Решение по дело №3113/2021 на Апелативен съд - София

Номер на акта: 1073
Дата: 20 юли 2022 г.
Съдия: Мария Яначкова
Дело: 20211000503113
Тип на делото: Въззивно гражданско дело
Дата на образуване: 15 октомври 2021 г.

Съдържание на акта

РЕШЕНИЕ
№ 1073
гр. София, 19.07.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 4-ТИ ГРАЖДАНСКИ, в публично
заседание на тридесети май през две хиляди двадесет и втора година в
следния състав:
Председател:Яна Вълдобрева
Членове:Мария Яначкова

Мария Райкинска
при участието на секретаря Невена Б. Георгиева
като разгледа докладваното от Мария Яначкова Въззивно гражданско дело
№ 20211000503113 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.
С решение № 264646 от 12 юли 2021г. по гр. д. № 12741/2019г.
Софийски градски съд, ГО, 20 състав е осъдил “Застрахователна компания
Бул инс“ АД да заплати на Н. Я. М. на основание чл. 493, ал. 1 вр. чл. 432, ал.
1 КЗ сумата от 24 000 лв., ведно с лихвата за забава от 02.10.2019г. до
окончателното изплащане, представляваща застрахователно обезщетение за
претърпени вреди от ПТП, станало на 22.02.2019г., като отхвърлил иска за
разликата до пълния предявен размер от 26 000 лв.; осъдил ответника да
заплати на В. В. О., на основание чл. 38, ал. 2 от Закона за адвокатурата,
сумата от 1 446.24 лева – адвокатско възнаграждение; осъдил ищцата да
заплати на ответника, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, сумата от 170.40 лева –
разноски по делото; осъдил ответника да заплати на Софийски градски съд, на
основание чл.78, ал. 6 ГПК, сумата от 1 604 лева – държавна такса и разноски
по делото.
Производството пред въззивния съд е образувано по въззивна жалба,
подадена от ответника ЗД „Бул Инс“ АД, срещу решението по гр. д. №
12741/2019г. на СГС, ГО, 20 състав в негова осъдителна част – над
1
присъдения размер на обезщетението от 10 000 лв. С доводи за нарушение на
чл. 51, ал. 2 ЗЗД поради поне равния фактически принос на пострадалата към
вредоносния резултат, както и на чл. 52 ЗЗД - при твърдение, че дължимото
обезщетение възлиза на 20 000 лв., поради което следва да се редуцира в
приложение на чл. 51, ал. 2 ЗЗД до 10 000 лв., иска отмяна на решението в
обжалваната част и отхвърляне на иска до размера от 24 000 лв.
Н. Я. М. е подала отговор на въззивната жалба на ответника, с който е
оспорила доводите, релевирани в нея.
За да постанови решението си, първоинстанционният съд е приел,
че в полза на ищцата е възникнало вземане по чл. 432, ал. 1 КЗ в размер на
24 000 лв. - обезщетение за неимуществени вреди, вследствие вида и
характера на доказаните по делото увреждания, претърпените болки и
страдания, продължителността и интензивността на болките и страданията;
общата продължителност на лечебния и възстановителен период, прогнозата
за възстановяването на ищцата, възрастта на ищцата към датата на ПТП,
както и социално-икономическите условия към момента на настъпване на
ПТП и към момента на определяне на обезщетението. Посоченото
обезщетение е определено след редуцирането му с 20 % на основание чл. 51,
ал. 2 ЗЗД от определения справедлив размер на обезщетението от 30 000 лв.
СГС е счел за доказано възражението на ответника за съпричиняване на
вредоносния резултат, изразяващо се в престояване на място, предназначено
за паркиране на автомобили при ограничена видимост от вече паркираните
такива, както и несъобразяване с посоката и скоростта на приближаващото
пострадалата МПС, като по този начин съдът е приел, че ищцата се е
поставила в превишен риск спрямо нормалния с безучастното си поведение и
не е изпълнила задълженията си по чл. 113 ЗДвП.
Софийски апелативен съд, като въззивна инстанция, в рамките на
правомощията си, уредени в чл. 269 ГПК, съобразно и разясненията, дадени в
ТР № 1/09.12.2013г. по тълк. дело № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС, намира, че
обжалваното решение е валидно, допустимо в обжалваната част, а като косвен
резултат от решаващата си дейност счита същото за частично неправилно в
обжалваната част.
Застраховането срещу гражданска отговорност е правоотношение, по
силата на което застрахователят се задължава да обезпечи застрахователна
2
закрила срещу риска от възникване на гражданска (деликтна) отговорност в
тежест на застрахования, като при настъпване на застрахователното събитие,
плаща дължимото от последния обезщетение за вредите, причинени на трети
лица. Застрахователното събитие при тази застраховка, като проекция на
застрахователния риск, е възникването на гражданска отговорност в тежест на
застрахования. Отговорността на застрахователя възниква на основание
застрахователно правоотношение, а отговорността на причинителя на
непозволеното увреждане, на основание деликт. Т. н. пряко право на
увредения срещу застрахователя по чл. 432, ал. 1 КЗ за изплащане на
застрахователното обезщетение, предявено в настоящия процес, и правото му
да търси обезщетение на деликтно основание, възникват в един и същи
момент – този на настъпването на застрахователното събитие (в случая ПТП),
при което е причинено непозволеното увреждане. За упражняване на прякото
право на увреденото лице не е необходимо гражданската отговорност на
застрахования да бъде установена със сила на пресъдено нещо.
С оглед обстоятелството, че решението на първоинстанционния съд в
осъдителна в полза на ищцата част не е обжалвано изцяло, въззивният съд в
правоприлагащата си дейност изхожда от положението, че тя е пострадало
лице от ПТП, станало на 22.02.2019г., от което са й причинени телесни
увреждания, а ответникът е застраховал гражданската отговорност на
делинквента, причинил процесното ПТП (чл. 297 вр. чл. 298, ал. 1 ГПК вр. вр.
чл. чл. 429 – 437 вр. чл. 477 и сл. КЗ).
Спорно във въззивното производство, съобразно оплакванията във
въззивната жалба, е какъв е размерът на обезщетението, предназначено да
възмезди болките и страданията, понесени от ищцата, чиято легитимация
като пострадало лице от ПТП е призната от съда, но чийто изводи относно
дължимия размер на обезщетението, се оспорват по същество като
необосновани, съотв. поддържа се неправилно като резултат приложение на
материалния закон – чл. 52 ЗЗД, като жалбоподателят намира определеното
от съда обезщетение за завишено. Спорен е и въпросът за размера на
съпричиняването на вредоносния резултат над определения от 20 %. В срока
за отговор на исковата молба ответникът е релевирал възражение за
съпричиняване, изразяващо се в престой, на място, предназначено за
паркиране на автомобили при ограничена видимост от паркирани
автомобили, несъобразяване от пострадалата с посоката и скоростта на
приближаващото я МПС, като се е поставила в риск с безучастното си
поведение, превишен риск спрямо нормалния, неизпълнявайки задълженията
3
си по чл. 113 ЗДвП.
От заключението на съдебно-медицинската експертиза, изготвено от
вещо лице специалист по ортопедия и травматология, е установено по делото
и това не е спорно на настоящия етап като факти, че в резултат на процесното
ПТП от 22.02.2019г. ищцата е получила следното увреждане: Счупване на
хирургичната шийка на лявата раменна кост; налице е фрактура в горната
част на лявата раменна кост (хирургичната й шийка) с разместване на
костните фрагменти, фрактурен хематом и посттравматичен оток на областта,
като от медико - биологична гледна точка е налице трайно нарушаване във
функцията на левия горен крайник за период, по - голям от 30 дни. В случая,
след настъпване на процесното ПТП, на ищцата по спешност е проведено
болнично лечение, което е включвало: Оперативно лечение с открито
наместване на счупването и фиксация с PHILOS плака, постелен режим,
клинично наблюдение, медикаментозно лечение и рехабилитация. Тя не е
имала усложнения в ранния постоперативен период и е изписана на
28.02.2019г. за продължаване на лечението в амбулаторни условия с
назначена антикоагулантна терапия и два контролни прегледи през първите
30 дни след операцията. Болките след травмата и ранния постоперативен
период са били силни поради нарушаване на целостта на тъканите, нарастване
на хематома и развитието на оток. През периода на рехабилитация, който
продължава около 3-4 месеца, болковият симптом също е бил силен във
връзка с преодоляване на ставната контрактура. Страданията са били
предизвикани от затруднения в ежедневния тоалет и невъзможността за
пълноценно използване на ръката за 3-4 месеца. Иначе костното зарастване в
тази анатомична зона на раменната кост настъпва за период между 30 и 45
дни, а функционалното възстановяване е по - бавно поради биомеханичните
особености на областта и продължава около 100-120 дни. Перспективата за в
бъдеще, при липса на усложнения, обикновено е добра, като най - вероятно
предстои изваждане на металния имплант. След такава травма и проведена
операция може да има болки при раздвижване и при голямо физическо
натоварване в раменната става, останал е и цикатрикс от оперативния достъп
в предната част на рамото.
С определение № 288176/28.11.2019г., наказателното производство по
НАХД № 17043/2019 г. на СРС, НО, 12 състав, образувано срещу К. С. С., е
било прекратено, на основание чл. 250, ал. 1, т. 1, вр. чл. 24, ал. 1, т. 9 НПК,
4
вр. чл. 343, ал. 2, т. 2 НК – след като пострадалата е направила искане за
прекратяване на наказателното производство, поради което механизмът на
ПТП, от което пострадалата е получила описаното по-горе травматично
увреждане, не е установен със задължителен за гражданския съд, разглеждащ
гражданските последици от деянието, акт (вж. чл. 300 ГПК ; чл. 413, ал. 2
НПК).
Във връзка с установяване на механизма на ПТП и в частност на
съпричиняващо поведение в настоящото производдство е разпитан като
свидетел водачът – делинквент С., чийто показания, като свидетелстващ за
собственото си противоправно поведение, подлежат на преценка по реда на
чл. 172 ГПК. В показанията си, подложени на критична преценка от
автоексперта, изготвил заключение по авто-техническата експертиза, той
твърди, че около 11.30ч. е паркирал пред блока си – пред вх. Б (което е
безспорно на настоящия етап), като за целта първо завил на паркинга с колата
си „Мазда 6“ (комби, автоматик) надясно, после наляво, видял, че второто
място е свободно, включил на задна скорост и бавно се огледал многократно,
както твърди - във всички огледала (видимостта на пострадалата при
описания от водача механизъм се обсъжда в заключението на АТЕ), - за да се
увери, че няма никой зад колата, отпуснал леко спирачката, свободното място
било тясно и първо вкарал задната част на колата, за да може да излезе от
нея, отпуснал леко спирачката и после спрял така, че да може огледалата му
да застанат пред страничните огледала на другите коли, така че да може да
излезе на „зиг – заг“ покрай тях. След като паркирал, излязъл от колата и
отишъл към багажника, тогава видял съседката си Наталия да лежи на тревата
в градинката зад паркомястото, като според него тя е била на около 2 м от
колата с опъната каишка на кучето (разстоянието от автомобила е
невъзможно според експерта, изготвил АТЕ, поради нанасяне на удара с
ниска скорост от не повече от 5 км/ч), намирала се „някъде по средата към
дясната част на автомобила“, като краката й сочели към автомобила
диагонално и към ул. „Люлякова градина“; тя му казала, че иска да си отиде
вкъщи, свидетелят й помогнал да се изправи и да се качи в дома си.
Свидетелят твърди, че не е усетил удар, а като завил към блока откъм ул.
„Люлякова градина“ видял жената в далечината да разхожда кучето си, „след
това изчезнала“ преди да предприеме маневрата назад, той имал видимост
назад, но нея я нямало в огледалата. Уточнил е, че всички автомобили били
5
паркирани перпендикулярно на улицата.
От заключението по изслушаната по делото АТЕ, изготвено въз
основа на съставените протоколи по повод на ПТП (констативен протокол за
ПТП и протоколи за оглед на местопроизшествието, удостоверяващи пътната
обстановка към момента съставянето им, - чл. 179, ал. 1 ГПК) и въз основа на
показанията на делинквента, възприето от първоинстанционния съд,
неоспорено откъм фактическите констатации в него, което и въззивният съд
възприема за решаващата си дейност, - е установено, че на 22.02.2019г., около
11.45 часа, в гр. София, по ул. „Люлякова градина”, в посока от бул.
„Цариградско шосе“ към бул. „Драган Цанков“ или към „Интерпред“, се е
движил л.а. „Мазда 6“, с peг. № ********, управляван от свидетеля С.. Когато
той се е приближил към блок № 6, е завил надясно и се е насочил по подходна
уличка към вход Б на същия блок, за да паркира на паркинга пред същия
вход. Когато е навлязъл в подходната уличка пред блок 6 (която е тясна и на
нея също се паркират автомобили.), водачът е видял отдалече пострадалата да
разхожда кучето си, вероятно пред зоната с паркирани автомобили, като
впоследствие пешеходката и кучето са навлезли в свободното, второ поред
паркомясто. Възможно е, според експерта, пешеходката, теглена от повода на
кучето, да е преминала между два съседни автомобила и заедно с кучето да са
отишли на затревената площ зад паркоместата. Независимо как пешеходката
е излязла от полезрението на водача, тя не е била негов приоритет, тъй като
той се е съсредоточил къде и как ще паркира. Доближавайки зоната за
паркиране, водачът е видял, че второто място е свободно, затова е избрал
подходящо място, където да спре, за да може удобно и точно да паркира на
заден ход. Потегляйки назад от спряно положение, с „десен волан“, водачът е
насочил задната част на автомобила към свободното паркомясто. В процеса
на завиване, когото задната му част е навлязла в зоната на паркомястото,
водачът на автомобила е имал първа възможност да види чрез дясното
външно огледало пешеходката, намираща се в задната част на свободното
място. След този момент, до удара, водачът е имал видимост спрямо
пешеходката, като към момента, в който автомобилът е застанал успоредно на
другите напречно паркирани автомобили, пешеходката е била видима чрез
вътрешното огледало. Тъй като ПТП е настъпило при дневна светлина,
видимостта е била добра. Понеже, според заключението, водачът не е очаквал
човек в края на паркомястото, а е паркирал в тясно място, вниманието му е
6
било съсредоточено върху правилното разположение на автомобила, като
според показанията му той се е стремил да разположи автомобила си така, че
външните огледала да не са срещу огледалата на съседните автомобили.
Поради това не е прехвърлял по-често погледа си към различните огледала и е
пропуснал момента, в който е имал видимост към пешеходката и затова л.а.
Мазда е ударил пешеходката, след което водачът е спрял автомобила в края
на паркомястото. Излизайки от автомобила, водачът е видял падналата върху
затревената площ пешеходка. От страна на водача на л.а. „Мазда 6“,
причината за настъпване на произшествието, според заключението, е, че при
извършване на маневрата напречно паркиране на заден ход между два
автомобила, той не е наблюдавал постоянно пространството зад автомобила
си чрез външните и вътрешното огледала. От страна на пешеходката,
поведението й в причинна връзка с произшествието е, че тя най-вероятно се е
застояла в края на свободното паркомясто, пренебрегвайки, че се намира на
място, където може да се появи паркиращ автомобил, докато е чакала кучето
си, без да е известно в каква позиция е стояла, вероятно с гръб към
автомобила, иначе би го видяла, неизяснено остава и защо не е чула шума от
приближаващия я автомобил. В тази връзка вещото лице пояснява, че ако е
стояла с лице към автомобила, пешеходката е имала видимост към него малко
след като автомобилът е потеглил на заден ход и до момента на удара.
Относно разположението на пешеходката, в заключението е прието, че най-
вероятно пострадалата е стояла в задната крайна част на свободното
паркомясто и ако е била върху тревната площ не би настъпил удар. Опасната
зона за спиране на лекия автомобил „Мазда 6“, при движение със скорост 5
км/ч, е била около 3 метра. Пътят, изминат от л.а. „Мазда 6“, от момента, в
който водачът му е имал възможност да види пешеходката за първи път до
удара е бил 3,60 м, който е по-голям от опасната му зона от 2,92 м, от което
следва, че водачът на л.а. „Мазда“ е имал възможност да спре преди да удари
пешеходката, при своевременна реакция за спиране.
При така приетото по-горе и с оглед спорния предмет на делото,
въззивният съд изхожда от положението, че с поведението си водачът на
лекия автомобил, застрахован при ответника, противоправно и виновно е
причинил на ищцата вреди (чл. 45 ЗЗД), като е нарушил нормите на чл. 40,
ал. 1 и 2 ЗДвП при движение си назад, а именно: чл. 40, ал. 1 ЗДвП: “Преди
да започне движение назад, водачът е длъжен да се убеди, че пътят зад
7
превозното средство е свободен и че няма да създаде опасност или
затруднения за останалите участници в движението“ и чл. 40, ал. 2 ЗДвП: „По
време на движението си назад водачът е длъжен непрекъснато да наблюдава
пътя зад превозното средство, а когато това е невъзможно, той е длъжен да
осигури лице, което да му сигнализира за опасности ”.
С причиняването на непозволеното увреждане е реализиран и
застрахователният риск, срещу който ответникът обезпечава застрахователна
закрила. С оглед приетото за установено в производството от обсъденото по-
горе заключение на СМЕ относно вредоносния резултат от непозволеното
увреждане, въззивният съд намира, че дължимото на ищцата обезщетение за
неимуществени вреди, срещу чийто присъден от първата инстанция размер са
направени оплаквания от жалбоподателя относно преценката на тежестта на
увреждането и на другите релевантни за определяне на дължимото
обезщетение за неимуществени вреди обстоятелства, съотв. за нарушение на
чл. 52 ЗЗД, възлиза на 22 000 лв., при съобразяване и на диспозитивното
начало, тъй като тази сума е в рамките на общо претендираната с иска. В
приложение на чл. 52 ЗЗД, при приетото за установено относно характера и
тежестта на увреждането на здравето на пострадалата, която на 76 години е
получила травматично увреждане – фрактура в горната част на лявата
раменна кост, както и при съобразяване на претърпените от нея болки,
присъщи на уврежданията, вкл. проява на интензивни болки; на характера и
продължителността на лечението (в т. ч. оперативно с поставяне на метален
имплант, при недоказана необходимост от втора операция за изваждане на
плаката), с общ възстановителен принципен период от около 4 месеца за
възстановяване и на функциите на раменната кост, без доказани трайни
последици за функциите на раменната става в увредения крайник; при
съобразяване и на обстоятелствата, при които е причинено телесното
увреждане с дефинитивно отражение и върху психоемоционалното състояние
на пострадалата; ограниченията в битов и социален план, които тя е търпяла
поради увреждането в рамките на възстановителния период и при
съобразяване на икономическите условия в страната към момента на
настъпване на вредите, а като ориентир съответните нива на застрахователно
покритие към релевантния за определяне на обезщетението момент, индиция
за икономическите условия, въззивният съд счете, че обезщетение в размер от
22 000 лв. в разглеждания случай отговаря на принципа на справедливостта,
8
прогласен в чл. 52 ЗЗД, и не води до обогатяване на увреденото лице.
Неимуществените вреди не подлежат на оценка в пари, но подлежат на
компенсиране с обезщетение, което съдът определя по справедливост при
съобразяване на изброените конкретни обстоятелства. Така в разглеждания
случай въззивният съд счете, че доводите на жалбоподателя, разгледани като
оплаквания за необоснованост на констатациите на СГС относно тежестта на
полученото увреждане и отражението му върху телесното здраве на ищцата,
на основание извършената от него самостойна оценка на доказателствата и
приетото за установено от тях, са частично основателни, поради което и като
резултат е налице нарушение на чл. 52 ЗЗД. При влошаване на
здравословното състояние на пострадалата или проява на нови вреди, в това
число нови болки и страдания по повод втора операция за изваждане на
поставения имплант, това би било основание за нова претенция срещу
причинителя на вреди, съответно срещу застраховалия гражданската му
отговорност.
По възражението за съпричиняване:
Спорен по делото, както се посочи, е и въпросът налице ли е принос
на пострадалата към вредоносния резултат, надхвърлящ 20 %, на колкото е
оценен от първоинстанционния съд.
Съпричиняване на вредоносния резултат има, когато поведението на
пострадалия е било в причинна връзка с вредоносния резултат. Релевантен за
допринасяне за настъпването на вредите е фактическият конкретен принос на
пострадалия към вредоносния резултат, а не допуснато от негова страна
формално нарушение, необуславящо вредоносния резултат. Изводът за
наличие на съпричиняване по смисъла на чл. 51, ал. 2 ЗЗД не може да почива
на предположения и намаляването на дължимото обезщетение за вреди от
деликт на основание на чл. 51, ал. 2 ЗЗД е обусловено от доказване по
безспорен начин на конкретни действия или бездействия на пострадалия, с
които той обективно е способствал за вредоносния резултат, като е създал
условия или е улеснил неговото настъпване. Релевантен, както се подчерта, е
доказаният фактически принос, а не предполагаем такъв, поради което съдът
следва да формира единствен и категоричен извод в конкретната хипотеза за
поведението на пешеходката, което да е във връзка с настъпването на
вредите. Именно такъв категоричен извод е направен в обжалваното решение
9
и приетото от съда по повод на съпричиняването на вредоносния резултат не
е оспорено от ищцата. Спорен обаче, с оглед оплакванията във въззивната
жалба, е въпросът по оценката на приноса, изразяващ се, според установеното
по делото и приетото от първоинстанционния съд, - в престояване на място,
предназначено за паркиране на автомобили при ограничена видимост от вече
паркираните такива, както и несъобразяване с приближаващото се МПС (чл.
113, ал. 1, т. 1 и 2 ЗДвП), с което пострадалата се е поставила в завишен риск.
От установеното по делото се налага извод, че пострадалата е стояла на
мястото, където паркира автомобилът, без да се отдалечи в тревната площ зад
паркомястото или в друга посока преди приближаването му. По този начин тя
е допринесла не в малка степен за вредоносния резултат. При принципно
завишените изисквания на закона към водачите на МПС спрямо тези към
пешеходците, и въпреки че несъмнено пострадалата е създала предпоставки
за настъпването на ПТП, съотв. за вредите от него, приносът й в случая, с
оглед установения механизъм на ПТП и приетото за осъществено
противоправно поведение на делинквента при движение назад, не е
преобладаващ или тъждествен с този на водача на автомобила, както
поддържа жалбоподателят, а се равнява според въззивния съд на ¼ (25 %).
Поради поведението си като пешеходец, пострадалата, с риск за собствено си
здраве и телесна цялост, е допринесла за вредоносния резултат при
предприетата от водача необезопасена маневра при движение назад (чл. 40
ЗДвП). Решаващо при оценката на приносите на водача и на пострадалата е,
че водачът на автомобила е бил адресат на задължение да се убеди, че пътят
зад превозното средство е свободен и да наблюдава непрекъснато пътя зад
автомобила. От друга страна поведението на пострадалата, несъобразено с
приближаващия се автомобил, обективно е способствало за настъпване на
вредоносния резултат, и приносът й за настъпването му не е минимален, като
въззивният съд го оцени на 25 %. Гореизложеното налага извода, че доводите
за нарушение на чл. 51, ал. 2 ЗЗД, релевирани от жалбоподателя, също са
частично основателни, поради което и в приложение на чл. 51, ал. 2 ЗЗД
определеното от въззивния съд обезщетение следва да се намали до размера
от 16 500 лв.
По всички развити по-горе съображения предявеният иск за
заплащане на обезщетение за доказаните в производството неимуществени
вреди, резултат от процесното ПТП, за последиците от реализирането на
10
което отговаря делинквентът, съотв. ответният застраховател е основателен
до размера от 16 500 лв. ведно със законната лихва от момента на забавата,
посочен в първоинстанцинното решение, по който не е повдигнат спор във
въззивното производство. При това положение решението в обжалваната му
част подлежи на частична отмяна – в частта, в която съдът е присъдил
обезщетение над размера от 16 500 лв. до размера от 24 000 лв. и вместо това
искът за тази разлика следва да се отхвърли. В останалата обжалвана част
решението е правилно като резултат и подлежи на потвърждаване. При този
изход на спора на съответна отмяна подлежи и решението в частта, в която
съдът е присъдил разноски в тежест на ответника, на база изчисленията,
направени в обжалваното решение, - за адвокатско възнаграждение за
безплатна правна помощ, оказана на ищцата, над размера от 992, 92 лв. и за
държавна такса и разноски по делото, присъдени по сметка на СГС, – над
размера от 1 116, 60 лв. На основание чл. 78, ал. 3 ГПК на ответника по иска
следва да се присъдят още разноски, на база изчисленията на
първоинстанционния съд, в размер на 639 лв. С оглед изхода на спора пред
въззивната инстанция в полза на ответника - жалбоподател, на основание чл.
78, ал. 3 ГПК, се присъжда и държавна такса за въззивно обжалване в размер
на 150 лв. и адвокатско възнаграждение в размер на 535, 71 лв. с ДДС (при
изходна база платено адвокатско възнаграждение от 1 000 лв. с ДДС, което
под минималния размер на възнаграждението с оглед материалния интерес).
На основание чл. 38, ал. 2 ЗА вр. чл. 78, ал. 1 ГПК, в полза на представителя
по пълномощие на ответницата по жалбата, съразмерно на материалния
интерес по отхвърлената част от жалбата, се присъжда адвокатско
възнаграждение в размер на 635, 15 лв. с ДДС.
Така мотивиран, Софийски апелативен
съд
РЕШИ:
ОТМЕНЯ решение № 264646 от 12 юли 2021г. по гр. д. № 12741/2019г. на
Софийски градски съд, ГО, 20 състав, в частта, в която съдът е присъдил
обезщетение над размера от 16 500 лв. до размера от 24 000 лв., както и
адвокатско възнаграждение за безплатна правна помощ над размера от 992,
92 лв. и е осъдил ответника да заплати по сметка на СГС държавна такса и
11
разноски по делото над размера от 1 116, 60 лв. и вместо това:
ОТХВЪРЛЯ иска, предявен от Н. Я. М., срещу “Застрахователна
компания Бул инс“ АД с правно основание чл. 432, ал. 1 КЗ за заплащане на
обезщетение за претърпени неимуществени вреди от ПТП, станало на
22.02.2019г., за разликата над размера от 16 500 лв. до размера от 24 000 лв.
ПОТВЪРЖДАВА решение № 264646 от 12 юли 2021г. по гр. д. №
12741/2019г. на Софийски градски съд, ГО, 20 състав в останалата обжалвана
част.
ОСЪЖДА Н. Я. М., ЕГН **********, да заплати на ЗД „Бул инс“ АД,
ЕИК *********, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, сумата 639 лв. – разноски за
първоинстанционното производство и сумата 685, 71 лв. – разноски за
въззивното производство.
ОСЪЖДА ЗД „Бул инс“ АД, ЕИК *********, да заплати на адв. В.О.,
на основание чл. 38, ал. 2 ЗА вр. чл. 78, ал. 1 ГПК, сумата 635, 15 лв. –
възнаграждение за безплатна правна помощ във въззивното производство.
Решението може да се обжалва, при условията на чл. 280 ГПК, в
едномесечен срок от връчването му пред ВКС на РБ.

Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
12