№ 405
гр. Бургас, 28.04.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – БУРГАС, I ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ,
в публично заседание на двадесети април през две хиляди двадесет и втора
година в следния състав:
Председател:Мариана Г. Карастанчева
Членове:Таня Т. Русева Маркова
Кристиян Ант. Попов
при участието на секретаря Ани Р. Цветанова
като разгледа докладваното от Мариана Г. Карастанчева Въззивно
гражданско дело № 20222100500407 по описа за 2022 година
Производството е по чл. 258 и сл. ГПК и е образувано по повод въззивната
жалба на ДГ"Моряче"-гр.Несебър,представлявана от директора Маргарита
Иванова -ответник по гр.д. № 1268/2021 г. по описа на Несебърския районен
съд ,против решение № 17/26.01.2022 г. постановено по същото дело,с което
въззивникът е осъден да заплати на ищцата М. К. К. от с.***, общ.*** ,сумата
2000 лв.- представляваща обезщетение за прекратяване на трудовото
правоотношение с ищцата преди изтичане срока на предизвестието ,неспазен
от страна на работодателя ,който е предизвестен за претратяване на трудовия
договор ,срок на предизвестието за периода от 02.03.2020 г. до 28.04.2020 г.
,ведно със законната лихва върху сумата ,считано от 29.09.2021 г. до
окончателното изплащане .
Твърди се във въззивната жалба ,че решението е неправилно поради
допуснати съществени процесуални нарушения на съдопроизводствените
правила и на материалния закон,както и че е необосновано.
Счита се ,че съдът е нарушил основни принципи на ГПК-принципа на
равенство на страните ,на диспозитивното начало и на състезателното
начало,като е постановил решението си въз основа на служебно събрани
1
писмени доказателства -в исковата молба има единствено искане за
представяне на справка за последното трудово възнаграждение на ищцата , а с
доклада по делото съдът е задължил ответника да представи личното трудово
досие на ищцата и именно от съдържащите се там доказателства е направил
изводи за неспазен срок на предизвестието .Тези действия според въззивната
страна противоречат на установените принципи в ГПК.Подробно се мотивира
тезата ,че като се е позовал на служебно събрани доказателства съдът е
допуснал процесуално нарушение.
Счита се ,че са допуснати нарушения и на материалния закон ,като съдът
неправилно и приел ,че срокът за предизвестието за прекратяване на трудовия
договор е продължил да бъде три месеца и след сключване на
допълнителното споразумение ,а според въззивника след промяната на
трудовия договор в такъв за неопределено време автоматично ,по силата на
закона ,срокът на предизвестието е трансформиран от три месеца на 30 дне
,доколкото страните не са уговорили по-дълъг срок.
Моли се за отмяна на решението и постановяване на ново ,с което
претенцията за бъде изцяло отхвърлена..Не се сочат нови доказателства и
нови обстоятелства по делото.
Въззивната жалба е подадена в срок , от процесуално легитимирано лице
,срещу подлежащ на обжалване акт ,поради което е процесуално допустима..
Писмен отговор по реда на чл. 263 от ГПК не е постъпил от въззиваемата
страна ,която не е взела становище по въззивната жалба.
След преценка на събраните по делото доказателства и като обсъди
съображенията на страните ,Бургаският окръжен съд прие за установено
следното :
Предявен е иск с правно основание чл. 220 ал. 2 КТ .
Няма спор по делото ,че ищцата е била в трудово правоотношение с
ответника ЦДГ“Моряче“-гр.Несебър,като първоначално между страните е
бил сключен срочен трудов договор - от 30.05.2014 г. ,със срок до
31.05.2015 г. ,по силата на който ищцата е заемала длъжност ЗАС,с непълно
работно време- 4 часа ,с 5-дневна работна седмица ,срещу уговорено
възнаграждение в размер на 275 лв. месечно и допълнително възнаграждение
за продължителна работа от 25%-68,75 лв.,а за основанието за неговото
2
прекратяване договорът препраща към условията за това ,предвидени в КТ
,включително и с връчване на писмено предизвестие,отправено до
насрещната страна ,със срок ,определен в КТ.
На 04.06.2015 г- е било подписано допълнително споразумение между
страните към трудовия договор от 30.05.2014 г.,с което са променени част от
клаузите по основния договор –посочено е ,че длъжността ,заемана от
работника е „ЗАС и домакин“,променен е размерът на месечното трудово
възнаграждение – 550 лв и 143 лв. – за продължителна работа ,като е
посочено ,че трудовият договор е за пълно работно време – осем часа дневно
и е за неопределено време.
След това са подписани още пет допълнителни споразумения към трудовия
договор с ищцата ,с които са променяни само размерите на основното
месечно трудово възнаграждение и допълнителното възнаграждение за
прослужено време .
На 28.01.2020 г. ищцата е връчила на работодателя си предизвестия за
напускане ,а работодателят е поставил резолюция на молбата й –да бъде
освободена ,считано от 28.02.2020 г.Междувременно –на 26.02.2020 г.
страните са подписали допълнително споразумения към трудовия договор от
30.05.2014 г. ,с което са договорили основно месечно трудово
възнаграждение в размер на 855 лв. и допълнително възнаграждение за
прослужено време и стаж – 265,05 лв. ,при което уговореното брутно трудово
възнаграждение на ищцата е възлизало на 1120,05 лв.
На 28.02.2020 г. директорът на ответната ЦДГ е издал заповед № 199 за
прекратяване на трудовия договор с ищцата ,считано от 02.03.2020г.,като за
причина и основание за прекратяването е посочена разпоредбата на чл. 326
ал. 1 и ал. 2 КТ – с изтичане на срока на отправено писмено предизвестие до
работодателя от служителя .Заповедта е връчена на 28.02.2020 г.
При тази фактическа обстановка основният спор между страните е дали
след като срочният трудов договор е бил изменен в такъв за неопроделено
време /по аргумент от чл. 67 ал. 3 и при условията на чл. 69 ал. 1 КТ/ с
допълнителното споразумение от 04.06.2015 г. ,срокът за предизвестие за
прекратяването му следва да се счита 30-дневен /на осн.чл. 326 ал. 2 изр.1 от
КТ и доколкото страните не са уговорили подълъг срок/,или е продължил да
бъде 3-месечен ,колкото е бил първоначално уговореният срок ,респ.посочен
3
в закона ,към който договорът препраща при сключването на договора .
Настоящият съдебен състав споделя изцяло изводите на първостепенния съд
в тази насока ,поради което препраща към тях на осн.чл. 272 от ГПК .
Този състав на въззивния съд счита, че законът изрично регламентира
начина за изменение на трудовото правоотношение, като въвежда
задължителна писмена форма за изразяване на съгласието на двете страни по
трудовия договор - чл. 119 КТ. Последователната и задължителна практика на
ВКС също постановява, че изменението на трудовото правоотношение може
да се извърши само при взаимно съгласие на страните, изразено писмено -
решение № 765/11.01.2011 г. по гр. д. № 228/2010 г., III г. о.; решение №
376/26.10.2011 г. по гр. д. № 1405/2010 г. на IV г. о..; решение №
344/29.11.2011 г. по гр. д. № 1407/2010 г. III г. о.; решение № 95/18.04.2012 г.
по гр. д. № 1604/2010 г., IV г. о., всички тези решения, постановени по реда на
чл. 290 ГПК. Съставите на касационния съд приемат, че изискването за
писмена форма касае изменението на всяка една от клаузите на трудовия
договор, включително наименованието на длъжността и характера на
работата по чл. 66, ал. 1, т. 2 КТ,както и еднакъв срок на предизвестието за
прекратяване на трудовия договор –чл.66 ал. 1 т. 6 КТ /което също е елемент
от задължителното съдържание на тредовия договор /. Недопустимо е да се
счита, че изменение на трудовото правоотношение може да се осъществи чрез
конклудентни действия на работника или служителя, примерно под формата
на подписване на други документи.
Трудовият договор по правната си същност е диспозитивен документ.
Съгласно чл. 62, ал. 1 от КТ той се сключва в писмена форма. Изискването за
писмена форма е въведено като условие за валидност на трудовия договор,
като в практиката се приема, че съществуването на трудовото
правоотношение не може да бъде установявано със свидетелски показания,
както и с други доказателства, установяващи по косвен начин възникването и
съществуването му /решение № 943 от 22.02.10 г. по гр. д. № 4902/08 г. на IV
г. на ВКС, постановено по реда на чл. 290 от ГПК/. След като това е така,
идентично следва да е разрешението и за задължителните елементи на
съдържанието на трудовото правоотношение, изброени в чл. 66, ал. 1 от КТ.
Доколкото срокът на предизвестието за прекратяването на трудовия договор
е съществен елемент от задължителното съдържание на трудовия договор
4
/съгласно чл. 66, ал. 1, т. 6 от КТ,като то трябва да е еднакво и за двете страни
/, то следва извод, че при наличие на валидно сключен трудов договор между
страните, е недопустимо оборването на така постигнатата договорка със
свидетелски показания, както и с други доказателства, установяващи по
косвен начин различна от договорената между страните продължителност на
предизвестието .
Такова е разрешението и при изменение на трудовия договор с
допълнително споразумение към него:Разпоредбата на чл. 119 КТ урежда
общата хипотеза на изменение на трудов договор - допустимо е както относно
задължителните, така и на факултативните елементи от съдържанието на
трудовото правоотношение, като съответното изменение в първоначалните
клаузи може да е както за определено, така и за неопределено време.
Допустимо и възможно е обаче само при постигнато съгласие на насрещните
страни по правоотношението и то трябва да е дадено писмено -
материализирано в един и същи документ или в отделни документи с
насрещни покриващи се волеизявления, като не е необходимо и писмените
волеизявления да са направени в един и същи ден, нито това на работника
трябва да предхожда волеизявлението на работодателя. С други думи -по
взаимно съгласие на страните може да се изменя съдържанието на трудовия
договор. Предмет на изменение може да бъде всяка договорна клауза/
включително и тази за изпитване напр. ,или за срока на договора /.
Изменението може да се изрази в отмяна на договорна клауза, в допълване с
нова клауза или в промяна на съществуваща клауза. Изменението обаче може
да бъде само изрично чрез съвпадащи волеизявления на страните за
конкретната клауза. Съобразно разпоредбата на чл. 119 КТ изменението на
трудовия договор по взаимно съгласие може да бъде извършено само в
писмена форма. Това отговаря и на общото изискване за писмена форма на
трудовия договор. Няма пречки страните да постигнат взаимно съгласие за
изменение едновременно на повече от една клауза, но промяната на една
клауза като тази за увеличаване на трудовото възнаграждение, не може да
обоснове извод за мълчалива отмяна и на клаузата за срока на предизвестието
. Такова тълкуване не отговаря на действителната обща воля на страните да
променят точно определена клауза. След като в допълнителните
споразумения към трудовия договор е постигнато изрично съгласие само за
увеличаване на трудовото възнаграждение , то това означава, че няма валидно
5
съгласие за отпадане на клаузата за продължителността на срока за
предизвестието . Това е така, защото страните по трудовото правоотношение
в рамките на свободата на договаряне могат да уговорят или не нов срок за
предизвестието за прекратяване ,различен от този по основния договор . Този
спор обаче не е променян ,както с допълнителното споразумение ,с което е
провенен срока на договора-той е станал безсрочен ,така и с последващите
допълнителни споразумения.Затова правилен е изводът на районния съд ,че
няма основание да се счита ,че този срок е намален на 30 дне само поради
изменение на срочния договор в безсрочен/такъв за неопределено време /,без
да има изрична уговорка за изменение на клаузата в тази част .Само ако
срочният договор би бил прекратен ,а страните са сключили нов трудов
договор за неопределоно време ,би могло да се счита /при липса на изрична
договорка за по-дълъг срок /,че спорът за предизвестие е в рамките на
сочения в закона.Когато обаче става дума само за промяна на някои клаузи на
трудовия договор ,включително и тези за времетраенето на договора
,непроменените клаузи обвързват страните ,както са били уговорени
първоначално .
Затова и правилно е отхвърлена тезата на ответната страна ,че след
промяната на срока на договора е бил променен автоматично и срокът на
предизвестието за прекратяването му –от 3 месеца на 30 дни.
Затова ,като е приел предявения иск за доказан по основание и размер
съдът е постановил едно правилно и обосновно решение ,което следва да бъде
потвърдено.
Следва да се посочи ,че отправените във въззивната жалба обвинения за
допускане на процесуални нарушения във връзка със служебното събиране
на доказателства по делото ,са несъстоятелни и не водят от очертаните
пороци на съдебния акт .Първоинстанционното решение не противоречи на
практиката на ВКС, която настоящият състав споделя – решение № 341 от
02.07.2010 г. по гр. д. № 177/2010 г., ІІ г. о., решение № 16 от 07. 2014 г. по т.
д. № 1187/2013 г., ІІ т. о. и др., според която с принципите в гражданския
процес за служебното начало /чл. 7 ГПК/ и за установяване на истината /чл.
10 ГПК/ законодателят е вменил задължение на съда да следи за
допустимостта и надлежното извършване на процесуалните действия от
страните, да им съдейства за изясняване на делото от фактическа страна и за
6
установяване на фактите, които са от значение за решаване на делото. Това
негово задължение е конкретизирано и доразвито с разпоредбите на чл. 145,
ал. 1 и ал. 2 ГПК, съгласно които съдът може да поставя въпроси на страните,
като указва значението им по делото, а също така да указва на страните да
конкретизират твърденията си и да отстранят противоречията в тях. С оглед
характера на производството изискването на личното трудово досие на
работника /ищец по делото /е задължително за изясняване на действителното
трудово правоотношение между страните и проследяване на промяната на
трудовия договор .Затова и прилогането на личното трудово досие е било
необходимо за установяване на фактическата обстановка в съответствие с
принцина на чл. 10 от ГПК за установяване на истината от съда.
По тези съображения Бургаският окръжен съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 17/26.01.2022 г. постановено по гр.д. №
20212150101268 по описа на Несебърския районен съд за 2021 г.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
7