Р Е Ш Е Н И Е
град София, 20.02.2020 година
В И
М Е Т
О Н А Н
А Р О
Д А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Г.О., ІІІ-“В” състав в публично съдебно заседание на двадесет и осми ноември през две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Н. ДИМОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИНА ПЕЙЧИНОВА
мл.с.: РОСИ МИХАЙЛОВА
при секретаря ЦВЕТЕЛИНА
ПЕЦЕВА и с участието на прокурор ……… разгледа докладваното от съдия ПЕЙЧИНОВА въз.гр.дело
№1194 по описа за 2019 година и
за да се произнесе след съвещание, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл.258 – чл.273 от ГПК.
С решение №49246 от 16.10.2018г.,
постановено по гр.дело №10564/2012г. по описа на СРС, І Г.О., 36-ти състав, са отхвърлени предявените
от И.Н.М. и Л.И.М. против П.Х. Н.-У., Д.Н.У. и Н.Г.У. при условията
на активно и пасивно субективно
съединяване искове с правно основание чл.59
от ЗЗД за заплащане
общо на сумата от 26028.00 лв.,
представляваща обезщетение
за лишаване от ползване на собствения им недвижим имот, представляващ апартамент №3, със
застроена площ от 108.50 кв.м., с местонахождение на I етаж в жилищна сграда - бл.**, град София, ул.„****”, за периода 01.01.2008г. - 01.01.2011г., от която всеки един от ответниците следва да заплати на И.Н.М.
сума от по 4880.25 лв., а на Л.И.М. - всеки от по 3795.75 лв.. С решението са осъдени
И.Н.М. и Л.И.М. да заплатят на П.Х. Н.-У. на основание чл.78,
ал.3 от ГПК сумата от 155.00 лв., разноски в производството. С
решението са осъдени И.Н.М. и Л.И.М. да заплатят на Н.Г.У. на основание чл.78,
ал.3 от ГПК сумата от 200.00 лв., разноски в производството.
Постъпила е въззивна
жалба от ищците - И.Н.М. и Л.И.М., чрез адв.В.К., с която се обжалва изцяло решение №49246 от 16.10.2018г., постановено по гр.дело №10564/2012г. по
описа на СРС, І Г.О., 36-ти състав, като са инвокирани
доводи за неправилност и незаконосъобразност на обжалвания съдебен акт, като
постановено в противоречие на материалния закон и при неправилен анализ на събраните
по делото доказателства. Твърди се, че първостепенният съд при обосноваване на
крайния извод, че ответницата - П.Х. Н.-У. се легитимира като собственик на процесния имот и на това основание упражнява и фактическата власт върху имота се е съобразил с решение №117/10.11.2015г., постановено по гр. дело №710/2015г. на ВКС, II ГО.. Поддържа се, че съдебният акт, на
който се позовава първостепенния съд е отменен с решение от
02.07.2018г. по гр.дело №2090/2016г. по описа на ВКС, ІІІ Г.О., постановено в производство по реда на чл.307 от ГПК, с което е отхвърлена
молбата на П.Х.
Н.-У. за отмяна по чл.303,
ал.1, т.4 от ГПК на влязло в сила решение №29/16.09.1996г. по гр.дело
№1572/1988г. на СРС, в частта, в която е уважен предявен срещу нея ревандикационен иск, както и е отменено на основание
чл.307, ал.4 във връзка с чл.303, ал.1, т.4 от ГПК влязло в сила решение
№117/10.11.2015г. по гр.дело №710/2015г. на ВКС, ІІ Г.О., в частта, в която е
отхвърлен предявен ревандикационен иск. Поддържа се,
че на основание така постановеното решение се налага категоричен извод, че
ищците са собственици на процесния имот и са активно
легитимирани да претендират от ответниците заплащане на обезщетение за ползване
без правно основание на процесния имот за исковия
период. Излага се още, че от анализа на събраните доказателства се установява,
че през исковия период ответниците са ползвали имота, който факт е довел до
обедняването на ищците чрез намаляване на имуществото
им със сумата представляваща средна пазарна наемна цена на имота за исковия период от време. По
изложените аргументи молят съда да постанови съдебен акт, с който да отмени изцяло
обжалваното решение и да постанови друго, с което да уважи предявените искове
като основателни и доказани. Претендират присъждане на разноски, направени пред
двете съдебни инстанции.
Въззиваемата страна - П.Х. Н.-У., депозира писмен отговор, в който
изразява становище относно неоснователността на постъпилата въззивна жалба. Изложени
са аргументи, че правилно и законосъобразно първоинстанционният съд е
анализирал релевантните за спора факти и доказателства като е приел, че предявените
искове са неоснователни и недоказани, тъй като с решение от 02.07.2018г. по
гр.дело №2090/2016г. по описа на ВКС, ІІІ Г.О., постановено в
производство по реда
на чл.307 от ГПК, е отменено влязло в сила решение №117/10.11.2015г. по гр.дело
№710/2015г. на ВКС, ІІ Г.О., само в частта, в която е отхвърлен предявения от И.Н.М. и Л.И.М. установителен иск с правно основание чл.97,
ал.1 от ГПК /отм./, но не се отричат правата на П.Х. Н.-У., произтичащи
от извършено в нейна полза саморъчно завещание, съставено на 02.12.1986г. от С.И.И.. В тази връзка се поддържа, че
през исковия период е ползвала имота на валидно основание и не са налице
предпоставките в закона за ангажиране на нейната отговорност да заплаща на
ищците обезщетение за лишаване от правото им на ползване върху имота. Моли съда
да постанови съдебен акт, с който да потвърди като правилно и законосъобразно обжалваното
съдебно решение. Претендира присъждане на разноски при условията на чл.38 от ЗАдв. за осъществено безплатно процесуално
представителство, съгласно приложен договор за правна защита и съдействие.
Въззиваемата страна - Д.Н.У., не депозира писмен отговор, в
съдебно заседание чрез процесуален представител адв.В.,
изразява становище относно неоснователността на постъпилата въззивна
жалба като поддържа аргументите, които са изложени в отговора на въззиваемата страна - П.Х. Н.-У.. Моли съда да постанови съдебен
акт, с който да потвърди като правилно и законосъобразно обжалваното съдебно
решение. Претендира присъждане на разноски при условията на чл.38 от ЗАдв. за осъществено безплатно процесуално
представителство, съгласно приложен договор за правна защита и съдействие.
Въззиваемата страна - Н.Г.У., не депозира писмен отговор, в
съдебно заседание чрез процесуален представител адв.Д.,
изразява становище относно неоснователността на постъпилата въззивна жалба. Изложени
са аргументи, че правилно и законосъобразно първоинстанционният съд е
анализирал релевантните за спора факти и доказателства като е приел, че предявените
искове са неоснователни. Твърди се, че от анализа на събраните доказателства се
установява по категоричен начин, че през исковия период от време Н.Г.У. не е ползвал процесния имот, поради което
предявените искове спрямо него са неоснователни и недоказани. Моли съда да постанови съдебен
акт, с който да потвърди като правилно и законосъобразно обжалваното съдебно
решение. Претендира присъждане на разноски за въззивната инстанция. Представя
списък по чл.80 от ГПК.
Предявени
са от И.Н.М.
и Л.И.М. против П.Х. Н.-У., Д.Н.У. и Н.Г.У. при условията
на активно и пасивно субективно
съединяване искове с правно основание чл.59
от ЗЗД.
Софийският градски съд, като обсъди доводите на
страните и събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност,
намира, че от приетите пред СРС доказателства се установяват релевантните за
спора факти и обстоятелства, същите са подробно описани в мотивите на
първоинстанционното решение, поради което не следва отново да се преповтарят в
настоящия съдебен акт.
Пред настоящата инстанция е
прието по реда на чл.266, ал.2, т.2 от ГПК като писмено доказателство - решение
№130 от 02.07.2018г. по гр.дело №2090/2016г. по описа на ВКС, ІІІ Г.О., постановено в производство по реда на чл.307 от ГПК, с което е отхвърлена
молбата на П.Х.
Н.-У. за отмяна по
чл.303, ал.1, т.4 от ГПК на влязло в сила решение №29/16.09.1996г. по гр.дело
№1572/1988г. на СРС, в частта, в която е уважен предявен срещу нея ревандикационен иск, както и е отменено на основание
чл.307, ал.4 във връзка с чл.303, ал.1, т.4 от ГПК влязло в сила решение
№117/10.11.2015г. по гр.дело №710/2015г. на ВКС, ІІ Г.О., в частта, в която е
отхвърлен предявен ревандикационен иск.
Останалите приети по делото
доказателства - съдебни актове на САС и ВКС, постановени след обжалваното
решение, въззивният съд счита за неотносими към
предмета на настоящия спор и като такава не следва да се обсъждат в мотивите на
настоящия съдебен акт доколкото касаят решени спорове между същите страни с
предмет заплащане на обезщетение за ползване на процесния
имот за други периоди от време.
Предвид възприемането на
установената от първоинстанционния съд фактическа обстановка, съдът достигна до
следните правни изводи:
Въззивната жалба е допустима -
подадена е в срока по чл.259, ал.1 от ГПК от легитимирани страни в процеса
срещу първоинстанционното съдебно решение, което подлежи на въззивно обжалване,
поради което следва да се разгледа по същество.
Разгледана по същество въззивната
жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА.
Съгласно чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася
служебно по валидността на
решението, по допустимостта му
– в обжалваната част, като
по останалите въпроси е
ограничен от посоченото в жалбата.
Обжалваното първоинстанционно
решение е валидно и допустимо, като при постановяването му не е допуснато
нарушение на императивни материалноправни и
процесуалноправни норми. Решението е и правилно, като на основание чл.272 ГПК
въззивният състав препраща към мотивите изложени от СРС, обосноваващи
окончателен извод за неоснователност на предявените искове с правно основание чл.59, ал.1 от ЗЗД. При правилно
разпределена доказателствена тежест съобразно нормата на чл.154 от ГПК и
изпълнение на задълженията си, посочени в нормата на чл.146 от ГПК,
първоинстанционният съд е обсъдил събраните по делото доказателства, като е
основал решението си върху приетите от него за установени обстоятелства по
делото и съобразно приложимия
материален закон, поради което съдът следва да разгледа
доводите на жалбоподателите във връзка с неговата правилност. Настоящата въззивна инстанция споделя
изцяло изложените в мотивите на първоинстанционното решение решаващи изводи за
неоснователност на предявените искове
с правно основание чл.59, ал.1 от ЗЗД, като на
основание чл.272 ГПК препраща към тях. Фактическите и правни констатации на
настоящия съд съвпадат с направените от районния съд в атакувания съдебен акт
констатации /чл.272 ГПК/. Доводите в жалбата са
изцяло неоснователни. Във връзка с изложените във въззивната жалба доводи,
следва да се добави и следното:
Правилно първостепенният
съд е дал правна
квалификация на предявените искове
като такива с правно основание чл.59, ал.1 от ЗЗД, която норма постановява, че всеки,
който се е обогатил без основание за сметка на другиго, дължи да му върне онова,
с което се е обогатил, до размера на обедняването. За да бъде уважен искът
по чл.59, ал.1 от ЗЗД следва
да бъде доказан следния фактически състав: увеличение на имуществото на ответниците за
сметка на имуществото на ищците,
липса на друга правна възможност за ищците да защитят
интереса си, обедняването на ищците
и обогатяването на ответниците
да произтичат от едни и същи факти. Така
посочените елементи от фактическия състав на сочената правна норма следва да бъдат установени при условията на пълно и главно доказване от ищците, което в случая не е сторено.
В конкретния случай от анализа на събраните доказателства въззивният съд приема, че по делото е установено по несъмнен начин, че фактическата власт върху процесния
имот през исковия период от време е упражнявана от ответницата - П.Х.
Н.-У. и ответницата - Д.Н.У., която
не е била навършила пълнолетние
и е живеела съвместно с
майка си - ответницата - П.Х. Н.-У., която на основание влязло в сила
решение за развод е упражнявала по отношение на нея родителски права. От друга
страна съдът счита, че при доказателствена тежест за ищците не са установили в хода на
производството с допустимите
в закона доказателствени средства, че ответниците през исковия период са ползвали имота без основание. Този извод на първостепенния съд не може да бъде опроверган от приетото пред настоящата
инстанция решение
№130 от 02.07.2018г. по гр.дело №2090/2016г. по описа на ВКС, ІІІ Г.О., постановено
в производство по
реда на чл.307 от ГПК, с което се отменя влязлото в сила решение
№117/10.11.2015г. по гр.дело №710/2015г. на ВКС, ІІ Г.О., само в частта, в която е отхвърлен предявен от И.Н.М. и Л.И.М. установителен иск с правно основание чл.97,
ал.1 от ГПК /отм./, но без да се отричат последиците на решението в частта, с
която е отхвърлен иска на ищците - И.Н.М. и Л.И.М. против П.Х. Н.-У. за установяване
на нищожност на основание чл.42, б.»в»
от ЗН на саморъчно завещание, съставено
на 02.12.1986г. от С.И.И. в полза на П.Х. Н.-У.. Следователно се налага извода, че
постановеното в
производство по реда на чл.307 от ГПК решение №130 от 02.07.2018г. по гр.дело №2090/2016г.
по описа на ВКС, ІІІ Г.О. не отрича правата на П.Х. Н.-У., произтичащи
от извършено в нейна полза саморъчно завещание, съставено на 02.12.1986г. от С.И.И.. При това положение следва да се
приеме, че ответницата - П.Х. Н.-У. през исковия период е ползвала имота
на валидно основание - направено в нейна ползва саморъчно завещание, съставено на 02.12.1986г. от С.И.И.,
съответно не са настъпили неблагоприятни изменения в правната сфера на ищците чрез намаляване
на имуществото им чрез пропуснато
сигурно негово увеличение
от ползването на недвижимата
вещ от ответниците. Следователно
ищците не са били лишени от възможността да извличат ползите, които имотът е в състояние да дава, включително и чрез отдаването му под наем, за да възникне в тяхна полза търсеното вземане за неоснователно обогатяване. След като не са установени в кумулативна дададеност всички елементи от фактическия състав на нормата на чл.59 от ЗЗД
следва да се приеме, че не са налице предпоставките в закона за ангажиране на отговорността на
ответниците за заплащане на ищците на обезщетение за лишаване от правото им на
ползване върху имота и така предявените искове се явявят
неоснователни и недоказани. Първостепенният съд като е достигнал до същия правен извод е постановил правилен и законосъобразен
съдебен акт, който следва да бъде потвърден на
основание чл.271, ал.1 от ГПК.
С оглед изхода от правния спор
разноски се дължат на въззиваемите страни на основание чл.78, ал.3 от ГПК. Въззиваемите страни - П.Х. Н.-У. и Д.Н.У. чрез процесуален представител адв.В.В. заявяват претенция за
разноски на основание чл.38, ал.1, т.2 от ЗАдв. пред
въззивната инстанция, които следва да се присъдят на адв.В.
В. от АК-София, осъществил процесуално представителство на тези въззиваеми страни. На основание чл.7, ал.2, т.2 във връзка
с чл.9, ал.1 от Наредба №1/09.07.2004г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения въззивният съд изчислява дължимото
адвокатско възнаграждение за адв.В. В., както следва: по отношение на въззиваемата
страна - П.Х.
Н.-У. в общ размер
на 800.50 лв., която сума се формира като сбор от сумата от 428.72 лв., представляваща 3/4 от адвокатското
възнаграждение по предявения иск от И.Н.М. за сумата
от 4880.25 лв., и от сумата
от 371.78 лв., представляваща 3/4 от адвокатското възнаграждение по предявения иск от Л.И.М. за сумата
от 3795.75 лв.; по отношение на въззиваемата страна -
Д.Н.У. в общ размер на 800.50 лв., която сума се
формира като сбор от сумата от 428.72 лв., представляваща
3/4 от адвокатското възнаграждение
по предявения иск от И.Н.М. за сумата от 4880.25 лв., и от сумата от 371.78 лв., представляваща 3/4 от адвокатското възнаграждение по предявения иск от Л.И.М. за сумата
от 3795.75 лв.. Въззиваемият - Н.Г.У. е доказал, че пред въззивната инстанция, че е направил разноски за платено адвокатско
възнаграждение в размер на сумата от 750.00 лв. /съгласно приложен договор за
правна защита и съдействие/, която сума следва да се присъди в негова полза.
Воден от горното СОФИЙСКИ ГРАДСКИ
СЪД, Г.О., ІІІ-В състав
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение №49246 от 16.10.2018г., постановено по гр.дело №10564/2012г. по
описа на СРС, І Г.О., 36-ти състав.
ОСЪЖДА И.Н.М., с ЕГН **********,
и Л.И.М., с ЕГН **********,
и двамата със съдебен адрес:***; да
заплатят на Н.Г.У., с ЕГН **********,
с адрес: *** /чрез адв.Н.Д./; на основание чл.78,
ал.3 от ГПК сумата от 750.00 лв. /седемстотин и петдесет лева/, направени
разноски за платено адвокатско възнаграждение за въззивната инстанция.
ОСЪЖДА И.Н.М., с ЕГН **********,
и Л.И.М., с ЕГН **********,
и двамата със съдебен адрес:***; да
заплатят на адв.В. Христов В., с ЕГН **********, от
АК-София, адвокатско възнаграждение по чл.38, ал.1, т.2 от ЗАдв.
в общ размер 1601.00 лв. /хиляда
шестстотин и един лева/, за осъществено процесуално представителство пред въззивната инстанция за въззиваемите
страни - П.Х. Н.-У. и Д.Н.У..
РЕШЕНИЕТО е
окончателно и не подлежи на обжалване по аргумент на чл.280, ал.3, т.1 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ : 1./
2./