Решение по дело №2656/2019 на Софийски градски съд

Р  Е  Ш  Е  Н  И  Е

 

                                                                     №

                                                   10.12.2019 г., гр. София

 

В ИМЕТО НА НАРОДА

 

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІІ-В въззивен състав, в публично съдебно заседание на шести ноември две хиляди и деветнадесета година в състав:

                              

                    ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛАЙ ДИМОВ

                                                                    ЧЛЕНОВЕ:  ВЕЛИНА ПЕЙЧИНОВА

                                                                    мл. съдия ДЕСИСЛАВА ЙОРДАНОВА

 

при секретаря Юлия Асенова, като разгледа докладваното от мл. съдия Йорданова в. гр.дело № 2656 по описа за 2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

 

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

 

С решение от решение № 180398/26.07.2017 г. постановено по гр.д. № 10553/2017 г.  по описа на СРС, 126 състав е отхвърлен предявения по реда на чл. 422 от ГПК от М.М.Г., ЕГН: ********** адрес: *** срещу С.А.И., ЕГН: **********, адрес: ***  иск с правно основание чл. 79, ал.1, пр.1 от ЗЗД вр.чл.44 от ЗЗД вр. чл. 535 от ТЗ за установяване на вземане за сумата от 13 000 лв. /тринадесет хиляди лева/, дължима по запис на заповед от 01.02.2013 г.

В законоустановения срок е постъпила въззивна жалба от ищеца М.Г., в която се твърди, че пъроинстанционното решение е неправилно и се иска неговата отмяна.

В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК не е постъпил отговор на въззивната жалба от ответника.

В откритото съдебно заседание въззивника не се явява и не се представлява,  въззиваемата страна се представлява от адв. М., която поддържа отговора на въззивната жалба и прави искане за присъждане на разноски.

По делото е депозирана и частна жалба от ищеца М.М.Г. чрез адв. П. срещу определение 330282/01.02.2018 г. постановено по гр.д. № 10553/2017 г.  по описа на СРС, 126 състав, с което съдът е отхвърлил молбата на Г. за изменение на решение № 180398/26.07.2017 г. постановено по гр.д. № 10553/2017 г.  по описа на СРС, 126 състав в частта за разноските, обективирана в депозираната от същата въззивна жалба.

Софийският градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт, приема следното:

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Настоящият съдебен състав приема, че обжалваното решение е валидно и допустимо. Разгледано по същество, първоинстанционното решение е  правилно по следните съображения:

По реда на чл. 422, ал. 1 ГПК е предявен положителен установителен иск от поемателя срещу издателя по запис на заповед във връзка с издадена в полза на касатора заповед за изпълнение по чл. 417, т. 9 ГПК, срещу която е направено възражение в законоустановения срок по чл. 414, ал. 2 ГПК.

В исковата молба ищецът е твърдял, че процесния запис на заповед обезпечава задължението  на ответника към ищеца за връщане на предоставена в заем парична сума от 13 000 лв., колкото е и цената на предявения иск, като е представя договор за заем от 01.02.2013 г. като писмено доказателство по делото.

В отговора на исковата молба ответникът поддържа, че не е получавал сумата от 13 000 лв. по представения като доказателство по делото договор за заем.

В проекта за доклад по чл. 140 от ГПК първоинстанционният съд е отделил за безспорно, че процесния запис на заповед е издаден в обезпечение на задължения по представения по делото договор за заем от 01.02.2013 г., срещу който извод на съда ищецът е възразил в проведеното открито съдебно заседание, поради което докладът на съда по чл. 146 от ГПК е изменен и в тежест на ответника е указано, че следва да докаже възражението си, че записът на заповед е издаден за обезпечаване на каузален дълг, който не е възникнал.

За да постанови първоинстанционното решение,с което е отхвърлен предявеният установителен иск по чл.422 вр. с чл.124 ал.1 ГПК, съдът е приел, че с оглед наведеното от ответника възражение, в тежест на ищеца е установяване предоставянето на сумата по заема и изобщо – фактите,от които вземането произтича,което не е сторено в процеса.

С оглед указанията, дадени в т. 17 от Тълкувателно решение № 4/18.06.2014 г. по тълк. д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, предмет на делото по предявен установителен иск по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК в хипотеза на издадена заповед за изпълнение по чл. 417, т. 9 ГПК въз основа на запис на заповед е вземането по редовен от външна страна менителничен ефект. Ищецът - кредитор доказва вземането си, основано на записа на заповед, като при липса на релативно възражение, към която се приравнява и общото възражение на ответника за безпаричност на ценната книга, вкл. в случаите на разкрита в исковата молба обезпечителна функция на менителничния ефект, ищецът - поемател не е длъжен да доказва възникване и съществуване на вземане по каузално правоотношение. При заявено от ответника - издател на ефекта относително възражение, обуславящо несъществуване на вземането по записа на заповед, същият следва да докаже фактите, на които основава възражението си, съобразно правилото на чл. 154, ал. 1 ГПК. В този случай, ако кредиторът - поемател сочи друго каузално правоотношение, по повод или във връзка с което, според него, е издаден записът на заповед /в исковата молба или с оглед отговора на ответника на исковата молба/, ищецът носи тежестта на доказване на обстоятелствата, на които основава твърденията си. Недоказването и от двете насрещни страни на поддържаните от тях различни конкретни каузални правоотношения, съответно на връзката им със записа на заповед, няма за последица погасяване / несъществуване на вземането по менителничния ефект, тъй като при неоснователност на релативното възражение на ответника ищецът не дължи доказване на възникване / съществуване на каузално правоотношение, по повод на което е издадена ценната книга, така както не дължи установяването му в хипотеза на липса на относително възражение от ответника.

С оглед процесуалните действия на ищеца в първоинстанционното производство, той в крайна сметка оспорва връзката на записа на заповед с посоченото от ответника каузално правоотношение по договор за заем. При тези твърдения, ищецът носи доказателствената тежест да установи само редовен от външна страна запис на заповед. Въззивният съд намира за правилни изводите на СРС, че процесния запис на заповед е редовен от външна страна, като споделя изводите, основани на указанията дадени в мотивите към т. 4д Тълкувателно решение № 4/18.06.2014 г. по тълк. д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, че направената добавка в записа на заповед относно наличието на каузално правоотношение е пречка за издаване на заповед за незабавно изпълнение само в случай, че тази добавка отрича безусловния характер на поетото задължение, каквато в случая не е налице. Само по себе си посочването, че менителничният ефект е издаден за обезпечаване на вземане, произтичащо от определено каузално правоотношение, не е в състояние да опорочи абстрактната сделка, ако не се отразява на безусловния характер на обещанието за плащане, т.е. обещание, произтичащо единствено от менителничния ефект. Такова отбелязване не накърнява реквизитите по чл.455, т.2 и чл.535, т.2 ТЗ. Отбелязване, при което е посочено, че менителничният ефект е издаден във връзка с конкретно каузално правоотношение, обективно е от значение при доказването на иска по чл.422 ГПК, когато длъжникът е подал възражение срещу заповедта за незабавно изпълнение по чл.417, т.9 ГПК.

 При въведена от ответника кауза и поддържайки твърдението, че не е получил договорената по заемното правоотношение сума, с оглед правилото на чл. 154, ал. 1 ГПК, същият носи доказателствената тежест за установяване на тези твърдения. За да премине доказателствената тежест у ищеца, и той да следва да докаже, че е предоставил договорената сума, ответникът следва да докаже връзката между процесния запис на заповед и твърдения договор, задължението по което е поддържал, че обезпечава с менителничния ефект. /в този смисъл Решение № 88 от 08.07.2015 г. по т. д. № 1205 / 2014 г. на Върховен касационен съд, 1-во тър. отделение./

При направено от издателя на менителничния ефект възражение, че записът на заповед е издаден във връзка с постигнато съгласие за сключване на договор за заем, по който сумата не е предадена,какъвто е настоящият случай, се твърди наличие на т. нар. обещание за заем по чл. 241 ЗЗД. В тази хипотеза ответникът не дължи сумата по записа на заповед, ако докаже постигане на съгласие за сключване на заема и връзка между обещанието за заем и издаването на ценната книга в полза на поемателя - ищец, установяването на която може да стане включително и с гласни доказателства, поради липсата на законова забрана за това. Издателят на менителничния ефект не носи тежестта на доказване на твърдяното от него непредаване на заемната сума, тъй като фактът е отрицателен по характер. /Решение № 38 от 7.04.2015 г. на ВКС по т. д. № 1008/2014 г., I т. о., ТК/.

Сключването на договор за заем за потребление (какъвто е паричния), с оглед реалния му характер, обхваща освен съгласие на страните /две насрещни, препокриващи се по съдържание волеизявления/ и предаване на паричната сума или на други заместими вещи, предмет на договора, които темпорално се осъществяват едновременно или в различна последователност. При договор за заем на стойност над 5 000 лева, на основание чл. 164, ал. 1, т. 3 ГПК, е недопустимо да се установява със свидетелски показания сключването му и следователно и на който и да е от двата посочени елемента от фактическия състав на договора /съгласие и предаване на заетата сума или вещ/, освен при изрично съгласие на насрещната страна. По делото е представен писмен договор за заем от 01.02.2013 г., сключен между страните, чиято връзка с процесния запис на заповед следва съдът да изследва с оглед наведеното релативно възражение от ответника.

В конкретния случай съдът намира, че е доказана връзката между представения като доказателство по делото договор за заем от 01.02.2013 г. / представен от ищеца с исковата молба, въпреки последващите му твърдения за липса на каузално правоотношение обезпечено от записа на заповед и като частен документ изхождащ от страната и съдържащ неизгодни за страната факти- досежно самото му сключване - същият се ползва материална доказателствена сила/ и процесния запис на заповед от дата 01.02.2013 г. Няма спор за авторството на изявленията направени от лицата посочени като страни във връзка с издаване на процесните документи, като не са правени възражения във връзка с автентичност на нито един от двата. И двата документа са от дата 01.02.2013г. като с оглед изявлението в записа на заповед, че същият се издава във връзка с договор за заем №1/01.02.3013 г., съдът намира че сключването на договора за заем предхожда непосредствено издаването на записа на заповед. В текста на договора за заем (раздел V) е уговорено, че същият се обезпечава чрез запис на заповед издадена от заемодателя. Двата документа се отнасят за една и съща сума при един и същи уговорен падеж на задължението – в записа на заповед издателят се задължава да заплати сумата от 13 000 лв. с падеж на плащане месец декември 2013 г., а в договора за заем е уговорено предаването на сума от 13 000 лв., която трябва да се върне на две части – 6500 лв. до 31.07.2013 г. и 6 500 лв. до 31.12.2013 г.

Съдът намира, че като е доказал връзката между издадения запис на заповед и твърдяното каузално правоотношение - договор за заем между страните, ответникът е установил основателността на своето правозащитно възражение, което води до прехвърляне на доказателствената тежест за установяване на предаването на заемната сума като елемент от сключване на заемния договор /без да променя предмета на спора/ върху ищеца.

Ищецът не е ангажирал доказателства за предаване на сумата по заемния договор, което с оглед размера на заемнарта сума е бил възможно само чрез ангажиране на писмено доказателства, въпреки дадените му в този смисъл указания още с определението по чл. 140 от ГПК, които указания не са изменени или отменени от районния съд въпреки направеното в откритото съдебно заседание изменение на доклада по делото.

Доколкото ищецът не е ангажирал писмени доказателства за предаване на заемната сума на ответника, съдът намира, че искът предявен по реда на чл. 422 от ГПК с правно основание чл. 79, ал.1, пр.1 от ЗЗД вр.чл.44 от ЗЗД вр. чл. 535 от ТЗ подлежи на отхвърляне, поради което като правилно първоинстанционното решение следва да бъде потвърдено.

Необходимо е да се допълни, че при проверка на правилността на пъроинстанционното решение въззивният съд е ограничен от наведените от въззивника оплаквания във въззивната жалба, като съгласно разясненията дадени в т. 1 Тълкувателно решение 1/2013 от 9 декември 2013 год. по т.д. 1/2013 г. без въведено нарушение въззивният съд може да приложи само императивна материалноправна норма, за приложението на каквато в настоящия казус съдът не следи. При приложение на така установените предели на действие на въззивната инстанция и при липса на доводи във въззивната за неправилност на първоинстанционното решение, поради грешен извод на съда за недоказаност на реално предаване на заемната сума уговорена в приложения по делото договор за заем сключен между страните, съдът намира, че въззивната жалба е неоснователна.

С оглед изхода на спора в полза на ответника - въззиваем следва да бъдат присъдени разноски. Искане за присъждане на разноски е заявено от процесулания представител на ответника в проведеното по делото съдебно заседание и по делото е приложена фактура и договор за правна защита и съдействие, в който е посочен вида и момента на плащане на уговореното адвокатско възнаграждение в размер на 1200 лв. с ДДС. Договорът за правна помощ и съдействие служи за разписка за платената сума съгласно указанията дадени в т.1 от  ТР 6/2012 на ОСГТК на ВКС. С оглед изложеното, на ответника С.И., на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК, следва да бъде присъдена сумата от 1200 лв. с ДДС за въззивна инстанция, представляващи заплатено адвокатско възнаграждение.

 

 

По частната жалба:

От ищеца в производството е депозирана жалба с правно основнание чл. 248, чл. 3 от ГПК срещу определение 330282/01.02.2018 г. постановено по гр.д. № 10553/2017 г.  по описа на СРС, 126 състав, с което съдът е отхвърлил молбата на Г. за изменение на решение № 180398/26.07.2017 г. постановено по гр.д. № 10553/2017 г.  по описа на СРС, 126 състав в частта за разноските, обективирана в депозираната от същата въззивна жалба.

В молбата се поддържа, че по делото не са налични доказателства за издадена данъчна фактура и платен данък добавена стойност (ДДС) от страна от ответника във връзка с претендираното от него и присъдено в негова полза адвокатско възнаграждение в първоинстанционното производство. Сочи се, че определения размер на разноските за адвокатско възнаграждение на ответника не е съобразен с минималния размер предвиден в чл. 7 от Наредба № 1 от 9 юли 2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Излага, че съдът не се е съобразил със заявената претенция за присъждане на сторените от нея разноски в заповедното и първоинстанционното производство. Иска се отмяна на обжалваното определение.

В законоустановения срок не е постъпил отговор на частната жалба от ответната страна.

Съдът намира, че подадена частна жалба е допустима – подадена срещу подлежащ на обжалване акт, от легитимирана страна и е подадена в предвидения в закона срок, поради което същата следва да бъде разгледана по същество.

Съдът намира частната жалба за неоснователна по следните съображения.

В частта на частната жалба, в която се прави оплакване, че на ищеца не са присъдени разноски за заповедното и исково производство, съдът намира, че с оглед изхода на спора, ищеца не е имал право на разноски, поради  което и такива не са присъдени.

Съгласно мотивите към т. 1 от Тълкувателно решение № 6 от 06.11.2013 г. по тълк.д. № 6/2012 г., ОСГТК на ВКС разноски се присъждат само когато е доказано тяхното извършване. В първата инстанция ответникът е заплатил 1104,00 лв. с вкл. ДДС за адвокатско възнаграждение съобразно представения на лист 27 договор за правна помощ и процесуално представителство сключен между него и адв. М., като заплащането на уговореното възнаграждение се доказва от самия договор доколкото в него е уговорен момента и начина на плащане и същия служи за разписка съобразно указанията дедени в т. 1 от Тълкувателно решение № 6 от 06.11.2013 г. по тълк.д. № 6/2012 г., ОСГТК на ВКС. Съгласно чл. 7, ал. 2, т. 4 от Наредба № 1 от 9 юли 2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения минималният размер на адвокатското възнаграждение с оглед цената на исковете е в размер на 920,00лв. Съгласно параграф 2а от наредбата за регистрираните по ЗДДС адвокати дължимият данък върху добавената стойност се начислява върху възнагражденията по тази наредба и се счита за неразделна част от дължимото от клиента адвокатско възнаграждение. Ако е установено по делото, че адвокатът, за чието възнаграждение страната е направила разноски, е регистриран по ЗДДС и че страната е платила на адвоката и сумата за дължимия ДДС, тази сума се счита за неразделна част от дължимото адвокатско възнаграждение и следва да се съобрази при присъждането на разноски по делото  /така Определение 782/ 12.12.2014 година по ч. т. дело № 3545/ 2014 год., ТК, II т.о./. В конкретния случай, съдът намира, че видно от приложената по делото фактура, издадена от адв. М. за възнаграждението заплатено ѝ за представителство пред въззивната инстанция, същата е регистрирана по ЗДДС. Видно от договора за правна помощ и процесуално съдействие относим за първата инстанция адвокатското възнаграждение е заплатено с включено ДДС, поради което съдът намира, че разноските за адвокатско възнаграждение са били правилно присъдени с вкл.ДДС.  В допълнение следва да се отбележи, че за решението за присъждане на разноските е ирелевантно дали начисления ДДС е заплатен, доколкото не е в рамките на компетентността на съда да следи за това обстоятелство.

Поради тази причина възражението за прекомерност на адвокатското възнаграждение е неоснователно, като на ответника правилно са били присъдени разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 1104,00 лв., (минималния размер от 920 лв. съгласно Наредба № 1 от 9 юли 2004 г. плюс 20%  размер на ДДС),  който размер се явява минимален съобразно приложимите разпоредби Наредба № 1 от 9 юли 2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения.

Частната жалба на ищеца следва да бъде оставена без уважение като неоснователна. Решението в частта, с която частната жалба се оставя без уажение има характер на определение и подлежи на обжалване в едноседмичен срок от връчването му на страните пред ВКС при предпоставките на чл. 280, ал.1 и ал. 2 от ГПК.

 

На основание чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК настоящото решение може да бъде обжалвано от страните пред ВКС в едномесечен срок от получаването му.

Предвид изложените съображения, съдът

 

Р    Е    Ш    И   :

 

ПОТВЪРЖДАВА решение № 180398/26.07.2017 г. постановено по гр.д. № 10553/2017 г.  по описа на СРС, 126 състав.

ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ частната жалба  на М.М.Г., ЕГН: ********** адрес: *** срещу определение 330282/01.02.2018 г. постановено по гр.д. № 10553/2017 г.  по описа на СРС, 126 състав, като неоснователна.

ОСЪЖДА М.М.Г., ЕГН: ********** адрес: *** да заплати на С.А.И., ЕГН: **********, адрес: ***, на основание чл. 78, ал.3 от ГПК, сумата в размер на 1200,00 с ДДС / хиляда и двеста лева/ - разноски за адвокатско възнаграждение във въззивната инстанция.

В частта, с която частната жалба се оставя без уважение решението има характер на определение и подлежи на обжалване в едноседмичен срок от връчването му на страните пред ВКС при условията на чл. 280, ал.1 и ал. 2 от ГПК. В останалата част решението може да бъде обжалвано пред ВКС с касационна жалба в едномесечен срок от получаването му при условията на чл. 280, ал.1 и ал. 2 от ГПК.

 

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                          ЧЛЕНОВЕ: 1.                              2.