Р Е Ш Е Н И Е
№ 1690
гр. Пловдив, 11 октомври 2022 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АДМИНИСТРАТИВЕН СЪД, І отделение, ІX състав, в публично съдебно заседание на двадесет и първи септември
две хиляди двадесет и втора година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛАЙ СТОЯНОВ
при секретаря Таня
Костадинова, като разгледа
докладваното от съдия Стоянов адм. дело
№ 1597 по описа на съда за 2022 год.,
за да се произнесе взе предвид следното:
Производство
е по реда на Глава Десета от АПК, във връзка с чл. 172, ал.
5 от Закона за движение по пътищата (ЗДвП).
Образувано
е по жалба на К.М.М., ЕГН ********** *** против
Заповед за прилагане на принудителна административна мярка/ЗПАМ/№4422-1030-000716 от 25.05.2022 г., издадена от младши
автоконтрольор в Сектор
Пътна полиция Пловдив при ОД
на МВР – Пловдив, с
която на основание чл.171 т.2а,б.
А от ЗДвП на жалбоподателя е наложена принудителна административна мярка–
“Прекратяване на регистрацията на ППС за срок от 6 месеца до една година.”
В
жалбата са изложени съображения за неправилност и незаконосъобразност на
оспорения акт и се иска отмяната му от съда. Претендира разноски.
Ответният
административен орган –
Младши автоконтрольор в сектор "Пътна полиция" при ОД на МВР -
Пловдив И.
С. К., в писмено становище поддържа,че жалбата е неоснователна,като оспорената
ЗПАМ е правилна и законосъобразна.
Окръжна прокуратура- Пловдив, редовно
уведомена за възможността да встъпи в производството, не се представлява и не
изразява становище по жалбата.
Жалбата, като подадена срещу подлежащ на съдебно
обжалване акт – ЗППАМ № 4422-1030-000716
от 25.05.2022 г., от лице с правен интерес от обжалването, в
качеството му на адресат на акта, в законоустановения 14-дневен срок за
обжалване, регламентиран в чл.149 ал.1 от АПК, приложим съгласно чл.172 ал.5 от ЗДвП, е ДОПУСТИМА.
От фактическа страна съдът намира за установено
следното:
Административното
производство по издаване на обжалвания акт е започнало със съставянето на АУАН
№ 667054/25.05.2022 г.,като при проверка в гр. Пловдив, ул.“ Асеновградско шосе
срещу № 1, около 14,45 часа на 25,05,20202 г. е установено, че К.М.М. управлява личното си МПС – мотоциклет Хонда ЦБР 1000, с рег. № ***, без да
притежава необходимата категория „А“ за управляваното МПС. Отнети са СРМПС.
Въз основа на така
съставения АУАН, е издаден обжалвания административен акт, с който на
основание чл. 171 т.2а ,б.а от ЗДвП на жалбоподателя К.М.М., който е управлявал моторно превозно средство без да притежава
свидетелство за управление, валидно за категорията, към която спада
управляваното от него моторно превозно средство, е наложена
процесната ПАМ.
Видно от справка за
нарушител/водач лицето К.М.М. е изкарал курс за кат. „А“, но не
си е изкарал СУМПС за тази категория.
При така установеното от фактическа страна съдът
формира следните правни изводи:
Съгласно
разпоредбата на чл.172 ал.1 от ЗДвП,
принудителните административни мерки по чл. 171, т. 1, 2, 2а, 4, т.5, б."а", т.6 и 7 от ЗДвП се прилагат с мотивирана заповед от ръководителите на
службите за контрол по този закон съобразно тяхната
компетентност или от оправомощени от тях длъжностни лица.
Към датата на
издаване на административният акт със Заповед № 81213-1524 от
09.12.2016г. на Министъра на вътрешните работи са определени на основание
чл.165 от ЗДвП и чл.33 т.9 от Закона за Министерството на вътрешните работи
структурите на МВР, които следва да осъщестяват контрола по ЗДвП, една от които
е съответната Областна дирекция на МВР.
Отделно със Заповед №
317з-3162 от 15.04.2022 г. на Директора на ОД на МВР – Пловдив е делегирана
компетентност на органа, издал оспорената заповед, поради което и същата се приема за
издадена от компетентен орган.
Заповедта е издадена
в писмена форма и съдържа всички законово изискуеми реквизити. Посочени са
релевантните факти и обстоятелства за обосноваване на възприетото от
административния орган наличие на материалноправната предпоставка за прилагане
на принудителна административна мярка по чл. 171, т.2а б. а от ЗДвП в хипотезата на
налагане на ПАМ на собственик на МПС, който го управлява без да притежава
свидетелство за управление, валидно за категорията, към която спада
управляваното от него моторно превозно средство.
Заповедта
за налагане на принудителна административна мярка е индивидуален
административен акт по смисъла на чл. 21, ал. 1 от АПК и като такъв следва да
отговаря на изискванията, визирани в чл. 146 АПК. В частност, за да бъде
една принудително-административна мярка законна, тя трябва да отговаря на
следните изисквания: да бъде прилагана само в изрично и точно изброени в закон
или указ случаи; да бъдат налагана само от посочените в правната норма
административни органи или приравнени на тях други органи; да бъде прилагана
във вида, определена в правната норма и да бъде налагана по начин и ред,
предвидени в правната норма. Принудителната административна мярка за всеки
конкретен случай трябва да е определена в такъв вид и обем, че да не ограничава
правата на субектите в степен, надхвърляща преследваната от закона цел. По
смисъла на чл. 22 от Закона за административните
нарушения и наказания /ЗАНН/ целта на принудителните административни
мерки е да се постигне превантивен, преустановяващ и възстановяващ ефект спрямо
административните нарушения.
Проверката
за законосъобразност на акта обхваща правни и фактически основания с приоритет
на второпосочените. Според теорията, съществено е нарушението,
което създава вероятност за неистинност на фактите, които органът е счел за установени и които са от
значение за издаване на разпореждането. Данните по делото отричат извод в тази
насока, тъй като фактическите основания за издаването на акта не са опровергани, нито данните от
преписката поставят под съмнение истинността на приетите за установени от
органа факти. От посочените в оспорената заповед факти
произтича правото на органа да постанови административния акт. Правното
основание съответства със съдържанието на обжалваната заповед.
Адресатът
на заповедта правилно е определен - с
фактическото прилагане на мярката собственикът на мотоциклета се лишава от възможността
да ползва превозното средство съобразно неговото предназначение и правните й последици
пораждат действие пряко и непосредствено в неговата правната сфера, поради
което именно собственикът е по силата на закона
адресат на акта, с който е наложена оспорената
ПАМ по чл. 171, т. 2А б. "б" ЗДв. П.
По
същество се поддържа незаконосъобразност на заповедта поради липса на определен
срок на действие на ПАМ, доколкото срокът е посочен от 6 месеца до 1 година без друга конкретизация.
Видно от приложената по делото ЗПАМ, като правното основание, посочено в административния акт е чл. 171, т. 2А б. "б" ЗДвП, но прекратяване на
регистрацията на ППС
не е
обвързано с ясно посочен срок в разпоредителната
част на заповедта/“за срок от 6 месеца до една година“/, а в обстоятелствената й
част липсва срок на действие на ПАМ.
Срокът
на действие на оспорената ПАМ е
дефиниран в закона: "от 6 месеца до една година". Задължението за
обосноваване на административния акт от фактическа страна е за органа – издател, който в случая ясно
е изразил волята си по отношение наличие
на предпоставки за налагане на ПАМ, но срокът
на действие на заповедта не е посочен
по предвидения в закона начин. Дължими са както съображения за продължителност
на действие на ПАМ в съответствие с фактическата установеност, така и
отразяване на конкретен срок на действие на
ПАМ - цифром или словом с пълнота на израза. Обстоятелствената част на
административния акт не съдържа конкретни
аргументи, които ясно да разкриват продължителност на ограничителната мярка.
Определянето
на срока е от
компетентността на административния орган. Съдът проверява законосъобразно ли е определен срока
за прилагане на принудителната административна мярка, с оглед изложените мотиви
в акта, които може да се съдържат в документация от преписката. В оспорената
заповед липсват изрични съображения, обосноваващи продължителност на срока на ПАМ, макар че в обстоятелствената
част на акта са описани данни, разкриващи тежестта на нарушението. Липсата на
точно определен срок на действие на ПАМ в
обстоятелствената и в разпоредителната част, като в случая липсва посочен срок в
съответствие с употребения в закона израз - е
пропуск, който не може да бъде преодолян посредством
тълкуване волята на административния орган. Както бе посочено,
в обстоятелствената част на заповедта липсва вписан срок на
действие на принудителната мярка, като при отразен срок в
тази част от административния акт би била налице хипотеза на чл. 62, ал. 2 АПК. Срокът
на действие на ПАМ може да бъде допълнен при условията на чл. 62, ал. 1 АПК – "Преди изтичане на срока за обжалване административният орган
може да отстрани допуснати непълноти в акта. ", което не е
направено, предвид липса на акт за допълване.
Освен
това е въведена предварителна изпълняемост на
административния акт, считано от момента на изземване на СРМПС и регистрационните табели
на мотоциклета – преди издаване на
заповедта. Разпореждането за предварително изпълнение не е оспорено, поради което към дата на
постановяване на съдебния акт са изтекли около 4 месеца от срок, неясно посочен
в заповедта. Тоест, не би била приложима и
разпоредбата на чл. 62, ал. 3 АПК за тълкуване на
действителното съдържание на административния акт от органа -издател. Макар и
при неоспорено допуснато предварително изпълнение, последицата е изтекъл времеви порядък на действие на
принудителна мярка, в заповедта за налагане на която не е определен ясно срок на
действие, което обстоятелство индикира нарушение на принципа за
пропорционалност по см. на чл. 6 АПК.
Разпореждането
със силен интензитет на въздействие дължи точност по отношение срокът на действие на принудителното
ограничение. Фактът, че разпоредителната част на административния акт внася
неяснота относно срок на действие на ПАМ, създава
затруднения при изпълнението на административния акт. Срокът
на ограничително административно разпореждане следва да е индивидуализиран еднозначно – по начина и с изразите
от приложимия закон, за да породи целените правни последици. Дори да няма друг срок, освен посочения
в закона минимален от 6 месеца, задължение на административния орган е да го отрази в цялост в заповедта.
Пропускът не е
допълнен по предвидения в АПК ред и следва да се приеме, че жалбата е основателна – определянето на срок на действие на ПАМ не е в
правомощията на съда /арг. от чл. 173, ал. 1 АПК/.
Установеното нарушение на материалния закон
обуславя незаконосъобразността на заповедта и представлява достатъчно и
самостоятелно основание за нейната отмяна.
С оглед очерталия се изход на делото,
искането за присъждане на разноски в полза на жалбоподателя е основателно, а
предвид изрично заявеното възражение за прекомерност на заплатеното адвокатско
възнаграждение, настоящият състав на съда съобрази следното:
Според чл.78, ал.5 от Гражданския процесуален
кодекс (ГПК), във връзка с чл.144 от АПК, ако заплатеното от страната
възнаграждение за адвокат е прекомерно съобразно действителната правна и
фактическа сложност на делото, съдът може по искане на насрещната страна да
присъди по-нисък размер на разноските в тази им част, но не по-малко от
минимално определения размер съобразно чл.36 от Закона за адвокатурата (ЗАдв).
Според чл.36, ал.2 от ЗАдв, размерът на възнаграждението се определя в договор
между адвоката и клиента; размерът на възнаграждението трябва да бъде
справедлив и обоснован и не може да бъде по-нисък от предвидения в наредба на
Висшия адвокатски съвет размер за съответния вид работа, каквато се явява
Наредба №1/09.07.2004г. Съгласно установеното от нормата на чл.8, ал.3 от
Наредба №1/09.07.2004г., за процесуално представителство, защита и съдействие
по административни дела без определен материален интерес за една инстанция
минималното адвокатско възнаграждение е 500,00 лева. Според точка 3. от
Тълкувателно решение №6 от 6.11.2013г. на ВКС по тълк. д. №6/2012г., ОСГТК,
докладчик съдиите Е. Ч. и А. Б., при намаляване на подлежащо на присъждане
адвокатско възнаграждение, поради прекомерност по реда на чл.78, ал.5 ГПК,
съдът не е обвързан от предвиденото в §2 от Наредба №1/09.07.2004г. (отменена
разпоредба) ограничение и е свободен да намали възнаграждението до предвидения
в същата наредба минимален размер.
По Договор за правна защита и съдействие от
20.09.2022г. (лист 28) с адвокат Я. е заплатено в брой адвокатско
възнаграждение в размер на 300,00 лева, а за образуваното съдебно производство
е заплатена държавна такса в размер от 10,00 лева (лист 20). При това положение
и с оглед на действителната правна и фактическа сложност на делото и
извършените процесуални действия, настоящият състав на съда намира, че
заплатеното адвокатско възнаграждение очевидно не е прекомерно и не следва да
бъде намалявано.
За разноските следва да се осъди юридическото
лице, в чиято структура е органът, издал оспорената заповед, каквато в случая
се явява ОД на МВР- Пловдив.
Мотивиран от гореизложеното и на основание чл. 172, ал. 2 от АПК настоящия
съдебен състав на Административен съд – Пловдив, Първо отделение, ІX състав
Р Е Ш
И :
ОТМЕНЯ Заповед за прилагане на принудителна
административна мярка №4422-1030-000716 от 25.05.2022 г., издадена от младши
автоконтрольор в Сектор
Пътна полиция Пловдив при ОД
на МВР – Пловдив, с
която на К.М.М., ЕГН ********** ***, е наложена принудителна административна мярка по чл.171 т.2а, б. А от ЗДвП – “прекратяване на
регистрацията на ППС за срок от 6 месеца до една година.”
ОСЪЖДА
Областна дирекция на МВР- Пловдив, ЕИК ***
да заплати на К.М.М., ЕГН ********** ***, сумата от общо 310,00 (триста
и десет) лева, представляваща направените по делото разноски.
Решението
не подлежи на обжалване.
Административен съдия: