№ 12272
гр. С., 24.06.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 167 СЪСТАВ, в публично заседание на
пети юни през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:КРИСТИЯН Р. ТРЕНДАФИЛОВ
при участието на секретаря АЛБЕНА Н. КИТАНОВА
като разгледа докладваното от КРИСТИЯН Р. ТРЕНДАФИЛОВ Гражданско
дело № 20241110166529 по описа за 2024 година
Производството е по реда на чл. 124 и сл. ГПК.
Образувано е по искова молба, подадена от П. А. П. – Р., чрез адв. А., срещу М. Р. И., с
която са предявени обективно кумулативно съединени осъдителни искове с правно
основание чл. 240, ал. 1 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за осъждане на ответника да заплати на
ищцата сумата от 20 300 лв., представляваща сбор от 29 на брой изискуеми погасителни
вноски, всяка от които в размер на 700 лв., дължими от ответника за периода от месец юли
2022 г. до месец ноември 2024 г., на основание договор за паричен заем от 15.06.2022 г.,
ведно със законната лихва за забава от датата на исковата молба до окончателното изплащане
на дълга, както и сумата от 3 158,50 лв. – лихва за забава, начислена върху стойността на
неплатените и падежирали главници по договора, за периода от 06.07.2022 г. до 06.11.2024 г.
Ищцата извежда съдебно предявените субективни права при твърденията, че на
15.06.2022 г. сключила с ответника договор за заем за сумата от 84 000 лв., която следвало да
предаде на заемателя чрез плащане на цената за придобиване на недвижим имот, находящ се
в гр. П., ж.к. „Ц.“, ул. „Т.“ № 1, закупен от ответника и дъщеря й А.К. Р.. На 15.06.2022 г.
ответникът и А. Р. придобили собствеността върху ½ идеална част от поземлен имот с
идентификатор ******, ведно със самостоятелен обект, намиращ се на втория жилищен етаж
от сградата, построена в поземления имот с адрес: гр. П., ж.к. „Ц.“, ул. „Т.“ № 1, съгласно
сключен договор за покупко-продажба на недвижим имот, срещу задължението за плащане
на уговорената продажна цена, в размер на 59 500 лв. В тази връзка, с преводно нареждане
от 15.06.2022 г., ищцата заплатила в полза на продавача – М.М.М., сумата от 59 500 лв., с
което изпълнила задължението си по сключения с ответника договор за заем. Според чл. 3 от
договора, заемната сума била разсрочена за изплащане от ответника в срок до 30.06.2032 г.,
като заемателят следвало да заплаща в брой срещу издадена разписка уговорените месечни
вноски в размер на 700 лв., в периода от първо до пето число на съответния календарен
месец. Ищцата твърди, че до настоящия момент ответникът не е заплатил изискуемите суми
по договора, поради което изпаднал в забава за погасяване на вноските с настъпил падеж.
Излага доводи, че за осигуряване на заемната сума в полза на ответника сключила договор за
потребителски кредит № ****/13.04.2022 г. Сочи, че ответникът й дължи заплащането на 29
на брой изискуеми погасителни вноски по процесния договор за заем, дължими за периода
1
от месец юли 2022 г. до месец ноември 2024 г., в общ размер на 20 300 лв. Претендира
заплащането на лихва за забава в общ размер на 3158,50 лв., начислени върху стойността на
всяка от изискуемите главници по договора за периода от 06.07.2022 г. до 06.11.2024 г. С
оглед изложеното, моли съда да осъди ответника да й заплати сумата от 20 300 лв.,
представляваща сбор от 29 на брой изискуеми погасителни вноски, всяка от които в размер
на 700 лв., дължими за периода от месец юли 2022 г. до месец ноември 2024 г., на основание
сключения с ответника договор за паричен заем от 15.06.2022 г., ведно със законната лихва за
забава от датата на исковата молба до окончателното изплащане на дълга, както и сумата от
3158,50 лв. – лихва за забава, начислена върху непогасените главници с настъпил падеж, за
периода от 06.07.2022 г. до 06.11.2024 г. Претендира разноски.
В срока по чл. 131 ГПК ответникът, чрез адв. З., е подал отговор на исковата молба, с
който оспорва предявените искове по основание и размер. Твърди, че вземанията по
договора не били предсрочно изискуеми, като оспорва същите да са с настъпил падеж. Сочи,
че заемната сума не му била предадена от ищцата, като отбелязва, че съгласно договора
заемната сума била в размер на 84 000 лв. Твърди, че според чл. 2 от договора, ищцата
следвало да му предаде заемната сума, за да може той да заплати продажната цена на имота,
който придобил в съсобственост с А. Р.. Излага съображения, поради които счита, че по
собствена воля ищцата е заплатила в полза на продавача на имота – М.М., сумата от 59 500
лв. Счита, че процесният договор за заем е недействителен, тъй като заемната сума не му
била предадена. Оспорва претендираното акцесорно вземане за лихва. Твърди нищожност на
клаузата по чл. 9 от договора, поради накърняване на добрите нрави. Сочи, че въпреки
недействителността на процесния договор, в периода от месец юли 2022 г. до месец април
2023 г., заплатил на ищцата дължимите погасителни вноски по заема. Моли съда да
отхвърли предявените искове като неоснователни и недоказани. Претендира разноски.
Съдът, като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и
съобразно чл. 235 ГПК във връзка с наведените в исковата молба доводи и
възраженията на ответника, намира от фактическа и правна страна следното:
Съгласно разпоредбата на чл. 240 от ЗЗД, с договора за заем заемодателят предава в
собственост на заемателя пари или други заместими вещи, а заемателят се задължава да
върне заетата сума или вещи от същия вид, количество и качество. Договорът за заем за
потребление (паричният заем) е неформален, реален, едностранен, възмезден или
безвъзмезден, и комутативен – правните последици настъпват при предаване в собственост
на вещите, предмет на тази сделка – уговорената парична сума, като за заемодателя
възниква притезателното право да иска от заемателя връщане на дадената сума – в същата
валута и размер в срок от 1 месец от поканата (арг. чл. 240, ал. 4 ЗЗД), ако друго не е
уговорено от страните.
Фактическият състав на договора за заем, регламентиран в разпоредбата на чл. 240, ал.
1 ЗЗД, се състои от няколко елемента, които следва да бъдат доказани в производството по
иска за връщане на предоставената на заем сума: 1/ съгласие на страните за предаване от
заемодателя в собственост на заемателя на парична сума със задължение на заемателя да я
върне при настъпване на падежа; 2/ реално предаване на тази сума от заемодателя на
заемателя. Посочените елементи от фактическия състав на договора за заем, както и
настъпването на падежа за връщане на заема, следва да бъдат установени при условията на
пълно и главно доказване, като доказателствената тежест се носи от ищеца – заемодател,
защото той извлича изгода от сключения договор за заем с ответника – заемател и търси
изпълнение на договорно задължение на заемателя.
От представените по делото писмени доказателства се установява, че на 15.06.2022 г.
между П. А. П. – Р., в качеството й на заемодател, и М. Р. И., в качеството му на заемател,
бил сключен договор за заем, в който било уговорено, че заемодателят предоставя в
собственост на заемателя сума в размер на 84 000 лв., включваща и дължимите лихви.
2
Съгласно чл. 2 от договора, заемната сума е предоставена от заемодателя на заемателя
към датата на подписване на договора, като с нея заемателят е заплатил цената за
придобиване от него на недвижим имот, находящ се в гр. П., кв. „Ц.“, ул. „Т.“ № 1.
Съгласно чл. 3 от договора, заемателят дължи връщане на заемната сума в срок до
30.06.2032 г., а съгласно чл. 4 се задължава да погасява задължението си по договора с
месечни вноски към заемодателя в размер на 700 лв. всяка, които следва да бъдат заплащани
ежемесечно от 1-во до 5-то число на съответния календарен месец.
Страните се договорили заемателят да заплаща погасителните вноски в брой по
постоянния адрес на заемодателя срещу издадена разписка за платената сума (чл. 4 от
договора).
На следващо място, безспорно е между страните по делото, а и от представеното от
ищцата преводно нареждане за кредитен превод се установява, че на 15.06.2022 г. П. А. П. –
Р. е заплатила в полза на М. М. М. сумата от 59 500 лв., представляваща продажна цена на
недвижим имот, находящ се в гр. П., кв. „Ц.“, ул. „Т.“ № 1, по договор за покупко-продажба
от 15.06.2022 г., обективиран в Нотариален акт за продажба на недвижим имот № ***, том I,
рег. № ****, дело № ***/2022 по описа на нотариус П. П..
По делото е представен и Нотариален акт за продажба на недвижим имот № ***, том I,
рег. № ****, дело № ***/2022 по описа на нотариус П. П., по силата на който М. М. М.
продава и прехвърля на М. Р. И. и А.К. Р.-И.а правото на собственост върху следния
недвижим имот, а именно ½ ид.ч. от поземлен с идентификатор ******, находящ се в гр. П.,
кв. „Ц.“, ул. „Т.“ № 1, с площ от 553 кв.м., ведно със застроените в имота самостоятелен
обект в сграда с идентификатор ******.1.2, с предназначение на самостоятелния обект –
жилище, апартамент, заедно с прилежащите ½ ид. ч. от общите части на сградата и заедно с
изградената в гореописания поземлен имот сграда с идентификатор ******.4, като по този
начин продавачът прехвърля на купувачите пълния обем права, които притежава в
гореописания недвижим имот за сумата в размер на 59 500 лв.
В отговора на исковата молба ответникът е релевирал правоизключващо възражение,
че заемната сума по договора за паричен заем от 15.06.2022 г. не му е била предадена, а
видно от представеното платежно нареждане от 15.06.2022 г. получател на сумата е било
лицето М. М. М., а не М. Р. И..
Относно възражението на ответника следва да бъде изяснено, че е налице константна
практика на Върховния касационен съд по материалноправния въпрос за правното значение
на предаването на паричната сума като елемент от фактическия състав на договора за заем.
По повдигнатия въпрос ВКС приема, че договорът за заем е реален, защото единият елемент
от фактическия му състав е предаването в собственост, а другият елемент – съгласието за
връщане. Ако първият елемент липсва, налице е обещание за заем, а ако липсва вторият,
няма договор и даденото е без основание. Фактическият състав на договора за заем е
статичен, т.е. без значение е кой от елементите ще се осъществи пръв и след колко време ще
се осъществи другият елемент. Предаването може да не е било в собственост и може да
предхожда по време съгласието за връщане. Нещо може да бъде получено на какво да е
основание или дори без основание и след това страните да се съгласят същата сума или
равностойността на вещта или услугата в пари да се счита предадена в собственост, а
получателят да се съгласи да върне съответната парична сума. Такъв договор е валиден, тъй
като заемателят реално е получил нещо и се задължава да го върне – същото или
равностойността му в пари. Реалният елемент – получаването се удостоверява от заемателя с
поемането на задължението да „върне”, а не да „даде” нещо (задължава се да върне този,
който е получил, освен ако се задължи да върне, след като получи). Затова в тежест на
оспорващия реалното предаване на благото е да установи отрицателния факт на
неполучаването (напр. ако заемателят оспорва задължението си). Валидно задължение за
връщане на паричен заем може да възникне и когато заемателят е получил реално нещо на
3
друго или дори без основание и се задължи да върне полученото или равностойността му в
пари. Реалният характер на договора за заем не се нарушава и когато заемателят е получил
нещо от другиго (не от заемателя), както и ако не е получил нищо, но е поел или отговарял
за друго свое или чуждо задължение (виж Решение № 379/2013 г. от 06.01.2014 г. по гр. д. №
171/2012 г. на ВКС, IV г.о.).
В случая по делото е несъмнено установено, че на 15.06.2022 г. П. А. П. – Р. и М. Р. И.
се договарят ответникът да върне на ищцата заемната сума в срок до 30.06.2032 г. на
месечни вноски в размер на 700 лв. всяка, които следва да бъдат заплащани ежемесечно от
1-во до 5-то число на съответния календарен месец. Изрично е уговорено между страните, че
с предоставената от заемодателя сума заемателят заплаща цената за придобиване от него на
недвижим имот, находящ се в гр. П., като по делото са представени доказателства за
придобиване на имота и заплащане на неговата цена.
Видно от изложеното и съобразно цитираната по – горе практика на ВКС, страните са
обвързани от договор, с който уреждат отношенията си във връзка с придобиването от
ответника на собствеността върху недвижим имот, който е надлежно индивидуализиран
(това е достатъчно в отношенията между страните), като ответникът се е задължил да върне
на ищеца паричната равностойност на придобитото. По правилата за разпределяне на
доказателствената тежест в гражданския процес – чл. 154, ал. 1 ГПК, ответникът следва да
проведе насрещно доказване на своите правоизключващи или правопогасяващи възражения,
от които цели да извлече благоприятни правни последици (така Решение № 546 от
23.07.2010 г. по гр. д. № 856/2009 г. на ВКС, ІV г.о., Решение № 20 от 02.02.2011 г. по гр. д.
№ 620/2010г. на ВКС, ІV г.о., Решение № 317 от 23.02.2015 г. по гр. д. № 1238/2014 г. на
ВКС, IV г.о. и др.). До приключването на съдебното дирене пред настоящата инстанция
ответникът не е провел насрещно доказване на своите правоизключващи и правопогасяващи
възражения, поради което предявеният иск по чл. 240, ал. 1 ЗЗД е доказан по основание.
Неоснователно е и релевираното от ответника възражение, че искът бил предявен
предварително, преди настъпване падежа на договора и без обявяването му за предсрочно
изискуем. В случая ищецът не твърди и не се позовава на обявена предсрочна изискуемост
на кредита, а претендира единствено неплатените и падежирали вноски за периода от
м.07.2022 г. до м. 11.2024 г. В този смисъл следва да се отбележи, че в т. 1 от Тълкувателно
решение № 8/2017 г. на ВКС по тълк. дело № 8/2017 г., ОСГТК, е прието, че е допустимо
предявеният иск за установяване дължимост на вземане по договор за кредит да бъде уважен
само за вноските с настъпил падеж, ако предсрочната изискуемост не е била обявена на
длъжника. Предявеният иск може да бъде уважен за вноските с настъпил падеж към датата
на формиране на силата на пресъдено нещо, като в мотивите на посоченото тълкувателно
решение е прието, че решението на съда трябва да отразява правното положение между
страните по делото, каквото е то в момента на приключване на съдебното дирене в
съответната инстанция.
В аспекта на изложеното следва да се приеме, че искът за главница е основателен до
претендирания размер, а именно 20 300 лв., представляваща сбор от 29 на брой изискуеми
погасителни вноски, всяка от които в размер на 700 лв., дължими от ответника за периода от
месец юли 2022 г. до месец ноември 2024 г., на основание договор за паричен заем от
15.06.2022 г., ведно със законната лихва за забава от датата на исковата молба до
окончателното изплащане на дълга
По иска с правно основание чл. 86 ЗЗД:
За основателността на иска по делото следва да бъде доказано наличие на главно
задължение и изпадане на ответника в забава - обстоятелства, които несъмнено се
установяват по делото. Ето защо и искът за лихва за забава е изцяло основателен за сумата в
размер на 3 158,50 лв., определена от съда по реда на чл. 162 ГПК и изчислена върху
стойността на неплатените и падежирали главници по договора, за периода от 06.07.2022 г.
4
до 06.11.2024 г.
Относно разноските:
При този изход от спора, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, право на разноски има
единствено ищцата. Същата претендира сумата в размер на 938,34 лв. – държавна такса,
както и 2430 лв. – адвокатско възнаграждение съгласно представения по делото договор за
правна защита и съдействие, като представя и надлежни доказателства за заплащане на
посочената сума. Същевременно настоящият съдебен състав приема за основателно
релевираното от процесуалния представител на ответника възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК,
като аргументите за това са следните:
С Решение на Съда на Европейския съюз от 25 януари 2024 г. по дело C-438/22 по
преюдициално запитване, отправено от Софийски районен съд, е прието, че член 101,
параграф 1 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС следва да се тълкува в смисъл, че ако
се установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските
възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба,
противоречи на посочените разпоредби, националният съд е длъжен да откаже да я
приложи, както и че национална уредба, съгласно която, от една страна, адвокатът и
неговият клиент не могат да договорят възнаграждение в размер по-нисък от минималния,
определен с наредба, приета от съсловна организация на адвокатите като Висшия
адвокатски съвет, и от друга страна, съдът няма право да присъди разноски за
възнаграждение в размер по-нисък от минималния, трябва да се счита за ограничение на
конкуренцията „с оглед на целта“ по смисъла на тази разпоредба от ДФЕС. Изрично е
посочено, че при наличието на посочените ограничения не е възможно позоваването на
легитимни цели, както и че националният съд е длъжен да откаже да приложи тази
национална правна уредба спрямо страната, осъдена за разноски, включително и когато
предвидените в тази наредба минимални размери отразяват реалните пазарни цени на
адвокатските услуги. Решенията на Съда на Европейския съюз по преюдициални запитвания
са задължителни за всички съдилища на основание чл. 633 ГПК.
В Определение № 50015 от 16.02.2024 г. по т.д. № 1908/2022 г. по описа на ВКС, I т.о., е
прието, че Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатски възнаграждения не
съответства на правото на ЕС, поради което не следва да се прилага. Посочените в наредбата
размери на адвокатските възнаграждения могат да служат единствено като ориентир при
определяне служебно на възнаграждения, но без да са обвързващи за съда. Тези размери,
както и приетите за подобни случаи възнаграждения в НЗПП, подлежат на преценка от съда
с оглед цената на предоставените услуги, като от значение следва да са: видът на спора,
интересът, видът и количеството на извършената работа и преди всичко фактическата и
правна сложност на делото.
Предвид гореизложеното, като взе предвид: вида и обема на осъществената правна
защита в исковото производство; липсата на фактическа и правна сложност на спора и
проведеното едно открито съдебно заседание, настоящият съдебен състав приема, че на
ищцата следва да бъде присъдено адвокатско възнаграждение в размер на 1500 лв.
При тези мотиви, Софийски районен съд
РЕШИ:
ОСЪЖДА М. Р. И., ЕГН **********, с адрес: гр. С., кв. „И.“, ул. „Г.“ № 9, да заплати
на П. А. П. – Р., ЕГН **********, с адрес: гр. С., ж.к. „Н.-4“, бл. ***, вх. „А“, ет. 16, ап. 54,
на основание чл. 240, ал. 1 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, следните суми: 20 300 лв.,
представляваща сбор от 29 на брой изискуеми погасителни вноски, всяка от които в размер
на 700 лв., дължими за периода от месец юли 2022 г. до месец ноември 2024 г., на основание
5
договор за паричен заем от 15.06.2022 г., ведно със законната лихва за забава от датата на
исковата молба – 07.11.2024 г., до окончателното изплащане на дълга; 3 158,50 лв. – лихва за
забава, начислена върху стойността на неплатените и падежирали главници по договора, за
периода от 06.07.2022 г. до 06.11.2024 г.
ОСЪЖДА М. Р. И., ЕГН **********, с адрес: гр. С., кв. „И.“, ул. „Г.“ № 9, да заплати
на П. А. П. – Р., ЕГН **********, с адрес: гр. С., ж.к. „Н.-4“, бл. ***, вх. „А“, ет. 16, ап. 54,
на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, сумата в размер на 2438,34 лв. - разноски за държавна такса
и адвокатско възнаграждение за производството пред СРС.
Решението подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в двуседмичен срок от
връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
6