Р Е Ш Е Н И Е
Гр.София, …….2020г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІI „А“ въззивен
състав, в открито заседание на шести февруари две хиляди и двадесета година, в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
МАРИАНА Г.
ЧЛЕНОВЕ: КАЛИНА АНАСТАСОВА
СИМОНА УГЛЯРОВА
при
секретаря Емилия Вукадинова, като разгледа докладваното от мл. съдия Углярова в.гр.д.
№ 12004 по описа за 2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
Образувано
е по въззивна жалба на К.И.П. срещу решение № 75621 от 26.03.2019г., постановено
по гр. дело № 60451/2018г. на Софийски районен съд, ГО, 81-ви състав, в частта,
в която е признато за установено по предявените искове с правно основание чл.
422 от ГПК, че К.И.П. дължи на ищеца „Т.С.“ ЕАД, плащане на сумата 1 574,89
лева, представляваща дължима цена на доставена топлинна енергия за топлоснабден
имот, находящ се в гр. София, ж. к.“*******, вх. *******, аб. № 300708, за
периода м. 04.2015г. – месец 04.2017г., ведно със законната лихва върху сумата,
считано от 29.05.2018г. до окончателното изплащане, сумата от 39,03 лева –
лихва за забава върху главното вземане за периода 15.09.2016г. – 08.05.2018г.,
както и сума в размер на 36,11 лева, представляваща дялово разпределение за
имота за периода м.04.2015г. – м.04.2017г., ведно със законната лихва върху
главницата, считано от 29.05.2018г. до изплащане на вземането и лихва за забава
върху сумата от 36,11 лева за периода 15.09.2016г. – 08.05.2018г. в размер на 0,62
лева, за които суми е издадена заповед за изпълнение по гр. д. № 9010/2017 г.
на СРС, III ГО, 81 с-в, като исковете за отхвърлени до пълните предявени
размери.
Решението
е постановено при участие на трето лице – помагач на ищеца – „Т.с.“ ЕООД.
Въззивникът
– ответник обжалва решението в частта за уважаване на исковете, с оплакване за
неправилност, доколкото събраните по делото доказателства не доказват
твърдените от ищеца факти и обстоятелства. Поддържа, че не е доказано в
производството наличие на облигационно правоотношение между К.П. и „Т.С.“ ЕАД,
нито наличието на валидно правоотношение между „Т.С.“ ЕАД и третото лице
помагач към процесния период. Твърди, че по делото не е доказано и наличие на
валидно правоотношение между „Т.с.“ ЕООД и ЕС Овча Купел, респективно не е налице
основание за извършване на дялово разпределение. Сочи, че не се установява по
делото неосигуряване на достъп до имота, респективно не са били налице
основания за начисляване на максимален разход.
По
изложените съображения, моли въззивния съд да отмени първоинстанционното
решение в атакуваната част, като вместо него постанови друго, с което да
отхвърли предявените искове за главница, лихва, дялово разпределение и разноски
като неоснователни и недоказани. Претендира присъждане на направените разноски
по делото в размер на държавната такса.
Въззиваемият
- ищец „Т.С.“ ЕАД и третото лице помагач не са депозирали писмени отговори на
въззивната жалба. В хода на устните състезания въззиваемият оспорва жалбата с
бланкетна молба. Моли за присъждане на разноски пред въззивната инстанция –
юрисконсултско възнаграждение в размер, определен от съда.
Решението в частта
за отхвърляне на исковете е влязло в сила, като необжалвано.
Софийски градски
съд, II А въззивен състав, след преценка по реда на въззивното производство на
твърденията и доводите на страните и на събраните по делото доказателства,
намира следното:
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по
допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен
от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи
императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса
на някоя от страните – т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на
ОСГТК на ВКС. Настоящият случай не попада в двете визирани изключения, поради
което въззивният съд следва да се произнесе по правилността на решението само
по наведените оплаквания в жалбата.
При извършената
служебна проверка по чл. 269, изреч. 1 от ГПК, въззивният съд намира, че първоинстанционното
решение е валидно и процесуално допустимо.
Първоинстанционното
решение е постановено в съответствие с материалния закон и като правилно следва
да бъде потвърдено. Настоящият съдебен състав изцяло споделя мотивите на СРС,
към които препраща по реда на чл. 272 ГПК.
С оглед доводите в жалбата, следва да се отбележи следното:
Предмет на
разглеждане в настоящото производство са положителни установителни искове за
наличието на вземания на ищеца спрямо ответника, в качеството му на собственик
на топлоснабден имот в сграда в режим на етажна собственост, за заплащане на
доставена топлинна енергия за периода от месец 04.2015г. – месец 04.2017г., за
заплащане на услугата дялово разпределение за същия период в размер на 36,11 лв.
и съответните мораторни лихви върху двете главници в размер на 39,03 лв. върху
първата и 0,62 лв. върху втората за периода 15.09.2016г. – 08.05.2018г.
За да постанови
обжалваното решение, съдът е приел, че от събраните по делото доказателства се
установява, че между страните съществува действително правоотношение по договор
за продажба на топлинна енергия съгласно ЗЕ, който е сключен при публично
оповестени общи условия с конклудентни действия - по арг. от чл.150 от ЗЕ.
Кредитирани са приетите и неоспорени от страните
заключения на съдебно-техническата и съдебно-счетоводната експертизи, като е
направен извод, че от същите се установява обема на реално потребеното
количество топлинна енергия в имота и неговата стойност, както и дължимата сума
за дялово разпределение, също на процесния имот.
Правилно е прието
от районния съд, че според нормата на чл. 154, ал. 1 от ГПК в доказателствена
тежест на ищеца е да установи по реда на пълното и главно доказване следните
кумулативни предпоставки на предявената претенция: възникването,
съществуването, изискуемостта и размера на претендираните от него вземания,
т.е. наличието на правоотношение между топлопреносното предприятие и ответника
като потребител за продажба на топлинна енергия през процесния период; използването
от ответника на претендираното количество топлинна енергия; стойността на
топлинната енергия и изискуемостта на вземането.
Основното спорно по делото обстоятелство на етапа на
въззивното производство е свързано с установяване качеството клиент на топлинна
енергия за битови нужди. По така наведените възражения настоящият съдебен
състав приема следното:
Източникът на едно облигационно договорно отношение
може да бъде само един - договор, сключен между страните или техните
праводатели. Договорът е съглашение между страните и е израз на постигнато
между тях съгласие за правно обвързване - чл. 8, ал. 1 от ЗЗД. По общите правила на облигационното право това съглашение се счита за
постигнато, когато обективираните насрещни волеизявления на страните съвпаднат,
като обективирането им следва да бъде изрично или с действия, изразяващи
съгласие /конклудентни действия/, но в определени случаи законът може да
изисква форма за валидност на тези волеизявления. Този начин на облигационно
обвързване е приложим и в областта на продажбата на топлинна енергия, като чл.149, ал.1, т.6 от ЗЕ изрично предвижда, че продажбата на топлинна енергия
се извършва въз основа на писмени договори при общи условия, сключени между
доставчика на топлинна енергия и клиентите /потребителите/ в сграда - етажна
собственост. Същевременно, законът предвижда хипотеза на договорно обвързване и
без наличието на подобен изричен писмен договор, а именно - когато се касае до
топлоснабдена сграда - етажна собственост, при което всички собственици или
титуляри на вещно право на ползване върху самостоятелен обект в етажната
собственост са потребители на топлинна енергия, т.е. страни по договорното
правоотношение с доставчика /чл. 153, ал. 1 от ЗЕ/. В тази хипотеза законът приравнява придобиването на право на
собственост или вещно право на ползване върху топлоснабдения имот със
сключването на договор с топлопреносното предприятие. Обстоятелството дали и
кога е открита партида при ищцовото дружество е ирелевантно, доколкото в
разглеждания случай ответникът- въззивник в настоящото производство е
изключителен собственик на имота за процесния период, а партидата има само
счетоводно значение и не може да дерогира законовата разпоредба на чл.153, ал.1 от ЗЕ. Видно от представените по делото писмени
доказателства, в това число и писмо с № Г – 3533/14.02.2017г. на „Топлофикация
– София“ ЕАД до К.П., последният е вписан като титуляр на партида с абонатен №
300708 на имот с административен адрес в гр.София, ж.к.“*******, поради което и
наведените във въззивната жалба доводи за липса на връзка между абонатния номер
и имота, съдът намира за неоснователни. Законът по императивен ред приема, че договорът се смята за сключен
със самия факт на придобиване на имота с новия собственик /собственици/ или
вещен ползвател на същия. Топлопреносното предприятие е в облигационни
отношения за доставка на топлинна енергия за даден обект с това лице, с което
последно по време има сключен договор за същия обект.
Договорът за доставка на топлинна енергия за даден
имот от етажна собственост може да бъде както изричен писмен, така и презюмиран
/сключен със самия факт на придобиване на собствеността или вещното право на
ползване/, като всеки нов договор за този имот, сключен по който и да е от
двата начина /изричен или презюмиран/, преустановява действието за в бъдеще на
предходно сключен договор за същия имот с друго лице. Следователно, за
преценката с кого дружеството - ищец е в облигационни отношения за доставка на
топлинна енергия за процесния имот през процесния период, е меродавно
обстоятелството с кое лице последно по време е бил сключен договор за доставка
на топлинна енергия /изричен или презюмиран/. Без значение са предвидените в
Общите условия за продажба на топлинна енергия от "Т.С." ЕАД на потребители
за битови нужди в гр.София правила във връзка с промяната на собствеността
върху топлоснабдявания имот и предвидените задължения на стария собственик за
уведомяване за настъпилите изменения на обстоятелствата. И това е така, тъй
като както вече бе посочено по-горе, чрез императивни правни норми са
установени страните по договорите за доставка на топлинна енергия в хипотеза на
договор, сключен при Общи условия, като купувачите са само собствениците и
ползвателите на имота въз основа на учредено вещно право на ползване,
респективно лицата, които изрично са изявили воля за сключване на договор за
доставка на топлинна енергия.
В разглеждания
случай, от представения и неоспорен от страните договор за покупко-продажба на
недвижим имот от 17.03.2015г., обективиран в нотариален акт № 126/2015 г. на
нотариус Ц. З., с район на действие РС – София, вписана в Регистъра на
Нотариалната камара под № 189, е видно, че К.И.П. е титуляр на правото на собственост върху
следния недвижим имот: апартамент № 20, находящ се в гр. София, жк "*******,
вх*******Предвид елемента на административно регулиране в чл. 153, ал. 1 от ЗЕ, съдът приема, че между страните по делото са налице договорни
отношения по продажба на топлинна енергия за битови нужди с включените в него
права и задължения на страните, съгласно ЗЕ. Обстоятелството дали ответникът
реално е ползвал топлинна енергия е ирелевантно - достатъчно е да е собственик
на жилище в топлоснабдяваната сграда, за да се счита за клиент на топлинна
енергия за битови нужди.
Съобразно
изложеното, договорното правоотношение между главните страни по делото е
възникнало съгласно чл.150, ал.1 ЗЕ, в сила от 2003 г., и приложим за целия процесен период, при действие
на Общите условия на ищцовото дружество. Не е спорно по делото, че ответникът е
собственик на процесния имот. Сградата, в която се намира процесният
апартамент, е в режим на етажна собственост и в течение на процесния период
ищецът е подавал в нея топлоенергия за битови нужди. Подаването на топлинна
енергия към процесния имот през процесния период, се установява от приетите
като писмени доказателства по делото документи за топлинно счетоводство,
съставени от дружеството - топлинен счетоводител, както и от приетите от СРС
заключения на СТЕ и ССчЕ. Измерването на индивидуалното потребление на топлинна
енергия и вътрешното разпределение на разходите за отопление и топла вода между
топлоснабдените имоти в сградата в режим на етажна собственост е възложено от
етажните собственици на „Т.С.“ ЕООД с договор, също приет като писмено
доказателство. Същият е сключен от упълномощени представители на етажните
собственици, съгласно протокол на общото събрание от 01.12.2000г., поради което
и възраженията на въззивника в този аспект са неоснователни.
От изложеното
следва изводът, че ответникът, в качеството му на собственик на имота, е
потребител на топлинна енергия за битови нужди по смисъла и съгласно чл.155 от
ЗЕ, респ. дължи заплащане на цената на отдадената за процесния имот топлинна
енергия, за претендирания период. В тази връзка доводите, наведени в жалбата,
за липса на облигационни правоотношения между страните, съдът намира за
неоснователни.
На следващо място, установено е по делото, че сградата,
в която се намира процесният недвижим имот, е етажна собственост и в исковия
период ищецът е подавал в нея топлоенергия за битови нужди. Съгласно действащото
законодателство - чл.139, ал.1 от ЗЕ, разпределението на топлинната енергия в
сграда - етажна собственост, се извършва по система за дялово разпределение.
Начинът за извършване на дяловото разпределение е регламентиран в ЗЕ и
действалата през периода Наредба № 16 - ЗЗ4 от 06.04.2007 г. Измерването на
индивидуалното потребление на топлинна енергия и вътрешното разпределение на
разходите за отопление и БГВ между топлоснабдените имоти в сградата в режим на
етажна собственост е възложено от етажните собственици на "Т.С."
ЕООД. Неоснователни са възраженията, изложени във въззивната жалба, че срокът
на договора между етажната собственост и фирмата за дялово разпределение е
изтекъл значителен период от време преди процесния, поради което – според
въззивника – липсва валидно правоотношение между етажната собственост и третото
лице-помагач в производството. По делото се установява, че страните по този
договор са изпълнявали поетите по него задължения, като потребителите на
топлинна енергия, са допускали представителите на третото лице-помагач да
отчитат уредите за индивидуално измерване, а въз основа на тези отчети
последното е извършвало дяловото разпределение на топлинната енергия. По този
начин страните са потвърдили обвързаността си с договора за топлинно
счетоводство. Дори да се приеме, че формално определеният срок на действието му
е изтекъл преди процесния период, с така посочените си действия, както живущите
в етажната собственост, така и третото лице-помагач, са продължили да
изпълняват задълженията си по този договор, т.е. мълчаливо са подновили
неговото действие. На следващо място, съгласно чл.139б ЗЕ (в
редакцията след изменението с ДВ, бр. 74/2006 г.) потребителите в сграда –
етажна собственост са длъжни да изберат лице, регистрирано по реда на чл.139а ЗЕ, за извършване на услугата "дялово
разпределение", за резултатите от който избор трябва да уведомят писмено
топлопреносното предприятие или доставчика на топлинна енергия. В случая не се
твърди към процесния период общото събрание на етажната собственост да е
избрало друго, различно от посоченото в коментирания договор лице, което да
извършва дяловото разпределение, нито ищецът- въззиваема страна в настоящото
производство, да е бил уведомен писмено за новия избор. Предвид изложеното,
правилен е изводът на районния съд, че за исковия период третото лице-помагач в
производството е извършвало въз основа на валидно съществуващо свое договорно
задължение дяловото разпределение и отчитане на потребената в гр. София, ж. к.
"Овча Купел", бл.422, вх. А, топлинна енергия.
В разглеждания
случай по делото е доказано, че на 01.11.2007 г. между "Т.С. " ЕАД,
от една страна, като възложител, и "Т.с." ЕООД, от друга страна, като
изпълнител, е бил сключен договор при общи условия за извършване на услугата
дялово разпределение на топлинна енергия по чл. 139в, ал. 2 ЗЕ, за срок от 3 години, по силата на който изпълнителят се задължил да
извършва услугата дялово разпределение на топлинна енергия в сграда – етажна
собственост с повече от един потребител, а възложителят – да му заплаща
извършваната услуга за всеки изравнителен период, съгласно
ценоразпис-Приложение № 2, въз основа на броя обслужвани имоти и броя средства
за дялово разпределение. Цената се определяла първоначално при сключване на
договора и се актуализирала ежегодно до 01.09. за следващата година.
Съобразно
действалите за периода ОУ за продажба, купувачът на топлинна енергия, какъвто е
ищецът, заплаща на продавача стойността на услугата "дялово
разпределение", извършвана от избрания от тях търговец (чл. 22, ал. 2 ОУ
от 2008 г. и от ОУ от 2014 г.), която включва цена на обслужване на партидата
на клиента, включваща изготвяне на изравнителна сметка и цена за отчитане на
един уред за дялово разпределение и броя на уредите в имота, по ред и начин,
определен от продавача и обявен по подходящ начин на купувача (чл. 36 ОУ от
2008 г.), съответно съгласуван с топлинния счетоводител (чл. 36 ОУ от 2014 г.).
Съгласно чл. 36,
ал. 1 и 2 от Общите условия на ищеца за продажба на топлинна енергия за битови
нужди, клиентите заплащат цена за услугата дялово разпределение, извършвана от
избран от тях търговец, като стойността й се формира от: 1/ цена за обслужване
на партидата на клиента, включваща изготвяне на изравнителна сметка; 2/ цена за
отчитане на един уред за дялово разпределение и броя на уредите в имота на
клиента и 3/ за отчитане на уредите за дялово разпределение, извън обявените от
търговеца дати се заплаща допълнителна цена по ценоразпис, определен от
продавача. Редът и начинът на заплащане на услугата дялово разпределение се
определя от продавача, съгласувано с търговците, извършващи услугата дялово
разпределение и се обявява по подходящ начин на клиентите.
Следователно
предявеният иск за установяване на вземане за такси за дялово разпределение е
установен по основание и възраженията на ответника в обратен смисъл, съдът
намира за неоснователни, тъй като услугата дялово разпределение е била реално
осъществена.
Обстоятелството колко точно количество топлинна
енергия е доставено в сградата и
конкретно в жилището на ответника е от значение единствено към доказването на
размера на иска, като евентуалната недоказаност на този размер не може да
доведе до отхвърлянето му съгласно чл.162 ГПК. В случая количеството на
доставената в цялата сграда топлинна енергия е отчетено от общия топломер, за
който се установява от СТЕ, че отговаря на метрологичните изисквания. От заключението
на СТЕ, което въззивният съд цени изцяло като обективно и компетентно
изготвено, се установява, че в конкретния случай в имота на ответника
отоплителните тела са демонтирани, съответно не са монтирани
топлоразпределители, като в имота се ползва топла вода и е начилявана ТЕ за
топла вода и топлинна енергия, отдадена от сградната
инсталация. Според заключението, размерът на сумите за реално потребена топлинна
енергия през процесния период, включваща ТЕ, отдадена от сградна инсталация и
ТЕ за загряване на топла вода, възлиза на 1574,89 лв., която сума представлява
разликата между прогнозно начислените суми за
топлинна енергия и изчисленото количество ТЕ, или установителният иск за
вземания за стойност на топлинна енергия е основателен до размера от 1574,89 лв.,
ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК – 29.05.2018 г. до окончателното
изплащане.
Въззивната съдебна инстанция намира възражението на
въззивника, относно липсата на доказателства за неосигуряване на достъп до
имота, респективно за липса на основания за начисляване на максимален разход,
за неоснователни. Както вече беше посочено, от приетата по делото и неоспорена
от страните в производството експертиза се установява, че за процесния период
ответникът не е осигурил достъп на фирмата за дялото разпределение за отчет на
водомерите, като същевременно в съдебно заседание експертът е посочил, че е
базирал изводите си въз основа на представени от фирмата за дялово
разпределение протоколи за неосигурен достъп по време на годишните отчети, като
от представеният документ от третото лице – помагач по делото на 18.05.2017г.
са налице изписани показания за отчитане на новите водомери – обстоятелства,
също неоспорени от въззивната страна.
По делото пред районния съд е приета
СЧЕ, която съдът кредитира в частта, в която е посочено, че за процесния период
няма данни за постъпили плащания за дължимите суми за топлинна енергия и в
частта, в която е посочено, че размерът на дължимата сума за дялово
разпределение е в размер на 36,11 лева, респективно установителният иск за
вземания за предоставена услуга дялово разпределение е основателен до размера
от 36,11 лв., ведно със законната лихва
от датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК – 29.05.2018 г. до
окончателното изплащане.
При липса на конкретен довод относно
акцесорните искове, съдът на основание чл.272 ГПК препраща към мотивите на
първоинстанционния съд, касаещи тяхната изискуемост, определения размер и
период.
По изложените съображения, исковете са
основателни и доказани до присъдените от първоинстанционния съд размери, а предвид
съвпадението на изводите на двете инстанции, решението следва да бъде
потвърдено.
С оглед цената на иска,
въззивното решение не подлежи на
касационно обжалване по правилата на 280,
ал. 2 ГПК,
във вр. с чл. 69, ал. 1, т. 1 ГПК.
Така мотивиран, Софийският градски съд
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 75621 от
26.03.2019г., постановено по гр. дело № 60451/2018г. на Софийски районен съд,
ГО, 81-ви състав, в обжалваната част.
Решението е постановено при участието на
трето лице-помагач на страната на въззиваемия – „Т.с.“ ЕООД.
Решението не подлежи на касационно
обжалване, на основание чл. 280, ал. 3 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:
1. 2.