Решение по дело №5240/2018 на Софийски градски съд

Номер на акта: 5496
Дата: 18 юли 2019 г. (в сила от 18 юли 2019 г.)
Съдия: Калина Кръстева Анастасова
Дело: 20181100505240
Тип на делото: Въззивно гражданско дело
Дата на образуване: 20 април 2018 г.

Съдържание на акта

Р  Е  Ш  Е  Н  И  Е

гр.София, 18.07.2019 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-Б състав, в публично съдебно  заседание на десети юни две хиляди и деветнадесета  година в състав:

                                                  ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЛЮБОМИР ВАСИЛЕВ

                                                            ЧЛЕНОВЕ: КАЛИНА АНАСТАСОВА

                                                          МЛ.СЪДИЯ: СВЕТОСЛАВ СПАСЕНОВ

при секретаря Снежана Апостолова, като разгледа докладваното от съдия Анастасова в.гр. дело № 5240 по описа за 2018 година и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 258 – чл. 273 ГПК.

С Решение № 283084 от 01.12.2017, постановено по гр.д. 19100/2016 по описа на СРС, ІІІ ГО, 85 с-в ответникът А.Т. К.-Г. е осъдена да заплати в полза ищеца „Р.Б.“ ЕАД сумата от 5 089.02 евро- главница, дължима по договор за банков кредит от 19.09.2008г. и договор за встъпване в дълг от 30.10.2009г., ведно със законна лихва за периода от 07.04.2016 г. до изплащане на вземането, изискуема редовна лихва в размер на 434.16 евро за периода от 07.04.2013 г. до 08.04.2014 г., неустойка в размер на 816.82 евро за периода от 07.04.2013г. до 06.04.2016 г., както и 964.93 лева – разноски по делото, като за разликата до пълните им предявени размери, съответно 465.31 евро- изискуема редовна лихва и 1048.93 евро- неустойка /наказателна лихва/ и за периода до 06.04.2013г. е отхвърлил претенциите за лихва и неустойка като погасени по давност.

Срещу постановеното решението е постъпила жалба от ответника А.Т. К.-Г., в която са наведени доводи за недопустимост и неправилност на съдебния акт. Изразено е становище, че по образуваното ч.гр.д. № 29102/2013 г. по описа на СРС, 47 с-в, съответно гр.д. 37680/2014 г., по описа на същия състав предметът на спора бил идентичен с настоящия като същевременно бил между същите страни. Процесният кредит станал автоматично предсрочно изискуем, след като длъжникът преустановил плащанията след 10.11.2010 г., следователно процесните вземания били погасени по давност. А.Т. К.-Г. не била солидарно отговорна с кредитополучателя Г.С.. На следващо място не било установено по безспорен начин, че ответницата била положила подписа в Анекс № 2 към договора. Уговорените клаузи за дължимост на наказателна лихва и на редовна лихва били нищожни съгласно чл. 143 ЗЗП. Евентуално, прави възражение, че не е уведомена за настъпването на предсрочната изискуемост. Недопустимо било кумулирането на неустойка и закона лихва за забава. Претендира разноски.

В законоустановения срок по чл. 263, ал. 1 ГПК въззиваемата страна е депозирала отговор на въззивната жалба, с който оспорва същата. В отговора се излагат съображения за неоснователност на въззивната жалба, като се моли същата да бъде оставена без уважение и да бъде потвърдено първоинстанционното решение, като допустимо, правилно и законосъобразно. Претендира се разноски.

Софийски градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт, намира за установено следното:

На 04.04.2016 г. съдът е сезиран с искане А.Т. К.-Г. да бъде осъдена да заплати на „Р.“ ЕАД сумата от 5 089,02 евро, просрочена главница, сумата от 465,31 евро, просрочена редовна главница и сумата от 1 048,93 евро, наказателна лихва. По твърдения, ответницата била встъпила в дълг по договор за банков кредит от 19.09.2008 г., като преустановила плащания си по него. Ответницата била уведомена за предсрочната изискуемост на 24.04.2013 г.

В срока за отговор на исковата молба ответникът е оспорил предявените искове, като недопустими и неоснователни. Било образувано дело със същия предмет и между същите страни. Направил е възражение за изтекла давност по отношение на претенциите. Исковете за присъждане на лихви били неоснователен, тъй като клаузите били нищожни, като противоправни на основание Закона за защита на потребителите. Евентуално, направил възражение, че не е уведомен за настъпилата предсрочна изискуемост. Недопустимо било кумулирането на неустойка и закона лихва за забава.

Пред първата инстанция е приета съдебно-счетоводна експертиза, съгласно която се установява, че е отпусната договорената сума, налице са просрочени задължения към 09.07.2014 г., установен е размерът на задълженията към датата на подаване на исковата молба. Приетата пред СРС съдебно-графологична експертиза установява, че подписите върху анекс № 2 към договора за кредит са изпълнени /поставени/ от ответницата.

За да постанови обжалваното решение СРС е приел, че между кредитополучателят Г.С.и Банката-ищец е сключен договор, по силата на който на последния е била предоставена сумата от 5 823,31 евро, с краен срок за погасяването 10.09.2018г. при годишна лихва в размер на 8,75%. + 3,35 пункта годишно срещу поемане на задължение за връщането й на 120 равни анюитетни вноски, всяка една от 72,98 евро дължими на 10-то число от съответния месец, считано от 10.10.2008г. до 10.09.2018г. съгласно погасителен план, неразделна част от договора.  Прието за установено е, че с анекс 2 ответницата се е задължила солидарно да изплаща всички задължения на кредитополучателя по договорa за кредит. Съответно, на 09.07.2014 г. кредитът бил обявен за предсрочно изискуем. Прието за основателно е възражението на ответницата за изтекла погасителна давност за вземанията за  лихви и неустойки, които са станали изискуеми три години преди датата на подаване на исковата молба, т.е станалите изискуеми след дата 05.03.2013 г. до 06.04.2013 г.

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

По оплакването за недопустимост на исковата претенция на основание чл.299 ГПК и съответно за недопустимост на първоинстанционното решение поради твърдението, че между същите страни на същото основание – по същия договор за банков ипотечен кредит е налице влязло в сила решение на СРС, 47 с-в по гр.д. 36780/2014 г.:

В случая предмет на разглеждане по гр.д. 36780/2014 г. по описа на СРС, І ГО, 47 с-в е предявен иск по реда на чл.422 ГПК. Искът по чл. 422 от ГПК е предявен на друго основание - във връзка с издадена Заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист по ч.гр.д.№ 36780/2014 г. на СРС, като решението е влязло в законна сила. С него СРС  е отхвърлил иска на „Р.Б.“ ЕАД по чл. 422 ГПК приемайки, че ответника А.Т. К.-Г. не е била уведомена за настъпването на предсрочната изискуемост на кредита преди подаването на заявление за издаване на заповед за изпълнение, основавайки се на задължителната съдебна практика - ТР № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС.

Предявеният по настоящето производство осъдителен иск за парично вземане, макар и основаващ се на същия договор за кредит е предявен и се основава на новонастъпили юридически факти – уведомяване на длъжника за настъпилата предсрочна изискуемост на кредита – 09.07.2014 г. Поради това не е налице идентичност на правния спор по двете дела, което сочи на извод, че СПН не се разпростира върху заявения за разглеждане правен спор и иска е допустим за разглеждане.

Първоинстанционното решение е валидно и допустимо. С произнасяне по вече решен спор, съдът не постановява нищожно решение, а недопустимо – чл. 126 ГПК. Жалбоподателят неправилно счита, че съдът се е произнесъл по вече решен спор между същите страни. С представеното Решение от 22.01.2016 г. по гр.д. № 37680/2014 на СРС – 47 с-в съдът е отхвърлил претенцията на банката - ищец със същия предмет, но поради това, че кредита към датата на подаване на заявлението по чл. 417 ГПК- 05.07.2013 г. не е бил обявен кредита за предсрочно изискуем. Така искът по настоящото производство се явява допустим, тъй като се основава на факт, който е настъпил след приключване на гр.д. № 37680/2014 на СРС – 47 с-в. С постановеното Решение съдът не се е произнесъл, че настоящият ответник не дължи, както твърди, а че не е обявен кредита за предсрочно изискуем с изрично уведомление.

С оглед горното настоящият състав на въззивния съд намира, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо, поради което същия дължи произнасяне на съществото на правния спор в рамките на заявените с въззивната жалба доводи, съобразно нормата на чл. 269, изр. 2 ГПК.

Решението на СРС е правилно, като на основание чл.272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите, изложени от СРС. Независимо от това и във връзка с доводите във въззивната жалба е необходимо да се добави и следното:

Съгласно приетото в т. 18 от ТР № 4/13 г. на ОСГТК на ВКС, обявяването на предсрочната изискуемост по смисъла на чл. 60, ал. 2 ЗКрИ /Закон за кредитните институции/ предполага изявление на кредитора, че ще счита целия кредит или непогасения остатък от кредита за предсрочно изискуеми, включително и за вноските с ненастъпил падеж, които към момента на изявлението не са били изискуеми. Предсрочната изискуемост има действие от момента на получаване от длъжника на волеизявлението на кредитора, ако към този момент са настъпили обективните факти, обуславящи настъпването й. С оглед горното неоснователен се явява доводът на жалбоподателят, че предсрочната изискуемост е настъпила автоматично след неизпълнение на дължимите вноски по кредита, респ. главницата е погасена по давност. Чрез събраните пред първата инстанция доказателства се установява, че на 09.07.2014 г. ответницата, като лице встъпило в дълг по договора за кредит и солидарен длъжник по договора за кредит с получаване на препис от исковата молба № 10463/09.07.2017 г., по която е било образувано гр.д. № 37680/2014 на СРС – 47 с-в е била уведомена за упражненото от банката право да обяви кредита за предсрочно изискуем. В приложенията към исковата молба е представено уведомление за обявяване на кредита за предсрочно изискуем. С оглед това, според настоящия състав е била спазена процедурата по чл. 60, ал. 2 ЗКрИ.

Правилно и законосъобразно районният съд е приел, че чрез събраните писмени доказателства – договор за кредит и анекси към него и констатациите на  приетата в първата инстанция съдебно-графологични експертиза, които се кредитират от настоящия състав по реда на чл.202 ГПК се установява, че ответницата е подписала оспорените договор за встъпване в дълг от 30.10.2009 г. и анекс № 2/20.01.2011 г. С оглед на това оспорването на автентичността на положения подпис с посочен автор  А.Т. К.-Г. на основание чл. 193 ГПК се явява недоказано.

При тези изводи, доводите на жалбоподателя, че не е солидарно отговорен за дълга към банката заедно с кредитополучателя Г.С. С.се явяват неоснователни. Установява се че с клаузата на чл. 4 от договора за встъпване в дълг по договора за банков кредит А.Т. К.-Г. е поела солидарно задължение да изплаща всички задължения на кредитополучателя по договора за кредит с банката - ищец. Изрично в чл. 3 от същия договор страните са постигнали съгласие, че ответницата встъпва в дълг на основание чл. 103 ЗЗД, както и че съгласно него първоначалният длъжник и встъпилото лице отговарят към кредитора като солидарни длъжници.

Неоснователен е и доводът на жалбаподателя, че Банката – ищец в производството претендира кумулативно неустойка за забава и законна лихва. Кумулиране на неустойка и законна лихва се има предвид претендиране на двете обезщетения за един и същи период, което в настоящия случай не е налице. Ищецът претендира неустойка за забава до датата на подаване на исковата молба и законна лихва от датата на подаване на исковата молба, което не представлява кумулативно претендиране на двете обезщетения. Двете обезщетения са за два различни периода, което е напълно допустимо и основателно. Още повече, че според практиката на ВКС – Решение 145а от 17.11.2010 г. по т.д. № 531/2009 г., II т.о. и Решение № 59/29.04.2010 г. по т.д. № 687/2009 г. I т.о. недопустимост на претенцията за присъждане на неустойка от датата на забавата до окончателното изплащане на главницата. С оглед на горното кредиторът не може да бъде лишен от обезщетение за забава /законната лихва/ от подаване на исковата молба до окончателното погасяване на задължението.

По отношения на доводите за нищожност на клаузите за неустойка и за възможността банката едностранно да променя размера на редовната лихва, настоящият състав намира следното:

Неоснователно се явява възражението за нищожност на неустойката, тъй като не бил доказан начинът за изчислението ѝ. В договора за кредит и анексите към него е посочено, че при забава длъжниците дължат наказателна лихва в размер на 10 пункта годишно върху забавената сума. Приетите по делото съдебни експертизи, които се кредитират от настоящия състав по реда на чл.202 ГПК установяват размера на неустойката, на база уговореното в договора за кредит. Също така уговорената неустойка в сключеният договор за заем не се отличава от обичайната практика за уговаряне на неустойки от същия вид за този вид договор. Несъстоятелен се явява доводът на жалбоподателя, че ищецът следва да доказва начина на изчисляване на неустойката. В своите констатации вещото лице по ССчЕ, приета пред първата инстанция и допълнителната, приета във въззивното производство е заявило, че наказателната  лихва за три години преди датата на подаване исковата молба е в размер на 1 071,30 евро, което в процентно съотношение е 15 % от това, което следва да погасят длъжниците. Следователно с приетите съдебно-счетоводни експертизи, които се кредитират от настоящия състав по реда на чл.202 ГПК се установява, че неустойката не е необосновано висока, респ. не е нищожна по см. чл.143, ал. 1, т. 5 ЗЗП. Установява се, че размерът на непогасените по давност възнаградителна лихва и неустойка е по-голям от присъдените с първоинстанционното решение. С оглед неподаването на жалба от ищеца срещу решението в тази му част /отхвърлителна/, то, съгласно чл.271, ал. 1 ГПК ако решението не е обжалвано от другата страна, положението на жалбоподателя не може да бъде влошено с новото решение.

 Неоснователен е доводът, че клаузата е нищожна на основание чл.143, ал. 1, т. 12 ЗЗП, тъй като за длъжниците по договора за кредит е предвидена възможност да се откажат от Договора при промяна на условията по него. Съгласно чл. 143, ал. 1, т. 18 ЗЗП нищожна е клаузата, която не позволява на потребителя да прецени икономическите последици от сключването на договора. В чл. 4 от договора за кредит е уговорено, че за ползване на кредита се заплаща годишна лихва в размер на 8,75 % + 3,35 пункта надбавка, като при така определената лихва размерът ѝ е 9,38 %, от което може да се определят икономическите последици от сключването на договора. Също така е уговорен точния размер и брой на вноските – 120 равни анюитетни вноски в размер на 72,98 евро, както и размерът на неустойка е посочен в случай на забава.

Изложените доводи, че клаузата за неустойка попада в хипотезата на чл. 143, ал. 1, т. 10 ЗЗП, съдът намира за неоснователни. Съгласно чл.143, ал. 1, т. 10 ЗЗП нищожна е клаузата, която позволява на търговеца или доставчика да променя едностранно условията на договора въз основа на непредвидено в него основание. От представените договори не се установява изменение на размера както на редовната лихва така и на уговорената между страните наказателна лихва. Следователно, уважаването на възражението за нищожност на клаузите, съгласно които банката има правото да изменя лихвените проценти е ирелевантно за настоящите претенции. Доколкото процесният договор за банков кредит, е сделка, сключена с потребител, имаща за предмет финансови инструменти, чиято цена е свързана с измененията на лихвения процент на финансовия пазар, които са извън контрола на търговеца или доставчика на финансови услуги, то, тя попада в приложното поле на изключението, визирано в чл.144, ал.3, т.1 ЗЗП, според което не са неравноправни договорни клаузи на такъв договор, макар да осъществяват фактическите състави на чл.143, т.10 и т.12 ЗЗП. Следователно дори да е договорено, че доставчикът на финансови услуги може да променя едностранно условията на договора въз основа на непредвидено в него основание и да увеличава цената, без потребителят да има право в тези случаи да се откаже от договора, ако окончателната цена е значително завишена в сравнение с цената, уговорена при сключване на договора и това да е във вреда на потребителя и да води до значително неравновесие между правата и задълженията на двете страни по договора, тази договорна клауза няма да е неравноправна, щом попада в изключението на  и касае обективни фактори на финансовия пазар, намиращи се извън контрола на доставчика. Поради това следва да се приеме за осъществено изключението на чл.144, ал.3, т.1 ЗЗП, при което е безпредметно обсъждането дали клаузите са неравноправни по смисъла на чл.143, т.10 и т.12 ЗЗП.

Изводите на първата инстанция, че по отношение на вземанията за неустойка и договорна /редовна, възнаградителна/ лихва е приложима тригодишна погасителна давност съобразно указаното в чл.111, б“б“ и б“в“ ЗЗД. При съобразяване, че исковата молба, по която е образувано настоящето производство е била подадена на 07.04.2016 г., правилно и законосъобразно СРС е формирал изводи за погасяване по давност на част от вземанията за лихви и неустойки дължими по договора за кредит за времето от 05.03.2013 г. до 06.04.2013 г.

Ето защо въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение, а решението на СРС – потвърдено в обжалваната му част, като правилно и законосъобразно.

По разноските:

С оглед изхода на спора, в полза на жалбоподателя не се дължат разноски за настоящата инстанция.

На ответника по жалбата с оглед изхода на спора, на основание чл.78, ал.3 и ал.8 ГПК следва да бъдат присъдени направените в производството пред настоящата инстанция разноски за възнаграждение за юрисконсулт в размер на 300.00 лв. на основание чл. 37 от Закона за правната помощ и чл. 25 от Наредбата за заплащането на правната помощ и в размер на 150 лв. за ССчЕ.

С оглед на цената на иска въззивното решение не подлежи на касационно обжалване по правилата на 280, ал. 3, т.1, пр. второ ГПК.

При тези мотиви, съдът

Р Е Ш И:

ПОТВЪРЖДАВА  Решение № 283084 от 01.12.2017, постановено по гр.д. № 19100/2016 по описа на СРС, ІІІ ГО, 85 с-в.

ОСЪЖДА А.Т. К.-Г., ЕГН ********** с адрес ***, да заплати на „Р.Б.“ЕАД, ЕИК *****, на основание чл. 78, ал. 3 и ал.8 ГПК сумата от 450.00 лв. - разноски в настоящото производство.

Решението не подлежи на обжалване.

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                   ЧЛЕНОВЕ:    1.                     2.