Р
Е Ш Е
Н И Е
Номер 260008 07.01.2021 година Град Стара Загора
В
ИМЕТО НА НАРОДА
СТАРОЗАГОРСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД,………втори граждански състав,
На ….. на 15 декември
……..…………………………….…2020 година,
в
публичното заседание в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН ЗЛАТЕВ
МАРИАНА МАВРОДИЕВА ЧЛЕНОВЕ:
ВЕСЕЛИНА
МИШОВА
Секретар ………Катерина Маджова ……..………………………………
Прокурор……………………………………………………………………..
като разгледа докладваното от………………………съдията В.
МИШОВА
въззивно гражданско дело номер…3280….по описа за
2020……...……...година, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е образувано по въззивна жалба, подадена от М.Ж.С., чрез адв. В.Ц. против
решение № 260042 от 28.08.2020 г., постановено по гр.д. № 572/2020 г. на
Старозагорския районен съд.
Въззивницата твърди, че по
делото не било установено, че на 14.05.2014 г., когато е придобила правото на
ползване, или след това въззиваемата да е установила фактическа или правна
власт върху процесния имот. Счита, че през процесния период тя е била единствен
траен обитател – като държател и владелец на процесния имот и това не било
оспорвано нито от нейния син, нито от ответницата. Обстоятелството, че в
процесния имот е имало техни вещи не обосновава извод за упражнено през
давностния период право на ползване. Тези вещи били внесени преди учредяване на
правото на ползване. По делото нямало данни през процесния период те да са
внасяли свои лични вещи и да ги съхранява там. Внесените в стаята кашони и
съхранението им там било в противоречие на нейното предназначение, изключващо
съдържанието на регламентираното в чл.56 ЗС право на ползване. Простият факт на
притежание на ключ от един имот не обуславя неговото ползване, защото
отсъствието на воля за ползване изключва съществуващата възможност за нейното
ползване. Такава воля била демонстрирана едва след изтичане на установената в
закона давност.
Във въззивната жалба са
изложени оплаквания и относно кредитирането от страна на първоинстанционния съд
на свидетелските показания, без да се съобрази правилото на чл.172 ГПК. Не били
обсъдени противоречията на показанията на свидетеля С.П.и показанията на
другите свидетели. Не било обсъдено и съдържанието и доказателствената стойност
на представените по делото писмени доказателства. Моли, съдът да отмени
обжалваното решение и да постанови вместо него друго, с което да уважи
предявения иск.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК
е постъпил отговор от въззиваемата, в който тя оспорва въззивната жалба и
излага съображения по съществото на спора.
Съдът, като съобрази доводите
на страните и събраните писмени и гласни доказателства, поотделно и в тяхната
съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено
следното от фактическа и правна страна във връзка с наведените във въззивната
жалба пороци на оспорения съдебен акт:
Процесното
първоинстанционно решение е валидно и допустимо. Жалбата е подадена в срока по
чл. 259, ал. 1 ГПК, поради което е допустима, а по същество - неоснователна.
Пред
районния съд е бил предявен установителен иск за защита на право на
собственост.
Ищцата М.Ж.С. (сега въззивница) е твърдяла в исковата
си молба, че е собственик на самостоятелен обект в сграда с идентификатор №
68850.514.88.1.47 по кадастралната карта и кадастралните регистри на ***,
представляващ апартамент № 47Д, на ІV етаж от жилищната сграда, находяща се в ***,
със застроена площ от 83.02 кв.м, състоящ се от: кухня, две спални, дневна,
баня, тоалетна, домакинско помещение, две антрета и два балкона, на едно ниво,
със съседни самостоятелни обекти: обект № 68859.514.88.1.48 и обект №
68859.514.88.1.68; под обекта: обект № 68859.514.88.1.45 и над обекта: обект №:
68859.514.88.1.49, заедно с прилежащото му избено помещение № 8, заедно с
1.556% идеални части от общите части на сградата и правото на строеж върху
поземлен имот с идентификатор №: 68859.514.88.1.88. Твърдяла е, че през 1999 г.
дарила този недвижим имот на сина си К.Т.С.. Дарението било отменено с влязло в
сила решение № 296/18.09.2017 г. по гр.д. № 27/2017 г. на Старозагорски окръжен
съд на основание чл. 227, ал. 1, б. „в“ ЗЗД. Твърдяла е, че малко преди да
предяви своя иск узнала, че през 2014 г. синът й сключил граждански брак с
ответницата и учредил в нейна полза правото на пожизнено и безвъзмездно
ползване и обитаване на ½ ид. част от процесния имот. Твърдяла е, че от
дълги години синът й и ответницата живеят и работят в Гърция. От тогава до
сега, те не са обитавали и не са ползвали имота, чието дарение било отменено.
През всичките години от 1999 г. до сега, апартаментът се обитавал единствено от
нея. Във времето, през което ответницата и съпругът й се връщали от Гърция, те
не пребивавали в апартамента, и никога не са търсили контакт с нея. Затова
ищцата счита, че правото на ползването върху апартамента е погасено по давност
и е искала от първоинстанционния съд да постанови решение, с което да признае
за установено, че правото на ползване върху ½ ид. част от процесния
апартамент е погасено на основание чл.59, ал.3 ЗС - поради неупражняването му в
продължение на повече от пет години.
Ответницата е признала, че ищцата е
собственик на процесния имот и че през 1999 г. го е дарила на сина си К.Т.С.,
както и че с влязло в сила съдебно решение това дарение е отменено. Признала е,
че от 1993 г. тя и съпруга й работят в Гърция, но е оспорила твърдението, че не
е ползвала имота. Твърдяла е, че имотът е обитаван винаги, когато е била в
България, а това се случвало често през всяка от годините. Твърдяла е, че
адресната й регистрация е на адреса на жилището и е от 04.04.2008 г., вкл. и до
момента. Твърдяла е, че към настоящия момент в апартамента имало нейни вещи и
на нейния съпруг-дрехи, посуда, покъщнина, мебели, телевизори, хладилник,
пералня, климатик, бойлери. Имало и каса, в която се намирали златни накити и
документи. Твърдяла е, че е заплащала местен данък и такса битови отпадъци за
учреденото право на ползване, като по инициатива на ищцата тя е заплатила и
нейната част за 2020 г. Признала е, че ищцата живее в апартамента, като тя и
съпругът й й помагали за покриване на ежедневните й нужди, като изпращали пари
от Гърция за заплащане на ток, вода, телевизия, за която сключила договор. До
края на 2019 г. ответницата и съпругът й плащали всички месечни такси към
оператора. Инсталирали през 2009 г. и плащали СОТ за жилището до 2019 г.
включително. През 2014 г. и през 2015 г. се
връщала многократно в ***и пребивавала в жилището. Последно на
15.12.2015 г. имала възможността да влезе със собствен ключ. През следващите
три години 2016, 2017 и 2018 г. не си е идвала в България. Искала е съдът да
отхвърли иска.
Първоинстанционният
съд е приел за установено от фактическа страна, че ищцата е собственик на процесния недвижим имот; че на
ответницата е учредено право на ползване върху ½ ид. част от имота.
Приел е от показанията на разпитаните по делото свидетели и представените писмени
доказателства, че от момента на учредяването на правото на ползване ответницата
не е живяла в имота в смисъла на постоянното му обитаване, тъй като е живяла в
Република Гърция и през 2016 г., 2017 г. и 2018 г. не се е прибирала в
България. Приел е за установено от свидетелските показания на всички разпитани
по делото четирима свидетели, въпреки констатирани противоречия в показанията,
че ответницата съхранява в жилището голямо количество свои лични вещи в кашони,
намиращи се в апартамента дори отпреди исковия период, вкл. и към настоящия
момент през 2020 г. и тези вещи никога не са били изнасяни. Приел е, че не е
съществено дали е имало и каса в жилището собственост на ответницата, кога тя
фактически се е прибирала в България, дали е заплащала различни консумативи за
имота.
От
правна страна първоинстанционният съд е
приел, че законодателят е уредил хипотезите на прекратяване на правото на ползване
на чужд имот с разпоредбите на чл. 59 ЗС,
а именно: със смъртта на ползвателя физическо лице; с изтичане на срока, ако е уговорен такъв; при погиване на вещта или
ако не се упражнява за период по дълъг от 5 години, както и при сливане на
качеството на ползвател с това на собственик. Приел е, че по съдържание упражняването на вещното право на ползване
от ползвателя не се различава от това на собственика на имота, учредил правото,
и следва да се разбира не само като постоянно обитаване на недвижимия имот, а
като всяка форма на фактическо и правно използване на този имот, като:
постоянно или временно пребиваване, място за съхранение на лични вещи, за извършване на дейности, свързани с ежедневния бит
стопанска дейност изпълнение на
задължения с оглед съхранението му, заплащане на дължимите данъци и такси,
както и да предоставя ползването на имота на друго лице под формата на наем,
заем за послужване и съответно да се упражнява правото си чрез другиго. Приел
е, че срокът по чл. 59, ал. 3 ЗС е давностен и за да настъпи погасителното му
действие, е необходимо титулярът на вещното право на ползване да не упражнява
нито едно от правомощията, които то съдържа. Приел е, че в случая в релевирания
период от 2014 г. - 2019 г. г. ответницата е упражнявала вещното си право на
ползване чрез съхранение на своите вещи в процесния апартамент.
Решението
е правилно.
По делото
не е спорно ищцата М.Ж.С. (въззивница в настоящото производство) е майка на
съпруга на ответницата, Т.З.С., като бракът им е сключен на 07.09.2009 г. в ***.
С договор от 15.05.2014 г., обективиран в н.а. № 78, т.ІІІ, рег. № 5482, дело №
370/2014 г. по описа на нотариус Д.Н.с рег. № 181 по списъка на Нотариалната
камара, синът на ищцата, К.Т.С. е
учредил в полза на ответницата безвъзмездно ползване и обитаване върху недвижим имот – ½ ид.ч. от апартамент
с идентификатор № 68850.514.88.1.47 по кадастралната карта и кадастралните
регистри на ***, представляващ апартамент № 47Д, на ІV етаж от жилищната
сграда, находяща се в ***, със застроена площ от 83.02 кв.м, състоящ се от:
кухня, две спални, дневна, баня, тоалетна, домакинско помещение, две антрета и
два балкона. Този имот е бил негов собствен по силата на договор за дарение от
1999 г., извършено от ищцата. С решение № 296 от 18.09.2017 г., постановено по
гр.д. № 27/2017 г. по описа на Старозагорския окръжен съд, това дарение е било
отменено на основание чл.227, ал.1, б.“в“ ЗЗД. Решението е влязло в сила на
24.10.2017 г.
По
делото не е спорно, че въззиваемата и съпругът й живеят трайно в Гърция, а в
процесния апартамент живее ищцата. Установено е обаче от показанията на всички
разпитани по делото свидетели, че въззиваемата и съпругът й държат в
апартамента свои вещи – дрехи, домакинска техника и др. Установено е, че
ответницата е декларирала учреденото й право на ползване и е заплатила
данъчните си задължения за него. Тя е сключила договор от 27.05.2008 г. с
„Телепол“ за инсталиране на
сигнално-охранителна техника в процесния апартамент, за което е плащала абонаментна
такса за 2014, 2016, 2017, 2018 и 2019 г. Ответницата е регистрирала като
настоящ адреса, на който се намира процесният апартамент.
Съдържанието на вещното право на ползване се определя изключително от
правомощието да се ползва вещта съобразно нейното предназначение и да се
събират плодовете й без да се изменя съществено нейната субстанция. Затова
законът определя, че погасяването на това вещно право става при смъртта на
субекта - негов носител, при погиване на вещта, както и при неупражняването на
правомощието в течение на пет години, т.е. във всички случаи погасяването на
ограниченото вещно право е правна последица от нереализирането на правомощието
за ползване на вещта. Твърдението на въззивницата е именно в този смисъл:
въззиваемата изобщо не е живяла в
процесния имот след 2014 г., когато й е било учредено правото; не е
пребивавала там, когато се е връщала от Гърция; не е проявявала какъвто и да е
интерес към него, както и претенции за неговото обитаване или ползване.
От фактическа страна въззивният съд приема
твърдението, че ответницата не е живяла в процесния имот, за доказано.
Действително по делото не са събрани доказателства, от които може да се
установи, че за времето след 2014 г. въззиваемата е живяла там, но този факт не
ползва вззивницата, тъй като законът не поставя изискване титулярът на правото
на ползване да живее постоянно или приоритетно в имота, да го посещава, да бъде
адресно регистриран там и пр. Съгласно чл.56, ал.1 ЗС правото на ползване
включва освен правото да се ползва вещта по нейното предназначение и правото да се получават добиви от нея, като
това не е ограничено в начина на упражняване. Всяка форма на фактическо и
правно използване на имота, като постоянно или временно пребиваване, място за
съхранение на лични вещи, за извършване на дейности, свързани с ежедневния бит,
стопанска дейност и пр. представлява упражняване на правото на ползване.
Единствено ползвателят при получаване на добиви не трябва да променя вещта
съществено. Не може да има съмнение, че ползвателят може да предостави
ползването на имота на трето лице и съответно да упражнява правото си чрез
другиго (Р-14-2015, ІІ г.о.; Р-347-2011 г., ІІ г.о.; О-517-2019, І г.о.). Нещо
повече, ВКС в своята тълкувателна практика е имал повод да се произнесе за това,
че лично ползване се осъществява не само чрез непосредствени действия на
титуляра на правото, но и чрез действия, осъществени от членовете на неговото
семейство или чрез трето лице, на което безвъзмездно той е предоставил вещта.
Няма изискване това предоставяне на упражняването на правото на друг да става с
изрично волеизявление, още повече, когато това се извършва в семейството. В
конкретния случай след учредяването на правото на ползване върху имота през
2014 г. въззиваемата и съпругът й са ползвали същия. В него те са съхранявали
свои лични вещи и покъщнина. Без значение е моментът, в който тези вещи са били
внесени в имота. Важното е, че през процесния период те са били там.
Съхранявайки свои вещи в имота, на практика въззиваемата е установила фактическа
власт върху него и препятства ползването от въззивницата на помещението, в
което са вещите. Учреденото право на ползване е върху ½ ид.ч. от имота и
затова няма никакво значение, че и възивницата живее в него трайно. Без
значение е кога въззиваемата е ходила там или колко пъти е била виждана от
свидетелките и пр. Безспорно установените факти за плащане на данък сгради, за
инсталиране на сигнално-охранителна техника, данните за оставени лични движими
вещи в жилището, за притежаване на ключ от апартамента от съпругата - ползвател
не само не изключват извод за упражняване на правото на ползване от страна на
ползвателите, а безусловно налагат такъв, в смисъл, че правото на ползване е
упражнявано.
Неоснователно
е оплакването във въззивната жалба, че показанията на разпитаните по делото
свидетели са кредитирани при несъобразяване на разпоредбата на чл.172 ГПК. Това
е така, защото за единствения правнорелевантен факт показанията на свидетелите
са напълно безпротиворечиви. Както бе посочено по-горе, и четиримата твърдят,
че в имота въззиваемата и съпругът й съхраняват свои вещи в кашони, както и
домакинска техника. А това е напълно достатъчно да се приеме, че въззиваемата
не е загубила правото си на ползване върху процесния имот в рамките на
учредения обем. Наличието на противоречия е без значение за решаващия извод
относно спорното право.
Неоснователно е и оплакването на въззивницата, че не е обсъдено
съдържанието и доказателствената стойност на представените по делото писмени
доказателства. Единственото необсъдено доказателство е постановлението на РП
Стара Загора, но то е ирелевантно за спорното право. Приетото от прокурора в
мотивите на постановлението не може да ангажира съда. Няма значение, че
приходната квитанция от общинската администрация е една единствена, тъй като е
видно от удостоверението за данъчна оценка, че нито ищцата, нито ответницата
имат негогасени стари задължения. От друга страна въззивницата нито твърди,
нито представя доказателства, че тя е заплащала данъчните задължения за
процесния имот. Следва да се има предвид и това, че този имот е бил собственост
на съпруга на ответницата до м. октомври 2017 г., когато решението за отмяна на
дарението е влязло в сила, респ. той е бил данъчно задълженото лице, заедно с
въззиваемата. А щом приходната квитанция се намира в нейно държане, то следва,
че именно тя е заплатила данъка.
С оглед
на тези съображения въззивният съд намира, че предявеният установителен иск
правилно е бил отхвърлен от районния съд. На въззиваемата следва да бъдат
заплатени направените деловодни разноски за възнаграждение за един адвокат за
настоящата инстанция в размер на 830 лв.
Воден от горните мотиви, Окръжният съд
Р Е
Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение
№ 260042 от 28.08.2020 г., постановено по гр. д. № 572/2020 г. на
Старозагорския районен съд.
ОСЪЖДА М.Ж.С. ***, ЕГН **********, ДА ЗАПЛАТИ на Т.З.С.
***, ЕГН ********** сумата от 830 лв. за адвокатско възнаграждение пред втората
инстанция.
Решението може да бъде обжалвано пред ВКС с
касационна жалба при условията на чл. 280, ал.1 ГПК, в месечен срок от
връчването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: