Решение по дело №13456/2017 на Софийски градски съд

Номер на акта: 6850
Дата: 1 ноември 2018 г. (в сила от 1 ноември 2018 г.)
Съдия: Велизар Стоянов Костадинов
Дело: 20171100513456
Тип на делото: Въззивно гражданско дело
Дата на образуване: 23 октомври 2017 г.

Съдържание на акта Свали акта

Р Е Ш Е Н И Е

 

гр. София, ……….2018 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, IV „В“ въззивен състав, в публично заседание на деветнадесети април през две хиляди и осемнадесета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕНА ИВАНОВА

          ЧЛЕНОВЕ: ЗЛАТКА ЧОЛЕВА

           ВЕЛИЗАР К.

при секретаря ВАЛЕНТИНА ИЛИЕВА, като разгледа докладваното от мл. съдия К. гр. дело № 13456 по описа за 2017 г. и за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

Образувано е по въззивна жалба с вх.№ 5121285 от 14.08.2017 г. на ищцата Е.С.К. срещу обжалваното първоинстанционно Решение № 178546 от 24.07.2017 г. на СРС, II ГО, 74 състав по гр.д. № 58710 по описа за 2016 г., в частта, в която е отхвърлен изцяло като неоснователен предявеният от Е.С.К. срещу Б.С.А. и Б.С.М. положителен установителен иск с правно основание чл.422, ал.1 от ГПК за признаване за установено, че ответниците дължат на ищцата сумата от 975.00 лева, ведно със законната лихва от 19.07.2016 г. до изплащането й, за които вземания е издадена заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК по ч.гр.д. № 40063/2016 г. по описа на СРС, II ГО, 74 състав.

Във въззивната жалба ищцата К. релевира възражения за неправилност и незаконосъобразност на обжалваното първоинстанционно решение. Оспорват се изводите на съда за липсата на договорни правоотношения за наем между ищцата К. като наемодател и наемателя М.Й.А.. Сочи се в жалбата, че договорът за наем е неформален и може да бъде сключен в устна форма, като евентуалното непосочване в писмения договор за наем на имота, не води до недействителност на правоотношението. Излага се, че ответниците не оспорват, че въпросният имот е бил отдаден под наем в полза на трето лице. Наемателят А. е ползвала конкретна стая от апартамента, съответстващ на идеалната част на имота, притежавана от ищцата К.. В тази насока се споделят изводите на съда, че ищцата К. може да преотдава под наем имота за собствената й полагаща се част от него, както всеки съсобственик може да извършва това действие. Предявява се искане за отмяна на първоинстанционното решение в обжалваната му част и за постановяване на друго, с което исковата претенция в заявеният размер бъде уважена изцяло. Претендират се разноски.

В срока по чл.263, ал.1 от ГПК от страна на ответниците Б.С.А. и Б.С.М. не е постъпил отговор на въззивната жалба.

Софийски градски съд, като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира от фактическа и правна страна следното:

Жалбата, с която е сезиран настоящият съд, е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и е допустима, а разгледана по същество е неоснователна.

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Въззивната инстанция намира постановеното от СРС решение за валидно и допустимо, а по съществото на спора относно крайния изход, но при други мотиви – за правилно, по следните съображения:

От фактическа страна:

След издадена заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК по ч.гр.д. № 40063/2016 г. по описа на СРС, II ГО, 74 състав и постъпило в срока по чл.414, ал.2 от ГПК възражение, в исковата молба на ищцата К., предявена по реда на чл.422 от ГПК са инвокирани твърдения, че същата като съсобственик на имот - ап.62, находящ се в гр.София, ж.к. „Гара **********, не е могла да се ползва от своята 1/3 идеална част от него след 14.12.2015 г., предвид на това, че сключеният от нея на 01.10.2015 г. възмезден безсрочен договор за наем с наемателя М.Й.А. за ползване на една стая от имота, ведно с общите части към нея е бил прекратен на 14.12.2015г. по вина на останалите съсобственици - ответниците А. и М.. Твърди се, че в резултат на това действие на ответниците – съсобственици на имота, ищцата К. за периода от датата на прекратяването на договора за наем от 14.12.2015 г. до 30.06.2016 г. е била лишена от възможност да получава съответното й полагащо според договора за наем наемно възнаграждение. В исковата молба и в уточнението, извършено от въззивната инстанция, ищцата К. предявява претенция срещу ответниците А. и М. за установяване на дължимостта на сумата от 975.00 лева, представляваща обезщетение за лишаване от ползване, съответстващо на притежаваната от нея идеална част от недвижимият имот за периода от 14.12.2015 г. до 30.06.2016 г.

В срока по чл.131 от ГПК ответниците А. и М. оспорват исковата претенция като недоказана. Считат, че по делото липсва валидно споразумение между страните за временно разпределение на имота. Излагат бланкетен довод, че сключения договор за наем между ищцата К. и наемателя А. е незаконен. Инвокират се съображения, че в случая отдаването на стая под наем изисква спазването от ищцата К. на изискванията на Закона на хотелиерството и Закона за туризма. Сочи се, че въпросната стая не е била категоризирана, съответно получаваният наем за нея не е бил деклариран. Предявява се искане за оставяне без уважение на исковата претенция.

Установява се от удостоверение за наследници от 21.12.2013 г. на Столична Община, район Искър, че страните Е.С.К., Б.С.А. и Б.С.М. са низходящи наследници от първа степен на своя наследодател Й.Р.М., починала на 07.12.2013 г.

От договор за покупко – продажба по чл.117 от ЗТСУ е видно, че наследодателят на ищците е закупила на 05.05.1998 г. ап.62, находящ се в гр.София, ж.к. „Гара **********.

Съгласно договор за наем от 01.10.2015 г. наемодателят Е.С.К. отдавала под наем за възмездно ползване в полза на наемателя М.Й.А. една стая и общите й части от неиндивидуализиран недвижим имот срещу месечно наемно възнаграждение в размер на 150.00 лева.

Не се спори от страните, че въпросният договор за наем касае отдаването под наем на стая от ап.62, находящ се в гр.София, ж.к. „Гара **********.

Не се спори от страните, че договорът за наем е бил прекратен на 14.12.2015г., поради напускането на имота от страна на наемателя А..

От показанията на свидетеля И.Г.К., който е съпруг на ищцата К. и ценени в съответствие с разпоредбата на чл.172 от ГПК, и доколкото същите не се опровергават от събрания по делото доказателствен материал, се установява, че от ищцата К. е отдаван под наем една стая от въпросният ап.62 на трето лице за периода от 01.10.2015 г. до средата на месец декември 2015 г. Свидетелят установява, че договорът за наем е бил прекратен, като наемателят си е тръгнал от имота през месец декември 2015 г., поради проява на лошо отношение спрямо него от страна на ответниците А. и М.. От разпита на свидетеля е видно, че след напускането на имота от наемателя, ищцата К. направила опит да получи достъп до имота, но не успела, тъй като входната врата не е могла да се отключи. Свидетелят К. излага, че невъзможността за достъп до имота е породило правен интерес за подаване на жалба до прокуратурата от страна на ищцата К., като СРП е отказала образуване на досъдебно производство. Изложеното възприятие от свидетеля К. намира подкрепа в приложеното  по делото постановление на районния прокурор от СРП от 28.03.2016 г. Свидетелят К. пресъздава също и възприятия, че след подадената жалба до СРП, той и ищцата К. отново направили опит да влязат в имота, като ответницата Б.А. им била заявила, че след като подава жалби до прокуратурата, то същата не може да влиза в имота им повече.

От частен свидетелстващ документ (разписка) на л.30 от делото е видно, че ответницата Б.А. е признала, че е получила на 20.09.2015 г. от ищцата Е.К. сумата от 36.00 лева за брава. Съдът кредитира представеният по делото частен документ и същият представлява индиция, че до момента на прекратяване на договора за наем на 14.12.2015 г. ищцата К. е имала достъп до съсобствения между страните имот.

От правна страна:

Предявен е положителен установителен иск с правно основание чл.422, ал.1 от ГПК вр. чл.31, ал.2 от ЗС за установяване на дължимост на обезщетение в размер на 975.00 лева за лишаване на съсобственик от ползване на недвижим имот, като фактическите основания и твърдения на претенцията са уточнени във въззивната инстанция, с оглед което ищцата К. следва да докаже следните предпоставки, а именно: 1). наличие на съсобственост между спорещите се страни относно конкретен недвижим имот; 2). проявление на ползване на съсобствения имот от една част от съсобствениците спрямо един от съсобствениците или на реална част от него, по-голяма от дела на останалите съсобственици; 3) да е поискано обезщетение от неползващия се съсобственик до ползващия се съсобственик чрез отправянето на покана.

По делото не се спори и от доказателствата се установява, че между страните Е.С.К., Б.С.А. и Б.С.М. е налице възникнала по наследяване от наследодателя Й.Р.М. съсобственост при квотни частни от по 1/3 идеална част по отношение на ап.62, находящ се в гр.София, ж.к. „Гара **********.

Въззивният съд приема, за доказано, че след датата на прекратяване на договора за наем на 14.12.2015 г., до края на заявеният исков период от 30.06.2016 г. ищцата К. не е имала безпрепятствен фактически достъп до съсобствения имот - ап.62, находящ се в гр.София, ж.к. „Гара **********, и същата не е могла да се ползва от своята 1/3 идеална част от него. В тази насока, съдът кредитира показанията на свидетеля К., за които съдът изложи основания, че същите са ценени в съответствие с разпоредбата на чл.172 от ГПК и поради това, че те са пълни и добросъвестни, намиращи подкрепа в останалия събран писмен доказателствен материал, поради което съдът ги кредитира изцяло.

Следва да се има предвид, че с ТР № 5/2014 г. от 24.06.2014 г. е уеднаквена и практиката по приложението на чл.31, ал.2 от ЗС. Според ТР № 7 от 2012 г. на ОСГК на ВКС, според което обезщетение се дължи за всяко поведение на съсобственик, което възпрепятства или ограничава останалите съсобственици да ползват общата вещ, съобразно правата им, без да се събират добиви и граждански плодове. В посоченото ТР е разяснено в какво се изразява личното ползване на съсобствен имот, а именно - когато един от съсобствениците упражнява фактическата власт върху цялата вещ по начин, че препятства достъпа на друг съсобственик и се ползва /или при необходимост може да се ползва/ от нейните полезни свойства, съобразно предназначението й за задоволяване на свои нужди или потребности -  то той ползва лично по смисъла на чл. 31, ал. 2 от ЗС общата вещ. За личното ползване е ирелевантно по какъв начин ползващият съсобственик си служи с вещта - чрез непосредствени свои действия, чрез действия, осъществени от член на неговото семейство или чрез трето лице, на което безвъзмездното той я е предоставил. От значение е само обстоятелството, че с действията си засяга правата на другите съсобственици, като им пречи да ги реализират.

Въззивният съд като съобрази постановките на ТР № 7/2013 г. на ОСГК на ВКС намира, че от страна ответниците А. и М. е проявено поведение, изразяващо се във възпрепятстване от ползване на конкретния съсобствен имот по отношение ищцата К..

Настоящият съдебен състав, обаче, като отчете изложените съображения, намира, че не е доказана по делото третата предпоставка на предявеното спорно право, а именно наличие предхождаща исковата молба покана от неползващия се съсобственик до ползващия се съсобственик или съсобственици и да е поискана чрез нея възможност за ползване на съсобствения имот или парично обезщетение от лишаване от ползване за съответният период. Доколкото по делото липсва представена покана от страна на ищцата К. с претенция към ответниците А. и М. за заплащане на обезщетение за лишаване от ползване за периода от 14.12.2015 г. до 30.06.2016 г., то съдът приема, че в настоящият случай исковата молба на ищцата К. няма действие на такава покана, тъй като претенцията касае минал период. Действието на поканата по иска по чл.31, ал.2 от ЗС е за в бъдеще и претенцията за обезщетение за лишаване от ползване за минал период не може да се заявява за първи път с исковата молба, без наличие на предхождаща я покана.

Отчитайки това правно съображение, за съдът не са налице основания да приеме по реда на чл.422, ал.1 от ГПК вр. чл.31, ал.2 от ЗС, че е дължимо на ищцата К. обезщетение за лишаване от ползване за периода 14.12.2015 г. до 30.06.2016г. в претендираният размер от 975.00 лева, ведно със законната лихва от датата на депозираното заявление по чл.410 от ГПК до окончателното изплащане на сумата.

При тези съображения, обжалваното първоинстанционни решение следва да бъде потвърдено като правилно и законосъобразно, а въззивната жалба срещу него – оставена без уважение.

По разноските.

За въззивното производство, с оглед неоснователността на въззивната жалба на ищцата К., на същата не се следват разноски за държавна такса и адвокатско възнаграждение. Ответниците А. и М. не доказват да са извършили разноски за адвокатско възнаграждение, поради което такива не се следват на страните и не им се присъждат.

На основание чл.280, ал.3 от ГПК решението на въззивният съд е окончателно и не подлежи на обжалване. 

Водим от изложеното СГС,

РЕШИ

ПОТВЪРЖДАВА Решение № 178546 от 24.07.2017 г. на СРС, II ГО, 74 състав по гр.д. № 58710 по описа за 2016 г., в частта, в която е отхвърлен изцяло като неоснователен предявеният от Е.С.К. срещу Б.С.А. и Б.С.М. положителен установителен иск с правно основание чл.422, ал.1 от ГПК вр. чл.31, ал.2 от ЗС за признаване за установено, че Б.С.А. и Б.С.М. дължат на Е.С.К. сумата от 975.00 лева, представляваща обезщетение за лишаване от ползване на 1/3 идеална част от съсобствен имот - ап.62, находящ се в гр.София, ж.к. „Гара **********, за периода от 14.12.2015 г. до 30.06.2016 г. , ведно със законната лихва от 19.07.2016 г. до изплащането й, за които вземания е издадена заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК по ч.гр.д. № 40063/2016 г. по описа на СРС, II ГО, 74 състав.

 

В останалата част първоинстанционното решение не е обжалвано и е влязло в сила.

 

 Решението  е окончателно и не подлежи на обжалване.

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:              ЧЛЕНОВЕ: 1                                2.