Р
Е Ш Е
Н И Е
№ …
гр. София, 13.08.2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИЯТ
ГРАДСКИ СЪД, ІІ-д въззивен състав, в публичното заседание на петнадесети
юли две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРАСИМИР МАЗГАЛОВ
ЧЛЕНОВЕ: СИЛВАНА ГЪЛЪБОВА
Мл.с. ИВЕЛИНА СИМЕОНОВА
при
секретаря Илияна Коцева, като разгледа докладваното от съдията Гълъбова гр.д. №2801 по описа на СГС за 2019 г., за да се произнесе взе предвид
следното:
Производството е по реда на чл.258 –
273 ГПК.
Образувано е по въззивна
жалба на ищеца „Т.С.“ ЕАД срещу решение от 29.11.2018 г. по гр.д. №18117/2018 г. на Софийския
районен съд, 78
състав, в частта, в която са отхвърлени предявените от жалбоподателя срещу Д.С.Г.
и А.С.А. установителни искове с правно основание
чл.415 ал.1 ГПК за разликата над сумата от 1800,00 лв. до пълния претендиран размер от 1973,33 лв. - цена за ползвана
топлоенергия, за разликата над сумата от 140,00 лв. до пълния претендиран размер от 166,21 лв. - лихва за забава, за
разликата над сумата от 80,00 лв. до пълния претендиран
размер от 85,35 лв. - стойността на услугата дялово разпределение и за
разликата над сумата от 10,00 лв. до пълния претендиран
размер от 15,64 лв. - лихва за забава, като ищецът е осъден да заплати на
ответника Д.С.Г. разноски.
В жалбата се твърди, че решението на
СРС е неправилно и постановено при нарушение на материалния закон. Сочи, че първоинстанционният съд неправилно е приел, че вземанията,
станали изискуеми преди 19.12.2014 г., са погасени по давност. Поддържа, че
сумите по общата фактура за периода мес.05.2013 г. - мес.04.2014 г., издадена през мес.07.2015
г., са станали изискуеми на 15.09.2014 г. Предвид изложеното, жалбоподателят
моли въззивния съд да отмени решението в обжалваната
му част и да уважи изцяло предявените искове. Претендира разноски.
Въззиваемата страна Д.С.Г. в срока за отговор по чл.263 ал.1 ГПК оспорва жалбата и моли
първоинстанцинното решение да бъде потвърдено.
Претендира разноски.
Въззиваемата страна А.С.А., чрез назначения и особен
представител, в
срока за отговор по чл.263 ал.1 ГПК оспорва жалбата и моли първоинстанцинното
решение да бъде потвърдено. Не претендира разноски.
Третото
лице-помагач „Н.” ЕАД в срока за отговор по чл.263 ал.1 ГПК не взема становище
по въззивната жалба.
Образувано е и по въззивна
жалба на ответника Д.С.Г. срещу решение от 29.11.2018 г. по гр.д. №18117/2018 г. на Софийския районен съд, 78 състав, в частта, в
която са уважени предявените от „Т.С.“ ЕАД срещу жалбоподателя установителни искове с правно основание чл.415 ал.1 ГПК за
1/2 от следните суми: 1800,00 лв. - стойността на потребена
от ответника топлинна енергия за периода 19.12.2014 г. - април 2017 г., 140,00
лв. - лихва за забава за периода 16.09.2015 г. - 08.12.2017 г., ведно със
законната лихва върху главницата от датата на подаване на заявлението за
издаване на заповед за изпълнение до окончателното плащане, 80,00 лв. -
стойността на услугата дялово разпределение за периода 19.12.2014 г. - април
2017 г., и 10,00 лв. - лихва за забава за периода 16.09.2015 г. - 08.12.2017
г., ведно със законната лихва върху
главницата от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за
изпълнение до окончателното плащане, като ответникът е осъден да заплати
разноски в заповедното и исковото производство.
В жалбата се твърди, че решението на
СРС е недопустимо, неправилно, постановено при съществено нарушение на
процесуалните правила и в противоречие с материалното право. Сочи, че първоинстанционният съд се е произнесъл свръхпетитум.
Поддържа, че приетото по делото
заключение на СТЕ не е депозирано в едноседмичния срок по чл.199 ГПК, както и
че вещото лице не е компетентно да изготви заключението, както и че са налице
неточности в протокола от проведеното пред СРС о.с.з., а СРС в нарушение на
процесуалните правила не е допуснал поисканите от него доказателства. Твърди също,
че не е в облигационни отношения с ищеца, тъй като не ползва процесния топлоснабден имот, а
вещното му право на ползване е погасено, съгласно чл.59 ЗС. Предвид изложеното,
жалбоподателят моли въззивния съд да отмени решението
в обжалваната му част и да отхвърли изцяло предявените искове. Претендира
разноски.
Въззиваемата страна „Т.С.“ ЕАД в срока за отговор по чл.263
ал.1 ГПК не взема становище жалбата, в о.с.з. - оспорва същата.
Третото лице-помагач „Н.” ЕАД в срока за отговор
по чл.263 ал.1 ГПК не взема становище по насрещната въззивна
жалба.
Решението не е
обжалвано от ответника А.С.А. в частта, в която исковете с правно основание
чл.415 ал.1 ГПК са уважени до посочените по-горе размери, поради което
решението в тази част е влязло в законна сила.
Съдът,
като обсъди доводите във въззивната
жалба относно атакувания съдебен акт и събраните по делото доказателства,
достигна до следните фактически и правни изводи:
Жалбите са подадени в
срок и са допустими, а разгледани по същество са неоснователни.
Съгласно разпоредбата
на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по
останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите,
когато следва да приложи императивна материалноправна
норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните – т.1 от
ТР №1/09.12.2013 г. по тълк.д. №1/2013 г. на ОСГТК на
ВКС. Настоящият случай не попада в двете визирани изключения, поради което въззивният съд следва да се произнесе по правилността на
решението само по наведените оплаквания в жалбите.
Процесното
първоинстанционно решение е валидно, допустимо и
правилно по следните съображения:
Предмет на разглеждане в настоящото производство са положителни установителни искове за наличието на вземания на ищеца спрямо ответниците за доставена топлинна енергия, за цена на услугата „дялово разпределение“ за периода мес.05.2014 г. - мес.04.2017 г., както и реално потребена енергия, отразена в общи фактури №№65151699/31.07.2015 г.,75830485/31.07.2016 г. и 82066752/31.07.2017 г., за имот, находящ се в гр. София, жк. „********, и съответните мораторни лихви върху главниците за периода 16.09.2015 г. - 08.12.2017 г.
В тежест на ищеца е да установи възникването на облигационно отношение между него и ответника, по силата на което е доставял топлинна енергия на ответниците. В негова тежест е да докаже и че за процесния период ответниците са ползвали топлинна енергия в съответното количество, равняващо се на претендираната сума.
В тежест на ответниците
е да докажат положителния факт на плащането.
По въззивната жалба на „Т.С.“ ЕАД:
Съгласно ТР №3/18.05.2012 г. на ОСГТК на ВКС, понятието
„периодични плащания” по смисъла на чл.111 б.”в” ЗЗД се характеризира с
изпълнение на повтарящи се задължения за предаване на пари или други заместими вещи, имащи единен правопораждащ
факт, чиито падеж настъпва през предварително определени интервали от време, а
размерите на плащанията са изначално определени или определяеми без да е
необходимо периодите да са равни и плащанията да са еднакви, т.е. давността за
вземания на „Топлофикация” ЕАД е тригодишна.
За период процесния период са действали Общите условия, влезли в сила
от 14.03.2014 г., според които клиентите заплащат топлинната енергия по един от
следните начини: т.1 - на десет равни месечни вноски; т.2 - на месечни вноски,
определени по прогнозна консумация за сградата и една изравнителна вноска и т.3
- по реална месечна консумация, като в случаите когато клиентите в сграда
етажна собственост, присъединени към една абонатна станция или нейно
самостоятелно отклонение, заплащат топлинната енергия по реда на ал.1 т.2,
месечната консумация се определя от търговеца въз основа на съответния дял за
имота от консумираната топлинна енергия през предходния отчетен период.
Съгласно чл.32 ал.1 и ал.2 от Общите условия, месечната дължима сума за
доставена топлинна енергия на клиента се формира въз основа на определения за
него дял от топлината топлоенергия за разпределение в СЕС и обявената за
периода цена, за която сума се издава ежемесечно фактура от продавача. След
отчитане на средствата за дялово разпределение и изготвяне на изравнителните
сметки от търговеца, продавачът издава за отчетния период кредитни известия на
стойността на фактурите по ал.1 / т.е. за месечната дължима сума/ и фактура за потребеното количество топлинна енергия за отчетния период,
определено на база изравнителните сметки. Когато при издаване на общата фактура
се установи, че клиентът е заплатил сума, по-голяма от сумата по фактурата, и
ако клиентът няма просрочени задължения към продавача, заплатената в повече
сума се приспада от дължимите суми за следващ период, или по желание на
клиента, се възстановява от продавача. Когато при издаване на общата фактура се
установи, че клиентът е заплатил сума, по-голяма от сумата по фактурата и
клиентът има просрочени задължения към продавача, със сумата в повече може да
се извърши прихващане с изискуемо и ликвидно вземане на продавача. Съгласно
чл.33 ал.1 и ал.2 от ОУ, клиентите са длъжни да заплащат месечните дължими суми
за топлинна енергия по чл.32 ал.1, т.е. прогнозните суми по ежемесечните
фактури в 30–дневен срок от датата на публикуването им на интернет страницата
на продавача, а стойността на фактурата по чл.32 ал.2, т.е. общата фактура за
реално потребеното количество топлинна енергия за
отчетния период, в 30-дневен срок дневен срок от датата на публикуването им на
интернет страницата на продавача. С други думи, при тази уредба на отношенията
и с оглед момента на настъпване на изискуемостта на месечните дължими суми за
топлинна енергия, следва извод, че вземанията за цена на топлинна енергия за
периода мес.05.2014 г. - 19.12.2014 г. се явяват
погасени по давност, тъй като от датата на настъпване на изискуемостта им до
датата на подаване на исковата молба /чл.422 ал.1 ГПК – 19.12.2017 г./ е
изтекъл тригодишният срок по чл.111 б.„в“ ЗЗД. Обстоятелството, че ищецът
претендира вземания, представляващи месечни дължими суми за прогнозна
консумация на топлинна енергия, които са погасени по давност, като се позовава
на обща фактура, издадена на 31.07.2015 г. и чрез включването им в тази
фактура, е незаконосъобразно и граничи със злоупотреба с права, доколкото с
това действие се цели избягване на евентуални възражения за давност от страна
на клиентите на топлинна енергия.
Поради изложеното,
съдът намира, че вземанията за главница и за дялово разпределение за периода мес.05.2014 г. – 19.12.2014 г. са погасени по давност,
както правилно е приел и СРС. За останалия период 19.12.2014 г. – мес.04.2017 г. искът за главница за топлинна енергия се
явява основателен до размера на сумата от 1800,00 лв., а искът за дялово
разпределение – до размера на сумата от 85,35 лв., определени от СРС по реда на
чл.162 ГПК и съобразно приетите заключения на СТЕ и ССчЕ.
По въззивната жалба на Д.С.Г.:
Неоснователни
са твърденията на въззивника, че е налице произнасяне
на свърхпетитум от първоинстанционния
съд по отношение на предявения установителен иск по
чл.422 ал.1 ГПК за главницата за топлинна енергия. Предмет
на установителния иск, предявен по реда на чл.422
ал.1 ГПК, е вземането по смисъла на чл.410 ГПК, респ. чл.417 ГПК, според
изричната норма на чл.415 ал.1 ГПК – установява се дължимостта
на сумата, за която е издадена заповедта за
изпълнение, на основанието, на което е претендирана
със заявлението и на което заповедта за изпълнение е издадена. В този смисъл
следва да има идентитет между страните и предмета на
заповедта за изпълнение и установителния иск, което в
случая е налице. Предмет на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по
чл.410 ГПК, по което е било образувано гр.д. №88322/2017 г. по описа на СРС,
ГО, 78 състав, и на издадената по същото дело на 22.12.2017 г. заповед за
изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК е сумата от 1973,33 лв. -
главница за доставена топлинна енергия за периода мес.05.2014
г. - мес.04.2017 г. С постановеното от СРС решение,
предмет на настоящето въззивно производство, искът по
чл.422 ал.1 ГПК за главницата за топлинна енергия е уважен до размера на сумата
от 1800,00 лв. и е отхвърлен за разликата до пълния предявен размер от 1973,33
лв., т.е. не е налице свръхпетитум.
Настоящият съдебен състав намира за установен факта, че за процесния период мес.05.2014 г. –
мес.04.2017 г. страните са били във валидна
облигационна връзка, по силата на която ищецът е доставял на ответниците топлинна енергия. Договорът касае доставка на
топлинна енергия до обект апартамент №90, находящ се
в гр. ********, с абонатен №338973,
както е приел и СРС.
Съгласно разпоредбата на чл.153 ал.1 Закона за
енергетиката /ЗЕ/, облигационната връзка – договор за продажба на топлинна
енергия се създава по силата на закона със страни – топлопреносното
дружество – ищеца и собственика или ползвателя на топлоснабдения
имот - ответника. Съгласно разпоредбата на чл.150 ал.2 ЗЕ, продажбата на
топлинна енергия се извършва по правилата на одобрени от съответния орган общи
условия, публикувани в един централен и местен всекидневник, като не е необходимо
писменото им приемане от потребителите. Тази разпоредба е специална по
отношение на разпоредбата на чл.16 ал.1 ЗЗД, според която договор при общи
условия обвързва приемащия ги, само ако ги е подписал, поради което
възражението на ответника за липса на облигационна връзка, поради
неподписването на общите условия на ищеца е неоснователно. Съгласно
разпоредбата на чл.150 ал.3 ЗЕ, несъгласните с публикуваните общи условия
потребители на топлинна енергия, могат да възразят по съответния ден в
30-дневен срок след публикуване на ОУ, за каквото възражение по делото няма
данни. Тази възможност за възразяване от потребителите на топлинна енергия
срещу съдържанието на облигационната връзка, обективирано
в ОУ и да уговорят различно съдържание, е основание съда да приеме, че
облигационната връзка по продажба на топлинна енергия, дори и възникнала по
силата на закона, е договорна облигационна връзка, за която се прилагат
съответно правилата за договорите.
По делото е представен нот.
акт за покупко-продажба на недвижим имот №57, т.ХLVІІІ, н.д.
№9244/24.04.1997 г., от който е видно, че Д. С.Г. и А.С.А. са продали на сина
си процесния топлоснабден
имот, като са си запазили правото на ползване на апартамента до края на живота
си.
Видно от представеното по делото решение №188 от
06.06.2003 г., постановено по гр.д. №863/2003 г. по
описа на СРС, 81 състав, прекратен е бракът, сключен на 19.09.1987 г. между А.С.
Г.и Д.С.Г., като семейното жилище, находящо се в гр. София, жк.
„*******, собственост на непълнолетното им дете, след прекратяване на брака ще
се ползва от съпрузите съвместно.
По
въпроса кой правен субект дължи цената на доставената топлинна енергия за
битови нужди съгласно разпоредбите на ЗЕ в хипотезата, при която топлоснабдения имот е предоставен за ползване по силата на
договорно правоотношение – собственикът, респ. носителят на ограниченото вещно
право, или титулярът на облигационното право на
ползване, е прието ТР №2/2017 г. на ОСГК на ВКС, според което собствениците,
респ. бившите съпрузи като съсобственици, или титулярите на ограниченото вещно
право на ползване върху топлоснабдения имот, дължат
цената на доставената топлинна енергия за битови нужди, съгласно разпоредбите
на ЗЕ в хипотезата, при която топлоснабденият имот е
предоставен за ползване по силата на договорно правоотношение, освен ако между
ползвателя на договорно основание и топлопреносното
предприятие е сключен договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди
за същия имот, през времетраенето на който ползвателят като клиент на топлинна
енергия за битови нужди дължи цената и. По делото липсват доказателства, а и
няма наведени твърдения в тази насока, за сключен такъв договор за продажба на
ТЕ или само с другия ползвател – ответника А.С.А., или със собственика на
имота, нещо повече – от събраните по делото доказателства е установено, че
партидата на имота се води на името на ответника Д.С.Г..
Неоснователни
са доводите на въззивника, че не е пасивно
легитимиран да отговаря по предявените искове, тъй като не живее в процесния топлоснабден имот от
2004 г., респ. не е негов реален
ползвател. Съгласно разпоредбата на чл.100 ал.1 ЗС, отказът от вещното право на
собственост следва да се извърши в писмена форма с нотариална заверка на
подписа и да се впише. На основание чл.111 ЗС следва да се приеме, че този
норма се отнася и за отказ от ограниченото вещно право на ползване, като в
настоящето производство не е представено такова доказателство за вписан отказ
от право на ползване от страна на ответника. Недопустимо е по инициатива на
вещния ползвал да се установява погасяването на вещното право на ползване със
свидетелски показания, имайки предвид неотчуждаемостта
му, доколкото отказът от правото на ползване се погасява само и единствено в
полза на собственика. Липсата на правен интерес от търсената с релевираното възражение защита спрямо ищеца произтича и от
обстоятелството, че ответникът нито ще възстанови свое нарушено право, нито ще
установи несъществуването на правоотношение, засягащо неговата правна сфера,
при положение, че както вече бе посочено, през процесния
период между страните по делото е съществувало валидно правоотношение по
договор за доставка на топлинна енергия за битови нужди, а обстоятелствата,
свързани с промяната в собствеността, респ. вещното право на ползване на имота
са непротивопоставими на топлопреносното
предприятие до момента на тяхното узнаване. Допълнителен аргумент за
недопустимостта на възражението произтича и от факта, че според чл.59 ал.3 ЗС
правото на ползване се погасява, ако не се упражнява в продължение на 5 г. Тази
норма е аналогична на нормата на чл.67 ал.1 ЗС, според която друго ограничено
вещно право – правото на строеж – се погасява по давност в полза на собственика
на земята, ако не се упражни в продължение на 5 г. И в двете аналогични
хипотези става въпрос за давностен срок, макар че
изтичането му не води до погасяване само на правото на иск, а на самото вещно
право. След като срокът е давностен, то със самото му
изтичане не се прекратява правото на ползване, а е необходимо изрично
позоваване на изтеклия срок /чл.120 ЗЗД/. На изтеклата давност може да се
позове само лицето, което има интерес от това, т.е. чието имуществено състояние
е в зависимост от изтеклия давностен срок. В случая с
ограничените вещни права това лице е собственикът на имота, тъй като неговото
право на собственост е засегнато от ограниченото вещно право. Следва да се има
предвид и това, че е възможно упражняването на правото да продължи и след като
е изтекъл срокът на погасяването му по давност /арг.
от чл.118 ЗЗД/, както и че лицето, което може да се позове на давността, може и
да се откаже от изтеклата в негова полза давност след изтичането на срока
/чл.113 ЗЗД/, като след това ще започне да тече нов давностен
срок. Тези възможности отново водят до извода, че само собственикът може да се
позове на погасяването по давност на ограниченото вещно право, доколкото именно
собственикът може да избере дали да продължи да търпи това вещно право
мълчаливо /без да се позовава на давността/, или да заяви това изрично /като се
откаже от давността/. В тази насока са и разясненията, дадени с ТР №1/2012 г.
на ОСГК на ВКС относно правото на строеж, които обаче на по-силно основание са
приложими и към правото на ползване. Това разбиране следва и от самата
разпоредба на чл.67 ал.1 ЗС, според която правото на строеж се погасява по
давност в полза на собственика на земята и следователно само той може да
направи възражение за изтекла давност, като това правило е приложимо и при
вещното право на ползване.
Обстоятелството колко
точно количество топлинна енергия е доставено в сградата и конкретно в жилището
на ответника е от значение единствено към доказването на размера на иска, като
евентуалната недоказаност на този размер не може да доведе до отхвърлянето му,
съгласно чл.162 ГПК.
Неоснователни
са твърденията на въззивника за наличието на
процесуални нарушения от страна на първоинстанционния
съд във връзка с приетото заключение на СТЕ. Съгласно разпоредбата на чл.199 ГПК, вещото лице е длъжно да представи заключението най-малко една седмица
преди съдебното заседание. В конкретния случай заключението на СТЕ е депозирано
на 19.11.2018 г., а е прието в о.с.з., проведено на 29.11.2018 г., т.е. спазен
е едноседмичния срок по чл.199 ГПК. Заключението на СТЕ е прието без възражения
и оспорвания от страните по делото, респ. не са направени възражения по чл.198 ГПК относно компетентността на вещото лице, противно на поддържаното във въззивната жалба. Твърденията за неточности и непълноти на
протокола от проведеното пред СРС о.с.з. не могат да бъдат разглеждани от въззивния съд, доколкото по делото липсват доказателства, а
и няма наведени твърдения в тази насока, ответникът да е поискал поправка или
допълване на протокола от първоинстанционния съд,
съобразно разпоредбата на чл.151 ГПК.
В случая количеството
на доставената в цялата сграда топлинна енергия е отчетено от общия топломер,
за който се установява от СТЕ, което и настоящият въззивен
състав крдитира изцяло като компетентно, обосновано и
неоспорено от страните, че отговаря на метрологичните изисквания. Съобразно
чл.139 ал.1 ЗЕ, разпределението на отчетената от общия топломер топлинната
енергия между отделните етажни собственици е извършено по системата на дяловото
разпределение по начина, регламентиран в действащата през периода нормативна
уредба. От заключението на СТЕ се установява, че в конкретния случай дяловото
разпределение е извършено от „Н.“ ЕАД правилно и съобразно нормативните
изисквания.
От
заключенията на СТЕ и ССчЕ се установява, че общата
дължима от ответниците сума за топлинна енергия за
периода мес.05.2014 г. – мес.04.2017
г. е в размер на 2164,06 лв., като съдът е определил непогасената по давност
сума за топлинна енергия по реда на чл.162 ГПК. По реда на чл.162 ГПК са
определени и дължимите и непогасени по давност суми за дялово разпределение и мораторни лихви.
Сумите за
топлинна енергия са дължими от двата ответници
разделно, а не солидарно, доколкото са вещни ползватели на имота при равни
квоти – от по 1/2 ид.ч., както правилно е приел и
СРС, противно на твърденията на въззивника във въззивната жалба.
Поради изложеното и
поради съвпадане на крайните изводи на въззивния съд
с тези на първоинстанционния съд, решението на СРС
следва да бъде потвърдено изцяло в обжалваните му части.
С
оглед изхода на делото и направеното искане, на въззиваемата
страна „Т.С.“ ЕАД на основание чл.78 ал.3 и ал.8 ГПК следва да се присъдят
разноски във въззивното производство, платими от въззивника Д.С.Г., в размер на сумата от 100,00 лв.,
представляваща юрисконсултско възнаграждение.
Воден от гореизложеното, съдът
Р
Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение №549527 от 29.11.2018 г., постановено
по гр.д. №18117/2018 г. по описа на СРС, ГО, 78 състав, в обжалваната част.
ОСЪЖДА Д. С. Г., ЕГН **********, адрес: ***, да
заплати на „Т.С.“ ЕАД, ЕИК ********, седалище и адрес на управление:***,
на основание чл.78 ал.3 и ал.8 ГПК сумата от 100,00 лв., представляваща разноски във въззивното
производство.
Решението
е постановено при участие на третото лице-помагач на страната на ищеца „Н.”
ЕАД.
РЕШЕНИЕТО
не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.