Р Е Ш
Е Н И Е
№ ........
гр. Пазарджик, 27.08.2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД ПАЗАРДЖИК, гражданско отделение, в публично съдебно заседание, проведено на тридесет и първи юли през две хиляди и двадесета година, в състав:
РАЙОНЕН СЪДИЯ: АНГЕЛ ТАШЕВ
при участието на секретаря Стоянка Миладинова, като разгледа докладваното от съдията гр. дело № 5105 по описа за 2019 г., за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е образувано по постъпила искова молба вх. № 30112/30.12.2019 г. по описа на РС Пазарджик, депозирана от „ЕОС МАТРИКС” ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, район Витоша, ж.к.. „Малинова долина”, ул. „Рачо Петков-Казанджията” № 4-6, представлявано от Р. И. М.-Т. – управител, действаща чрез пълномощник адв. П.В.Д.,***, съдебен адрес:***, срещу В.П.Т., ЕГН **********, с адрес: ***, с искане съдът да постанови решение, с което да приеме за установено по отношение на ответника, че дължи на ищеца сумата от 6000 лева, от които: главница в размер на 2877,19 лева част от общо дължимата главница в размер на 8900,23 лева, договорна лихва в размер на 413,20 лева за периода от 02.09.2016 г. до 02.07.2018 г. и мораторна лихва в размер на 2709,61 лева върху цялата дължима главница в размер на 8900,23 лева за периода от 21.08.2016 г. до 21.08.2019 г., представляващи част от неизпълнено задължение по Договор за потребителски кредит, обезпечен с поръчителство от 01.07.2008 г., ведно със законната лихва за забава върху главницата, считано от датата на подаване на заявлението по чл.410 ГПК в съда, до окончателното изплащане на сумата.
В исковата молба се твърди, че на 01.07.2008 г. е сключен договор за потребителски кредит, обезпечен с поръчителство между „Стопанска и инвестиционна банка“ АД /Сибанк/, в качеството на кредитор, ответникът В.Т., в качеството на кредитополучател и Г. М. , в качеството си на поръчител. Сочи се, че кредиторът по силата на цитирания договор е отпуснал в полза на ответника сумата в размер на 9300 лева, която се усвоявала еднократно, чрез заверяване на банкова разплащателна/картова сметка с титуляр В.Т.. Твърди се, че ГПР по кредита към датата на подписване на договора е 14,01 %, както и че погасителните вноски, включително дължимите възнаградителни лихви, следвало да се заплащат ежемесечно на 02-ро число на месеца, като крайният срок на погасяване на кредита бил до 02.07.2018 г.. Сочи се, че ответникът се задължил да погаси задължението си общо на 120 аниютетни вноски, всяко от които описана по падежи в погасителния план, както и начина на формиране на годишната лихва, която според чл.4, ал.1 от договора е уговорено, че за усвоения кредит кредитополучателqт дължи на банката през срока за издължаване на кредита, годишна лихва, равна на сбора на банковия лихвен процент за кредита 4,9 % в национална валута на банката, плюс надбавка в размер на 7,35 %.
Твърди се, че след усвояване на кредита, длъжникът е погасил част от месечните си вноски, след което преустановил плащанията си, като останало общо задължение в размер на 14984,17 лева, от които главница 8900,23 лева, договорна лихва 6083,94 лева.
На следващо място в исковата молба е посочено, че ищцовото дружество е цесионер по Договор за продажба и прехвърляне на вземания /цесия/ от 28.09.2012 г. с прехвърлител на вземанията „Сибанк“ АД, ЕИК *********, с който договор е прехвърлено и непогасеното задължение на ответника В.П.Т., произтичащо от сключения Договoр за потребителски кредит, обезпечен с поръчителство от 01.07.2008 г.. Съобразно разпоредбата на чл.99 от ЗЗД ответникът бил уведомен за извършената цесия с връчване на съобщение, полученo на 30.05.2019 г. на адреса на ответника посочен в договора от П. И. Т. /баща/.
Ищецът твърди, че придобивайки правата върху цедираното вземания и като кредитор на същото, ведно с всички произтичащи от това права и задължения, предприел постъпки и по реда на чл.410 ГПК се снабдил със Заповед за изпълнение на парично задължение за същото вземане по ч.гр.д. № 3370/2019 г. по описа на РС Пазарджик. Поради депозирано възражение на длъжника срещу заповедта за изпълнение и по указание на съда депозирал в срок настоящия иск за установяване на вземането си. Ищецът твърди, че погасяването на задължението не е осъществено, като не са му известни основания, поради които да е отпаднало.
Претендират се разноски.
В проведеното съдебно
заседание, при редовност на призоваването представителят на ищцовото дружество
моли съда да постанови решение, с което да уважи предявената искова претенция.
В подкрепа на заявеното депозира и писмена защита, в която излага подробни
съображения.
В срока по чл.131 ГПК, ответникът В.П.Т. депозира отговор, в които изразява становище, че ищецът няма активна процесуална легитимация за предявяване на исковата претенция, тъй като процесният договор за потребителски кредит, обезпечен с поръчителство не е предмет на договор за продажба и прехвърляне на вземания /цесия/ от 28.09.2012 г.. Оспорва да е получила процесната сума. Излагат се твърдения, че процесният договор е недействителен на основание чл.14, ал.1, във вр. с чл.6, ал.1 и ал.2 ЗПК /отменен/. В подкрепа на горното сочи, че ответникът не е получил копие на процесния договор, не бил уведомен от кредитора за всички условия на потребителския кредит, както и че информацията за всички такси и комисионни по кредита била получена след подписването му. На следващо място сочи, че чл.4, ал.1 от договора е нищожен, тъй като методът на изчисляване на съответния лихвен процент не съдържал ясна и конкретна разписана изчислителна процедура посочваща вида, количествените изражения и относителната тежест на всеки от отделните компоненти – пазарни индекси и/или индикатори. Също твърди, че й чл.4, ал.3 от договора е нищожен, тъй като предвиждал възможност за банката едностранно да променя договорения лихвен процент въз основа на непредвидено в самия договор основание. Претендират се разноски.
В проведеното съдебно заседания, при редовност на призоваването, ответникът се представлява от адвокат Я.Д., който моли съда да отхвърли исковата претенция. В подкрепа на изложеното депозира писмена защита с подробни съображения в тази насока.
Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните писмени доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, намира за установено следното от фактическа страна:
От приложения по делото договор за потребителски кредит, обезпечен с поръчителство от 01.07.2008 г., се установява, че между страните е възникнало облигационно правоотношение, по силата на което „Сибанк“ АД в качеството си на кредитор е предоставило на ответника В.Т. в качеството и на кредитополучател сумата в размер на 9300 лева, със срок на издължаване 120 месеца при ГПР в размер на 14.01 %. Кредитът е обезпечен с поръчителството на Г. П. М. . В чл.4, ал.1 от Договора е посочено, че главницата се олихвява с годишна лихва, равна на сбора на Банковия лихвен процент за кредити в национална валута на Банката /БЛП/, плюс надбавка в размер на 7,35 %. Посочено е, че към момента на сключване на договора Управителния съвет на банката е определил БЛП за кредити в национална валута в размер на 4,9 % годишно. В чл.4, ал.3 е отразено, че длъжникът, в случая ответникът е дал съгласие Банката да променя едностранно БЛП за кредити в национална валута, съгласно утвърдена методика, в зависимост от промените на следните индекси и параметри – ОЛП на БНБ, тримесечния индекс СОФИБОР, цената на ресурса на СИБАНК, пазарната конюнктура, свързана с прилагане на лихвени нива по кредита в лева на физически лица и/или корпоративни клиенти от други търговски банки. Също така е посочено, че банката информира кредитополучателя за промяната на БЛП. Видно от погасителния план процесния договор е отбелязан с № 878-Р08030012, като заемната сума е отпусната на 02.07.2008 г., крайният срок за погасяването й е 02.07.2018 г. и общият размер на дължимата сума е 17418,96 лева. Изрично в процесния договор е посочено, че същият е съставен в три екземпляра – по един за всяка договаряща страна – включително за ответника и поръчителя по кредита.
По делото е приложено като доказателство Искане за отпускане на потребителски кредит от 27.06.2008 г., депозирано от ответника, в което е отразено, че сумата, която иска да бъде отпусната е в размер на 9300 лева.
Безспорно се доказа, че с договора за възлагане на вземания между „СИБАНК“ ЕАД /правоприемник на „СИБАНК“ АД/ и „ЕОС Матрикс“ ЕООД от 28.09.2012 г., са прехвърлени вземания от първоначалния кредитор в ползва на ищеца, като процесното вземане е част от тях, като в приложението № 1 е посочено имената на ответника, ЕГН, начална и крайна дата на погасяване на кредита, номера на кредита, който съответства на този в посочен в погасителния план - № 878-Р08030012. Извършеното прехвърляне е потвърдено от кредитора по смисъла на чл.99, ал.3 ЗЗД, с нарочен документ. С писмо изх. № 3000/14.05.2019 г., адвокат Ж. Д. , в качеството му на управител на „И. и Д. – Адвокатско дружество“, пълномощник на „СИБАНК“ ЕАД, е уведомил ответника, че задължението му е прехвърлено на „ЕОС Матрикс“ ЕООД, както и че считано от датата на получаване на уведомлението кредитор е последното дружество. С писмо от същата дата с изх. № 3001, адвокат Денев, вече като пълномощник на „ЕОС Матрикс“ЕООД е поканил ответника в 7-дневен срок доброволно да заплати дължимите суми, като го е предупредил, че при неплащане на същите, те ще бъдат търсени по съдебен ред, като за извършване на тези действия „И. и Д. – адвокатско дружество“ е било изрично упълномощено. Видно от приложените по делото пощенско известие, горепосочените писма са получени от П. Т. на 30.05.2019 г., като е посочено, че е баща на ответничката. Предвид горното ответницата се счита за надлежно уведомена за извършената цесия, а последната е породила своето правно действие.
Безспорно по делото е установено, че въз основа на заявление по чл.410 от ГПК, е издадена заповед за изпълнение № 1906 по ч.гр.д. № 3370/2019 по описа на РС Пазарджик, срещу В.П.Т., да заплати на кредитора „ЕОС Матрикс“ ООД сумата в размер на 2877,19 лева – главница, представляваща част от общо дължима главница в размер на 8900,23 лева по Договор за потребителски кредит обезпечен с поръчителство от 01.07.2008 г., сумата в размер на 413,20 лева – договорна лихва, представляваща част от общо дължима договорна лихва в размер на 6083,94 лева, за периода от 02.09.2016 г. до 02.07.2018 г. – дата на падежиране на договора, сумата в размер на 2709,61 лева – мораторна лихва по чл.86 от ЗЗД за цялата дължима главница в размер на 8900,23 лева, за периода от 21.08.2016 г. до датата на подаване на заявлението – 21.08.2019 г., ведно със законната лихва за забава върху главницата от 2877,19 лв. от датата на подаване на заявлението – 21.08.2019 г. до изплащане на задължението, както и направените по делото разноски в размер на 120,00 лева – държавна такса. Заповедта за изпълнение е връчена на длъжника, който е депозирал възражение в законоустановения срок. В указания от съда едномесечен срок, е предявената настоящата искова претенция.
От изготвеното по делото заключение по назначената и приета от съда съдебно-икономическа експертиза, която настоящия съдебен състав кредитира като компетентно изготвена и даваща отговор на поставените задачи се установява, че на ответника е предоставен банков кредит в размер на 9300 лева, като сумата е усвоена от В.Т. на 02.07.2008 г.. Последното извършено плащане било на 21.08.2009 г., като оставащите дължими суми за целия период на кредита са – 8900,23 лева главница; 6599,28 лева договорна лихва и такси в размер на 240 лева. Вещото лице е посочило, че има извършени плащания по кредита, като към датата на падежиране на договора по погасителен план – 02.07.2018 г. размерът на непогасената главница е 8900,23 лева, като същият размер е й към момента на депозиране на заявлението по чл.410 ГПК. По отношение на размера на договорната лихва за периода 02.09.2016 г. до 02.07.2018 г. е посочено, че същият е 413,20 лева, като размерът на мораторната лихва върху дължимата главница за периода от 21.08.2016 г. до 21.08.2019 г. е 2709,61 лева. При изслушването на вещото лице в проведеното съдебно заседание уточнява, че процесният договор е с № 878-Р08030012 и към него са отнесени дължимите главници по кредита на В. Танчева.
Предвид така установеното от
фактическа страна се налагат следните
правни изводи:
Настоящият съдебен състав е сезиран с обективно кумулативно съединени установителни искове предявени по реда на чл.422 от ГПК, с правно основание чл.430, ал.1 и ал.2 ТЗ и чл. 86 от ЗЗД и чл.99 ЗЗД – предявени искове за установяване на парично вземане, произтичащото от договорно правоотношение с ответника и цедирано в полза на ищеца.
По отношение допустимостта на предявеният иск: Предявеният иск е допустим, тъй като е налице правен интерес от воденето на настоящото производство, като интересът от предявяването му произтича от наличие на издадена заповед за изпълнение; подадено възражение срещу издадената заповед и спазване на срока по чл.415, ал.1 ГПК за предявяване на установителен иск за съществуване на вземането. Успешното провеждане на този иск има за последица влизане в сила на заповедта за изпълнение и осигуряване на възможност за принудително удовлетворяване на отразеното в нея вземане /чл. 416 ГПК/. Предвид изложеното, е налице съществуването на правен интерес за заявителя от предявения иск.
По възражението на ответната страна, че ищецът няма активна процесуална легитимация за предявяване на исковата претенция, тъй като процесният договор за потребителски кредит, обезпечен с поръчителство не е предмет на договор за продажба и прехвърляне на вземания /цесия/ от 28.09.2012 г., съдът намира следното:
Безспорно от приложените по делото писмени доказателства – Приложение № 1 /л.43/, действително е посочено, че датата на договора е 02.07.2008 г., а от процесния договор се установява, че е сключен на 01.07.2008 г., но същевременно е посочен номер на процесния договор - 878-Р08030012, който съвпада с номера отразен в погасителния план, а и последното беше потвърдено и от вещото лице, че се касае именно за процесния договор. В този смисъл съдът споделя изложеното от процесуалния представител на ищцовото дружество, че в цитираното приложение, в датата на кредита е отразена датата на неговото допускане, която е 02.07.2008 г..
От горното следва, че ищецът е носител на вземане спрямо ответника, произтичащо от придобиване от ищеца на вземане на друг кредитор на ответника в посочените в исковата молба размери за главница и лихви по договор за кредит. В този смисъл е неоснователно възражението на въззивника, че исковата молба е недопустима, тъй като ищецът е трето лице и не е легитимиран да предяви иск.
Предмет на исковете предявени по реда на чл.422, ал.1 ГПК - установяване на съществуване на вземането по издадената заповед и успешното му провеждане предполага установяване от страна на ищеца по пътя на главното и пълно доказване, че между ответника и „Стопанска и инвестиционна банка“ АД /Сибанк/ е сключен договор за потребителски кредит, обезпечен с поръчителство на 01.07.2008 г., по който ответникът е останал задължен за процесните суми, че кредитодателят е предоставил на ответника необходимата преддоговорна информация, да установи валидността на договора за потребителски кредит, в частност клаузите от същия договор, за които ответникът е въвел възражение с отговора на исковата молба за нищожност, изпълнение на поетите от кредитодателят задължения по договора, размера на вземането по пера и изискуемостта на задълженията по договора, че между кредитора и ищцовото дружество е сключен договор за цесия, по силата на който на последното дружество е прехвърлено вземането по договора за кредит.
От събраните по делото доказателства, безспорно се установи, че е възникнало облигационно правоотношение между ответникът В.Т. и "СИБАНК" АД, с правоприемник „СИБАНК“ ЕАД. В тази насока са всички събрани по делото доказателства, вкл. приложените по делото заверени преписи от договор за потребителски кредит, обезпечен с поръчителство от 01.07.2008 г и приложенията към него; както и от приложените по делото материали по частно гражданско дело № 3370/2019г. по описа на Районен съд Пазарджик и не на последно място заключението на вещото лице по назначената и приета от съда СИЕ. От приетите по делото доказателства се установява по несъмнен начин гореописаната фактическа обстановка, от която е видно, че "СИБАНК" АД е отпуснало паричен кредит на ответника в размер на 9300 лева, която сума кредитополучателят е усвоил на 02.07.2008 г., поради което съдът приема, че на ответничката Т. й е била предоставена заемната сума и поради тази причина се явява неоснователно нейното възражение, че не е получила същата. В подкрепа на горното са и извършените от ответника частични плащания по процесния договор.
На следващо място Договорът за потребителски кредит не е недействителен по смисъла на чл. 22 ЗПК (в сила от 01.10.2006), каквито са възраженията на ответника.
На първо място, приложеният договор за потребителски кредит, обезпечен с поръчителство, съдържа ясно и точно разписване на задълженията на длъжника относно съществените условия по договора - усвоената сума, начина на погасяване на задълженията, обезпечението на дълга, начина на формиране на договорната възнаградителна лихва, ГПР. В чл.3 от договора изрично е упоменато, че длъжникът следва да заплаща и такси, които са детайлно посочени в цитираната разпоредба. Таксите са намерили изрично място в погасителния план. Освен това съдът съобрази, че за отпускането на кредита е приложено и писмено искане на самия кредитополучател В.Т., което още веднъж сочи, че същата е била запозната с условията на банката за предоставяне на кредити. Поради това, съдът приема, че не са налице основанията на чл. 14 от ЗПК (отм.) и Договорът за потребителски кредит е действителен, а възражението на ответника – неоснователно.
По отношение на възражението на ответната страна, че същата не е получила копие на процесния договор, съдът намира същото за неоснователно, тъй като видно от приложения по делото заверен препис на договор за потребителски кредит, обезпечен с поръчителство от 01.07.2008 г. и в частност на страница 5, изрично е посочено, че е съставен в три еднообразни екземпляра по един за всяка страна, т.е. при самото му сключване екземпляр е получила и ответницата.
Неоснователно е и възражението против дължимостта на възнаградителна лихва, поради това, че разпоредбата на чл.4, ал.1 от договора е нищожна и неравноправна на основание чл.143 ЗЗП. Съгласно чл.4, ал.1 от договора, главницата се олихвява с годишна лихва, равна на сбора на Банковия лихвен процент за кредити в национална валута на Банката /БЛП/, плюс надбавка в размер на 7,35 %. Към момента на сключване на договора Управителния съвет на банката е определил БЛП за кредити в национална валута в размер на 4,9 % годишно. Тоест ясно и точно е посочен размерът на лихвата за срока на договора и следователно тази клауза не следва да се преценява като неравноправна. /в този смисъл Решение №314/29.07.2019 г. по т. д. № 1766/2016 г. на ВКС, ТК, II т.о./.
По отношение на последното възражение на ответната страна, че чл.4, ал.3 от договора е нищожен, тъй като предвиждал възможност за банката едностранно да променя договорения лихвен процент въз основа на непредвидено в самия договор основание, съдът намира, че същото е основателно по следните съображения:
Освен че при осъществяване на банкова дейност кредитодателят трябва да полага дължимата грижа на добрия търговец, за да гарантира надеждна и сигурна банкова система и защита на интересите на клиентите си, по силата на чл.147, ал.1 ЗЗП клаузите на договорите, предлагани на потребителите, трябва да бъдат съставени по ясен и недвусмислен начин, като при неизпълнение на това задължение, следва да намери приложение императивната норма на чл.147, ал.2 ЗЗП, която предписва, че при съмнение относно смисъла на определено условие то се тълкува по благоприятен за потребителя начин.
В частност, в процесния договор за кредит не се съдържат условията на кредита, регламентиращи методиката, по която банката може едностранно да променя лихвата до пълното погасяване на задължението, т.е. не са инкорпорирани условията - вътрешните правила на банката, изисквани от чл.58, ал.1, т.2 ЗКИ. Следователно клаузите на договора, които въвеждат правото на кредитора едностранно да променя размера на възнаградителната лихва, т.е. цената на кредита, която е съществен елемент от договора, чрез изменение на БЛП, е неравноправна. В договора не е посочен алгоритъм и правила, по които БЛП ще бъде променян, съответно няма и правило за обвързаност на изменението на лихвения процент по кредита с изменението на стойностите на факторите, които принципно биха били основание за промяната /в този смисъл Решение № 205 от 07.11.2016 г. на ВКС по т. д. № 154/2016 г., I т. о., ТК и Решение № 95/13.09.2016 г. по т.д. № 240/2015 г., II т.о./. По делото не се установи самата Методология за определяне на БЛП, както и не са ангажирани доказателства, че към датата на сключване на процесния договор кредитополучателят е бил запознат с методологията, както и че е изразил съгласие условията, предвидени в нея, да станат част от съдържанието на възникналите между страните облигационни отношения. Липсата на уговорка в този смисъл не може да бъде преодоляна в хода на съдебното производство и заявеното от страна на процесуалния представител на ищцовата страна, че „такова изменение/увеличение не е факт, както и че претенцията им е съобразена изцяло с погасителния план“. Заявеното от него противоречи и на отразено в самия погасителен план, от който е видно, че първоначално лихвата е в размер на 12,25 %, т.е. размерът уговорен в чл.4, ал.1 от договора, а от 12.02.2008 г., размерът е 13,75 %, т.е. имаме увеличение от 1,5 % на лихвата по кредита.
Разпоредбата на чл.143 ЗЗП обявява, че неравноправна клауза в договор, сключен с потребител, е всяка уговорка в негова вреда, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя, като законодателят установява различни хипотези, без изброяването да е изчерпателно. Според т.11 от цитираната норма неравноправна е тази клауза в потребителски договор, която позволява на търговеца или доставчика да променя едностранно условията на договора въз основа на непредвидено в него основание. Приложението на тази норма е изключено в случаите, установени в чл.144, ал.2 и ал.3 ЗЗП.
Настоящият състав приема, че в случая не е налице фактическият състав на изключението по чл.144, ал.3, т.1 ЗЗП. Основният критерий за приложението на посоченото изключение е изменението на цената да се дължи на външни причини, които не зависят от търговеца или доставчика на финансови услуги, а са породени от въздействието на свободния пазар и/или от държавен регулатор. Тогава търговецът/доставчикът на финансови услуги не може да се счита за недобросъвестен по смисъла на общата дефиниция за неравноправна клауза, съдържаща се в чл.143 ЗЗП, тъй като увеличението на престацията не зависи от неговата воля. Наличието на добросъвестност е предпоставка за приложното поле на изключващата неравнопоставеността норма на чл.144, ал.3, т.1 ЗЗП. Съгласно разясненията, дадени с решение № 205/07.11.2016 г. по т. д. № 154/2016 г. на ВКС, ТК, I ТО, уговорената неиндивидуално в договора за кредит възможност за едностранно увеличаване от страна на банката на първоначално съгласувания размер на БЛП, при необявени предварително и невключени като част от съдържанието на договора ясни правила за условията и методиката, при които този размер може да се променя до пълното погасяване на кредита, не отговаря на изискването за добросъвестност, поради което по отношение на тази клауза изключението по чл.144, ал.3, т.1 ЗПП е неприложимо. В тази връзка с оглед изложеното за липса на ясно, недвусмислено и подробно описан в договора метод за промяна на лихвата, предпоставката „добросъвестност“ на търговеца не е налице и същият не може да се ползва от коментираното изключение. В разглеждания случай не е налице и фактическият състав на изключението по чл.144, ал.2, т.1 ЗЗП. По делото не бяха ангажирани никакви доказателства от ищеца, че ответникът е уведомен за едностранната промяна в БЛП за процесния кредит, така какво е уговорено в чл.4, ал.4 от договора.
Воден от горното съдът намира, че предявеният иск за договорна лихва на основание чл.430, ал.2 ТЗ в размер на 413,20 лева следва да бъде отхвърлен, тъй като клаузата уговорена в чл.4, ал.3 от договора се преценява като неравноправна по смисъла на чл.143 ЗЗП и въз основа на нея, ищецът претендира договорна лихва, чийто размер е формиран при приложението на горепосочената клауза от договора.
По отношение на акцесорния иск по чл.86 ЗЗД за сумата в размер на 2709,61 лева – обезщетение за забава върху целия размер на главницата, съдът намира, че същият следва да бъде уважен, с оглед основателността на предявения иск по чл.430, ал.1 ТЗ.
При този изхода на спора, на основание чл.78, ал.1 ГПК и направеното от ищеца искане, ответникът В.Т. следва да бъде осъдена да заплати на ищеца сумата в размер на 440,85 лева сторени разноски съразмерно на уважената част от предявените искове, от които 111,73 лева разноски в заповедното производство и 361,74 лева сторени разноски в настоящото производство.
Ответникът е направил разноски в размер на 630 лева, представляващи заплатено адвокатско възнаграждение. Ищецът е направил възражение за прекомерност по чл.78, ал.5 ГПК, което е неоснователно. Съгласно чл.7, ал.2, т.3 от Наредба № 1/2004 г. за минималните адвокатски възнаграждения, минималният хонорар по предявения иск възлиза на 630 лева и именно в такъв размер са и сторените от ответника разноски за осъщественото му процесуално представителство в настоящото производство. На основание чл.78, ал.3 ГПК, ответникът също има право на разноски съразмерно с отхвърлената част на исковите претенции. Поради тази причина, ищецът следва да бъде осъден да му заплати разноски в размер на 43,41 лева.
Воден от горното, съдът
Р Е Ш И :
ПРИЕМА ЗА УСТАНОВЕНО на основание чл.422 ГПК, по отношение на В.П.Т., ЕГН **********, с адрес: ***, че съществува вземане на „ЕОС МАТРИКС” ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, район Витоша, ж.к.. „Малинова долина”, ул. „Рачо Петков-Казанджията” № 4-6, представлявано от Р. И. М.-Т. – управител, действаща чрез пълномощник адв. П.В.Д.,***, съдебен адрес:***, на основание чл.430, ал.1 ТЗ, във връзка с чл.99 ЗЗД, за сумата от 2877,19 лева /две хиляди осемстотин седемдесет и седем лева и деветнадесет стотинки/ главница, част от общо дължимата главница в размер на 8900,23 лева по Договор за потребителски кредит, обезпечен с поръчителство от 01.07.2008 г., ведно със законната лихва за забава върху главницата, считано от датата на подаване на заявлението по чл.410 ГПК в съда – 21.08.2019 г., до окончателното изплащане на сумата, както и за сумата в размер на 2709,61 лева /две хиляди седемстотин и девет лева и шестдесет и една стотинки/ – обезщетение за забава на основание чл.86 ЗЗД, върху цялата дължима главница в размер на 8900,23 лева за периода от 21.08.2016 г. до 21.08.2019 г., за които суми е издадена Заповед за изпълнение по чл.410 ГПК № 1906/22.08.2019 г. по ч.гр.д. № 3370/2019 г. по описа на РС Пазарджик.
ОТХВЪРЛЯ предявения от „ЕОС МАТРИКС” ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, район Витоша, ж.к.. „Малинова долина”, ул. „Рачо Петков-Казанджията” № 4-6, представлявано от Р. И. М.-Т. – управител, действаща чрез пълномощник адв. П.В.Д.,***, съдебен адрес:***, срещу В.П.Т., ЕГН **********, с адрес: ***, по реда на чл.422 ГПК иск за признаване на установено по отношение на ответника, че дължи на ищеца сумата в размер на 413,20 лева /четиристотин и тринадесет лева и двадесет стотинки/, представляваща договорна лихва по Договор за потребителски кредит, обезпечен с поръчителство от 01.07.2008 г., за която сума е издадена Заповед за изпълнение по чл.410 ГПК № 1906/22.08.2019 г. по ч.гр.д. № 3370/2019 г. по описа на РС Пазарджик, като неоснователен.
ОСЪЖДА на основание чл.78, ал.1 ГПК В.П.Т., ЕГН **********, с адрес: *** ДА ЗАПЛАТИ на „ЕОС МАТРИКС” ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, район Витоша, ж.к.. „Малинова долина”, ул. „Рачо Петков-Казанджията” № 4-6, представлявано от Р. И. М.-Т. – управител, действаща чрез пълномощник адв. П.В.Д.,***, съдебен адрес:***, сумата в размер на 440,85 лева /четиристотин и четиридесет лева и осемдесет и пет стотинки/, от които 111,73 лева /сто и единадесет лева и седемдесет и три стотинки/ разноски в заповедното производство и 361,74 лева /триста шестдесет и един лева и седемдесет и четири стотинки/ разноски в настоящото производство, съразмерно с уважената част на исковата претенция.
ОСЪЖДА на основание чл.78, ал.3 ГПК на „ЕОС МАТРИКС” ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, район Витоша, ж.к.. „Малинова долина”, ул. „Рачо Петков-Казанджията” № 4-6, представлявано от Р. И. М.-Т. – управител, действаща чрез пълномощник адв. П.В.Д.,***, съдебен адрес:*** ДА ЗАПЛАТИ на В.П.Т., ЕГН **********, с адрес: ***, сумата в размер на 43,41 лева /четиридесет и три лева и четиридесет и една стотинки/ разноски в настоящото производство, съразмерно с отхвърлената част на исковата претенция.
Решението подлежи на въззивно обжалване пред Окръжен съд Пазарджик съд в двуседмичен срок от връчването на препис на страните.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: