационна връзка, породена от договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди за процесния недвижим имот, тъй като ответниците са отрекли да са собственици на същия, а ищецът не доказал това в производството. Освен това липсвала идентичност между недвижимия имот, описан в представения по делото нотариален акт, и този, за който ищецът претендирал заплащане на топлинна енергия от ответниците.
На следващо място с жалбата се поддържа, че ответниците са се позовали в производството на изтекла погасителна давност, а първоинстанционният съд не приложил правилно правилата за давността. В общата фактура, издадена на 31.07.2016 г., се включвал период извън исковия, а също и в нея били отбелязани данни за топлинна енергия за подгряване на вода, които според вещото лице, изготвило СТЕ били начислени на база, поради липса на узаконен водомер, т.е. не е имало реален отчет, въз основа на който да се извърши изравняването. Считат, че не е дължима и сумата по фактурата, издадена на 31.07.2018 г., тъй като същата не е била посочена в заповедта за изпълнение. В тази връзка се поддържа, че съдът се е произнесъл свръхпетитум, тъй като в исковата молба не били посочени фактури, а само суми и период, за който същите са начислени. В обобщение на изложените доводи е заявено искане за отмяна на решението в обжалваната от ответниците част и за отхвърляне на исковете, предявени срещу тях.
С отговор, постъпил в срока по чл. 263, ал. 1 ГПК, ищецът „Т.С.“ ЕАД е оспорил въззивната жалба с доводи за нейната неоснователност. Поддържа се, че в хода на производството основателността на претенцията е била безспорно установена, с оглед което и правилно районният съд е уважил същата. До въззивния съд е отправено искане за потвърждаване на решението в обжалваната от ответниците част.
Третото лице помагач не е заявило становище по подадената въззивна жалба.
Софийски градски съд, като
прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната
жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната страна,
приема следното:
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Настоящият съдебен състав намира, че обжалваното решение е валидно и допустимо – в обжалваната от ответниците част. По същество и с оглед заявените в жалбата доводи, въззивният съд намира, че решението на СРС е частично неправилно, като съображенията за това са следните:
Предявени са за разглеждане обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 149 ЗЕ и с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД. С исковата молба ищецът твърди, че по силата на възникнало с ответниците в качеството им на собственици на процесния топлоснабден имот облигационно правоотношение за продажба на топлинна енергия през исковия период, последните имат качеството потребители и са задължени да заплатят цената на същата.
С отговора на исковата молба ответниците са оспорили предявените искове с оглед обстоятелството, че не са потребители на топлинна енергия за битови нужди по смисъла на ЗЕ, тъй като това им качество не се установявало от представените с исковата молба доказателства. Изразили са становище, че общите условия, приложими към договора, не ги обвързват. Оспорили са да са сключили договор и с дружеството, осъществяващо услугата за дялово разпределение. Отделно от това договорът бил прекратил своето действие. Направено е възражение за погасяване на вземанията, възникнали преди 21.03.2016 г. по давност.
С оглед правната квалификация на предявените искове и възраженията на насрещната страна, направени с отговора на исковата молба, правилно районният съд е разпределил доказателствената тежест между страните по спора.
Спорно по делото се явява обстоятелството дали през процесния период страните са били обвързани от облигационно правоотношение по договор за доставка на топлинна енергия при общи условия, доколкото с исковата молба ищецът твърди, че ответниците имат качеството на потребители на топлинна енергия по см.на чл. 153, ал. 1 ЗЕ, а с отговора на исковата молба е оспорено да е налице валидно облигационно правоотношение, породено от договор за доставка на топлинна енергия за битови нужди за процесния недвижим имот.
Съгласно чл. 153, ал. 1 ЗЕ и § 1, т. 2а от ДР на ЗЕ (приложима редакция след 17.07.2012 г.) потребител, респективно битов клиент на топлинна енергия през процесния период е физическо лице – ползвател, притежаващ вещно право на ползване, или собственик на имот, който ползва електрическа или топлинна енергия с топлоносител гореща вода или пара за отопление, климатизация и горещо водоснабдяване или природен газ за домакинството си.
В хода на съдебното дирене пред първата инстанция са представени и са приети писмени доказателства, като анализирани в съвкупност същите обуславят извода, че ответниците приежават право на собственост върху процесния недвижим имот. По делото е представен нотариален акт за собственост върху жилище, дадено като обезщетение върху отужден недвижим имот за мероприятия по ЗТСУ, съгласно който П.Н.Г.и Ц.Ц.Г.са признати за собственици на ап. № 16, находящ се в жилищната сграда на бл. ******, в ж.к. Люлин, гр. София. По силата на договор за дарение, за който е съставен нотариален акт на 07.10.1992 г., П.Н.Г.е дарила на дъщеря си Ц.Ц.Г.собствената си ½ от апартамент № 16, находящ се в гр. София, ж.к. Люлин, бул. „Б“, бл. ******, с площ от 87.30 кв.м
По делото е представено удостоверение за наследници на Ц.Ц.Г., видно от което последната е починала на 28.01.1997 г. и е оставила за свои наследници по закон И.Г.А., починал на 06.01.2002 г., С.В.П./дъщеря/ и Н.И.А. /син/. От представеното удостоверение за наследници на С.В.П., починала на 03.03.2015 г., се установява, че нейни наследници по закон са ответниците Х.М.П. и Е.Х.П.. Ето защо и съдът приема, че по отношение на апартамента, за който по делото са представени титулите за собственост, е възникнала съсобственост между ответниците Н.И.А., Х.М.П. и Е.Х.П.. При липсата на доводи във въззивната жалба относно квотите в съсобствеността и с оглед правилото на чл. 269 ГПК за въззивния съд не е налице правомощие да ревизира решението на първия съд в тази част.
Тук е мястото да се посочи, че доводите за липса на идентичност между имота, за който по делото са представени документите за собственост /ап.******, ж.к. „Люлин“/ и този, за който претенцията е предявена /ап. ******, ж.к. „Люлин“ са заявени за първи път с въззивната жалба. Отделно от това по делото са налице доказателства, които анализирани в своята съвкупност и взаимовръзка обуславят извод за наличие на идентичност на имота. Освен представеното удостоверение, издадено от Столична община, район „Люлин“, ползващо се с материална доказателствена сила, доколкото е издадено от орган с удостоверителна компетентност, този извод на съда се затвърждава и от други материали, налични по делото. Видно е от списъка към протокола за проведено общо събрание на собствениците от етажната собственост на адрес ж.к. „Люлин“, бл. **, вх. А, че за апартамент № 16 са вписани имената на Н.И.А., като е положен подпис. Също така от изготвените в заповедното производство справки в НБД „Население“ се установява, че регистрираните постоянни адреси и на тримата ответници са на процесния имот, като на двама от тях заповедта за изпълнение, издадена по ч.гр.д. № 16298/2019 г., е връчена лично на този адрес. Ответникът Х.П. се е представил като собственик на имота на длъжностното лице връчител, което обстоятелство е вписано в разписката на обратната страна на съобщението с препис от заповедта по чл. 410 ГПК, предназначени за връчване на ответника Н.А..
Ето защо и от анализа на обсъдените доказателства съдът приема за установено по делото, че ответниците, с оглед притежаваното от тях право на собственост върху недвижимия имот, са легитимирани да отговарят по предявения иск като потребители на топлинна енергия за процесния недвижим имот.
По доводите на въззивниците за приложимите към договора общи условия въззивният състав приема следното:
Съгласно чл. 150, ал. 1 ЗЕ (в сила от 17.07.2012 г.) продажбата на топлинна енергия от топлопреносното предприятие на клиенти на топлинна енергия за битови нужди се осъществява при публично известни общи условия, предложени от топлопреносното предприятие и одобрени от комисията /КЕВР/. Съгласно ал. 2 на същата разпоредба бщите условия влизат в сила 30 дни след първото им публикуване, без да е необходимо изрично писмено приемане от клиентите. В ал. 3 на чл. 150 ЗЕ пък е предвидено особено рекламационно производство - в срок до 30 дни след влизането в сила на общите условия клиентите, които не са съгласни с тях, имат право да внесат в съответното топлопреносно предприятие заявление, в което да предложат специални условия. Предложените от клиентите и приети от топлопреносните предприятия специални условия се отразяват в писмени допълнителни споразумения. В конкретния случай ответникът не твърди, а и не установява по делото по отношение на него да се прилагат специални условия, договорени между страните, използвайки установения в закона механизъм.
С решение № 35 от 21.02.2014 г. на ВКС по гр. д. № 3184/2013 г., III г. о., ГК е възприето становището, че потребител на топлинна енергия е лицето, което получава топлинна енергия и я използва за собствени нужди като ползва топлоснабдения имот по силата вещно или по силата на облигационно право на ползване. По силата на закона между битовия потребител и топлопреносното предприятие възниква правоотношение по продажба на топлинна енергия при публично известни общи условия, без да е необходимо изричното им приемане от потребителя. В конкретния случай облигационното правоотношение между страните и качеството на потребител на всеки ответник произтича от правото му на собственост върху процесния недвижим имот.
Въз основа на заключението на вещото лице по допуснатата и изслушана в първоинстанционното производство съдебно-техническа експертиза, настоящата инстанция приема, че за процесния период количеството топлинна енергия за абонатната станция, обслужваща процесната сграда, в която се намира топлоснабденият имот, се измерва и отчита от общ топломер. Вещото лице е посочило, че през целия исков период са отчислявани за сметка на ищеца технологични разходи. Вещото лице е констатирало, че в сградата не е използвана топлинна енергия за отопление през исковия период. В имотите е извършван отчет на водомерите, но в имота на ответниците е липсвал узаконен водомер, с оглед което разходът е начисляван на база две лица съгласно Наредбата за топлоснабдяването и за процесния период възлиза на сумата от 1930,99 лева. Видно е от заключението на вещото лице, че за периода май 2015 г. – май 2016 г. вкл. ищецът не е начислявал ежемесечно суми за топлинна енергия за подгряване на вода, като с извършеното изравняване за периода май 2015 г. – април 2016 г. е начислена сумата от 659,33 лева.
С оглед изложеното, съдът приема, че в имота, собственост на ответниците, не е имало узаконен водомер, по показанията на който да бъде отчитан разходът за топлинна енергия за подгряване на вода.
Съгласно разпоредбата на чл. 69, ал. 2, т.2 от Наредба № 16-334 от 06.04.2007 г. за топлоснабдяването количеството топлинна енергия за горещо битово водоснабдяване се изчислява при норма за разход на потребление на гореща вода от 140 л. на обитател за едно денонощие - когато не са монтирани индивидуални водомери за топла вода. Следователно са били налице предпоставките за начисляването на топлинна енергия за подгряване на вода по този ред. Видно е от посочената законова разпоредба, че по този ред топлинна енергия се начислява за денонощие, т.е. и съобразно приложимите към договора общи условия ищецът е следвало да начислява разход за топлинна енергия за подгряване на вода с издаваните от него ежемесечни фактури, а не с общата фактура, която се издава след края на отоплителния сезон. Ето защо и основателни се явяват оплакванията на въззивниците, заявени с жалбата. Ако дружеството продавач своевременно е начислявало задълженията за топлинна енергия по този ред с издаваните ежемесечни фактури, то и възражението за погасяване по давност на задълженията, възникнали за периода до м.02.2016 г. вкл., би било основателно. Нещо повече - независимо от момента, в който топлинната енергия за подгряване на вода е била начислена, същата е относима към съответните месечни периоди. Ползвайки данните от заключението на СТЕ и изравнителните сметки, по реда на чл. 162 ГПК, съдът приема, че погасени по давност са задълженията на ответниците за топлинна енергия за БГВ за периода май 2015 г. – февруари 2016 г. на стойност 549,44 лева, тъй като заявлението за издаване на заповед е подадено на 21.03.2019 г. В тази част решението е неправилно и следва да бъде отменено, поради несъвпадане на изводите на двете инстанции.
Неоснователни са останалите, заявени с жалбата доводи. Процесният период е посочен още със заявлението по чл. 410 ГПК – м.05.2015 г. – м.04.2018 г., посочени са и номерата на издадените за всеки отоплителен сезон общи фактури. Обстоятелството, че общата фактура се издава след приключване на отоплителния сезон, не означава, че същата е относима към задължения извън периода, доколкото изрично е посочен отрязъкът от време, за който се отнася изравняването. Същият период фигурира както в заповедта за изпълнение, така и в исковата молба. Решаващият състав на първия съд в съответствие с правилото на чл. 6 ГПК се е съобразил с пределите на заявената от ищеца търсена защита. Следователно и не се е произнесъл свръхпетитум, както неоснователно се твърди с жалбата. В останалата обжалвана част /за сумата от 1330,95 лева и за периода м.03.2016 г. – м.04.2018 г./ решението следва да бъде потвърдено, като правилно и съответстващо на приложимия материален закон и събраните по делото доказателства.
В частта, с която СРС е отхвърлил предявените от ищеца искове по чл. 86, ал. 1 ЗЗД, решението е влязло в сила поради необжалването му.
По разноските:
С оглед изводите за частична основателност на въззивната жалба решението следва да се ревизира и в частта за разноските, като бъде отменено за сумата над 60,06 лева за заповедното производство до присъдения с решението размер от 84,86 лева, както и за сумата над 294,20 лева за исковото производство до присъдените разноски в размер 415,65 лева. В полза на всеки от ответниците следва да се присъди сумата от още 13,80 лева - разноски за заповедното производство и сумата от още 82,85 лева – разноски за исковото производство.
За пълнота следва да се посочи, че оплакването, съдържащо се във въззивната жалба, че разноски в полза на ищеца не е следвало да се присъдят, тъй като не бил представен списък по чл. 80 ГПК, е неоснователно. Последното не съставлява предпоставка за основателност на претенцията на страната за присъждане на разноски, а само за допустимост на искането решението в тази част да бъде изменено по реда на чл. 248 ГПК. За съда е налице правомощие да присъди разноски, които са били действително извършени, и без списък по чл. 80 ГПК да е бил представен.
За въззивното производство разноски се следват и на двете страни. Всеки от въззивниците е извършил разноски за заплатена държавна такса в размер на по 25 лева. Въззивниците Х.П. и Е.П. са заплатили адвокатско възнаграждение в минимален размер на техния процесуален представител. Основателно обаче е възражението по чл. 78, ал. 5 ГПК, направено от страна на въззиваемия, срещу разноските за адвокатско възнаграждние в размер на 600 лева, заплатено от въззивника Н.А. на неговия адвокат. Като съобрази ниската фактическа и правна сложност на спора и обстоятелството, че е подадена обща въззивна жалба, а другарите имат идентично процесуално положение, съдът намалява същото до минималния размер, предвиден в Наредба № 1 за минималните размери на адвокатските възнаграждения, а именно сумата от 300 лева. Съобразно изхода от спора на всеки от въззивниците на основание чл. 78, ал. 1 ГПК се следва сумата от 94,96 лева за тази фаза на производството. На основание чл. 78, ал. 3, вр. ал. 8 ГПК съдът определя юрисконсултско възнаграждение в полза на въззиваемия в размер от 100 лева, а съобразно изхода от спора в полза на „Т.С.“ ЕАД следва да се присъди сумата от 70,78 лева.
Така мотивиран, Софийски градски съд
РЕШИ:
ОТМЕНЯ решение №73118 от 15.04.2020 г., постановено по гр. д. № 37370 по описа за 2019 г. на СРС, 166 състав, в частта, с която е признато за установено по реда на чл. 422 ГПК вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 149 ЗЕ, че Е.Х.П., ЕГН **********, Х.М.П., ЕГН **********, и Н.И.А., ЕГН **********, дължат на „Т.С.“ ЕАД, ЕИК ******, при квоти по ¼ за първите двама ответници и 2/4 за третия ответник сумата над 1330,95 лева до присъдения с решението размер от 1880,39 лева, представляваща цена на доставена от дружеството топлинна енергия за периода от 01.05.2015 г. до 30.04.2018 г. за имот находящ се на адрес: гр. София, ж.к. „Люлин“, бл.**, вх. ******, аб. № 192506, ведно със законна лихва от 21.03.2019 г. до изплащане на вземането, за която е издадена заповед за изпълнение на парично задължение от 08.04.2019 г. по ч.гр.д. № 16298/2019 г. по описа на СРС, 166 състав, както и в частта за разноските, с която в полза на „Т.С.“ ЕАД е присъдена сумата над 60,06 лева за заповедното производство до присъдения с решението размер от 84,86 лева, както и за сумата над 294,20 лева за исковото производство до присъдените разноски в размер 415,65 лева, като вместо това постановява:
ОТХВЪРЛЯ предявените от „Т.С.“ ЕАД, ЕИК ******, по реда на чл. 422 ГПК вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 149 ЗЕ, искове за признаване за установено, че Е.Х.П., ЕГН **********, Х.М.П., ЕГН **********, и Н.И.А., ЕГН **********, дължат на ищеца при квоти по ¼ части за първите двама ответници и 2/4 части за третия ответник сумата над 1330,95 лева до пълния предявен размер от 1880,39 лева, представляваща цена на доставена от дружеството топлинна енергия за периода от 01.05.2015 г. до 29.02.2016 г. за имот, находящ се на адрес: гр. София, ж.к. „Люлин“, бл.**, вх. ******, аб. № 192506, за която е издадена заповед за изпълнение на парично задължение от 08.04.2019 г. по ч.гр.д. № 16298/2019 г. по описа на СРС, 166 състав, поради погасяване на вземането по давност.
ПОТВЪРЖДАВА решение №73118 от 15.04.2020 г., постановено по гр. д. № 37370 по описа за 2019 г. на СРС, 166 състав, в частта, с която е признато за установено по реда на чл. 422 ГПК вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 149 ЗЕ, че Е.Х.П., ЕГН **********, Х.М.П., ЕГН **********, и Н.И.А., ЕГН **********, дължат на „Т.С.“ ЕАД при квоти по ¼ за първите двама ответници и 2/4 за третия ответник сумата от 1330,95 лева, представляваща цена на доставена от дружеството топлинна енергия за периода от 01.03.2016 г. до 30.04.2018 г. за имот, находящ се на адрес: гр. София, ж.к. „Люлин“, бл.**, вх. ******, аб. № 192506, ведно със законна лихва от 21.03.2019 г. до изплащане на вземането, за която е издадена заповед за изпълнение на парично задължение от 08.04.2019 г. по ч.гр.д. № 16298/2019 г. по описа на СРС, 166 състав.
ОСЪЖДА „Т.С.“ ЕАД, ЕИК ******, да заплати на всеки един от ответниците Е.Х.П., ЕГН **********, Х.М.П., ЕГН **********, и Н.И.А., ЕГН **********, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК сумата от по 13,80 лева - разноски за заповедното производство и сумата от по 82,85 лева – разноски за исковото производство пред СРС.
ОСЪЖДА „Т.С.“ ЕАД, ЕИК ******, да заплати на всеки един от въззивниците Е.Х.П., ЕГН **********, Х.М.П., ЕГН **********, и Н.И.А., ЕГН **********, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от по 94,96 лева – разноски за настоящото производство.
ОСЪЖДА Е.Х.П., ЕГН **********, Х.М.П., ЕГН **********, и Н.И.А., ЕГН **********, да заплатят на „Т.С.“ ЕАД, ЕИК ******, на основание чл. 78, ал. 3, вр. ал. 8 ГПК сумата от 70,78 лева – разноски за въззивното производство.
Първоинстанционното решение в частта, с която са отхвърлени предявените от ищеца по реда на чл. 422, ал.1 ГПК срещу ответниците искове по чл. 86, ал. 1 ЗЗД, е влязло в сила.
Решението е постановено при участието на трето лице-помагач „М.Е.“ ООД на страната на въззиваемия „Т.С.“ ЕАД.
Решението не подлежи на касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.