№ 303
гр. Велико Търново, 06.11.2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Административен съд Велико Търново, VII-ми адм. състав, в публично съдебно заседание на осми
октомври две хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДИАНКА ДАБКОВА
при участието на секретаря В.Г.
разгледа докладваното от съдията адм.
дело № 470/2020г. по описа на съда.
При това, за да се произнесе взе предвид следното:
Производство по
реда на чл.
268, ал. 1 от Данъчно-осигурителен процесуален кодекс/ДОПК/, във вр. с чл.
144, ал. 2 от с. к.
Образувано по жалба вх. № 2864/10.08.2020г.,
подадена от П.С.С. ***.
Оспорва се Решение № 109/09.07.2020 г.
на директора на ТД на НАП гр. Велико Търново и потвърденото с него Разпореждане
с изх. № С 200004-137-0005624/23.06.2020г. на публичен изпълнител/ПИ/ при
същата дирекция, с което е отказано да се приложи погасителната давност за
конкретно посочените във Възражението на същото лице публични задължения за
ДОО, здравно осигуряване и УПФ по Декларация обр.6, произтичащи от 18 броя
изпълнителни титули.
Жалбоподателят иска от съда да отменени
като неправилно и незаконосъобразно Решението на ТД на НАП, както и
потвърденото с него Разпореждане на ПИ, в частта в която задълженията не са
отписани поради изтекла давност. Настоява, че покана за доброволно изпълнение
не и е връчвана, както и съобщение за ДИ, което опорочавало всички последващи
действия по принудителното изпълнение. Освен това, счита че присъединяването на
публични задължения към изпълнителното дело
не е действие по принудително
изпълнение, поради което давността не е прекъсната. А други действия по
налагане на запори и възбрани не са предприемани.
По тези съображения жалбоподателката иска от съда
да отмени Решението и да бъдат отписани всички задължения с изтекла давност. В о. с. з. се явява лично и поддържа
депозираната жалба. Представя писмени бележки. Претендира разноски.
Ответникът по жалбата – директорът на ТД на НАП –
В. Търново, чрез пълномощника си по делото оспорва подадената жалба и моли съда
да я остави без уважение. Посочва, че присъединяването на изпълнително
основание към вече образувано ИД е действие по принудително изпълнение, което
прекъсва давността, уредено в чл.217 от ДОПК. Обръща вниманието на съда върху
обстоятелството, че всички актове на ПИ са връчвани на жалбоподателката на
единствения известен на администрацията адрес, който видно от справката от
ЕСГРАОН съвпада с нейния постоянен и настоящ адрес. Повечето от документите са
с гриф „непотърсено”, поради което жалбоподателката не следва да черпи права от
своето бездействие. ПП претендира присъждане на разноски, представляващи
юрисконсултско възнаграждение в размер на 500 лв.
Съдът като прецени оспорвания административен акт,
взе предвид становищата на страните и представените по делото доказателства,
приема за установено следното:
Съдът намира
жалбата за допустима. Депозирана е в рамките на преклузивния 7-дневен срок по чл.
268, ал. 1 от ДОПК, т. к. Решение № 109/09.07.2020 г. на ТД на НАП В.
Търново е съобщено на оспорващия на 30.07.2020г., а жалбата е депозирана пред
ТД на НАП на 03.08.2020 г. Изчерпана е задължителната фаза на административния
контрол, съгласно предвиденото в разпоредбата на чл.
268, ал. 1 от ДОПК.
Делото е подсъдно на ВТАС по правилата на
родовата и местна подсъдност като съд по постоянния адрес на длъжника. Не са
налице пречки за постановяване на акт по същество.
Разгледана по същество жалбата е НЕОСНОВАТЕЛНА
по изложените по-долу фактически и правни съображения.
В настоящето производство, съгласно чл.
160, ал. 2 от ДОПК, във вр. с чл.
144, ал. 2 от ДОПК, съдът преценява законосъобразността и обосноваността на
всеки от оспорените актове, проверява дали е издаден от компетентен орган и в
съответната форма, спазени ли са процесуалните и материалноправните разпоредби
по издаването му.
Делото е основано изключително на писмени
доказателства. Представените с административната преписка не са оспорени от
страните по реда на чл. 193
от ГПК. Не са обявени безспорни или служебно известнина съда факти. В хода
на производството пред съда от ответника по оспорването са представени с АП,
писмени доказателства, съдържащи се в изпълнително дело № **********/2013 г. и допълнителни
такива относно ПА на жалбоподателката.
Доказателствата разкриват следните факти:
Разпореждане с изх. № С 200004-137-0005624/23.06.2020г.
е издадено от публичен изпълнител при ТД на НАП – В. Търново по ИД № **********/2013
г. с длъжник П.С.. С това разпореждане публичен изпълнител при ТД на НАП – В. Търново
се е произнесъл по подадено възражение с вх. № С200004-000-0248753/08.06.2020г.
за изтекла погасителна давност на задълженията, за събиране на които е
образувано изпълнителното производство. В една част възражението е уважено и е
постановено отписване на публични задължения по чл.173 от ДОПК в общ размер на
1 190,00лв., а в друга е отказано прекратяване на ИД поради изтекла
погасителна давност – задължения в общ размер на 8 987,27лв. – посочени
конкретно в 18 пункта.
Това Разпореждане на ПИ е било обжалвано, в
неблагоприятната му част, по реда на чл.
266 от ДОПК пред директора на ТД на НАП – В. Търново. С обжалваното пред АСВТ Решение
на директора на ТД, жалбата на П. Симеоново е оставена без уважение на
основание чл. 267, ал. 2, т. 5 от ДОПК.
Съгласно чл.
266, ал.1 от ДОПК, действията на публичния изпълнител могат да се обжалват
от длъжника или от третото задължено лице пред директора на компетентната
териториална дирекция чрез публичния изпълнител, който ги е извършил, в
7-дневен срок от деня на съобщението, като жалбата се разглежда въз основа на
данните по преписката и представените от страните доказателства. Съгласно чл.
268, ал.1 от ДОПК, в случаите, когато жалбата е оставена без уважение,
какъвто е разглежданият, актът на решаващия орган може да се обжалва пред
административния съд по местонахождението на компетентната териториална
дирекция.
Обжалваното Решение на ТД на НАП е издадено
от компетентен орган съгласно чл. 266, ал. 1, изр. първо от ДОПК. Обжалваното
пред административния орган Разпореждане на ПИ при същата дирекция на НАП по ИД
№678/2013г. по описа на ТД на НАП – В. Търново е издадено от компетентен орган
– публичен изпълнител, в компетентната ТД на НАП – В. Търново, определена
съгласно чл. 8, ал. 1, т. 1 от ДОПК, в
рамките на правомощията му по чл. 225, ал. 1 от ДОПК. Поради това както
разпореждането на публичния изпълнител, така и потвърждаващото го решение на
директора на ТД на НАП – В. Търново представляват валидни административни
актове.
Същите са издадени в писмена форма и съдържат
посочване на фактическите и правни основания за постановяването им.
Извършената от съда проверка установи, че при
постановяването на актовете не са допуснати съществени процесуални нарушения,
засягащи тяхната законосъобразност, процедурата е съобразена с приложимите за
случая норми на ДОПК, а именно:
Межда страните по делото не е спорно и от
представените с административната преписка писмени доказателства се установява,
че жалбоподателката е депозирал пред ТД на НАП – В. Търново възражение за
изтекла погасителна давност по отношение на публични задължения за заплащане на
осигурителни вноски към фондовете на ДОО, вноски за здравно осигуряване и УПФ
по декларации обр.6, подадени от нея за периодите 2009г. до 2014г., вклч.
Няма данни по делото на жалбоподателката да е връчена
покана за доброволно изпълнение през 2013г., когато нормата на чл.182, ал.1 от ДОПК е все още действащо право. Същата понастоящем е отменена. А при действието
й съдебната практика бе константна, че ПДИ не представлява действие по
принудително изпълнение. Това е един предварителен етап на изпълнителното
производство, който не влияе върху изискуемостта на публичните задължения, нито
върху давността. Поради това оплакването в тази връзка макар и фактологически
точно е правно несъстоятелно.
От фактическа страна се установява, че до
жалбоподателката е било изпратено съобщение за доброволно изпълнение с изх. №
0678-000001/15.05.2013г./стр. 29 от
делото/, с което е образувано производството по ИД №678/2013г. Същото е върнато
от пощите с отметка „непотърсен”. В тази връзка се потвърждава твърдението на
жалбоподателката, че СДИ не и е връчено редовно, но това не обуславя
приложението на ТР № 2/26.06.2015г. на ВКС по т.д. № 2/2013г. на ОСГТК, поради
следните съображения:
Съгласно чл.
172, ал. 2 от ДОПК, давността се прекъсва с издаване на акта за
установяване на публично вземане или с предприемане на действия по принудително
изпълнение. Действията по принудителното изпълнение са уредени в раздел ІV
на ДОПК, чл.
220 и следващите и включват: образуване на изпълнително дело/съответно
присъединяване на вземане за събиране по вече образувано такова, извършено и
обективирано в нарочен акт на публичния изпълнител – разпореждане/, изпращане
на съобщение за доброволно изпълнение, налагането на запор и вписването на
възбрана и др.
СДИ представлява действие на публичния
изпълнител насочено към събиране на вземането и като такова представлява
действие, прекъсващо погасителната давност. В подкрепа на този извод на съда е
и обстоятелството, че действията по образуване на изпълнително производство и
действията по започване на производството са регламентирани съответно в чл. 220
и чл.
221 от ДОПК в раздел изпълнителни действия. Законът не предвижда за
образуването на изпълнителното производство издаването на нарочен акт от вида
на предвидените в чл.
226 от ДОПК, но задължава публичния изпълнител при започване на
производството да изпрати на длъжника съобщение за доброволно изпълнение и то
преди да пристъпи към изпълнение. Изводът който се налага от това е, че
действията по принудително изпълнение започват със съобщение за доброволно
изпълнение. Безспорно в случая са налице действия на публичния изпълнител,
които представляват действия по самото изпълнение, като изпращането на
съобщение за доброволно изпълнение е отделно самостоятелно изпълнително
действие по чл.
221 от ДОПК. Изпращане на СДИ представлява действие по принудително
изпълнение, с извършването на което се прекъсва давността на основание чл.
172, ал. 2 от ДОПК.
За настъпване на ефекта на прекъсване на
погасителната давност в изпълнително производство по ДОПК не е необходимо да
има редовно уведомяване на длъжника за началото на принудителното изпълнение. В
тази връзка следва да се посочи, че мотивите по т. 14 от Тълкувателно решение №
2 от 26.06.2015 г. на ВКС по т. д. № 2/2013 г., ОСГТК, не са приложими, т. к.
касаят изпълнително производство по реда на ГПК, а не по ДОПК. Поради това,
независимо, че ПИ не е връчил на длъжника
съобщение за доброволно изпълнение, настоящият състав на съда прие, че на
основание чл.
172, ал. 2 от ДОПК давността е прекъсната. Този извод следва от
обстоятелството, че действията, с което законът свързва прекъсването на
дейността съгласно чл.
172, ал. 2 от ДОПК, са именно действията по изпълнението, а не се свързва с
редовното връчване на съобщения или актове на
публичния изпълнител. Връчването им касае
уведомяване на длъжника за извършени действия по вече образувано изпълнително
производство, предоставянето на възможност същия да защити правата си в това
производство, вкл. и по реда на чл. 266
и сл. от ДОПК, но няма нормативно предвидено изискване връчването на същите да прекъсва
давността. В тази връзка приложение намира специалният закон за принудително
изпълнение на публични задължения - ДОПК, който не предвижда такова условие за
настъпване на ефекта на прекъсване на давността. Поади това, Тълкувателно
решение № 2 от 26.06.2015 г. на ВКС не е приложимо за принудителното изпълнение
за публични задължения по реда на ДОПК.
По отношение на материалнта законосъобразност на оспорените актове съдът взе
предвид следното:
Погасителната давност по ДОПК/по вид обща и
абсолютна, като срок, съответно 5 и 10 годишна и последици – погасяване на
правото на принудително изпълнение/ е материалноправен институт. Поради това,
следва да се приложи тази материалноправна разпоредба, която е в сила към
момента на възникване на спорното правоотношение, т. к. липсва изрична правна
норма в противна насока. Според приложимия по време закон - ДОПК, материално
правната норма, която определя срока на погасителната давност е тази на чл. 171
от ДОПК. Същата има следното съдържание: " ал. 1 Публичните вземания
се погасяват с изтичането на 5-годишен давностен срок, считано от 1 януари на
годината, следваща годината, през която е следвало да се плати публичното
задължение, освен ако в закон е предвиден по-кратък срок.
Според ал.
2 на чл. 171 от ДОПК, с изтичането на 10-годишен давностен срок, считано от
1 януари на годината, следваща годината, през която е следвало да се плати
публичното задължение, се погасяват всички публични вземания независимо от спирането
или прекъсването на давността освен в случаите, когато задължението е отсрочено
или разсрочено, или изпълнението е спряно по искане на длъжника. " По
отношение на този срок КСО не предвижда отклонение.
Нормите, предвиждащи спирането и прекъсване
на давността са процесуалноправни и също се намират в ДОПК.
Във връзка с горното следва да отбележим, че
Разпореждането с изх. № С160004-105-0203767/28.11.2016г. за присъединяване на публични задължения към ИД е
действие по принудително изпълнение, уредено изрично в чл.217 от ДОПК. Същото
прекъсва давността, съгласно чл.172, ал.2 от ДОПК. Макар и тук да се
установява, че съобщението за постановеното разпореждане да не е потърсено от
адресата/изпратено безспорно на ПА на лицето/ то това не е условие за настъпване
на правните последици по чл.172, ал.2 от ДОПК. Предвид това възражението на
жалбоподателката и в този пункт е неоснователно.
Поради тези съображения, които потвърждават
наличието на факти, които безспорно са довели до прекъсване на давността за задълженията съдът сподели правните
изводи на решаващия орган като правилни. Всъщност странит не спорят по въпроса
от кой момент е започнал да тече давностния срок за всяко от вземанията. Така
за правна яснота следва да се илюстрира, че най-старото вземане, произтича от
задължения за ДОО, ЗО и УПФ по декларация обр.6 № 040020916174987/30.04.2010г.
за периода от 01.01.2009г.-31.12.2009г. Срокът за доброволното им плащане е
30.04.2010г. Следователно 5-годишният давностен срок по чл.171, ал.1 от ДОПК е
започнал да тече 01.01.2011г. Този срок
е прекъснат първо на 15.05.2013г., а впоследствие на 28.11.2016г. От тази
последно посочена дата е започнал да тече нов 5-годишен давностен спрок, който
понастоящем не е изтекъл. Дори за това най-старо задължение понастоящем не изтекла
и абсолютната давност по чл.172, ал.2 от ДОПК. Аналогични са съображенията и за
останалите 17 изпълнителни основания, възникнали след посоченото по време.
Изложените мотиви определят извод за
законосъобразност на оспореното Решение на ТД на НАП и Разпореждането на ПИ, съответно за
неоснователност на жалбата.
При този изход на делото, с оглед направеното искане
от страна на процесуалния представител на ответника за присъждане на разноски
за юрисконсултско възнаграждение, съдът присъжда такива на основание чл. 161,
ал. 1 от ДОПК в размер от 500 лв., колкото е претендирано и от процесуалния представител
на жалбоподателката, при липса на възражение за прекомерност.
Воден от горното, на основание чл.
268, ал. 2 от ДОПК, VII-ми
административен състав на ВТАС
РЕШИ:
ОТХВЪРЛЯ жалбата на П.С.С. от гр. В. Търново
срещу Решение №109/09.07.2020г. на директора на ТД на НАП – В. Търново, с което
е оставена без уважение жалбата на същото лице срещу Разпореждане с изх.
№С200004-137-0005624/23.06.2020г. на публичен изпълнител при ТД на НАП – В.
Търново, в оспорената част, в която е отказано отписване на задължения поради
изтекла погасителна давност.
ОСЪЖДА П.С.С. от гр. В. Търново, с ЕГН ********** да
заплати на ТД на НАП – В. Търново разноски по делото в размер на 500лв./петстотин
лева/.
Решението е окончателно и не подлежи на
обжалване, на основание чл.
268, ал. 2 от ДОПК.
Решението да се съобщи на страните чрез
изпращане на преписи от него по реда на чл. 137
от АПК.
АДМИНИСТРАТИВЕН СЪДИЯ: