Р Е Ш Е Н И Е
№ …… 28.02.2018 година град Стара Загора
В
ИМЕТО НА НАРОДА
СТАРОЗАГОРСКИЯТ РАЙОНЕН СЪД
Х
ГРАЖДАНСКИ състав
На 30
януари 2018
година
В публично заседание в
следния състав:
Председател:
МИЛЕНА КОЛЕВА
Секретар: ИВЕЛИНА ИВАНОВА
Прокурор:
като разгледа докладваното от СЪДИЯ МИЛЕНА
КОЛЕВА
гр.дело № 4570 по описа за 2017
година и за да се произнесе, съобрази:
Производството е с правно основание чл.55
ал.1 предл.І ЗЗД. Ищците Н.Т.Н.
и С.С.Н. твърдят в исковата си молба, че са страни
по Договор за кредит № 518-36 от 01.02.2008г., сключен с АЛФА БАНКА - КЛОН
БЪЛГАРИЯ, чийто правоприемник в резултат на извършено прехвърляне на търговско
предприятие, съгласно чл.15 и сл. от ТЗ, бил ответникът "ЮРОБАНК
БЪЛГАРИЯ" АД, с размер на кредита 22 400 евро
при условия, подробно описани в договора, като Н.Т.Н. бил кредитополучател, а
съпругата му С.С.Н. - солидарен длъжник. Кредитът бил предоставен за покупка на
апартамент, със срок на погасяване 25 години.
При
сключване на договора, в т.4 от същия, между страните бил уговорен лихвен
процент, както следва: за първите 15 години от срока кредита фиксирана лихва в
размер на 6,2 % годишно, а за останалия срок на издължаване на кредита - по договаряне
с банката. Кредитът бил усвоен еднократно. При сключването на договора за
кредит бил подписан погасителен план, неразделна част от него, в който била
определена дължимата вноска, включваща главница и лихва, дължими за целия срок
на кредита. В чл. 13 от Общите условия, подписани между страните, била
предвидена възможност банката едностранно да променя лихвения процент, при
следните условия: при съществени изменения в икономическата ситуация в страната
или чужбина и/или промени в българското законодателство, които правят неизгодна
за банката кредитната сделка или в случай на увеличение с повече от 50% на цената
на паричния ресурс, която банката заплащала за рефинансирането си на
междубанковия пазар в сравнение с цената на ресурса към момента на подписване
на договора за кредит.
Без да са налице
предпоставките за изменение на лихвения процент, предвидени в Общите условия,
без да са уведомени ищците по какъвто и да било начин, без да е подписан анекс
или да е представен на ищците нов погасителен план. Банката започнала да събира
при погасяването на всяка погасителна вноска по-висока сума, представляваща
лихва по кредита, равняваща се на 7% годишен лихвен процент.
Настоящият
договор бил сключен на 01.02.2008 г., поради което по отношение на него били
приложими материално-правните разпоредби на Закона за защита на потребителите
/Обн., ДВ, бр. 99 от 9.12.2005 г., в сила от 10.06.2006 г., изм., бр. 30 от
11.04.2006 г., в сила от 12.07.2006 г., изм. и доп., бр. 51 от 23.06.2006 г., в
сила от 24.12.2006 г., бр. 53 от 30.06.2006 г., в сила от 30.06.2006 г., изм.,
бр. 59 от 21.07.2006 г., в сила от деня на влизане в сила на Договора за
присъединяване на Република България към Европейския съюз; изм. и доп., бр. 105
от 22.12.2006 г., в сила от 01.01.2007 г.; доп., бр. 108 от 29.12.2006 г., в
сила от 01.01.2007 г.; изм., бр., 31 от 13.04.2007 г., в сила от 13.04.2007 г.;
изм., бр. 41 от 22.05.2017 г.; изм. и доп. бр. 59 от 20.07.2007 г., в сила от
01.03.2008 г.; изм. и доп., бр. 64 от 07.08.2007 г., в сила от 09.09.2007 г.;
изм., бр. 36 от 04.04.2008 г.; изм. и доп., бр. 102 от 28.11.2008 г.; изм., бр.
23 от 27.03.2009 г., в сила от 01.11.2009 г.; изм. и доп., бр. 42 от 05.06.2009
г.; изм., бр. 82 от 16.10.2009 г., в сила от 16.10.2009 г.; изм., бр. 15 от
23.02.2010 г., в сила от 23.02.2010 г.; изм., бр. 18 от 05.03.2010 г., в сила
от 12.05.2010 г.; изм., бр. 97 от 10.12.2010 г., в сила от 10.12.2010 г.; изм.
и доп., бр. 18 от 01.03.2011 г.; изм., бр. 38 от 18.05.2012 г., в сила от
01.07.2012 г. /доп., бр. 56 от 24.07.2012 г.; изм., бр. 15 от 15.02.2013 г., в
сила от 01.01.2014 г.; изм. и доп., бр. 27 от 15.03.2013 г.; изм., бр. 30 от
26.03.2013 г., в сила от 26.03.2013 г.; изм. и доп., бр. 61 от 25.07.2014 г., в
сила от 25.07.2014 г.; изм., бр. 14 от 20.02.2015 г.; изм. и доп., бр. 57 от
28.07.2015 г.; изм., бр. 60 от 07.08.2015 г.; изм., бр. 102 от 29.12.2015 г.;
изм. и доп., бр. 59 от 29.07.2016 г.; изм., бр. 74 от 20.09.2016 г., в сила от
01.01.2018 г.; доп., бр. 8 от 24.01.2017 г.; изм., бр. 58 от 18.07.2017 г., в
сила от 18.07.2017 г./.
В случая
ищците били физически лица, на които по силата на договор от 01.02.2008г. бил
предоставен банков кредит /банкова услуга/, който не бил предназначен за
извършване на търговска или професионална дейност. С оглед на това ищците имали
качеството на потребители по смисъла на § 13, т.1 ЗЗП, за която съдебната
практика приема, че била приложима по отношение на договорите за банков кредит
/в този смисъл Решение № 95 от 13.09.2016 г. по т. д. № 240/2015 г. на Върховен
касационен съд, 2-ро т.о., ТК по чл.290 ГПК/. Следователно ищците, като
кредитополучател и солидарен длъжник, в отношенията, възникнали между тях и
ответника по силата на процесния договор за банков кредит, се ползвало от
защитата на потребителите, предвидена в ЗЗП.
Съгласно
чл.143, ал.1 ЗЗП неравноправна клауза в договор, сключен с потребител, била
всяка уговорка в негова вреда, която не отговаряла на изискването за
добросъвестност и водила до значително неравновесие между правата и
задълженията на търговеца или доставчика и потребителя. Разпоредбата на чл.
143, ал. 1, т. 10 ЗЗП определяла като неравноправна клаузата, позволяваща на
търговеца да променя едностранно условията на договора на непредвидено в него
основание. Според чл. 143, ал. 1, т. 12 ЗЗП неравноправна била и клаузата,
която давала право на търговеца да увеличава цената, без потребителят да имал
право в тези случаи да се откаже от договора, ако окончателно определената цена
била завишена в сравнение с тази, уговорена при сключването на договора.
С решение №
77 от 22.04.2015г. по гр.д.№ 4452/2014г. на III г.о. на ВКС бил даден отговор
на въпроса за приложението на предвиденото в чл. 143, ал.3, т.1 ЗЗП изключение
от правилото за неравноправност на клаузи, даващи право на търговеца да
завишава в значителна степен цената на стоката, без потребителят да имал право
да се откаже от договора, по отношение на сделките с ценни книжа, финансови
инструменти и други стоки и услуги, чиято цена се изменяла поради външни и
независещи от търговеца фактори /въздействие на свободен пазар и/или държавен
регулатор/. Изведено било, че за преценката дали било налице изключението от
общия принцип за неравноправност, било необходимо методът за индексиране и
промяна на цените да бъде описан по ясен и недвусмислен начин и потребителят да
получил достатъчно конкретна информация как търговецът може едностранно да
промени цената. С решение № 424 от 02.12.2015г. по гр.д.№ 1899/2015г. по реда
на чл.291, т.1 ГПК била обявена за правилна практиката, че не било достатъчно
за приложението на изключението по чл.144, ал.3, т. 1 ЗЗП посочването в спорната
договорна клауза на обективните обстоятелства, независещи и извън контрола на
банката, които можели да доведат до промяна на размера на лихвения процент по
кредита, а следва да са отнапред установени и методиката и математическият
алгоритъм за начина на формиране на изменението и обвързаността на конкретния
размер на промяната на лихвата с конкретния размер на изменението на пазарния
индекс, за да се предотвратила възможността търговецът да изменял произволно
размера лихвата по кредита без да се съобразява с конкретното променено ниво на
лихвения процент на финансовия пазар. Следователно изключението по чл. 144, ал.3,
т.1 ЗЗП било установено при презумирана от закона добросъвестност на търговеца
и недобросъвестното му поведение прави неприложимо специалното отклонение от
генералната дефиниция за неравнопоставеност. Наличието на добросъвестност било
предпоставка за приложимост на изключващата неравноправността норма на чл. 144,
ал.3, т. 1 ЗЗП. Този извод следвал както от целта на закона, така и от систематичното
тълкуване на разпоредбата във връзка с чл. 144, ал.4 ЗЗП - при клауза в
потребителски договор за индексиране на цени, почтеността на добрия търговец
предоставял „Методът на промяна в цените да бъде описан подробно и ясно в
договора”. Посочването като част от съдържанието на договора на ясни и
разбираеми критерии, при които цената на заетите парични средства можела да
бъде променена, било законово задължение на банката, произтичащо и от текста на
чл.147, ал.1 ЗЗП. То било гаранция за възможността кредитополучателят да
предвидил както точните промени, които търговецът би могъл да внесе в
първоначално уговорения размер на лихвата, така и да имал предварителна
осведоменост каква би била дължимата от него месечна вноска. Правото на
информация за цената на услугите било основно право на потребителя /чл. 1 от
закона/, респ. задължение на добросъвестния търговец било да даде на
потребителя информацията, позволяваща му да направил своя избор /чл.4 ЗЗП/. Ако
предпоставката добросъвестност на търговеца, предлагащ на потребител договор с
клауза за изменение на цената, респ. лихвата, обективирана в ясно,
недвусмислено и подробно описан в договора метод за промяна на цената, не било
налице, същият не можел да се ползва от изключението по чл.144, ал.3, т.1 ЗЗП. С Решение № 95 от
13.09.2016г. на т.д.№ 240/2015г. на II т.о. на ВКС било дадено разрешение на
правния въпрос, че договорът за жилищен ипотечен кредит не бил сделка, имаща за
предмет финансови инструменти и, че с оглед въведеното в чл.58, ал. 1, т.2 ЗКИ
изискване при отпускането на кредит, банката да обявила правилата по кредита,
съдържащи и посочване на лихвения процент, изразен като годишен лихвен процент,
метода за изчисляване на лихвата, както и условията, при които можело да се
променя лихвата до пълното погасяване на кредита, конкретната формула за
определяне на възнаградителната лихва - методиката за изчисление на лихвата,
съответно базовия лихвен процент била съществен елемент от съдържанието на
банковата сделка и като такъв, изключвал възможността да бъде едностранно
променян от кредитодателя след сключването на договора, независимо дали
лихвеният процент бил фиксиран или променлив. Отново било посочено, че когато
на потребителя не била предоставена предварително достатъчна конкретна
информация как банката може едностранно за промени цената на доставената
финансова услуга, както и когато методологията на банката, включена във
вътрешните й правила, не била част от кредитния договор, кредиторът не можел да
се счита за добросъвестен по смисъла на общата дефиниция за неравноправна
клауза по чл. 143 ЗЗП, за да е приложимо правилото на чл.144, ал.3, т. 1 ЗЗП. Неравноправността
на клаузата по чл.13 от Общите условия към Договор за кредит № 518-36 от
01.02.2008 г. произтичала преди всичко от липсата на ясни, точни и конкретни
условия, при които банката имала право едностранно да променя лихвения процент.
В случая липсвала договорно очертана методика за определяне на лихвения
процент, с която да бъдат конкретизирани видът, количествените изражения и
относителната тежест на отделните компоненти. Когато на потребителя не била
предоставена предварително достатъчна конкретна информация как банката можела
едностранно за промени цената на доставената финансова услуга, както и когато
методологията на банката, включена във вътрешните й правила, не била част от
кредитния договор, кредиторът не можел да се счита за добросъвестен по смисъла
на общата дефиниция за неравноправна клауза по чл. 143, ал. 1 ЗЗП /в този
смисъл е Решение № 205 от 07.11.2016 г. по т. д. № 154/2016 г. на Върховен
касационен съд, 1-во търг. Отделение, ТК по чл. 290 ГПК/.
В договора
за кредит и в Общите условия към него не се съдържали условията по кредита,
регламентиращи методиката, по които банката можела едностранно да променя
лихвата до пълното погасяване на задължението, от което следва, че клаузата от
ОУ, която въвеждала право на кредитора едностранно да променяла лихвения
процент, била неравноправна. Тя съдържала единствено изброяване на фактори като
условия, при които банката можела да извърши промяната, а не било ясно и
разбираемо за средния потребител описание на начина, по който предвид
настъпилите изменения в съответния финансов индекс, респ. валутен курс и др.,
ще се формирал новият лихвен процент. В ОУ и в договора не бил посочен никакъв
алгоритъм и правила, по които лихвеният процент щял да бъде променен, съответно
отсъства и правило за обвързаност на изменението на лихвения процент по кредита
с изменението на стойностите на факторите, които принципно биха били основание
за промяната. Липсата на математически алгоритъм, определящ трайно
съотношението между изменението и изброените пазарни лихвени индекси, създавало
възможност при наличие на предвидените в договора и/или ОУ изменения на
променливата компонента, банката кредитор произволно да променяла размера на
лихвите по кредита. Доколкото лихвеният процент и евентуалната му промяна се
формирала както от лихвени, така и от нелихвени разходи и фактори, специфични
за конкретната банка и определяни от нея, но публично недостъпни, то субективният
елемент не можел да бъде изключен. При неговото наличие за стойността на тази
лихва не можело да се направи никаква прогноза или самостоятелни изчисления от
страна на кредитополучателя/солидарния длъжник/, което само по себе си бил в
противоречие с изискването за добросъвестна търговска практика. Неясно,
непрозрачно и без установен метод и стандарт банката, променяйки лихвения
процент, била променила годишния процент на лихвата по конкретния кредит в
посока увеличение спрямо първоначалния лихвен процент, договорен между
страните. Тази промяна съставлявала едностранно изменение на размера на
възнаградителната лихва - цената на кредита, която бил съществен елемент от
договора за кредит. Тя била упражнена на основание клауза, която била
неравноправна, поради това и нищожна /в този смисъл са: Решение № 95 от
13.09.2016 г. по т. д. № 240/2015 г. на Върховен касационен съд, 2-ро търг.
отделение Решение № 205 от 07.11.2016 г. по т. д. № 154/2016 г. на Върховен
касационен съд, 1-во търг. отделение/. Според
чл.146, ал.1 ЗЗП неравноправните клаузи били нищожни, освен ако са уговорени
индивидуално. Съгласно ал. 2 на чл. 146 не били индивидуално уговорени клаузи,
които били изготвени предварително и поради това потребителят не е имал
възможност да влияе върху съдържанието им, особено в случаите на договор при
общи условия. Конкретният случай бил точно такъв, тъй като Договор за кредит №
518-36 от 01.02.2008 г. бил сключен при общи условия, с предварително
определено съдържание от страна на Банката и на ищците не била дадена
възможност да влияят на неговото съдържание. Ако ответникът твърдял противното,
то в негова тежест е да го докаже - чл. 146, ал. 4 ЗЗП. По тези съображения считат, че клаузата на т. 13 от
Общите условия към сключения между страните Договор за кредит № 518-36 от
01.02.2008 г. била нищожна на основание чл.26, ал.1, предл.1 ЗЗД - поради
противоречие със закона. Тази клауза противоречила на императивните разпоредби
на чл. 143, ал, 1 ЗЗП, чл. 143, ал. 2, т. 10 ЗЗП и чл. 143, ал. 2, т. 12 ЗЗП,
вр. с чл., 146, ал. 1 ЗЗП. Тъй като нищожните клаузи не пораждали правни
последици, те не обвързвали страните по сделката. Извършеното изменение на
възнаградителната лихва по процесния договор за банков кредит - платена от
кредитополучателите цена за използваните в процесния период пари на
кредитодателя, не можела да произведе действие. Поради това банката /ответник/
получила без основание сумите формирани въз основа на клаузата на т. 13 от
Общите условия към сключения между страните Договор за кредит № 518-36 от 01.02.2008
г. Налице били елементите от фактическия състав на чл. 55, ал. 1, предл. ЗЗД
/даване и получаване на парична сума при начална липса на основание/ и затова
кредитодателят дължал връщането им обратно. Ищците били заплатили на ответната
банка за периода 05.09.2012г. - 05.05.2017г./датата на окончателното погасяване
на кредита/ недължима възнаградителна лихва в размер на 809,47 евро, връщането
на която ищците претендирали в настоящото производство. Моли съда да постанови решение, с което: на основание чл. 55,
ал. 1, предл. 1 ЗЗД да осъди ответника "ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ" АД, вписано
в Търговския регистър при Агенцията по вписванията с ЕИК *********, в
качеството на правоприемник на основание чл. 15 и сл. от ТЗ на АЛФА БАНКА -
КЛОН БЪЛГАРИЯ КЧТ - Заличен търговец, съгласно вписване в ТР, да заплати на
ищците Н.Т.Н.С.С.Н., сумата от 809,47 евро, представляваща недължимо платена
възнаградителна лихва по Договор за кредит № 518-36 от 01.02.2008 г. за периода
05.09.2012г. - 05.05.2017г./датата на окончателното погасяване на кредита/,
ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на подаване на
настоящата исковата молба в съда до окончателното изплащане на сумата. Моли съда, да присъди направените по
делото разноски.
ОТВЕТНИКЪТ
„ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ” АД в законоустановения срок представя писмен отговор, с
който счита предявения иск за неоснователен.
Оспорва
изцяло твърденията на ищеца, обективирани в исковата молба.
Смята
предявеният иск за допустим, но неоснователен и в тази връзка заявява, че го
оспорва изцяло, както по основание, така и по размер.
На 01.02.2008 г. между
„Алфа банка" А.Е., чрез клона му „Алфа банка клон България" като
кредитодател една страна и Н.Т. Ненов като кредитополучател от друга страна и С.С.Н.
като солидарен длъжник, бил сключен Договор за кредит № 518- 36 от 01.02.2008
г. (наричан „Договора за кредит”).Съгласно чл. 4 от Договора страните са били
уговорили фиксиран лихвен процент в размер на 6,2% годишно за първите 15 години
от срока (който е определен па
1. Относно изменението на лихвения процент.
Изменението на
лихвения процент по Договора за ипотечен кредит не било договорено с нарочен
анекс, тъй като това не се предполагало да бъде направено съгласно първоначалните
договорки между страните, а било последица от решението на Банката, прието на
основание чл. 13 от ОУ във връзка с чл. 9 от Договора.Банката била определила
нови нива на лихвени проценти по договорите за ипотечни кредити, във връзка с
влиянието на глобалната финансова криза върху банковия пазар в България и
поскъпването па финансовите ресурси.
Следвало да
се отбележи също, че Законът за кредитните институции, които с основният
нормативен акт, регламентиращ банковата дейност, в чл. 58 изрично уреждал възможността
за едностранна промяна на приложим по договор за кредит лихвен процент. Така
чл. 58 ; ал. 1, т.2 ЗКИ предвиждало банката да запознае своите клиенти в
писмена форма с условията, при който можела да се променя лихвата до пълното
погасяване на кредита, а ал.3 и ал.4 на същата норма урежда задълженията й за
уведомяване на клиентите в случаите на промяна на лихвения процент.
2. Относно възможността за
индивидуално договаряне на условията по Договора за кредит.
На първо
място, както било подробно посочено в т.т. 1 и 2 по-горе. възможността за
едностранно изменение па договора с индивидуално договорена. Съгласно чл. 146,
ал. 1 от 33П неравноправните клаузи и договорите били нищожни, освен ако били
уговорени индивидуално. Твърдят, че ищците били напълно информирани за смисъла и правните
и икономически последици па всяка една клауза в договора и го били подписали по
своя воля и съгласие. Нямало данни, а впрочем нямало и твърдение в исковата
молба, ищците да били изразили несъгласие с оспорените от тях клаузи. Обстоятелството, че предложението за
договора и придружаващите го документи, е подготвено от Банката
не означавало автоматично, че е налице втората предпоставка
по чл.146 от ЗЗП - че ищцовата страна не била могла да влияела върху тяхното
съдържание. Били искали да подчертаели, че за да било налице хипотезата на
закона по отношение на индивидуално уговорените клаузи, било достатъчно на
потребителя да била предоставена възможността да влияе върху съдържанието на
договора за кредит, като не било необходимо той реално да се възползвал от нея.
Ако ищцовата страна имала възражения, свързани с параметрите по договора или
определени негови разпоредби, то с могла да възрази писмо на направеното й
предложение. В чл. 9 от Договора с предвидено, че отделни разпоредби на ОУ
могат да не се прилагат, ако това е изрично уговорено в специални разпоредби на
Договора или съответни Анекси към него. Следователно, ако ищцовата страна не
била съгласна с които и да е клауза от ОУ, дори и да е пропуснала възможността
да се договори за нейното изключване при подписването на Договора (която
възможност не била по никакъв начин
ограничавана от банката), могла с да отправи писмено предложение до банката за
това по всяко време след подписването му. Увеличението
на лихвения процент е прието през април
4.
Относно настъпването па предпоставки за
изменение на лихвения процент.
Настъпили
били предпоставките, оправомощаващи банката да измени едностранно лихвения
процент към процесния договор. Към момента на вземане на решението за промяна
на лихвения процент (края на първото тримесечие на
Убедени
били, че влошаването на икономическото състояние било общоизвестен факт, който
не подлежал на доказване. Световната финансова и икономическа криза, на чиито
неблагоприятни последици били свидетели и днес, била ноторно известен факт,
както с известно и че в България и по света тези последици се проявили с пълна
сила именно в периода между средата на
В договора
за кредит не съществувало задължение за банката да уведоми кредитополучателя за
промяната в лихвения процент по начин, различен от отразяването на промяната в
погасителния план и да му предоставила новия погасителен план по негово искане,
което било предвидено в чл. 13.2. Пак там е предвидена възможността клиентът да
не приеме увеличеният лихвен процент, което следна да заяви в писмена форма.
6.
Относно твърденията за нищожност на разпоредбите на договора
за кредит и приложимите Общи условия
6.1. Възможността за
едностранно изменение на лихвения процент по ипотечни кредити била напълно
допустима от действащия към момента на сключване на договора закон. Основание
за това дава разпоредбата на чл. 58 от Закона за кредитните
институции (ЗКИ), която била и
единствената приложима разпоредба по отношение на отпускането и предоставянето
на кредити преди приемането на Закона за потребителския кредит (ЗПК), който бил
в сила от
Видно било,
че изричната разпоредба на специалния закон, регламентиращ дейността па
кредитните институции и в частност на банките, не изключвал възможността
банките да променяли лихвения процент, по предварително договорен между
страните начин. Разграничението на
потребители по ипотечни кредити и потребители по потребителски кредити имало
своето основание в естество на предоставяните от банките продукти. Ипотечните
кредити били обикновено дългосрочни кредити, по които се отпускали по-големи на
стойност заемни средства, за разлика от потребителските кредити, които били на
по-малка стойност и се предоставяли за по-кратки периоди. При ипотечните
кредити било налице голям кредитен риск за банките - както от настъпване на
промяна в платежоспособността на кредитополучателя и намаляване на стойността
на предоставеното обезпечение, така и от настъпване на редица други обективни
фактори, влияещи върху цената на кредита, като промени в търсенето и
предлагането на кредити, промени в условията на международния и местните пазари
и др. Това
положение се възприемало и в съдебната практика по подобни искове на
потребители - страни по договори за ипотечен кредит: "Видно от чл. 143 и
сл. 3311. Директива 93/13 ВИО и Закона за потребителския кредит, прилагането на
материята за неравноправните клаузи по отношение на банковите услуги било с
много специфики и усложнения; особено що се касаело до ипотечни кредити като
процесния. Последните не били типичен потребителски продукт, защото били на
висока стойност, дългосрочни били и са извън рутинното потребление. Предполагало
се, че потребителят ще подходи към ипотечния кредит с необходимото внимание и
възползвайки се от консултации със съответните специалисти." (Решение от
17.12.2012 г. на Софийски Градски съд, АО, ІІІ Б състав по в.гр.д. № 14034/2012
г.)
Директива
2014/17/ЕС на Европейския парламент и на Съвета от 4 февруари
2014 година относно договорите за кредити за жилищни недвижими имоти за
потребители и за изменение на директиви 2008/48/ЕО и 2013/36/ЕС и Регламент
(ВС) № 1093/2010 за първи път предвиждал изискване за специална уредба на ефективни
стандарти за отпускане на кредити за жилищни недвижими имоти в държавите членки.
Към
момента на сключване на договора нямало императивни законови
разпоредби от действащото национално законодателство или от правото на
Европейския съюз, които да забранявали на банките - кредитори по договори за
кредит, обезпечен с ипотека и/или предназначен за придобиване или запазване на
право на собственост върху недвижим и маг. да променят едностранно лихвения
процент по сключените договори. Разпоредбите само задължават банките да
уведомяват потребителите за промяната па лихвения процент - предварително или
периодично, в зависимост от приложимата правна хипотеза.
6.2. В
случая не намира приложение чл.143, т.12 от 33П, според
която била неравноправна уговорка, която предвиждала право на търговеца да
увеличава цената, без потребителят да има право в тези случаи да се откажел от
договора, ако окончателно определената цена била значително завишена в
сравнение с цената уговорена при сключването на договора. Това било така, тъй като в случая не било
налице значително завишение на цената на предоставената в заем сума (лихвата но
кредита). Увеличението на лихвения процент с 0.8% е довело до увеличаване па
анюитетната вноска с 10,85 лв. За периода от увеличението на вноската
05.05.2009г. до датата на предсрочното погасяване на кредита, разликата между
сумата, която ищцовата страна била реално заплатила и тази, която щяла да
заплати, ако нямало промяна на приложимия лихвен процент била незначителна,
отнесена спрямо размера на целия дълг.
6.3.
Хипотезата на чл.13.2 от ОУ попада и в приложното поле па чл. 144. ад. 2. т. 1
от действащия Закон за зашита на потребителите (3311) и съставлява специално
изключение по смисъла па чл. 143. т. 10 от 33)1 от изброените в закопа случаи на
неравноправни клаузи в договор, сключен с потребител. В чл. 13.2 от ОУ било изрично договорено как кредитополучателят се
уведомявал за изменението на лихвения процент и как упражнявал правото си
незабавно да прекрати договора за кредит: "С подписването на тези Общи
условия кредитополучателят давал своето съгласие измененията на лихвените
проценти на основание чл.13.1, т.1 и т.2 да се отразявали едностранно от
банката в погасителния план и да се считали за приложими на изменението в плана. По искане на кредитополучателя
банката предоставила новия погасителен план. В случай на неприемане на
увеличението от страна на кредитополучателя изразено в писмена форма, остатъкът
от кредита ставал предсрочно изискуем, като кредитополучателят се задължавал в
тридесетдневен срок, считано от датата на получаване от банката на
уведомлението за неприемане на новите условия, да погаси всички дължими от него
на основание сключения договор суми.". Потребителят имал право да се
запознаел с изменението на лихвения процент, чрез справка в погасителния си
план, а дори и да получи новия погасителен план. Той не бил ограничен във
времето, в което трябвало да изрази своето несъгласие. Ако потребителят не бил
съгласен с увеличението на лихвения процент, той имал право незабавно да
прекрати договора, в който случай следва да заплати задълженията си към
банката.
6.4. Налице било и изключението на
чл.144, ал.3 от ЗЗД, доколкото цената на паричния ресурс се влияела от
колебанията на финансовия пазар, които били извън контрола на доставчика на
финансови услуги. Следователно, дори да било договорено, че доставчикът па
финансови услуги можел да променя едностранно условията на договора въз основа
на непредвидено в нея основание и да увеличавала цената, тази договорна клауза
нямала да е неравноправна, щом попадала в посоченото изключение и касаела
обективни фактори на финансовия пазар, намиращи се извън контрола па
доставчика. Доколкото предвидената в процесния договор възможност за промяна на
договорения лихвен процент, съставляващ цената на предоставяната финансова услуга
обусловена от обективни факти на финансовия пазар, които били изложили по горе
в т. 4, следва да се приеме за осъществено изключението на чл.144, ал.3, т. от
ЗЗП.
7. Относно размера на сумата,
претендирана от ищццовата страна с иска по т.1 от петитума на
исковата молба.
Размерът на претенцията бил недоказан
и го оспорват.
8. Част от претенциите на ищцовата
страна били погасени по давност.
Моли съда в
случай, че приеме претенциите на ищцовата страна за допустими, основателни и
доказани, да остави без уважение същите като погасени по давност. Към претенциите
на ищцовата страна счита за приложима специалната 3-годишна давност, тъй като
се касаело за периодични плащания, с оглед на което прави възражение за изтекла
давност на основание чл.111 във връзка с чл.114 от ЗЗД. В случай, че съдът не
приеме приложимостта на специалната тригодишна давност по чл.111 от ЗЗД по
отношение на всички искови претенции, моли съда да приложи общата петгодишна
давност.
Моли съда да отхвърли иска като
неоснователен и да му присъди съдебни разноски.
Съдът, като обсъди събраните
по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност и като взе предвид
становищата и доводите на страните, приема за установена следната фактическа
обстановка:
Няма спор по делото, а се установява и от
представения по делото Договор за кредит за покупка, строителство и ремонт №
518-36/01.02.2008г., сключен между ищците Н.Т.Н. и С.С.Н. като кредитополучатели, и ответника „АЛФА БАНКА КЛОН
БЪЛГАРИЯ, сега с наименование „ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ” АД - гр. София, като банка -
кредитор, като съгласно чл.1 от договора
банката предоставя на кредитополучателите кредит в размер на 22 400 евро за покупка на апартамент, описан и посочен в
договора с краен срок за погасяване на задълженията по
кредита 25 години от датата на откриване на заемната сметка, като задължението е обезпечено с ипотека върху
продавания недвжим имот.
Според чл.4, ал.1 от процесния договор,
кредитополучателите дължат на банката лихвен процент, както следва: за
първите 15 години от срока кредита фиксирана лихва в размер на 6,2 % годишно, а
за останалия срок на издължаване на кредита - по договаряне с банката. Според чл.4 от договора, в срок от един месец
преди изтичане на петнадесет години от действието на договора
кредитополучателят се задължава да се яви в банката и да подпише анекс за
приложимия лихвен процент по кредита, определен от банката. Ако не се яви и не
подпише анекс, същият се задължава да издължи остатъчния размер на кредита в
срок от един месец.
Кредитът е усвоен
еднократно. При сключването на договора за кредит страните
подписали
погасителен план, неразделна част от него, в който е определена
дължимата вноска, включваща главница и лихва, дължими за целия срок на кредита.
В чл.13 от Общите условия, подписани между страните, е предвидена
възможност банката едностранно да променя лихвения процент, при следните
условия: при съществени изменения в икономическата ситуация в страната или
чужбина и/или промени в българското законодателство, които правят неизгодна за
банката кредитната сделка или в случай на увеличение с повече от 50% на цената
на паричния ресурс, която банката заплащала за рефинансирането си на
междубанковия пазар в сравнение с цената на ресурса към момента на подписване
на договора за кредит.
Във връзка с оспорване на иска е назначена съдебно – икономическа експертиза,
като депозираното заключение от вещото лице М.М. съдът
възприема изцяло като компетентно, безпристрастно изготвено и неоспорено
от страните. От същото се установява, че според първоначалния погасителен план месечната
погасителна вноска за периода от 05.09.2012г. – 05.05.2017г. при ГЛП 6,2% е
147,07 евро, а при ГЛП 7,00 % по представенияАктуален погасителен план е 157,95
евро. Месечната погасителна вноска е завишена с 10,88 евро на месец при ГЛП
7,00%. Разликата между първоначално уговореното и платеното от ищците за лихва
за периода 05.09.2012г. – 05.05.2017г. е в размер на 810,21 евро.
Договорът за банков кредит е търговска
сделка от категорията банкови сделки, имащи за предмет предоставяне на
финансова услуга, свързана с дейността на кредитни институции, по смисъла на §
13, т.12 от ДР на ЗЗП, обн. в ДВ, бр.99 от 09.12.2005г., в сила от
10.06.2006г. Като такъв вид търговска сделка за предоставяне на финансова
услуга, договорът попада в приложното поле на ЗЗП, вкл. нормите на чл.143
- чл.146
от ЗЗП /по арг. от чл.144
от ЗЗП, уреждащ изключенията, при които е неприложимо правилото за приемане
за неравноправна клауза в договор, сключен с потребител/. Процесният договор за
банков ипотечен кредит е сключен на 01.02.2008г., по време на действието на
горепосочения ЗЗП, приложим към процесното правоотношение и инкорпорирал
нормите на Директива
93/13/ЕИО на Съвета от 05.04.1993г. относно неравноправните клаузи в
потребителските договори. Към този момент действа и Законът за
потребителския кредит /ЗПК/, обн. в ДВ бр.53 от 30.06.2006г., в сила от
01.10.2006г., от приложното поле на който изрично в чл.3, ал.5, т.1 от същия са
изключени договорите за кредит, обезпечени с ипотека върху недвижим имот.
Процесният договор за ипотечен кредит като обезпечен с ипотека върху недвижим
имот е изключен от регламентацията на ЗПК (отм.), попадайки под правната уредба
на ЗЗП.
Съгласно чл.143
от ЗЗП неравноправна клауза в договор, сключен с потребител, е всяка
уговорка в негова вреда, която не отговаря на изискването за добросъвестност и
води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или
доставчика и потребителя, при определени хипотези, регламентирани в цитираната
правна норма, измежду които: т.9 - при налагане на потребителя приемането на
клаузи, с които той не е имал възможност да се запознае преди сключването на
договора; т.10 - при предвидена възможност на търговеца да променя едностранно
условията по договора въз основа на непредвидено в него основание; т.11 - при
възможност за търговеца да променя едностранно без основание характеристиките
на стоката или услугата и т.12 - при предвиждане цената да се определя при
получаването на стоката или услугата или при предоставено право на търговеца
или доставчика да увеличава цената, без потребителят да има право в тези случаи
да се откаже от договора, ако окончателно определената цена е значително
завишена в сравнение с цената, уговорена при сключването на договора.
Съгласно
чл.145,
ал.1 от ЗЗП, неравноправната клауза в договор с потребител се преценява,
като се вземат предвид видът на стоката или услугата - предмет на договора,
всички обстоятелства, свързани с неговото сключване към датата на сключването,
както и всички останали клаузи на договора или на друг договор, от който той
зависи. Неравноправните клаузи в договорите са нищожни, освен ако са уговорени
индивидуално /чл.
146, ал. 1 от ЗЗП/.В този аспект при преценка на
клаузата на чл.13 от Общите условия към Договор за кредит № 518-36 от
01.02.2008г. („Банката има право едностранно да промена договорения лихвен
процент във всеки едни от следните случаи: при съществени изменения в
икономическата ситуация в страната или чужбина и/или промени в българското
законодателство, които правят неизгодна за банката кредитната сделка или в
случай на увеличение с повече от 50% на цената на паричния ресурс, която банката
заплащала за рефинансирането си на междубанковия пазар в сравнение с цената на
ресурса към момента на подписване на договора за кредит.”) съдът намира, че посочената клауза е
неравноправна, тъй като предвижда възможност за банката да изменя едностранно
размера на дължимата годишна лихва (респ. размера на дължимите месечни
погасителни анюитетни вноски) чрез промяна на БЛП по непосочени (неясни)
критерии, която промяна изрично е посочено, че не подлежи на договаряне между
страните. Макар и да е предвидено формално задължение на банката да уведомява
кредитополучателя за въвежданите промени чрез обяви в банковите
салони, а не лично, никъде в
договора не е изяснено основанието, на което банката ще може да изменя БЛП. Не
се установява от доказателствата по делото потребителите да са били уведомени
за методологията на банката за формиране на стойността на БЛП и тя да е станала
неразделна част от заемното правоотношение.
Според чл. 146, ал. 1 от ЗЗП, неравноправните клаузи в
договорите са нищожни, освен ако са уговорени индивидуално, като разпоредбата
на ал.2 дефинира кои клаузи не са уговорени индивидуално - тези, които са
изготвени предварително и поради това потребителят не е имал възможност да влияе
върху съдържанието им.
Оспорената от ищците клауза, съдът намира да са
неравноправна по смисъла на чл.146 ал.2
от ЗЗП, поради това, че процесната договорна клауза не е индивидуално уговорена, доколкото е била
изготвена предварително от банката-ответник и ищците не са имали възможност да
влияят върху съдържанието й, макар и да са се запознали предварително с тази клауза. Тежестта за установяване на
твърдяното от ответника обстоятелство, че договорната клауза е
индивидуално уговорена, съгласно чл.146,
ал.4 от ЗЗП, е върху банката, която в настоящия казус не ангажира доказателства за осъществяването на
този благоприятен за нея факт и като неиндивидуално уговорени, тя би могло да е
нищожна, ако е неравноправна по смисъла на чл. 143
- чл.
144 от ЗЗП. От събраните доказателства не се установи клаузата на
процесния договор за банков кредит (или някои от тях) да са индивидуално
уговорени, тъй като те са част от стандартни, изготвени предварително условия
на банката и кредитополучателите не са имали възможност да влияят върху
съдържанието им. По делото липсват данни включването на спорните клаузи в
договора за кредит да е в резултат на изричното им обсъждане и съгласие на
потребителите по отношение на тяхното съдържание, поради което възражението на
ответната банка в тази насока е изцяло недоказано и неоснователно, при
доказателствена тежест, лежаща върху нея, съгласно чл.146, ал.4 от ЗЗП. Обстоятелството, че някои условия са
индивидуално уговорени (персонални данни, конкретен размер на заемната сума,
конкретен имот, който ще служи за обезпечение, … и т.н.), не изключва
прилагането на този раздел към останалата част от договора, съгласно чл.146,
ал.3 от ЗЗП.
Съгласно разпоредбата на чл.144 от ЗЗП са посочени изключеният при които определени
хипотези, регламентиращи неравноправни клаузи в договори с потребители,
визирани в чл.143
от ЗЗП, са неприложими. Така според чл.144,
ал. 3 от ЗЗП нормите на чл. 143, т. 7, 10 и 12 не се прилагат спрямо сделки
с ценни книжа, финансови инструменти и други стоки или услуги, чиято цена е
свързана с колебанията /измененията на борсовия курс или индекс или с размера
на лихвения процент на финансовия пазар, които са извън контрола на търговеца
или доставчика на финансови услуги. От гореизложеното следва, че за да е
нищожна като неравноправна договорна клауза в договор, сключен с потребител, тя
следва да не е уговорена индивидуално и да осъществява някой от фактическите
състави на чл.143
от ЗЗП, като същевременно не попада в някое от изключенията на чл.144
от ЗЗП /В
този смисъл – Определение по т.д.№802/2012г. на ВКС, ІІ т.о./.
Доколкото процесният договор за банков
кредит, е сделка, сключена с потребител, имаща за предмет финансови
инструменти, чиято цена е свързана с измененията на лихвения процент на
финансовия пазар, то банката в писмения
си отговор е искала да установи и докаже,че измененията на лихвения
процент са извън контрола на търговеца
или доставчика на финансови услуги, поради и което спорните клаузи да не
попадат в приложното поле на изключението, визирано в чл.144,
ал.3, т.1 от ЗЗП, според което не са неравноправни договорни клаузи на
такъв договор, макар да осъществяват фактическите състави на чл.143,
т.10 и 12
от ЗЗП. Следователно дори да е договорено, че доставчикът на финансови
услуги може да променя едностранно условията на договора въз основа на непредвидено
в него основание и да увеличава цената, без потребителят да има право в тези
случаи да се откаже от договора, ако окончателната цена е значително завишена в
сравнение с цената, уговорена при сключване на договора и това е във вреда на потребителя и да води до
значително неравновесие между правата и задълженията на двете страни по
договора, тази договорна клауза няма да е неравноправна, щом попада в
изключението на чл.144,
ал.3, т.1 от ЗЗП и касае обективни фактори на финансовия пазар, намиращи се
извън контрола на доставчика. Няма
спор, че ищците като кредитополучатели имат качеството "потребители"
по смисъла на §13, т.1 от ДР на ЗЗП, според който "потребител" е
всяко физическо лице, което придобива стоки или ползва услуги, които не са
предназначени за извършване на търговска или професионална дейност, и всяко
физическо лице, което като страна по договор по този закон действа извън
рамките на своята търговска или професионална дейност.Предвидената
в чл.13 от Общите условия към Договор за кредит № 518-36 от 01.02.2008г. възможност на банката за едностранно увеличение на
договорения годишен лихвен процент, съставляващ цената на предоставяната
финансова услуга без да е предвидено
тази промяна да е обусловена от обективни факти на финансовия пазар е
достатъчно основание за съда да приеме, че в случая не би могло да се
приеме тази спорна клауза да не попада в приложението на изключението по
визираната по- горе разпоредба. В случая ,обвързване лихвения процент и
зависимостта на същия от посочени в
методологията на банката фактори-пазарни фактори и пазарни лихвени мерители –Софибор,Юрибор и
Либор, които величини безспорно са величини, независещи от волята на
Банката и зависещи от стойностите на
европейските осреднени лихвени проценти
са без значение за настоящето производство, предвид това, че в спорната клауза по настоящия
договор липсва каквато и да е договореност едностранната промяна на лихвения
процент да е обусловено от обективни фактори на финансовия пазар. При това положение липсата на обвързване
лихвения процент с 3 месечен EURIBOR и
стойностите на европейските междубанкови
лихвени проценти, базирани на осреднените стойности на лихвените проценти на
група от около 50 европейски банки, предоставящи си средства води до
приложението на чл.143
ЗЗП, поради това, че оспорената клауза
на чл.13 не попада в изключението на чл.144 ал.3 т.1 от ЗЗП.
С оглед изложените съображения, съдът счита,че възраженията, които са направени от ответника
касаещи обективните фактори на финансовия пазар и произтичащите от това
последици за формиране на лихвените проценти
и намиращи се извън контрола на доставчика, са неотносими.
След като оспорената клауза не
попада в изключението на чл.144
ал.3 от ЗЗП следва съдът да прецени
дали по отношение на спорните клаузи по
договора са налице елемените на
фактическия състав на чл.143 от ЗЗП, а именно: клаузите по договора да включват
уговорка във вреда на потребителя,
да не отговаря на изискванията за добросъвестност и която
води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика.
Съдът счита, че по отношение спорната клауза по процесния договор е налице всеки един
фактически състав на чл. 143 от ЗЗП.
На първо място клаузата по договора е уговорена във вреда на потребителя, тъй като банката си запазва правото да увеличава едностранно и
неограничен брой пъти лихвения процент по кредита до размери, чиято методика на
определяне е неясна, а и не зависи
по изложените вече съображения от финансовия пазар, който е извън
правомощията и волята на банката, и това
право на банката не би могло да се определи
като добросъвестно поведение от страна на търговеца,тоест цитираната по-горе клауза от договора е неравнправна и по смисъла на чл.143 т.10 от ЗЗП
Съгласно тази разпоредба неравноправна клауза е
тази, която позволява на търговеца или доставчика да променя едностранно условията
на договора въз основа на непредвидено в него основание. В случая, посочената клауза съдържа условието на
чл.143 т.10 от ЗЗП, а именно възможна промяна от страна на банката на лихвен
процент при непредвидени в договора основания. Непосочването в договора на
методиката, по която се определя БЛП на банката и
основанието за такава промяна се
характеризира с неяснота и неопределеност, която навежда на извод, че изцяло
във властта на банката е да преценява наличието на основания за увеличаване на лихвения процен. Според чл.143 т.3 от ЗЗП неравноправна клауза е тази, която поставя
изпълнението на задълженията на търговеца или доставчика в зависимост от
условие, чието изпълнение зависи единствено от неговата воля,а както вече се
посочи, промяната на Базисния
лихвен процент в настоящия случай
зависи и
изцяло във властта на банката, като БЛП не подлежи на договаряне с кредитополучателя. Ето защо, е
осъществен е фактическият състав на чл.143, т.10 от ЗЗП, според който
неравноправна е договорна клауза, позволяваща на търговеца или доставчика да
променя едностранно условията на договора въз основа на непредвидено в него
основание, като не са налице изключенията на чл.144, ал.2, т.1 и ал.3, т.1 от
ЗЗП.
Установено е по делото също така и значително неравновесие между правата и задълженията на страните, обстотелство установено от заключението на
вещото лице, предвид многократно увеличения лихвен процент дължим от ищците. Както вече се посочи по-
горе, задължението за ищците се увеличава и има съществена разлика с
първоначално уговорената сума. При това положение, налице са неравноправни клаузи и по смисъла на чл.143
т.12 от ЗЗП, съгласно който неравноправна клауза е тази, която дава право на
търговеца или доставчика да увеличава цената, без потребителят да има право в
тези случаи да се откаже от договора, ако окончателно определената цена е
значително завишена в сравнение с цената, уговорена при сключването на
договора.
С оглед на изложените съображения, съдът счита, че
съгласно чл.146 ал.1 от ЗЗП цитираната клауза от процесния договор, която позволява на ответника да накърнява договорното равноправие и
едностранно да променя лихвения процент по кредита, а от там и значително да
завишава дължимите от ищците анюитетни
вноски са нищожни, като клаузата в процесния договор противоречи и на Директива 93/13/ ЕИО на Съвета от 05.04.1993г. – чл.3 от Директивата, като клауза, която не е индивидуално договорена, като клауза създаваща във вреда на потребителя значителна неравнопоставеност
между правата и задълженията, произтичащи от договора. Както вече се
обсъди не би могло да се приеме за индивидуално договорена клауза, която е
съставена предварително и следователно потребителят не е имал възможност да
влияе на нейното съдържание,като
фактът, че някои аспекти от
дадена клауза или някоя отделна клауза са индивидуално договорени, не изключва
приложението на чл.3 от Директивата към
останалата част на договора, ако общата преценка на договора сочи, че той е
договор с общи условия.
В заключение следва да се отбележи, че в случая е
нарушена и разпоредбата на чл.147, ал.1 от ЗЗП, която предвижда клаузите на
договорите, предлагани на потребителите, да бъдат съставени по ясен и
недвусмислен начин, като при съмнение относно смисъла на определено условие то
се тълкува по благоприятен за потребителя начин, съгласно чл.147, ал.2 от ЗЗП.
В тази връзка в задължителното за националните юрисдикции Решение на СЕС,
постановено по преюдициално запитване по дело С-472/10, е прието, че за целите
на преценката на неравноправния характер на клаузи в договори, сключени с
потребители, от значение е въпросът дали съображенията или начинът на промяна
на разходите, свързани с предоставяната услуга, са били уточнени, дали
потребителите са имали право да прекратят договора и в тази връзка дали са
имали възможността въз основа на ясни и разбираеми критерии да предвидят
промените, които продавачът или доставчикът внася в уговорените условия по
отношение на свързаните с предоставяната услуга разходи.
От горното безспорно следва извода ,че
неравноправната клауза не обвързва потребителите със заплащане на едностранно
увеличените от банката лихви, поради и
което заплатените такива, установени от заключението на съдебно – икономическата
експертиза в размер на 810,21 евро са недължимо платени. Ето защо, предявеният
иск следва да бъде уважен в пълен размер. Върху сумата следва да се присъди и
законна лихва, считано от предявяването му в съда на 18.08.2017г. до
окончателното заплащане на сумата, предвид разпоредбата на чл.86 от ЗЗД и
петитума на иска.
Съдът намира
за неоснователно направеното от ответника
възражение за погасяване на вземането по
давност Действително, в случаите на първия фактически състав на чл.55, ал.1 от ЗЗД, погасителната давност започва да тече от деня на получаване на престацията
и изтича в рамките на пет годишния срок./т.7 от Постановление №1
от 28.05.1979г. по гр.д. №1/79г., Пленум на ВС/. Необосновано, обаче, в
разглеждания случай ответникът основава момента на изискуемост на вземането с
въведената от него едностранна промяна на лихвения процент, доколкото за
посочения по-горе период от време извършените от ищеца плащания са в рамките на
договорените месечни вноски, съгласно погасителния план, представляващ
неразделна част от договора, от което следва извода за липса на неоснователно
обогатяване за този период, каквото в случая е настъпило с плащането на
последната вноска, извършено от ищеца на 05.05.2017год.,
считано от който момент действието на
договора е прекратено - с извършено от ищеца предсрочно погасяване на кредита.
На основание чл.78 ал.1 от ГПК ответникът
следва да бъде осъден да заплати на ищците направените по делото разноски в
размер на 563,40лв. за възнаграждение за адвокат, за вещо лице и държавна такса.
Водим от горните мотиви, съдът
Р Е
Ш И :
ОСЪЖДА „ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ“ АД, сЕИК
*********, със седалище и адрес на управление: гр.София, район Витоша,
ул.Околовръстен път №260, представлявано от ********* да ЗАПЛАТИ на Н.Т.Н., ЕГН
**********,*** и С.С.Н., ЕГН **********,*** чрез адвокат В.А. с адрес: ***,
офис 3, сумата от 809,47евро, представляваща недължимо платена възнаградителна
лихва по Дговор за кредит № 518-36/01.02.2008г. за периода от 05.09.2012г. до
05.05.2017г., ведно със законната лихва върху сумата, считано от завеждане на
иска на 18.08.2017г. до окончателното плащане, както и направените по делото
разноски в размер на 563,40 лева.
Решението подлежи на
въззивно обжалване в двуседмичен срок от връчването му на страните пред
Окръжен съд Стара Загора.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :