№ 135
гр. София, 02.03.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 6-ТИ ТЪРГОВСКИ, в публично
заседание на втори февруари през две хиляди двадесет и втора година в
следния състав:
Председател:Иван Иванов
Членове:Зорница Хайдукова
Валентин Бойкинов
при участието на секретаря Росица Й. Вьонг
като разгледа докладваното от Иван Иванов Въззивно търговско дело №
20211001001233 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл.294, във връзка с чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение № 470 от 9.03.2020 г. по т.д. № 1312/ 2019 г. на Софийския градски съд,
търговско отделение, VІ - 20 състав по иска с правно основание чл. 422 от ГПК, предявен от
„Лено“ АД - гр. София, е признато за установено, че в полза на дружеството съществува
вземане срещу М. С. К. - едноличен търговец, извършващ дейност с фирмата „М. - М. К.“ -
гр. София, за сумите : 28 000 евро, представляваща главница по договор за заем от
18.05.2018 г., ведно със законната лихва от 21.01.2019 г. до окончателното плащане ;
5 300.99 евро, представляваща възнаградителна лихва за периода от 19.05.2018 г. до
5.01.2019 г., като за разликата до пълния предявен размер от 5 593.88 евро и за периода от
6.01.2019 г. до 18.01.2019 г. искът е отхвърлен като неоснователен ; 12.27 евро,
представляваща разноски за връчване на покана за предсрочна изискуемост, като за
разликата до пълния предявен размер от 840 евро искът е отхвърлен като неоснователен;
92.25 лева, представляваща разноски за заплатена застрахователна премия;
като неоснователни са отхвърлени исковете за сумите : 15 160.76 евро, представляваща
неустойка за забава за периода от 19.06.2018 г. до
18.01.2019 г. ; 2 000 евро, представляваща неустойка за несключване на застраховка ;
9 137.33 евро, представляваща неустойка за предсрочно погасяване на заема.
1
Срещу решението, в частта с която са отхвърлени исковете за сумите: 15 160.76 евро,
представляваща неустойка за забава в размер за периода от 19.06.2018 г. до 18.01.2019 г. ; за
разликата над 12.27 евро до пълния предявен размер от 840 евро, представляваща разноски
за връчване на покана за предсрочна изискуемост, като за разликата до пълния предявен
размер от 840 евро ; 2 000 евро, представляваща неустойка за несключване на застраховка ;
9 137.33 евро, представляваща неустойка за предсрочно погасяване на заема, е подадена
въззивна жалба от „Лено“ АД- гр. София, в която са изложени оплаквания за нарушение на
материалния закон.
С решение № 1536 от 23.11.2020 г. по т.д. № 2326/ 2020 г. на Софийския апелативен съд,
търговско отделение, 13 състав решението на първоинстанционния съд е обезсилено в
обжалваната част , обезсилени са и заповедта за изпълнение и изпълнителния лист, издадени
на 14.02.2019 г. по ч.гр.д. № 3417/ 2019 г. на Софийския районен съд, гражданско
отделение, 65 състав, и в тази част производството по делото е прекратено.
С решение № 60 328 от 21.12.2021 г. по гр.д. № 760/ 2021 г. на Върховния касационен съд,
ІV гр.о. решението на въззивния съд е отменено и делото е върнато за ново разглеждане от
друг състав на въззивния съд на иска за установяване съществуването на неустойка за забава
в размер на 15 160.76 евро за периода 19.06.2018 г. - 18.01.2019 г., както и относно
разноските по делото.
В изпълнение на правомощията по чл. 294 от ГПК настоящият състав на въззивната
инстанция съобразява следното.
Оплакванията на въззивника, основани на твърдението за допуснато нарушение на
материалния закон, са срещу необоснования извод на съда, че претендираната неустойка е в
прекомерен размер и е уговорена без краен срок, който извод противоречал на критериите,
предвидени в Тълкувателно решение № 1 от 15.06.2010 г. на ВКС, ОСГТК на ВКС.
Съдът не взел предвид търговското качество на субектите - страни по заемното
правоотношение. Съпоставянето на уговорената неустойка със законната лихва, както и
„обосноваването на нищожността чрез евентуалния прекомерен размер на отнапред
уговореното обезщетение, не съответствали на законодателната идея на предвидената
неустойка за търговци, както и на специално предвидената законодателна уредба“.
Претендираната неустойка била мораторна и правопропорционална на срока на
неизпълнение. Дори като сума неустойката за забава да била в
- 3 -
голям размер, това произтичало изцяло от продължителната забава на длъжника да изпълни
задълженията си по договора. Към 1.04.2020 г. забавата била 623 дни, и за този период
ищецът бил лишен от възможността да разполага дори с предоставения заем от 28 000 евро,
2
която сума можело да използва като я предостави в заем на други субекти, от което да
реализира печалба от възнаградителна лихва.
Молбата е решението да бъде отменено в обжалваната част и да бъде постановено друго
решение, с което исковата претенция да бъде уважена.
Ответникът по въззивната жалба М. С. К. - едноличен търговец, извършващ дейност с
фирмата „М. - М. К.“ - гр. София, в писмения отговор я оспорва като неоснователна по
следните съображения.
Съобразявайки практиката по чл. 92 от ЗЗД съдът достигнал до правилния извод, че
уговорената клауза за неустойка е нищожна. Договорения размер на неустойката
многократно надхвърлял обичайното обезщетение за вреди от забавено изпълнение на
парично задължение. Въпреки че страните били търговци трябвало да се вземат предвид
реално претърпените вреди, чийто размер бил неясен. Съдът съобразил и това, че за
обезпечаване на вземането на кредитора по договора за заем, заемополучателят учредил в
негова полза първа по ред ипотека. Освен това съдът отбелязал, че неустойка била
начислявана неустойка и върху непадежирала главница, което водело до неоснователно
обогатяване на кредитора.
Молбата към съда е решението да бъде потвърдено в обжалваната част.
Софийският апелативен съд, търговско отделение, шести състав съобрази следното.
Въззивната жалба е процесуално допустима - подадена е в установения процесуален срок от
страна в процеса, която има правен интерес от обжалването на самостоятелна част от
подлежащ на въззивен контрол валиден и допустим съдебен акт.
При обсъждането на нейната основателност преди всичко трябва да се посочи, че няма спор
между страните относно възприетата от съда фактическа обстановка. Настоящият съдебен
състав намира, че тя е изяснена вярно от събраните по делото доказателства и се свежда до
следното.
С договор за заем, сключен на 18.05.2018 г. ищецът „Лено“ АД се задължил да предостави
на ответника М. С. К. -
едноличен търговец, извършващ дейност с фирмата „М. - М. К.“ лихвоносен обезпечен заем
с максимален размер на главницата до 28 000 евро срещу задължението на заемополучателя
да върне усвоената сума заедно с възнаградителна лихва в размер на 30 % годишно върху
усвоената и непогасена част от главницата в срок до 180 месеца от сключването на договора.
В заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 417 от ГПК, издадена на 14.02.2019
г. по ч.гр.д. № 3417/ 2019 г. на Софийския районен съд, гражданско отделение, 65 състав
било разпоредено длъжникът М. С. К. - едноличен търговец, извършващ дейност с фирмата
„М. - М. К.“ да заплати на „Ленно“ АД - гр. Пловдив сумите : 28 000 евро главница по
3
договор за заем от 18.05.2018 г., ведно със законната лихва от 21.01.2019 г. до окончателното
плащане ; 5 593.88 евро договорна лихва за периода от 19.05.2018 г. до 18.01.2019 г.;
15 160.76 евро неустойка за забава за периода от 19.06.2018 г. до 18.01.2019 г. ; 840 евро
нотариални такси и разноски ; 2 000 евро разноски по заема по смисъла на чл. 4.1. б.“к“ от
договора ; 92.25 лева застрахователна премия ; 9 137.33 евро такса за предсрочно погасяване
и 2 477.47 лева разноски по делото.
Според заключението на счетоводната експертиза, изготвено от вещото лице Д. Г., не
били извършвани погасявания по главницата и тя била дължима в пълния й размер ; към
29.01.2019 г. - деня на подаване на заявлението по чл. 417 от ГПК, дължимата
възнаградителна лихва била в размер на 5 593.88 евро ; непогасената неустойка за периода
от 19.06.2018 г. до 19.01.2019 г. била 15 160.73 евро.
При тази фактическа обстановка, в рамките на правомощията си по чл. 269 от ГПК,
настоящият състав на въззивната инстанция приема, че в обжалваната част решението е
правилно, като споделя крайните изводи и мотивите на първоинстанционния съд, поради
което и на основание чл. 272 от ГПК препраща към тях. В допълнение и в отговор на
оплакванията в жалбата намира за нужно да посочи и следното.
Претенцията за неустойка, която има своето правно основание в разпоредбата на чл. 92, ал.1
от ЗЗД, е заявена в съответствие с уговорката в чл. 2.3 (с) от договора, съгласно която при
неизпълнението на което и да било имуществено или неимуществено задължение по
договора на съответната дата на неговия падеж, както и при предсрочна изискуемост на
кредита, заемополучателят ще дължи неустойка за забава в размер на 0.23 % на ден
върху сбора от цялата непогасена част от заема и натрупалата се до момента договорна
лихва, за всеки ден, считано от датата на падежа на дължимото плащане до момента на
окончателното
- 5 -
погасяване на всички просрочени дължими суми за : главница, лихва и неустойки и други
такси и разноски по договора.
Възражението на ответника по жалбата за нищожност на неустоечната клауза поради
противоречието й с добрите нрави следва да бъде обсъдено при съобразяване с разясненията
в т. 3 на Тълкувателно решение № 1 от 15.06.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ВКС, ОСTK,
съгласно които нищожна, поради накърняване на добрите нрави, е всяка неустойка,
уговорена от страните извън присъщите и обезпечителна, обезщетителна и санкционна
функции.
При извършването на тази преценка съдът следва да съблюдава критериите, примерно
4
посочени в тълкувателния акт - естеството и размера на обезпеченото с неустойката
задължение ; наличието на обезпечение на поетото задължение с други, различни от
неустойката правни способи ; вида на уговорената неустойка и на неизпълнението, за което е
предвидена; съотношението между размера на неустойката и очакваните за кредитора вреди
от неизпълнението. Преценката трябва да бъде към момента на сключване на договора и да
държи сметка и за специфичните за всеки конкретен случай факти и обстоятелства.
За конкретния случай дължимата неустойка за забава, така, както е уговорена, е в размер на
83.95 % годишно и надхвърля с около 8 пъти законната лихва, с която се съизмерва
евентуалната вреда за кредитора от забавената парична престация на длъжника, чийто
размер, определен по чл. 86, ал. 2 от ЗЗД, е в рамките на 11 % - 12 % годишно.
Сам по себе си начина, по който е уговорена неустойката за забава към деня на сключването
на договора - без краен предел на срока и размера до който може да нараства, не обуславя
нищожността й, тъй като е поставен в зависимост от волята и отговорността на неизправния
длъжник и е в съгласие с призната в чл. 9 от ЗЗД свобода на договорящите да определят
съдържанието на договора, включително да придадат превес на санкционната функция на
неустоечната клауза.
Едновременно с това, обаче следва да бъдат взети предвид вида и размера на задължението,
което тази неустойка обезпечава, както и съотношението между нейния размер и очакваните
за кредитора евентуални вреди от неизпълнението на паричното задължение на наемодателя.
Според настоящия съдебен състав осемкратно надвишение на уговорения размер на
неустойката спрямо възприетия като базисен критерий за обезщетяване на вредите от
забавено изпълнение - размера на законната лихва, е несъизмеримо с оглед евентуалните
вреди за кредитора и би довело до неоснователно обогатяване на последния.
В подкрепа на този извод е друг съществен факт - вземането на кредитора е надлежно
обезпечено с първа по ред ипотека върху недвижим имот, което обезпечение, съгласно чл.
4.1 (b) от договора „обезпечава в пълен размер задълженията за погасяване на заема и
начислената лихва, заедно с всички останали суми, дължими по този договор…като лихви за
забава, неустойки, такси и разноски, подлежащи на възстановяване“. Несъмнено наличието
на вещно обезпечение гарантира в максимална степен интереса на кредитора, с оглед
ограничаването на размера на евентуалните вреди от неизпълнението, тъй като при
наличието на нужните предпоставки кредиторът може да реализира правата си по договора
за ипотека.
Настоящият състав споделя изцяло и съображенията на първоинстанционния съд относно
начисляването на неустойка за забава върху непадежирала главница, което противоречи на
принципа за недопускане на неоснователно обогатяване.
В контекста на изложените съждения неоснователно е възражението на въззивника за
предвидена в договора еквивалентност на престациите с оглед уговорената възможност за
връщане на голяма част от внесената възнаградителна лихва при срочно погасяване на
5
дълга. Както е отбелязал и първоинстанционният съд тази еквивалентност е изключена
именно поради голямата разлика между размера на възнаградителната лихва, от която
кредиторът би се лишил, и размера на неустойката за забава, която длъжникът би платил.
Затова според настоящия състав, в този си размер, уговорената между страните мораторна
неустойка не отговаря на присъщите й цели - да обезпечи изпълнението на поетото от
наемателя задължение и да обезщети кредитора за вредите от виновното неизпълнение на
длъжника, нито на придадената й от договарящите санкционна функция, целяща да накаже
неизправната страна по договора, а води до създадена още при сключването на наемния
договор възможност за несправедливо обогатяване на кредитора.
В съответствие с изложеното и като съобразява приетото в Решение № 181 от 26.02.2015 г.
по т.д. № 4386/ 2013 г. на ВКС, ІІ т.о., съдът намира, че уговорената в договора за заем
неустойка не съответства на основния принцип за добросъвестност и справедливост в
търговските правоотношения и като накърняваща добрите нрави е нищожна, съгласно чл.26,
ал.1, пр.3 от ЗЗД.
Поради съвпадането на крайните изводи на настоящия състав на въззивната инстанция с
тези на първостепенния съд, обжалваното решение следва да бъде потвърдено изцяло.
- 7 -
При този изход на спора въззивникът следвада бъде осъден да заплати на ответника по
жалбата разноските в касационното производство и за настоящето въззивно производство,
които съгласно списъка на разноските по чл. 80 от ГПК възлизат на сумата 2 863 лева, с
включен ДДС, в която са включени 1 163 лева - разноски в касационното производство и
1 700 лева - адвокатско възнаграждение за процесуално представителство в настоящата
инстанция.
Възражението на въззивника за прекомерност на адвокатското възнаграждение следва да
бъде преценявано като неоснователно, тъй като този размер съответства адекватно на
положения адвокатски труд, съобразно разясненията в т. 3 на Тълкувателно решение № 6 от
6.11.2013 г. по тълк. д. № 6/2012 г. на ВКС, ОСГTK и не надвишава значително установения
в чл. 7, ал.2, т. 4 на Наредба № 1 от 9.07.2004 г. на Висшия адвокатски съвет минимален
размер на възнаграждението.
По изложените съображения Софийският апелативен съд, търговско отделение, шести
състав
РЕШИ:
6
ПОТВЪРЖДАВА решение № 470 от 9.03.2020 г. по т.д. № 1312/ 2019 г. на Софийския
градски съд, търговско отделение, VІ - 20 състав в частта му, с която е отхвърлена като
неоснователна претенцията по чл. 422, ал. 1 от ГПК на „Лено“ АД - гр. София с искане да
бъде признато за установено, че в полза на дружеството съществува вземане срещу М. С. К.
- едноличен търговец, извършващ дейност с фирмата „М. - М. К.“ - гр. София за сумата
15 160.76 евро, представляваща неустойка за забава за периода от 19.06.2018 г. до 18.01.2019
г., произтичаща от договор за заем, сключен на 18.05.2018 г.
ОСЪЖДА „Лено“ АД - гр. София, бул. „Цариградско шосе“ № 96, ет.7, с ЕИК *********
да заплати на М. С. К. с ЕГН ********** - едноличен търговец, извършващ дейност с
фирмата „М. - М. К.“ - гр. София, ж.к. „***“, бл. **, вх. *, ет *, ап. * на основание чл. 78,
ал. 3 от ГПК и чл. 294 от ГПК сумата 2 863 (две хиляди осемстотин шестдесет и три)
лева, с включен ДДС, представляваща разноски в касационното производство по гр.д. №
760/ 2021 г. в размер на 1 163 лева и адвокатско възнаграждение за процесуално
представителство във въззивната инстанция.
Решението подлежи на обжалване пред Върховния касационен съд на Република България в
едномесечен срок от връчването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
7