Р Е Ш Е Н И Е
№ 260996, 26.11.2021г., Пловдив
В ИМЕТО НА НАРОДА
Окръжен съд
Пловдив, X граждански състав, на двадесет и шести октомври през две хиляди двадесет и първа година, в
публично заседание, в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Николинка
Цветкова
ЧЛЕНОВЕ: Фаня Рабчева
Елена Калпачка
при секретаря Пенка
Георгиева, като разгледа докладваното от съдия Цветкова въззивно гражданско
дело Nо 2225 по описа за 2017 година и за
да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и
сл. от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на В.И.К.
и Д.С.К. чрез адв. И.Д. против решение № 1991 от 19.06.2017г., постановено по
гр. д. № 123 по описа за 2016г. на Пловдивски районен съд, IX г. с., с което са отхвърлени предявените установителни искове с правно основание
чл. 422 във вр. с чл. 415 от ГПК във вр. с чл. 59 от ЗЗД за признаване за
установено между страните, че ответникът Е. Г.Г. дължи на ищците В.И.К. и Д.С.К.
сумата в размер на 5 лева, като частична от вземане в общ размер на 1800 лева –
главница, представляваща сума, с която ответникът се обогатил без основание за
сметка на ищците, преминавайки ежедневно с лек автомобил с рег. № ****, за
периода от 01.11.2014г. – 01.05.2015г., през част от поземлен имот с
идентификатор 56784.535.35, с площ от 244 кв. м., заключена между букви А, Б, В
и Г и оцветена в зелен цвят на приложената към заявлението скица, от който имот
ищците притежават ½ ид. част в режим на СИО, ведно със законната лихва
върху главницата, считано от датата на подаване на заявлението в съда –
06.11.2015г., за които суми е издадена Заповед № 8213 за изпълнение на парично
задължение по чл. 410 от ГПК от 10.11.2015г. по ч. гр. д. № 14663/2015г. по
описа на ПРС, VI гр. с.С оглед
изхода на делото са присъдени и сторените разноски в заповедното и в исковото
производство.
С въззивната жалба решението се
обжалва изцяло като неправилно – постановено при допуснати съществени нарушения
на съдопроизводствените правила, нарушение на материалния закон и
необоснованост.Оспорват се фактическите изводи на съда за недоказаност правото
на собственост на процесния имот от страна на ищците и се развиват доводи в
противна насока.Изразява се несъгласие и с извода на районния съд, че в случая
е налице хипотеза за временно прекарване на пътища и учредяване право на
преминаване през чужди поземлени имоти, уредена в Глава тринадесета, Раздели I и II на ЗУТ.Развиват се
доводи и в тази насока.Твърди се, че в случая са доказани и трите кумулативни
елемента на чл. 59 от ЗЗД, респ. че исковете са основателни и доказани.Моли се
обжалваното решение да бъде отменено и вместо него да бъде постановено друго, с
което исковете да бъдат уважени.Претендират се и направените разноски пред
двете съдебни инстанции.
С писмения си отговор по чл. 263 от ГПК
въззиваемият Е.Г. чрез пълномощниците си адв. А.С. и адв. С.Л. изразява
становище за неоснователност на въззивната жалба и излага подробни съображения
за правилност на оспорваното първоинстанционно решение.Моли същото да бъде
потвърдено.Претендира и направените разноски пред настоящата инстанция.
Пловдивският окръжен съд, след като
провери обжалваното решение съобразно правомощията си по чл. 269 от ГПК,
прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и съобразно чл. 12
от ГПК и обсъди възраженията, доводите и исканията на страните, намери за
установено от фактическа и правна страна следното:
Въззивната жалба е подадена в срока
по чл. 259 от ГПК, изхожда от легитимирани лица – ищци в първоинстанционното
производство, останали недоволни от постановеното съдебно решение, откъм
съдържание е редовна, поради което и се явява допустима.
След извършена служебна проверка по
чл. 269 от ГПК въззивният съд намира, че обжалваното решение е валидно и
допустимо.При въззивната проверка за нарушение на императивни материално-правни
норми при постановяването му и при проверка на неговата правилност по
изложените в жалбата оплаквания, Пловдивският окръжен съд намира следното:
Районният съд е бил сезиран с иск с
правно основание чл. 422, ал. 1 от ГПК във вр. с чл. 59, ал. 1 от ЗЗД за
приемане за установено по отношение на ищците В.И.К. и Д.С.К., че ответникът Е.Г.Г.
им дължи сумата в размер на 5 лева, като частична от вземане в общ размер на
1800 лева главница, представляваща сума, с която ответникът се е обогатил без
основание за сметка на ищците, преминавайки ежедневно с лек автомобил с рег. № ****,
за периода от 01.11.2014г. – 01.05.2015г., през част от поземлен имот с
идентификатор 56784.535.35, с площ от 244 кв. м., заключена между букви А, Б, В
и Г и оцветена в зелен цвят на приложената към заявлението скица, от който имот
ищците притежават ½ ид. част в режим на СИО, ведно със законната лихва
върху главницата, считано от датата на подаване на заявлението в съда –
06.11.2015г., за които суми е издадена
заповед № 8213 за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК от
10.11.2015г. по ч. гр. д. № 14663/2015г. по описа на ПРС, VI гр. с. Посоченото дело е приложено, като от него е видно, че е налице
подадено възражение от длъжника в срок, поради което заявителят в заповедното
производство има правен интерес от водене на положителен установителен иск, с
оглед нормата на чл. 415 от ГПК.
С писмения отговор на ответника по
реда на чл. 131 от ГПК иска е оспорен по основание и размер по подробно
изложени съображения.
Предвид очертаните спорни
обстоятелства по делото, за уважаване на предявения иск ищците следва да докажат
твърденията си, че са собственици на ½ ид. част от процесния имот, че
ответникът е преминавал ежедневно през този имот с лекия си автомобил през
процесния период, както и размера на сумата, с която ответникът се е обогатил за
тяхна сметка, а те съответно са обеднели.
Районният съд е приел, че ищците не са
доказали пълно и главно в производството наличието на първата предпоставка за
уважаване на предявения иск – правото си на собственост върху процесния имот с
идентификатор 56784.535.35 по КККР на гр. Пловдив, през който се твърди да е
преминавал ответника и с оглед на това е отхвърлил иска.
В тази насока от извършената служебна
справка се установи, че с влязло в сила решение № 77 от 12.10.2020г. на ВКС по
гр. д. № 4227/2019г. е бил уважен
предявеният от В.И.К. и Д.С.К. против общо 14 физически лица, сред които
и ответника Е.Г.Г. установителен иск за собственост, като ищците са признати за
собственици при режим на съпружеска имуществена общност на 1/2 ид. част от поземлен имот с идентификатор 56784.535.35
по кадастралната карта на гр. Пловдив.Това решение установява със задължителна
сила в отношенията между страните, че ищците са собственици на ½ ид.
част от посочения поземлен имот, като съгласно разпоредбата на чл. 297 от ГПК
същото е задължително за всички съдилища.
От приложените писмени доказателства
по делото е видно, че процесният поземлен имот е бил нанесен със сегашните си
граници в кадастралната карта въз основа на Заповед №
КД-14-16-1144/14.09.2009г. на АГКК Пловдив, с която е било одобрено изменение в
кадастралната карта и кадастралните регистри на гр. Пловдив, състоящо се в корекция
на площите и имотната граница между поземлени имоти 56784.535.32 и
56784.535.35, но са запазени номерата на имотите.Съгласно заключението на
съдебно-техническата експертиза, което въззивната инстанция също кредитира като
компетентно и обосновано изготвено, неоспорено от страните, новият ПИ КИ
56784.535.32 е с граници, идентични с границите на УПИ I - 35, 32,25, 146, 145 за жилищно застрояване, обществено-обслужващи
дейности в кв. 99а по регулационния план, а новият ПИ КИ 56784.535.35 включва
части от ПИ 56784.535.32 и ПИ КИ 56784.535.35, за които части не е приложена
уличната регулация по отношение разширението на бул. „***“.По проект част
„Архитектурна“ чертеж „Ситуация по прилагане на уличната регулация по отношение
разширението на бул. „****“ е с още едно платно, като в границите на
новопопълнения в КК ПИ КИ 56784.535.35 се предвижда паркинг за автомобили.В
проекта е предвиден път от булеварда към прохода на сградата в УПИ I - 35, 32, 25, 146, 145 за жилищно застрояване, обществено-обслужващи
дейности кв. 99а с размери 5м/19, 50 м. и площ 97, 50 кв. м.След изменението на
кадастъра новият имот с идентификатор 56784.535.32.535.32 вече не граничи с път
– бул. „***“, а достъпът до булеварда се осъществява през имот с идентификатор
56784.535.35.
Не е спорно по делото, а се установява и
от приложените писмени доказателства, че ответникът е собственик на
самостоятелен обект в построената в УПИ I-35, 32, 25, 145, 146 жилищна сграда, както и на идеални части от поземления
имот с идентификатор 56784.535.32.Не е спорно също, че притежавания от
ответника имот няма достъп до обществен път, тъй като предвиденото разширение
на бул. „****“ не е изпълнено и Община Пловдив не е предприела процедура по отчуждаване
на имотите, върху които ще се осъществи мероприятието.Достъпът до имота на
ответника се осъществява само през поземлен имот с идентификатор
56784.535.35.През релевирания период през имота на ищеца е преминавал не само
ответника, но и всички останали
собственици на самостоятелни обекти в жилищната сграда, построена в
поземлен имот с идентификатор 56784.535.32.
С оглед установеното от фактическа
страна по делото следва да се приеме, че случая е налице хипотезата на чл. 190,
ал. 1 от ЗУТ на временно прокарване на път.Посочената разпоредба предвижда
когато съгласно подробен устройствен план някои урегулирани поземлени имоти
имат лице само по проектирани нови улици, преди тези улици да са открити, че
общината може да прокарва временни пътища, които осигуряват достъп до
съответните имоти.Съгласно чл. 190, ал. 4 от ЗУТ собствеността върху частите от
поземлени имоти, заети за временни пътища се запазва, а съгласно чл. 191, ал. 1
от ЗУТ обезщетенията на правоимащите за вредите, причинени от прокарването на
временни пътища, са за сметка на собствениците на поземлени имоти, които ще се
обслужват от временните пътища.Съгласно чл. 191, ал. 4 от ЗУТ размерът на това
обезщетение се определя по реда на чл. 210 от същия закон за съответната година
и се изплаща на равни месечни вноски.Съгласно чл. 210, ал. 2 от ЗУТ
определянето на обезщетението се извършва по искане на заинтересованите лица
или служебно.Поради това следва да се приеме, че в настоящия случай ищците имат
право на обезщетение за ползването на имота им за преминаване от собствениците
на поземлен имот с идентификатор 56784.535.32, вкл. и от ответника.Размера на
това обезщетение обаче се определя по предвидения в чл. 210 от ЗУТ
административен ред, за което следва да сезират Община Пловдив, като същото би
било дължимо от всички собственици на поземления имот, които преминават през
имота на ищците.Наличието на предвидена в закона възможност за обезщетяване, е
пречка за предявяване на претенция за неоснователно обогатяване по чл. 59, ал.
1 от ЗЗД, тъй като съгласно чл. 59, ал. 2 от ЗЗД претенцията за неоснователно
обогатяване по ал. 1 възниква, когато няма друг път, по който обеднелият може
да се овъзмезди.
Предвид гореизложеното обжалваното
решение като краен резултат е правилно и следва да бъде потвърдено, а
въззивната жалба против него като неоснователна следва да се остави без
уважение.
С оглед изхода на делото пред
настоящата инстанция в полза на въззиваемия следва да се присъдят направените
по делото разноски за адвокатско възнаграждение за въззивното производство в
размер на 300 лева.
По изложените съображения съд
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение № 1991 от
19.06.2017г., постановено по гр. д. № 123 по описа за 2016г. на Пловдивски
районен съд, IX гр. с.
ОСЪЖДА В.И.К., ЕГН ********** и Д.С.К.,
ЕГН **********,***, да заплатят на Е.Г.Г., ЕГН ********** ***, сумата от 300
лева – разноски за въззивното производство.
Решението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ
: