Р Е Ш Е Н И Е
гр.София,
17 .10.2024 г.
В
И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Софийски градски съд, Гражданско отделение, ІІ-В въззивен състав
в
публичното заседание на двадесет и пети септември
през
две хиляди двадесет и четвърта година
в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АНЕЛИЯ МАРКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕПА МАРИНОВА-ТОНЕВА
ВАСИЛЕНА ДРАНЧОВСКА
при
секретаря Юлиана Шулева
и
прокурора
сложи за разглеждане
докладваното от съдия Маркова
в.гр.д.№ 3675 по описа за 2020 г., за да се произнесе, взе предвид
следното:
Производството
е по реда на чл.258-273 ГПК /въззивно обжалване/.
С решение № 467692 от 09.08.2018 г. по гр.д.№ 27786 по
описа за2017 г. на СРС, Второ ГО, 168 състав се: ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО, че Д.В.П.,
дължи на „Т.С.“ ЕАД, на основание
чл.422, ал.1 вр. чл.415, ал.1 ГПК вр. чл.79, ал.1, пр.1 ЗЗД вр. чл.149 ЗЕ, сумата 556.94 лева - главница, представляваща стойност на
потребена топлинна енергия през периода м.05.2014 г. – м.04.2015 г., както
и такива отразена в обща фактура № **********/31.07.2014 г. за имот с абонатен
номер 305876, находящ се в гр.София, ж.к „Надежда“ , бл.*****, ведно със
законната лихва от датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК –
01.09.2016 г. до окончателното плащане, за която сума е издадена заповед за
изпълнение от 17.10.2016 г. по ч. гр. д. №49984/2016 г., по описа на СРС, 75
състав като ОТХВЪРЛЯ иска по чл. 422 ГПК вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата 86.30 лева - обезщетение за забава в размер
на законната лихва върху задължението за топлинна енергия за периода от
14.09.2014 г. до 19.08.2016 г. като неоснователен, за която сума е издадена
заповед за изпълнение от 17.10.2016 г. по ч. гр. д. №49984/2016 г., по описа на
СРС, 75 състав.
Срещу така постановеното решение са постъпили въззивни
жалби от:
1-„Т.С.“ ЕАД, ищец пред СРС.
Решението се
обжалва в частта в която е отхвърлена претенцията по чл.422 ГПК за мораторна
лихва, както и в частта за разноските.
Излагат се доводи за неправилност на така
постановеното решение в обжалваната му част като се сочи, че същото не било
съобразено с чл.150, ал.1 ЗЕ и ОУ на дружеството.
Иска се първоинстанционното решение да бъде отменено в
обжалваната му част и вместо това постановено друго с което претенцията му по
чл.86, ал.1 ЗЗД да бъде уважена.Претендират се разноски.
По въззивната жалба е постъпил отговор от ответника пред СРС- Д.В.П.. Излага се становище за
неоснователност на въззивната жалба и правилност на решението на СРС в частта в
която претенцията по чл.86, ал.1 ЗЗД е била приета за неоснователна. Излагат се
доводи за нарушения на ЗДДС.
Третото лице
помагач на страната на ищеца – „Т.С.“
ЕООД не депозира становище по въззивната
жалба.
По
допустимостта на въззивната жалба:
За обжалваното решение въззивникът /ищец/ е уведомен
на 05.10.2018 г. Въззивната жалба е подадена на 09.10.2018 г. ; следователно е
в срока по чл.259, ал.1 ГПК.
Налице е правен интерес от обжалване.
Следователно
въззивната жалба е допустима.
2-въззивна
жалба от Д.В.П., ответник пред СРС.
Излагат се доводи за неправилност и необоснованост на
така постановеното решение. Сочи, че СРС неправилно бил възприел ОУ; последните
били част от индивидуален договор. Неправилно СРС бил счел, че не е необходимо
приемането на ОУ от потребителя като се позовава на чл.147 а от ЗЗП. Необходима
била писмена форма съгласно чл.149, ал.1, т.6 ЗЕ. В този смисъл било налице
отказ от правосъдие по смисъла на чл.9 ГПК. Заповедното производство също било
нередовно, защото не била заплатена дължимата държавна такса по Тарифа № 1 от
Наредбата за съдебните такси. СРС отказал да изпълни разпоредбата на чл.633 ГПК
като не бил изследвал служебно наличието на неравноправни клаузи. СРС не се бил
съобразил и с европейското право, с КРБ, тълкувателните решения на ВКС, както и
със съдебната практика на ВАС. Допуснати били и процесуални нарушения-исковата
молба била нередовна, тъй като на ответника и третото лице помагач не били
предоставени преписи от доказателствата към исковата молба. На вещите лица били
зададени безсмислени задачи. СРС си бил спестил указанията по чл.180 и чл.183 ГПК. СРС не се бил произнесъл и по искането по чл.190 ГПК. Счита, че ищеца не
бил установил правния си интерес от предявяване на иска срещу ответника при
положение, че не бил представен писмен договор. Сочи, че правните съждения на
съда били измислени. СРС отказал да приложи задължителната съдебна практика на
СЕС. Излагат се доводи за некомпетентно изготвени съдебни експертизи.
Неправилно било решението и във връзка с мотивите му относно сключването на
договор с ФДР. Нямало как ищецът да продава на ответника топлинна енергия
поради което искът бил недопустим. СРС не бил изяснил и кой е доставчика на ТЕ
до имота на ответника. СРС бил достигнал до грешно заключение относно реално
доставеното количество ТЕ. Счита, че от събраните по делото доказателства не се
установява основателност на претенцията на ищеца. Според БДС нямало отделно
количество ТЕ за сградна инсталация. СРС бил нарушил грубо чл.15 ЗНА. Събраните
доказателства били едностранно съставени.
Иска се от настоящата инстанция да прогласи заповедта
за изпълнение по чл.410 ГПК за нищожна и да приеме, че иска е недопустим. Да се
обезсили издадената заповед за изпълнение. Алтернативно – да се приеме, че
решението е нищожно или недопустимо, или по същество-неправилно.
От представеното по делото удостоверение за наследници
от 19.10.2021 г., издадено от район „Младост“ /л.67 от въззивното производство
/ е видно, че В.Д.П. и М.Д.П. са наследници по закон на Д.В.П., починал на
20.11.2020 г. Затова въззивната инстанция с определение от 01.11.2021 г. на
основание чл.227 ГПК е конституирал наследниците му по закон – М.Д.П. и В.Д.П.,
които на свой ред са упълномощили адв.С. да ги представлява процесуално.
По въззивната жалба не е постъпил отговор от „Т.С.“ ЕАД, ищец пред СРС.
Третото лице помагач на страната на ищеца – „Т.С.“
ЕООД не изразява становище.
По
допустимостта на въззивната жалба:
За обжалваното решение първоначалния въззивник е бил уведомен
на 15.10.2018 г. като на същата дата му е бил връчен препис от обжалваното
решение /лично/ в деловодството на съда.
Въззивната жалба е подадена на 29.10.2018
г. ; следователно е в срока по чл.259,
ал.1 ГПК.
Правен интерес е налице за обжалване на първоинстанционното
решение в частта, в която са признати вземания в полза на ищеца /пред СРС/ по
отношение на ответника /въззивник/, следователно въззивната жалба в тази й част е допустима.
Доколкото се излагат доводи за липсата на валидност и
за недопустимост на първоинстанционното решение, настоящата инстанция намира,
че в отхвърлената част също е налице правен интерес от обжалване.
По
основателността на въззивните жалби:
За да постанови решение в обжалвания смисъл, СРС е
приел за доказано, че за процесния период ищецът и първоначалния ответник са
били във валидна облигационна връзка, по която ответника е доставял на ищеца
топлинна енергия по следните съображения като се е аргументирал с разпоредбата
на чл. 153, ал. 1 от Закона за енергетиката /ЗЕ/. Съгласно чл. 153, ал. 1 от
ЗЕ, всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда - етажна
собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно
отклонение, били клиенти на топлинна енергия. С оглед на тези норми следвало да
се приеме, че клиенти (потребители) на топлинна енергия, с които възниква
облигационно правоотношение по договор за продажба на топлинна енергия по
силата на закона, са собствениците или вещните ползватели на топлоснабдените
имоти. Разпоредбата императивно уреждала кой е страна по облигационното
отношение с топлопреносното предприятие, като меродавно било единствено
притежанието на вещно право върху имота - собственост или вещно право на
ползване. В настоящия случай с доклада на делото на основание чл. 146, ал. 1,
т. 3 ГПК било прието за безспорно между страните обстоятелството, че ответникът
е бил собственик на процесния имот – апартамент №74, находящ се в гр.София, ж.к
*****поради което можело да се направи извод, че същият е бил потребител на
топлинна енергия в процесния имот, респ. между него и ищцовото дружество било
налице облигационно отношение.
От приетия като доказателство по делото НА №82 от
21.09.2017 г. се установявало, че собствеността върху процесния имот е била
прехвърлена от ответника на трето за делото лице след месец 04.2015 г., поради
което видно било и от представените НА №60 от 27.12.2000 г. и молба –декларация
за откриване на партида от Д.П., ответникът бил страна по валидно възникналото
правоотношение по продажба на топлинна енергия с ищеца за процесния период.
Съдържанието на това правоотношение било уредено от
Общите условия /ОУ/ на топлопреносното предприятие, одобрени с Решение
№ОУ-02/03.02.2014 г. от Комисията за енергийно и водно регулиране /КЕВР/ и
действащи през процесния период. Общите условия обвързвали ответника дори и без да ги е приел изрично
съгласно разпоредбата на чл. 150, ал. 2, изр. 2 ЗЕ, доколкото не се твърдяло и
не се установявало изключението по чл. 150, ал. 3 от ЗЕ - нямало твърдения да отвътникът
да е упражнил правото си на възражение срещу Общите условия в срока по чл. 150,
ал. 3 от ЗЕ. Следователно се налагал извод, че между страните съществува
облигационно правоотношение по договор за доставка на топлинна енергия, по
силата на което за ищеца било налице
задължение да доставя в топлоснабден обект топлинна енергия, а за ответника било
налице задължение да заплаща нейната цена, в качеството му на потребител на
топлинна енергия за битови нужди по смисъла на параграф 1, т.42 от ДР на Закона
за енергетиката през процесния период.
Не било спорно по делото, че процесният имот се намира
в сграда - етажна собственост, а съгласно разпоредбата на чл. 139, ал. 1 ЗЕ
разпределението на топлинната енергия в сграда - етажна собственост, се
извършвало по система за дялово разпределение. Дяловото разпределение на
топлинната енергия между клиентите в сгради - етажна собственост, се извършвало
от топлопреносното предприятие или от доставчик на топлинна енергия
самостоятелно или чрез възлагане на лице, вписано в публичния регистър по чл.139
а. В настоящия случай страните не спорели, че етажната собственост по
местонахождението на процесния имот била сключила договор с „Т.С.“ ЕООД за извършване на индивидуално
измерване на потреблението на топлинна енергия и вътрешно разпределение на
разходите за отопление и топла вода.
Следвало да се посочи, че според чл. 141, ал. 1 ЗЕ
топлинната енергия за горещо водоснабдяване на сграда - етажна собственост, се
определяло чрез:1. количеството вода, консумирано в сградата за битово горещо
водоснабдяване, отчетено по общия водомер;2. разхода на топлинна енергия за
загряване на 1 куб. м вода от количеството по т. 1, определен при условията и
по реда на по . Съгласно ал. 2 на същата
разпоредба топлинната енергия по ал. 1 се разпределяла между клиентите при
условията и по реда на по наредбата
почл.125, ал.3.
Според чл. 142, ал. 2 ЗЕ топлинната енергия за
отопление на сграда - етажна собственост, се разделяла на топлинна енергия,
отдадена от сградната инсталация, топлинна енергия за отопление на общите части
и топлинна енергия за отопление на имотите. Разпоредбата на чл. 145 ЗЕ посочвала,
че топлинната енергия за отопление на имотите в сграда - етажна собственост,
при прилагане на дялово разпределение чрез индивидуални топломери се определяла
въз основа на показанията на топломерите в отделните имоти. Топлинната енергия,
отдадена от сградната инсталация, и топлинната енергия за отопление на общите
части при прилагане на дялово разпределение чрез индивидуални топломери се
определяла като разлика между топлинната енергия за отопление на сградата и
топлинната енергия за отопление на имотите, след което се разпределяла между
всички клиенти пропорционално на отопляемия обем на отделните имоти.
Като е кредитирал като обективно и вярно заключението
на съдебно-техническата експертиза, СРС е достигнал до извода, че от същото се
установява, че ответникът не е ползвал топлинна енергия за отопление на имот
през целия отоплителен сезон и такава не му е била начислявана от ищеца, но е
била начислява топлинна енергия отдадена
от сградната инсталация и топлинна енергия за доставка на битово горещо
водоснабдяване /БГВ/. Вещото лице било установило, че ответника е
разполагал в дома си с 3 броя отоплителни тела – радиатори, на които били монтирани
3 броя топлинни разпределители и 3 броя термостатни винтили като радиаторите
били демонтирани/затапени и 1 брой водомер за отчитане на БГВ. Установено било,
че от м.05.2013 г. до 04.2015 г. не било извършвано дялово разпределение на
3-те броя индивидуални разпределители за разход на отопление – през първия
отоплителен сезон 3-те броя радиатори били занулени, а през втория отоплителен
сезон същите били пломбирани/затапени. Сумите за топлинна енергия, отдадена от
сградна инсталация, били изчислени в съответствие с разпоредбите на Наредба
№16-334 от 06.04.2007 г. и Методиката към нея на база пълния отопляемия обем на
жилището към пълния отопляем обем на сградата – етажна собственост. Експертът
констатирал, че за периода м. 05.2013 г. до м.04.2015 г. потреблението на топла
вода било на база реален отчет на показанията на 1 брой технически изправен и
узаконен водомер за топла вода, като до края на процесния период БГВ било отчитано
по неговите показания в куб.м. и изравняване в края на всеки отоплителен сезон.
Посочено било, че общата стойност на начислената ТЕ, включваща ТЕ от сградната
инсталация и ТЕ за БГВ, възлизала на 780.95 лева, а общата стойност на
изравнителните сметки за процесния период възлизал на 318.23 лева. Така от
заключението на съдебно–техническата експертиза, неоспорено от страните, което
съдът е кредитирал като обективно и компетентно дадено, се установявало, че
стойността на потребената топлинна енергия е в размер на 1099.18 лева като в
тази сума не били включени лихви за просрочено плащане или стари задължения,
ако имало такива.
Действащата през процесния период нормативна уредба на
чл. 155, ал. 1 от ЗЕ предвиждала, че потребителите на топлинна енергия в сграда
– етажна собственост заплащат доставената топлинна енергия по един от следните
начини: 1) на 11 равни месечни вноски и една дванадесета изравнителна вноска,
респ. на 10 равни вноски и 2 изравнителни – преди изменението на ЗЕ от ДВ, бр.
35/2015 г., 2) на месечни вноски, определени по прогнозна консумация за сградата,
и една изравнителна вноска и 3) по реална месечна консумация.
От приетото заключението на съдебно-счетоводната
експертиза, което съдът е приел, че е съответно на събраните доказателства и
компетентно дадено, се установявало, че за всеки отоплителен сезон била издавана
една обща фактура за реално потребена топлинна енергия, чиято стойност се
формирала от сумите по прогнозните данни увеличена или намалена с
изравнителната сметка. Посочено било, че за отоплителен сезон м.05.2013 г. до
м.04.2014 г., за който била издадена обща фактура № ********** от 31.07.2014 г.
на стойност 570.88 лева, дължимата сума за ТЕ била формирана от сумата 216.32
лева – по прогнозни данни и сумата 354.56 лева – изравнителна сметка, а за
отоплителен сезон м. 05.2014 г. до м.04.2015 г., за който била издадена обща
фактура № ********** от 31.07.2015 г. дължимата сума за ТЕ била формирана от
сумата 564.63 лева – по прогнозни данни и сумата - 36.33 лева – изравнителна сметка. След
съобразяване на корекциите на сумите и вземайки предвид извършени прихващания,
съгласно общите условия на ищеца и платените от ответника суми, вещото лице е констатирало,
че стойността на реално консумираната топлинна енергия за периода м.05.2014г.
до м.04.2015 г. и такава отразена в обща фактура №*********/31.07.14 г. е в
размер на 556.94 лева. Предвид това искът за главницата за топлинна енергия се
явявал основателен до пълния предявен размер.
Относно претенцията на ищеца за присъждане на
обезщетения за забава в размер на законната лихва върху задълженията за
топлинна енергия, следвало да се съобрази, че според чл. 33, ал.4 на общите
условия към договорите за продажба на топлинна енергия, продавачът начислявал
обезщетение за забава в размер на законната лихва само за задълженията по чл.
32, ал. 2 от ОУ, а именно тези, за които бил издал кредитно известие на
стойността на прогнозните фактури за отчетния период и фактурата за потребеното
количество за отчетния период, определено на база изравнителните сметки,
неплатени в 30-дневен срок от публикуването им на интернет страницата на
продавача. Едва на 31-я ден вземанията на продавача по общите фактури ставали
изискуеми и от този ден ответникът изпадал в забава – арг. чл. 84, ал. 1 ЗЗД.
По делото, обаче, не били представени доказателства от ищеца, чиято била
доказателствената тежест, на коя дата били публикувани на интернет страницата
на продавача общите фактури за процесния абонатен номер№ 305876, предвид
констатацията, че били начислени суми за топлинна енергия на над 400 000
абоната. Ето защо иска за присъждане на обезщетение за забава в размер на
законната лихва върху задълженията за топлинна енергия следвало да бъде
отхвърлен като неоснователен.
Софийски
градски съд, действащ като въззивна
инстанция приема следното:
Съгласно чл. 269 ГПК въззивната инстанция се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му
част. По останалите въпроси – само доколкото са посочени в жалбата.
След служебно извършена проверка съдът приема, че
обжалваното решение е постановено в
допустим процес и е валидно:
За издадената на 17.10.2016 г. по реда на чл.410 ГПК
заповед за изпълнение по ч.гр.д.№ 49984 по описа за 2016 г., длъжникът Д.В.П. е
бил уведомен на 24.11.2016 г.
Възражението по чл.414 ГПК е подадена на 29.11. 2016
г., т.е. в предвидения срок.
Указанията по чл.415 ГПК са достигнали до знанието на
заявителя на 03.04.2017 г. Исковата молба е предявена на 03.05.2017 г.
Съдът намира за неоснователен довода на въззивниците
/конституирани на основание чл.227 ГПК на мястото на починалия в течение на
процеса Д.В.П., длъжник в заповедното производство/, че заповедта е нищожна.
Противно на соченото същата е издадена от компетентен орган – съд и в рамките
на законовите му правомощия.
Според
съобразителната част на Тълкувателно решение № 1/10.02.2012 г. по тълк.д. №
1/2011 г. на ОСГТК на ВКС, нищожно е съдебно решение, което е постановено от
ненадлежен орган или от ненадлежен състав, извън правораздавателната власт на
съда, не в писмена форма, абсолютно неразбираемо или неподписаното решение.
В
решение № 355 от 03.10.2012 г. по гр. д. № 35/2012 г. на ВКС, І г.о., е
прието, че съдебното решение е нищожно, когато е постановено от незаконен
състав, или излиза извън пределите на правораздавателната власт на съда, или
когато не е изразено в писмена форма или не е подписано, или когато волята на
съда не може да бъде изведена поради абсолютна неразбираемост. В същия смисъл
са и решение № 123 от 04.04.2012 г. по гр. д. № 777/2011 г. на ВКС, І
г.о., и решение № 437/11 от 10.04.2012 г. по гр. д. № 1209/2010 г. на
ВКС, І г.о.
Действително
процесуалният закон не определя с отделен текст кое съдебно решение е нищожно,
но следва да се има предвид, че по естеството си съдебното решение е
едностранно властническо волеизявление на държавен правораздавателен орган, с
което се разрешава правен спор. Съдебната практика приема, че нищожно е всяко
решение, което не дава възможност да бъде припознато като валиден съдебен акт
поради липса на надлежно волеизявление. Липсата на мотиви не се приравнява на
липса на надлежно волеизявление, поради което не води до нищожност на съдебното
решение.
Доколкото заповедта по
чл.410 ГПК по своята правна същност представлява съдебен акт, то постулатите на
горецитираната съдебна практика следва да се прилагат и по отношение на
заповедта.
В конкретния случай предметът на делото /предявен е
бил иск по чл.422 ГПК/, представляващ проекция на проведено заповедно
производство по чл.410 ГПК като и двете производства са били обхванати от
подведомствеността на гражданските съдилища, поради което и съдът е бил
компетентен да ги разгледа и съответно да постанови съдебен акт.
С РЕШЕНИЕ
№ 12 ОТ 2 ОКТОМВРИ 2012 Г. ПО КОНСТИТУЦИОННО ДЕЛО № 4 ОТ 2012 Г. , Обн. ДВ. бр.79 от 16 октомври 2012г. е прието, че „Уреденото с действащия ГПК заповедно
производство отговаря на европейските тенденции за опростяване и скъсяване на
съдебните процедури, прогласени и с Регламент (ЕО) № 1896/2006 г. на
Европейския парламент и на Съвета от 12.12.2006 г. за създаване на процедура за
европейска заповед за плащане, особено по дела, по които не съществува
действителен правен спор, а съдебната намеса се налага единствено за да осигури
снабдяването на кредитора с изпълнително основание, даващо му възможност да
пристъпи към принудително събиране на вземането си.“
Действително, Конституционният съд не е част от
съдебната система.
Съгласно чл. 149, ал.1 от КРБ
Конституционният
съд:
1. дава задължителни
тълкувания на Конституцията;
2. произнася се по
искане за установяване на противоконституционност на законите и на другите
актове на Народното събрание, както и на актовете на
президента;
…
4. произнася се за съответствието на сключените от Република България
международни договори с Конституцията преди ратификацията им, както и за съответствие на законите с общопризнатите
норми на международното право и с международните договори, по които България е
страна;
Съгласно чл. 14, ал.6 от
Закона за Конституционния съд решенията на съда са задължителни за всички държавни органи,
юридически лица и граждани.
При това положение доводите на въззивника за нарушения
на КРБ и европейското законодателство се явяват неоснователни.
Доводите, които се излагат във връзка с допуснатите
нарушения на производството по чл.410 и следв. ГПК /т.2 б от ТР № 4 по тълк.д.№
4/2013 г. на ОСГТК/ касаят правилността на съдебния акт, не и неговата
валидност и допустимост.
Настоящата инстанция намира, че не са допуснати сочените от въззивниците нарушения на чл.411, ал.2 ГПК:
Твърдението, че в случая за решаващия орган е съществувало процесуално задължение да постанови
нарочно писмено разпореждане за издаване на заповедта за изпълнение, което той
не е изпълнил, респективно, че е недопустимо това разпореждане да бъде
инкорпорирано в самата заповед за изпълнение,
е неоснователно. Не намират опора в законовата уредба на заповедното производство
твърденията на въззивниците, че заповедният съд е следвало първо да постанови нарочен съдебен акт
разпореждане, с който да се разпореди издаването на заповед за изпълнение, едва
след което да издаде заповедта. Съгласно чл. 411, ал. 2 ГПК районният
съд разглежда заявлението за издаване на заповед за изпълнение в разпоредително
заседание и издава заповедта освен в случаите по т. 1 - 4 от цитираната
разпоредба, в който случай съдът се произнася с разпореждане, с което отхвърля
заявлението - арг. от чл. 413, ал. 2 ГПК, което на общо основание - чл.
121, ал. 4 от Конституцията на Република България - следва да бъде
мотивирано. И в двата случая се касае за произнасяне по същество на
заявлението, като в единия случай съдът отхвърля искането на заявителя за
издаване на заповед за изпълнение като се произнася с разпореждане, а в другия
уважава искането, в който случай правораздавателната воля на съда се обективира
в самата заповед за изпълнение, която именно представлява правораздавателният
акт, в който се съдържа произнасянето на съда по същество на заявлението.
Заповедта за изпълнение, независимо от характера й на правораздавателен акт по
смисъла на чл. 121, ал. 4 от Конституцията на Република България, не се
мотивира по същество, тъй като нейното съдържание е уредено изчерпателно в
разпоредбата на чл. 412 ГПК, чийто текст не предвижда излагането на
мотиви, като заповедта се издава в образеца, установен съгласно Наредба № 6
от 20.02.2008 г. за утвърждаване на образци на заповед за изпълнение, заявление
за издаване на заповед за изпълнение и други книжа във връзка със заповедното
производство /понастоящем отменена, но действала към датата на издаване на
процесната заповед за изпълнение/. Особеното в случая се състои в различното
наименование на актовете, с които съдът се произнася по същество на заявлението
за издаване на заповед за изпълнение, в зависимост от това дали заявлението се
уважава или се отхвърля, и тяхното задължително съдържание. Настоящият състав
не споделя аргументите на въззивниците, че при произнасяне по
заявлението за издаване на заповед за изпълнение правораздавателната воля на
съда във всички случаи следва да бъде обективирана в нарочно разпореждане, в
което съдът излага мотиви за уважаването, респективно за отхвърляне на
заявлението - извод, който произтича от погрешното схващане на заповедта за
изпълнение като несамостоятелен съдебен акт, който предполага обективирането на
правораздавателната воля на съда за неговото издаване в отделно съдебно
постановление - разпореждане за издаване на заповедта. Както беше посочено
съдът се произнася с мотивирано разпореждане единствено в случаите, при които
отхвърля заявлението за издаване на заповедта за изпълнение, като в останалите
случаи правораздавателната му воля се обективира в самата заповед. В този
смисъл напълно неоправдано е издаването на отделен съдебен акт - разпореждане,
с което да се постанови издаването на заповедта за изпълнение, доколкото сама
по себе си заповедта представлява онова съдебно постановление, с което съдът
уважава заявлението за издаване на заповед за изпълнение,виж в този смисъл и ОПРЕДЕЛЕНИЕ № 262 ОТ 08.04.2021
Г. ПО ГР. Д. № 2749/2020 Г., Г. К., ІV Г. О. НА ВКС, където е разгледано същото възражение.
Следователно преценката на заповедния съд, че са налице
предпоставките за издаване на заповед за изпълнение, а съответно и че липсват
пречки по чл. 411, ал. 2, т. 2 ГПК, е обективирана в самата заповед (в
този смисъл определение № 300/27.03.2018 г. на ВКС по гр. д. № 3842/2017 г.;
определение № 3 от 12.01.2021 г. по гр. д. № 2245/2020 г. на ВКС, ІV ГО,
определение № 380 от 09.05.2022 г. на ВКС по гр. д. № 3774/2021 г. и др.).
Заповедта за изпълнение на парично задължение по
чл.410 от ГПК е била издадена въз основа на редовно заявление. Същото е подадено
на 02.09.2016 г., т.е. преди постановяването на решение от 22.10.2019 г. по
адм.д. № 6372 по описа за 2019 г. на ВАС на РБ, 5-членен състав.
Заповедта за изпълнение на парично задължение по
чл.410 от ГПК не е административен акт поради което не подлежи на съдебен
контрол по правилата на АПК.
Наведените доводи за нищожност на заповедта за
изпълнение по смисъла на чл.26 от ЗЗД не следва да бъдат обсъждани, доколкото
разпоредбата се отнася до гражданско-правните сделки, а не до съдебни актове.
Само
за пълнота трябва да се посочи, че процесната заповед за изпълнение на парично
задължение не е нищожна, тъй като е подписана от районния съдия, с което е
потвърдена волята на същия за издаването ѝ; в същата се съдържат всички
реквизити на съдебно разпореждане, което е ясно.
Разпоредбата на чл.195, ал.1 АПК продължава да е част
от нормативната уредба на Р България.
Според
изричната разпоредба на чл. 195, ал. 1 АПК, подзаконовият нормативен акт
- какъвто е Наредба № 6 от 20.02.2008 г. за утвърждаване на образци на заповед
за изпълнение, заявление за издаване на заповед за изпълнение и други книжа във
връзка със заповедното производство, се смята за отменен от деня на
влизането в сила на съдебното решение /в частност Решение № 3988 от
19.03.2019 г. на ВАС по адм. д. № 2519/2017 г., V отд. - Обн., ДВ, бр. 85
от 29.10.2019 г. /.
Предявеният иск по чл.422,
ал.1 ГПК е с изложени фактически
обстоятелства въз основа на които ищецът претендира дължимостта на вземанията
си– ясно е посочен начина на формиране на главницата и лихвата т.е. петитума е
ясен и в съответствие с обстоятелствената част на исковата молба.
Дължимата държавна такса в
общ размер на 100 лв. /по 50 лв. за всеки един от предявените искове/ е
досъбрана в производството по чл.422, ал.1 ГПК, видно от представения по делото
платежен документ на л.40 от исковото производство.
В
Решението по дело C -119/05 Lucchini е посочено, че решението на гражданския
съд може да бъде акт по предоставяне на държавна помощ, като в този случай
държавата не следва да приложи последиците на такова решение, когато държавната
помощ е обявена за несъвместима с правилата на Вътрешния пазар /тогава - Общия
пазар/ от страна на Европейската комисия. Тази хипотеза е специфична, доколкото
при държавните помощи са възможни два вида нарушения на правото на Съюза -
отпускане на държавна помощ в нарушение на реда за това и несъвместимост на
държавната помощ с правилата на Вътрешния пазар. В последния случай държавната
помощ страда от тежки пороци, които не позволяват нейното запазване и същата
следва да бъде възстановена на държавата. Прилагането на тези последици обаче
става в изключителни случаи. От практиката на Съда на ЕС, обективирана в
горепосоченото решение, следва извода, че за да може едно съдебно решение да
противоречи на правилата за държавните помощи по такъв начин, че да допуска
несъвместима с правилата на Вътрешния пазар държавна помощ, то тази
несъвместимост трябва да е обявена с акт на орган или институция на Съюза.
Единствено в този случай съдебното решение на гражданския съд ще се окаже
неприложимо. Към момента на постановяване на съдебното решение, ако не е
заведена процедура пред Европейската комисия, такава преценка не може да се
направи. По делото не е установено Европейската комисия да разследва дали
България е допуснала несъвместима с Вътрешния пазар помощ по отношение на
"Т.С." ЕАД, поради което настоящият съдебен състав не може да прави
такава преценка в рамките на производството пред себе си. От друга страна
настоящият случай се различава от разглеждания в решението по делото C -119/05
Lucchini и по това, че държавната помощ се твърди да произтича не от съдебен
акт, а от административен и законодателен такъв - чл. 150 ЗЕ и Наредбата
за топлоснабдяването. Няма пряк акт, с който да е отпусната държавна помощ
на "Т.С." ЕАД, поради което при неправилна преценка дали приложимата
нормативна уредба води до държавна помощ, съдебното решение на
първоинстанционния съд няма да бъде нищожно, а евентуално неправилно поради
противоречие с приложимия материален закон.
Действително
основанията за нищожност на съдебното решение не са изчерпателно изброени в
закона, но съдебната практика приема, че нищожност е налице в следните
фактически хипотези: решението е постановено от ненадлежен орган или в
ненадлежен състав, извън правораздавателната власт на съда, неизразено в
писмена форма, неподписано или толкова неразбираемо, че смисълът му не може да
се извлече и по пътя на тълкуването. Всички те касаят начина на формиране и
изразяване на волеизявлението на съда - виж и задължителните за съдилищата
разяснения, дадени с Тълкувателно решение № 1 от 10.02.2012 г. на ВКС по
т.дело № 1/2011 г., ОСГТК. Извън тези случаи порочното съдебно решение може
да бъде единствено недопустимо или неправилно, но не и нищожно.
Цитираното във въззивната жалба решение № 7732 по
ах.д.№ 4468 по описа за 2009 г. на ВАС, 5 –членен състав, касае инстанционен
контрол на решение на Върховния административен съд, седмо отделение, с което последният е обявил за нищожно решение №
651/24.07.2008 г. по преписка № КЗК-402/2007 г. на Комисията за защита на
конкуренцията в частта по т. 1, във
връзка чл.
6, т. 7 (респ. чл. 20, ал. 1, т. 5) от Закона за камарата на архитектите и
инженерите в инвестиционното проектиране (ЗКАИИП) и приетото в същото решение е неотносимо за процесния случай.
В конкретния случай заповедното производство е в
обхвата на подведомствеността на гражданските съдилища, поради което и съдът е
бил компетентен да ги разгледа и съответно да постанови съдебен акт.
В самата заповед са изрично посочени по основание,
размер и период задълженията, които следва длъжникът да изпълни.
Упражняването на право на защита на длъжника се
осъществява чрез подаване на възражение по чл.414, ал.1 ГПК, от която
възможност длъжникът /първоначален/ се е възползвал.
Относно
дължимостта на предявените за установяване вземания:
Относно
наличието на договорна връзка:
Видно от представената по делото молба-декларация,
л.19 по делото пред СРС, Д.В.П. е изразил воля за встъпване в облигационно
отношение с ищцовото дружество.
Предложението на молителя е било прието и на
22.02.2001 г. е бил сключен договор от негова страна с ищцовото дружество за
доставка и продажба на топлинна енергия, виж л.17 от исковото производство. В
този договор в т.1 е постигнато съгласие при наличие на договор за
разпределение на топлинната енергия, отчетена от топломера между отделните
потребители, сключен с „Техем Сървисиз“ ЕООД /такъв договор е представен на
л.35 от исковото производство/, остойностяването да се извършва от „Т.С.“ ЕАД
на база предоставени от „Техем Сървисиз“ ЕООД, данни. Съгласно чл.3 от договора
потребителят - Д.В.П. се задължава да заплати стойността на топлинната енергия
в 30-дневен срок, следващ месеца на доставката й. Съгласно чл.5 от този договор
при забава на плащането по т.3 потребителят дължи обезщетение в размер на
законната лихва на основание чл.36, ал.1 ЗЗД от момента на забавянето до
окончателното изплащане на задължението. В чл.8 от договора Д.В.П. изрично е посочил,
че е собственик на процесния недвижим имот с аб.№ 305876. Последното се
установява и от представения на л.21 от исковото производство, нот.акт от
27.12.2000 г., № 60, рег.№ 5637, дело 1004/2000 г., обективиращ
покупко-продажба.
При така сключения писмен договор, явно неоснователни
се явяват доводите на въззивника, че такъв липсва. От страна на ответника не са
ангажирани доказателства, че договора е прекратен или развален. Самият договор
не съдържа срок за който е сключен. Следователно същият е имал действие за
процесния период- м.05.2014 г.- м.04.2015 г.
След като е налице индивидуално договаряне от страна
на ответника, то по отношение на конкретното правоотношение не намират
приложение правилата на ОУ. Затова и всички възражения по отношение на тези ОУ
не подлежат на обсъждане. Потребителят се е възползвал от възможността по чл.150,
ал.3 ЗЕ и е сключил индивидуален договор с доставчика на топлинна енергия –
„Топлофикация София“ ЕД.
Въззивната инстанция не констатира наличие на
неравноправни клаузи в така съключения договор между ищцовото дружество и
потребителя – първоначален въззивник.
Неоснователни са и
възраженията за нарушение на европейското законодателство - Директива
2011/83/ЕС на Европейския парламент, респ. за нарушение на ЗЗП във връзка със забраната в разпоредбата на чл. 62, ал. 2 ЗЗП за доставката на централно отопление без искане на
потребителя, тъй като в случая е налице
изрично искане от страна на потребителя. В този смисъл
неоснователен е довода за допуснато нарушение на СРС във връзка с
неприложеинето на практиката на СЕС и по –конкретно т. 64 от Решение на Съда на ЕС от 05.12.2019 година,
постановено по съединени дела С - 708/17 и С - 725/17, ECLI:EU:C:2019:1049, доколкото в случая не е налице „непоръчана доставка“.
Следва да отбележим и, че от представените от ФДР,
третото лице помагач на страната на ищеца, с молбата му от 27.04.2018 г.
писмени доказателства – индивидуални справки за отопление и топла вода /л.53 и
следв. от исковото производство/ се установява, че титуляр на партидата е
именно Д.В.П., който и е подписал като потребител на топлинна енергия главния
отчет, виж л.54 от делото пред СРС.
Видно от представения от страна на ответника в
производството пред СРС, нот. акт от 21.09.2017 г., № 82, дело 449 от 2017 г.
ответникът се е разпоредил с процесния недвижим имот след периода, за който от
страна на ищеца се претендират вземанията, виж л.231 и следв.от исковото
производство.
След като от представеното по делото удостоверение за
наследници от 19.10.2021 г., издадено от район „Младост“ /л.67 от въззивното
производство / се установи, че В.Д.П. и М.Д.П. са наследници по закон на Д.В.П.,
починал на 20.11.2020 г., то предявените за установяване по реда на чл.422,
ал.1 ГПК вземания се явяват част от наследството на починалия Д.П. като част от
неговите пасиви.
В срока по
чл.131 ГПК първоначалният ответник не
е подал отговор по исковата молба. Препис от последната е бил връчен на
ответника Д.В.П. на 22.01.2018 г. /лично/, обстоятелство, което се установява
от съдържащата се на л.43 от делото пред СРС, призовка.
Във възражението по чл.414, ал.1 ГПК са посочени само
доводи относно недопустимостта на заповедното производство, които доводи вече
бяха разгледани по-горе като бяха приети за неоснователни.
Съгласно
чл. 133 ГПК когато в установения срок по чл. 131, ал. 1 ГПК
ответникът не подаде писмен отговор, не вземе становище, не направи възражения,
той губи възможността да упражни тези права по-късно.
Следователно преклудирането
на процесуалните права на ответника настъпва с изтичане на срока за отговор, арг. от чл.
133 ГПК.
Обстоятелството, че въззивници пред настоящата
инстанция са конституирани по реда на чл.227 ГПК, не възстановява срока за
подаване на отговор по исковата молба. Те могат да направят само лични
възражения, както това е сторил ответника М.П. като е представил отказа си от
наследството на първоначалния ответник – Д.П..
Що се касае до застъпенато от въззивниците становище
за абсолютност на вещното правото на
собственост, както и правото на ползване, настоящата инстанция приема
следното: независимо от вида на субективното право, следва да се има предвид,
че същото може да се упражнява само и единствено доколкото не засяга други
законоустановени права. Наред с това абсолютността на вещното право на собственост не
е равнозначна на липса на ограничения вкл. и условия, на които е подчинено и с
което следва да бъде съобразявано от притежателите му. Поради характера на
етажната собственост, където отделните обекти са собственост на различни
субекти и наличие на общи части, същата следва да бъде управлявана, като
единствения възможен начин е това да стане по съгласие на мнозинството. И при
условие, че мнозинството е приело както отделните собственици да са потребители
на топлинна енергия /защото именно общото събрание в етажната собственост може
да реши същата да не бъде топлоснабдена – чл.153 ал.2 от ЗЕ/, така и да сключат
договор за извършване на услугата топлинно счетоводство с определено лице, то
всеки от собствениците/ ползвателите на отделните обекти /дори и несъгласен/ е обвързан.
Решението на ОС на ЕС в горния смисъл не е било атакувано по предвидения в ЗУЕС
ред; срокът за това е преклузивен, а редът за съдебен контрол е друг и този
въпрос не подлежи на обсъждане в настоящето производство.
Дори да приемем, че договора между ЕС и ФДР /трето
лице помагач/ да не е подновен, независимо, че в действащите нормативни
актове - ЗЕ и Наредбите за топлоснабдяване,
не е предвидено автоматично продължаване действието на договора за дялово
разпределение, това не означава, че доставената от ищеца топлинна енергия не
подлежи на заплащане. Още повече, че в случая чрез подписването на договора с
ищцовото дружество потребителят изрично се е съгласил с това. Това е и така,
защото потребителите не могат да черпят права от собственото си бездействие.
Друг въпрос, който следва
да бъде разгледан в настоящото производство касае отмяната на Методиката за разпределение на топлинна енергия от ВАС на
РБ. Действително, налице е решение № 8294 от 26.06.2020 г. на ВАС по адм. д.
№ 14350/2019 г., 5 - членен с-в, с което са отменени като незаконосъобразни
разпоредбите регламентиращи формулата, приета в т. 6.1.1 от Методиката за дялово
разпределение на топлинната енергия в сгради етажна собственост в редакцията й, приета с Наредбата за
изменение и допълнение на Наредба за топлоснабдяването № 16- 334 от 06.04.2007
г., обн. ДВ бр. 94 от 2013 г., представляваща Приложение към чл. 61, ал. 1 от Наредбата /обн. ДВ, бр. 34/24.04.2007 г., изм. и доп. ДВ
бр. 42/09.06.2015 г. /. Петчленният състав на ВАС на РБ е изразил становище, че
Методиката е приета в резултат на допуснати
съществени нарушения на административно-производствените правила,
не е ясна по отношение на част от параметрите в нея и не се постига законовата
цел, заложена в чл. 155, ал. 2 от ЗЕ, според който на потребителите се
фактурира консумираната топлинна енергия въз основа на действителното им
потребление. С решението са отменени правилата, определящи формулата за
изчисление на количеството топлинна енергия, отдадена от сградната инсталация.
В ТР № 2/27.06.2016 г. на ВАС е разяснено, че съдебното решение, с което се
обявява нищожност или се отменя подзаконов нормативен акт, няма обратно
действие.
Разпоредбата на чл.17, ал.2 ГПК е неприложима за
нормативен акт какъвто се явява горецитираната Наредба. Затова и настоящата
инстанция не се произнася по доводите, че същата е приета от некомпетентен
орган.
В конкретния случай предмет на установяване са
вземания ТЕ за периода от м.05.2014 г.- м.04.2015 г. Следователно Методиката представлява
приложим административен акт. Този извод не се разколебава и от съдебната практика на Съда на Европейския съюз, а именно
Решение на СЕС от 24.11.2022 г. по преюдициално запитване, доколкото предмет на
същото е допустимостта и наличието на правен интерес от производство пред
административните съдилища по оспорване на разпоредба, отменена с последваща
правна норма, регулираща съответните обществени отношения.
Доводите относно технически несъвършената инсталация,
техническия начин на предоставяне на услугата, не следва да бъдат обсъждани –
на първо място, поради обстоятелствата, че за същите са необходими специални
знания в областта на физиката, топлотехниката, хидроинженерната наука и т.н.,
арг. от чл.195 ГПК. Именно за това пред
СРС е била допусната съдебно-техническа ексепртиза /СТЕ/, която дава отговор на
въпроса дали според състоянието на системата, нормативната уредба и конкретните
показатели за потребена топлоенергия, има реално доставена и потребена топлинна
енергия в какъв размер. Отговорът на тези въпроси е положителен.
Следва да посочим, че за процесния период е била
начисляване само стойност на топлинната енергия , отдадена от сградната
инсталация, тъй като за първия отоплителен сезон радиаторити са били
„занулени“, а за втория – пломбирани /затапени/. А потреблението на топла вода
е било на база реален отчет на показанията на 1 брой технически изправен и
узаконен водомер за топла вода, виж л.193 от исковото производство пред СРС.
Наред с това ответникът Д.П. не е оспорил претенциите
на ищеца по размер в срока по чл.131 ГПК, виж мотивите по-горе.
Относно
топлинната енергия, отдадена от сградната инсталация:
По
поставения въпрос се е произнесъл и Конституционния съд с решение № 5 от 22.04.2010 г. по к.д. №
15/2009 г. на КС, образувано по искане на омбудсмана на РБ за обявяване
противоконституционност на чл. 153, ал. 1 и 6 от Закона за енергетиката.
Изяснено е, че в § 13, т. 1 от Закона за защита на потребителите е
дадено легално определение на общото понятие "потребител", но за
нуждите на специалните закони съществуват други дефиниции. Например съгласно §
1, т. 42 от ДР на Закона за енергетиката потребител на енергия или природен
газ за битови нужди е физическо лице - собственик или ползвател на имот, което
ползва електрическа или топлинна енергия с топлопреносител гореща вода или пара
за отопление, климатизация и горещо водоснабдяване, или природен газ за
домакинството си. Чл. 140, ал. 3 ЗЕ изрично предвижда, че сградните
инсталации за отопление и горещо водоснабдяване са обща етажна собственост.
3аплащането на отдадената от сградната инсталация топлинна енергия не е
резултат от реалното ползване или неползване на топлинна енергия от собствениците
и носителите на вещни права. То следва от факта, че сградната инсталация е обща
част по предназначение, от която никой не може да се откаже. Отказ изцяло от
потребление на топлинна енергия в присъединена към топлопреносната мрежа сграда
в режим на етажна собственост не е допустим, защото всички собственици трябва
да поемат съобразно дела си част от разходите, свързани с експлоатацията на
общите части и сградната инсталация.
Това становище
е застъпено и
в Тълкувателно решение № 2/25.05.2017 г. на ОСГК, ВКС, с което са дадени
разяснения относно задълженията на собствениците в сграда, намираща се в режим
на етажна собственост, присъединена към топлопреносната мрежда, да заплащат
цената на топлинната енергия отдадена на сградната инсталация. Съгласно мотивите
на тълкувателното решение присъединяването на сградата към топлопреносната
мрежа става въз основа на решение на общото събрание на етажната собственост.
Прекратяване на топлоснабдяването е уредено като възможно само при постигнато
съгласие между всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в
сградата (чл. 153, ал. 2 ЗЕ). Отделният етажен собственик може да
прекрати топлоподаването към отоплителните тела в имотите си, но остава
потребител на топлинната енергия, отдадена от сградната инсталация и от
отоплителните тела в общите части на сградата (чл. 153, ал. 6 ЗЕ).
С
оглед на изложеното се налага изводът, че с приемането на ЗЕ
законодателят регламентира доставката на топлинна енергия в сгради под режим на
етажна собственост като услуга, която се ползва от самата етажна собственост.
Макар последната да не е персонифицирана, за отношенията в енергетиката
законодателят я разглежда като колективен субект, явяващ се самостоятелен
потребител на услугата "доставка на централно отопление". Законодателното
решение е обяснимо с оглед особеностите на етажната собственост и
невъзможността в заварените сгради централното отопление да бъде доставяно по
друг начин, освен чрез представляващата обща част на сградата отоплителна
инсталация.
На
следващо място, въззивният съд съобразява и дадения с Решение на СЕС от
05.12.2019 г. по съединени дела С-708/2017 и С-735/2017 г. отговор на
поставените с отправените преюдициални запитвания въпроси. В посоченото решение
е прието, че чл. 27 от Директива 2011/83/ЕС на Европейския парламент и
на Съвета от 25 октомври 2011 година относно правата на потребителите, за
изменение на Директива 93/13/ЕИО на Съвета и Директива 1999/44/ЕО
на Европейския парламент и на Съвета и за отмяна на Директива 85/577/ЕИО
на Съвета и Директива 97/7/ЕО на Европейския парламент и на Съвета във
връзка с член 5, параграфи 1 и 5 от Директива 2005/29/ЕО на Европейския
парламент и на Съвета от 11 май 2005 година относно нелоялни търговски практики
от страна на търговци към потребители на вътрешния пазар и изменение на Директива
84/450/ЕИО на Съвета, Директиви 97/7/EО, 98/27/EО и 2002/65/EО
на Европейския парламент и на Съвета, и Регламент (EО) № 2006/2004 на
Европейския парламент и на Съвета ("Директива за нелоялни търговски
практики"), трябва да се тълкува в смисъл, че допуска национална правна
уредба, която предвижда, че собствениците на апартамент в сграда — етажна
собственост, присъединена към система за централно отопление, са длъжни да
участват в разходите за топлинна енергия за общите части на сградата и за
сградната инсталация, въпреки че индивидуално не са поръчвали доставката на
отопление и не го използват в своя апартамент. Според СЕС допустима е
национална правна уредба, която предвижда, че в сградите в режим на етажна
собственост сметките за топлинна енергия за сградната инсталация се изготвят за
всеки собственик на апартамент в сградата пропорционално на отопляемия обем на
неговия апартамент.
Правната регламентация на условията за издаване на дебитни и
кредитни известия е уредена в чл. 115 ЗДДС, а
именно:
Ал. (1) При изменение на данъчната основа на доставка или
при развалянето на доставка, за която е издадена фактура, доставчикът е длъжен
да издаде известие към фактурата.
…
(3) При увеличение на данъчната основа се
издава дебитно известие, а при намаление на данъчната основа или при разваляне
на доставки - кредитно известие.
По
отношение на образуването на изравнителните сметки на потребителите на топлинна
енергия от сгради - етажна собственост, реална оценка на дължимата сума за
топлинна енергия на всеки потребител се прави от фирмата за дялово
разпределение /трето
лице помагач по делото/ в края на отоплителния сезон,
след отчет на уредите за дялово разпределение. Въз основа на извършените отчети
фирмата за дялово разпределение изготвя изравнителни сметки за всички
потребители в сградата, като преразпредели потребената от сградата - етажна
собственост топлинна енергия през отчетния период при спазване изискванията на
Наредба № 16-334. Изравнителните сметки (общи и индивидуални) представляват разлика
между прогнозно начислените по фактури суми за отчетния период и стойността на
действително потребената топлинна енергия, виж в този смисъл Решение № 5283 от 14.04.2011 г. по
адм.д.№ 10624 по описа за 2010 г. на ВАС на РБ, І-во отд.
Доводи за допуснати нарушения на ЗДДС биха били
относими в производство по ДОПК във връзка с определяне на данъчни задължения,
респ. признаване или непризнаване на данъчен кредит, каквото настоящето
производство безспорно не е.
Не се спори, а и не се установява първоначалният
ответник или неговите наследници да са регистрирана по ЗДДС, за да бъде
издавана данъчна фактура, съобразно изискванията по ЗДДС.
Следва да отбележим, че гражданите на страните членки
на Европейския съюз освен права имат и задължения. Правоотношението по
покупко-продажба на топлинна енергия е възмездно и по арг. от чл.153, ал.1 ЗЕ
основното задължение на потребителите е да заплащат стойността на доставената
им топлинна енергия.
Настоящата инстанция не намира за налична сочената във
въззивната жалба колизия между дефинициите за „потребител“ в пар.1, т.42 от ДР
на ЗЕ, отм., респ. чл.153, ал.1 ЗЕ и на § 13 от ДР на ЗЗП. Първите разпоредби
определят кой се явява потребител на ел.енергия, топлинна енергия, а ЗЗП- за
кои потребители се прилага защитата на същия закон.
Относно иска
с правно основание чл.86 ал.1 от ЗЗД
/въззивна жалба на ищеца пред СРС/:
При неизпълнение на парично задължение, длъжникът
дължи обезщетение в размер на законната лихва от деня на забавата съобразно
разпоредбите на чл. 84 ал. 1 ЗЗД.
В случая съобразно чл.3 от договора сключен между
ищеца и първоначалния ответник вземането е срочно и не е необходима покана.
Основателността на претендираната главница обуславя и
основателността на акцесорното вземане
за мораторната лихва, дължима за времето на забавата.
Налага се извод, че неправилно СРС е приел, че за
изпадането в забава на потребителя е необходима покана.
Нещо повече, дори да приемем, че отношенията между
страните се уреждат въз основа на ОУ, приети
от ищцовото дружество и одобрени от КЕВР, то изпадането в забава на
потребителя също е установено, тъй като по делото /пред СРС/ са представени констативни
протоколи, удостоверяващи обявяването на дължимите суми на сайта на ищцовото
дружество, виж л.74 и следв. по делото пред СРС.
Претенция за дялово разпределение не е
заявена за установяване поради което доводите във въззивната жалба в тази
връзка не подлежат на обсъждане.
С оглед горните мотиви по правилността на обжалваното
решение /по двете въззивни жалби/ се налагат следните изводи:
Решението се явява правилно в частта, в която е признато в полза на ищеца вземане на
топлинна енергия за периода от м.05.2014 г. до м.04.2015 г. , искът е доказан
по основание.
Досежно
размера следва да съобразим, че един
от наследниците по закон на починалия в течение на процеса ответник а именно М.Д.
Плашев се е отказал от наследството на баща си Д.П., който отказ е бил вписан в
специалната книга на съда. По отношение на този наследник ищецът заяви, че
оттегля иска си, но е налице изрично противопоставяне от страна на процесуалния
представител на М.П. по това искане, т.е. липсва съгласие, което в случая е
необходимо с оглед разпоедбата на чл.232 ГПК. Затова и въззивната инстанция не
прекрати производството по делото по отношение на М.Д. Плашев.
В тази връзка не беше допуснато и поисканото от ищеца
увеличение на размера на ищцовите претенции.
Ето защо вземанията на ищеца следва да бъдат признати
за установени спрямо другата наследница по закон, а именно: В.Д.П., която е
задължена за сумата в размер на 278,47 лв., представляваща стойността на
доставената и потребена топлинна енергия за процесния период, както и за сумата
в размер на 43,15 лв. – лихва за забавеното й издължаване, изтекла за периода
от 14.09.2014 г. до 19.08.2016 г.
Или обжалваното
решение ще следва да бъде потвърдено
по отношение на наследницата по закон на първоначалния ответник, а именно: В.Д.П. за сумата в размер на 278,47
лв., представляваща стойността на доставената и потребена топлинна енергия за
процесния период.
Решението ще бъде отменено
в частта, в която предявената претенция по реда на чл.422, ал.1 ГПК вр. с чл.86, ал.1 ЗЗД е отхвърлена и вместо
това в полза на „Т.С.“ ЕАД срещу В.Д.П. ще бъде призната за установена сумата в размер на 43,15 лв. – лихва за
забавеното издължаване на главницата в размер на 278,47 лв., изтекла за периода
от 14.09.2014 г. до 19.08.2016 г.
По отношение на М.Д.П.
с оглед ангажираните доказателства след смъртта на наследодателя му/ответник,
че наследника се е отказал от наследството, то претенциите на ищеца се явяват
неоснователни. Първоинстанционното решение
ще следва да бъде отменено и вместо
това ще бъде постановено друго с което претенция,
представляваща стойност на доставената и потребена топлинна енергия ще бъде
отхвърлена по отношение на М.Д.П. като неоснователна. По отношние на претенцията за лихва за забавеното издължаване на
главницата обжалваното решение ще бъде потвърдено,
но на основание заявения отказ от
наследство.
По
разноските:
Срещу постановеното от СРС определение № 240314 от
10.10.2019 г. по реда на чл.247, чл.248, чл.250 и чл.251 ГПК е подадена частна жалба от ответника Д.В.П.,
починал и заместен на основание чл.227 ГПК от наслениците си по закон – В.Д.П.
и М.Д.П..
Излагат се доводи за неясноти и грешки в така
постановеното определение. Счита, че определението е необосновано и
немотивирано. Счита, че исканията му в посочените от него 23 точки били
основателни и неправилно били игнорирани от СРС.
Иска се от настоящата инстанция да прогласи нищожност
на така постановеното от СРС, решение и да върне делото на друг състав на СРС
за постановяване на ново решение, което да е съобразено с ПЕС.
Иска и съдът да отмени обжалваното определение.
Иска се от съда да се произнесе дали законодателят под
термина „решение“ е имал предвид „диспозитива на решението“.
Иска се съдът да се възползва от чл.51 ЗНА и да
инициира тълкуване от страна на НС на РБ дали в ГПК навсякъде, където е
употребен термина „решение“ се има предвид „диспозитива на решението“.
По частната жалба не
е постъпил отговор от „Т.С.“ ЕАД, ищец пред СРС.
Третото лице помагач на страната на ищеца – „Т.С.“
ЕООД не изразява становище.
По
допустимостта на частната жалба:
За определението жалбоподателят е уведомен на 14.10.2019
г.
Частната жалбата е подадена на 28.10.2019 г., т.е. в
срока по чл.259, ал.1 ГПК, който е указан от съда.
Налице е правен интерес от обжалване.
По
основателността на частната жалба:
За да постанови определение в обалвания смисъл, СРС е
приел, че не е налице основание за допълване на решението на основание чл.250 ГПК, тъй като такова допълване
се извръшвало само в случаите, в които съдът не се е произнесъл по всички
искания. В случая от страна на молителя/ответник Д.В.П. се искало съдът да
допълни мотивите си. Затова и искането за допълване е оставено без уважение. По
отношение на искането по чл.251 ГПК за
тълкуване на решението е посочено, че същото не било неясно. Освен това на
тълкуване подлежали само пороци на решението, които са отразени в диспозитива
на решението. В случая се искало тълкуване на мотивите на решението, което било
недопустимо и затова в тази й част молбата е оставена без разглеждане. Не била
налице и очевидна фактическа грешка по смисъла на чл.247 ГПК. Отстраняване на такава можело да се извърши само в
диспозитива на решението. В случая с молбата се излагали доводи за грешно
интерпретиране на събраните по делото доказателства. Затова и искането е
оставено без уважение. Искането по
чл.248 ТПК за изменение на решението в частта за разноските, обективирано
във въззивната жалба също е прието за неоснователно като СРС е посочил, че
разноските за процесуално представителство и за съдебни експертизи са присъдени
съразмерно с оглед изхода на спора.
По чл.250 ГПК:
Непълен е съдебният акт, който не обхваща целия спорен предмет поради липса на
формирана воля на съда относно част от спорното право или един от съединените
искове, или допълнителни искания, свързани с главния спорен предмет.
В случая решение № 467692 от 09.08.2018 г. обхваща целия спорен
предмет и няма част по която съдът да не
се е произнесъл. Дали с мотивите съдът се е произесъл по всички доводи на
страните, както и дали обсъждането на доказателствата е съотвено на
установените с тях обстоятелства, респ. дали допадат на молителя, не е въпрос,
който подлежи на разглеждане в производство по чл.250 ГПК.
В тази й част частната жалба е неоснователна.
По чл.251 ГПК:
Тълкуване се извършва само на влязло в сила решение,
виж ал.1 на чл.251 ГПК. В случая първоинстанционото решение не е било влязло в
сила към момента на подаване на молбата от Д.П.. Следователно макар и по други
мотиви, правилно искането за тълкуване е оставено без разглеждане.
Наред с това тълкуването по смисъла на
чл. 251 ГПК е специфична форма на авторитетно тълкуване, на което подлежат
влезлите във формална законна сила решения, които са неясни или двусмислени
и този им порок е обективиран в постановения от съда диспозитив. В този
смисъл предмет на тълкуване могат да бъдат само пороци от посочената по-горе
категория, съдържащи се в диспозитива на тълкувания съдебен акт, които водят до
невъзможност да се изведе действителната воля на съда, който го е постановил, виж в този смисъл РЕШЕНИЕ
№ 769 ОТ 17.01.2011 Г. ПО ГР. Д. № 236/2010 Г., Г. К., ІІІ Г. О. НА ВКС.
Видно от диспозитива на решението, което се иска да
бъде тълкувано, същият съответства дословно на петитума на исковата молба.
В тази й част частната жалба е неоснователна.
По чл.247 ГПК:
В
решение № 187 от 07.07.2016 г. по гр. д. № 1332/2015 г. на ВКС, ІV г.о. е
застъпено разбирането, че съдебното решение представлява единство от диспозитив
и мотиви; че диспозитивът трябва да е логически извод от мотивите; и че
несъответствието между формираната воля в мотивите и нейното външно изразяване
в писмения текст на диспозитива съставлява основание за поправка на очевидна
фактическа грешка, щом не се касае за грешка в правните изводи.
В конкретния случай такава грешка не е налице.
В тази й част частната жалба е неоснователна.
По чл.248 ГПК:
Искането за изменение на решението в частта за
разноските е направено във въззивната жалба и със същото се сочи, че разноските
са непраилно определени, тъй като в полза на юрисконсулта не се следва
възнаградение. Недължими били и възнагражденията за вещите лица, тъй като
формулираните въпроси към тях били недопустими и по този начин се утежнявало
финансовото състояние на потребителя/ответник. Освен това вещителиа не били
представили декларация за извършените от тях дейности. В случая се касело до
неравноправни клаузи и съдебните експертизи били безпредметни.
По разпределението
на разноските въззивната инстанция намира следното:
С обжалваното решение, което се иска да бъде изменено
в частта за разноските СРС е приел, че с оглед изхода на спора всяка една от
страните има право на разноски. В полза
на ищеца са присъдени разноски в
размер на 584, 43 лв., включващи платена държавна такса, депозити за вещи
лица и за юриск.възнаграждение. В полза на процесуалния представител на
ответника на основание чл.38, ал.2 ЗАДв
е присъдено адв.възнаграждение в размер
на 40,24 лв.
При съобразяване с изхода на спора пред настоящата
инстанция съдът намира, че разноските следва да бъдат определени пред първата съдебна инстанция, както
следва:
На ищеца разноски
се следват в размер на 350 лв., която
сума включва съразмерна част от платенат държавна такса, депозит за вещи лица и
юриск.възнаграждение, определено по реда на чл.78, ал.8 ГПК на база 100 лв.
Относно
дължимостта на юриск.възнаграждение:
С РЕШЕНИЕ
№ 10 ОТ 29 СЕПТЕМВРИ 2016 Г. ПО КОНСТИТУЦИОННО ДЕЛО № 3 ОТ 2016 г., обн.
ДВ. бр.79 от 7 октомври 2016г. , се отхвърля
искането на омбудсмана на Република България за установяване на
противоконституционност на чл. 78, ал. 8 от Гражданския процесуален кодекс
(обн., ДВ, бр. 59 от 20.07.2007 г.; посл. изм., бр. 43 от 7.06.2016 г.) и на чл.
161, ал. 1, изр. 3 от Данъчно-осигурителния процесуален кодекс (обн., ДВ,
бр. 105 от 29.12.2005 г.; посл. доп., бр. 62 от 9.08.2016 г.) относно присъждането на
юриск. възнаграждение.
Следователно такова се дължи.
Относно
възнаграждението за вещи лица:
Разноските са действително
извършени от ищеца. Съдебните експертизи са допуснати, изслушани и приети; на
вещите лица са издадени разходни касови ордери /РКО/. Фактът, че съдебните
експертизи не са в полза на ответника, не означава, че разноските не са
дължими. В правомощията на съда е да допусне съответната, изискуема се съдебна
експертиза, виж чл.195 ГПК, в който е употребен израза „или служебно“.
Следователно разноски за вещи лица се следват.
СРС е присъдил такива в размер на 584,43 лв. или за разликата над 350 лв. решението ще бъде
отменено, както и обжалваното определение в частта по чл.248 ГПК.
Ответникът Д.П. не е правил разноски и затова такива не се присъждат.
На адв.С. се следва адв.възнаграждение за частта, в която
претенциите на ищеца бяха приети за неоснователни, на основание чл.38, ал.2 от
ЗАДв., което съдът определя в размер на 150
лв., съобразно извършените процесуални действия в полза напредставлявания. СРС
е присъдил разноски в размер на 40,24 лв. или следва да бъдат доприсъдени разноски в размер на 109,76 лв.
Тежестта за това следва да бъде възложена на ищеца.
Пред
въззивната инстанция:
При този изход на спора на въззивницата В.Д.П. разноски
не се следват.
На
въззиваемия М.Д.П. разноски се следват и такива се присъждат в размер на 12,50
лв. за държавна такса.
Въззиваемият претендира разноски и такива се следват за частта в
която настоящата инстанция прие обжалваното решение за неправилно по иска по
чл.86, ал. ЗЗД, а въззивната жалба на насрещната страна беше приета за
неоснователна. Затова и се присъжда юриск.възнаграждение, което съдът определя
на основание чл.78, ал.8 ГПК в размер на
100 лв.
На адв.С. се следва адв.възнаграждение на основание чл.38,
ал.2 от ЗАДв., което съдът определя в размер на 150 лв., съобразно
извършените процесуални действия в полза на представлявания М.Д.П..
Относно производството по чл.274 и следв. ГПК:
С оглед трайно установената
съдебна практика разноски в производство за разноски не се присъждат. /Определение
№ 393/17.09.2018 г. по гр. д. № 2845/2018 г. на ВКС, IV ГО; Определение
№ 489 от 17.10.2017 г. по ч.гр. д. № 3926/2017 г. на ВКС, IV ГО; Определение
№ 552 от 25.11.2016 г. по ч.гр. д. № 4894/2016 г. на ВКС, IV ГО; Определение
№ 205 от 19.12.2018 г. по ч.гр. д. № 4518/2018 г. на ВКС, І ГО; Определение
№ 254/05.08.2020 г. по ч.т.д. № 810/2020 г. на ВКС, І ТО; Определение №
278/01.07.2020 г. по ч.гр. д. № 1338/2020 г. на ВКС, ІІІ ГО; Определение
№ 75/14.02.2019 г. по ч.гр. д. № 4561/2018 г. на ВКС, ІІІ ГО/.
В останалата част частната
жалба беше приета за неоснователна поради което разноски в полза на
наследницата на първоначалния жалбоподател също не се дължат.
Същите следва да останат в
тежест на страните така, както са ги направили.
Водим от горното, СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение
№ 467692 от 09.08.2018 г. по гр.д.№ 27786 по описа за 2017 г. на СРС, Второ ГО,
168 състав, което следва да се счита за постановено срещу В.Д.П., ЕГН **********,***, съдебен адрес:***, офис 3 - адв.Д.Ц.С.,
ВрАК, като наследник по закон на първоначалния ответник Д.В.П., ЕГН **********,
в частта в която се: ПРИЗНАВА ЗА
УСТАНОВЕНО, че Д.В.П., ЕГН **********, дължи на „Т.С.“ ЕАД, ЕИК *****,
със седалище и адрес на управление:*** Б, на основание чл.422, ал.1 вр. чл.415, ал.1 ГПК вр. чл.79, ал.1, пр.1 ЗЗД вр. чл.149 ЗЕ, сумата 278,47 лева - главница,
представляваща стойност на потребена топлинна енергия през периода
м.05.2014 г. – м.04.2015 г., както и такива отразена в обща фактура №
**********/31.07.2014 г. за имот с абонатен номер 305876, находящ се в
гр.София, ж.к „Надежда“ , бл.*****, ведно със законната лихва от датата на подаване
на заявлението по чл. 410 ГПК – 01.09.2016 г. до окончателното плащане, за
която сума е издадена заповед за изпълнение от 17.10.2016 г. по ч. гр. д.
№49984/2016 г., по описа на СРС, 75 състав, както и в частта за разноските в полза на „Т.С.“ ЕАД, за сумата 350 лв.
ОТМЕНЯ решение №
467692 от 09.08.2018 г. по гр.д.№ 27786 по описа за 2017 г. на СРС, Второ ГО,
168 състав, което се счита за постановено срещу В.Д.П., ЕГН **********,***, съдебен адрес:***, офис 3 -
адв.Д.Ц.С., ВрАК като наследник по закон на първоначалния ответник Д.В.П., ЕГН **********,
в частта в която се: ОТХВЪРЛЯ иска, предявен от „Т.С.“ ЕАД,
ЕИК *****, със седалище и
адрес на управление:*** Б, по чл. 422 ГПК вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата 43,15 лв. - обезщетение за забава в
размер на законната лихва върху задължението за топлинна енергия за периода от
14.09.2014 г. до 19.08.2016 г. като неоснователен, за която сума е издадена
заповед за изпълнение от 17.10.2016 г. по ч. гр. д. №49984/2016 г., по описа на
СРС, 75 състав и вместо това
ПОСТАНОВЯВА:
ПРИЗНАВА ЗА
УСТАНОВЕНО по иска, предявен по реда на чл.422, ал.1 ГПК вр. вр. чл. 86,
ал. 1 ЗЗД, от „Т.С.“ ЕАД, ЕИК *****, със седалище и адрес на управление:***
Б, срещу Д.В.П., ЕГН **********, наследен от В.Д.П., ЕГН **********, че В.Д.П., ЕГН **********,***, съдебен
адрес:***, офис 3 - адв.Д.Ц.С., ВрАК като наследник по закон на първоначалния
ответник Д.В.П., ЕГН **********, дължи на „Т.С.“ ЕАД, ЕИК *****, сумата
43,15 лв. - обезщетение за забава в размер на законната лихва
върху задължението за топлинна енергия за периода от 14.09.2014 г. до
19.08.2016 г., за която сума е издадена заповед за изпълнение от 17.10.2016 г.
по ч. гр. д. №49984/2016 г., по описа на СРС, 75 състав.
ОТМЕНЯ решение № 467692 от 09.08.2018 г. по гр.д.№ 27786 по описа
за2017 г. на СРС, Второ ГО, 168 състав, в
частта в която се: ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО в полза на „Т.С.“ ЕАД, ЕИК *****, със седалище и адрес на управление:***
Б, вземане на основание чл.422, ал.1 вр. чл.415, ал.1 ГПК вр. чл.79, ал.1,
пр.1 ЗЗД вр. чл.149 ЗЕ, за сумата над 278,47
до пълния предявен размер от 556,94 лева - главница, представляваща стойност на потребена топлинна енергия през
периода м.05.2014 г. – м.04.2015 г., както и такива отразена в обща фактура №
**********/31.07.2014 г. за имот с абонатен номер 305876, находящ се в
гр.София, ж.к „Надежда“ , бл.*****, ведно със законната лихва от датата на
подаване на заявлението по чл. 410 ГПК – 01.09.2016 г. до окончателното
плащане, за която сума е издадена заповед за изпълнение от 17.10.2016 г. по ч.
гр. д. №49984/2016 г., по описа на СРС, 75 състав и вместо това
ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ иска,
предявен от „Т.С.“ ЕАД, , ЕИК *****,
със седалище и адрес на управление:*** Б, на основание чл.422, ал.1
вр. чл.415, ал.1 ГПК вр. чл.79, ал.1, пр.1 ЗЗД вр. чл.149 ЗЕ, за установяване
на вземане срещу М.Д.П., ЕГН **********,***,
съдебен адрес:***, офис 3 - адв.Д.Ц.С., ВрАК, за сумата
278,47 - главница, представляваща
стойност на потребена топлинна енергия през периода м.05.2014 г. –
м.04.2015 г., както и такива отразена в обща фактура № **********/31.07.2014 г.
за имот с абонатен номер 305876, находящ се в гр.София, ж.к „Надежда“ , бл.*****,
ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК –
01.09.2016 г. до окончателното плащане, за която сума е издадена заповед за
изпълнение от 17.10.2016 г. по ч. гр. д. №49984/2016 г., по описа на СРС, 75
състав, поради отказ от наследството
на Д.В.П., ЕГН **********, вписан в особената книга на СРС под № 401/08.03.2021
г.
ПОТВЪРЖДАВА решение № 467692 от
09.08.2018 г. по гр.д.№ 27786 по описа за2017 г. на СРС, Второ ГО, 168 състав, в частта, в която се ОТХВЪРЛЯ, предявеният от „Т.С.“ ЕАД, ЕИК *****, със седалище и адрес на управление:***
Б, иск по чл. 422 ГПК вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата 43,15 лв. - обезщетение за забава в размер на законната
лихва върху задължението за топлинна енергия за периода от 14.09.2014 г. до
19.08.2016 г. като неоснователен, за която сума е издадена заповед за
изпълнение от 17.10.2016 г. по ч. гр. д. №49984/2016 г., по описа на СРС, 75
състав, поради отказ от М.Д.П., ЕГН **********,***,
съдебен адрес:***, офис 3 - адв.Д.Ц.С., ВрАК, от наследството на Д.В.П., ЕГН **********, вписан в особената
книга на СРС под № 401/08.03.2021 г.
ПОТВЪРЖДАВА определение № 240314 от
10.10.2019 г., в частта в която
е постановено по реда на чл.247 ГПК,
чл.250 и чл.251 ГПК.
ОТМЕНЯ определение
№ 240314 от 10.10.2019 г., в частта
в която
е постановено по реда на чл.248 ГПК.
ОТМЕНЯ решение № 467692 от 09.08.2018 г. по гр.д.№ 27786 по
описа за2017 г. на СРС, Второ ГО, 168 състав, в частта, в която са присъдени разноски
в полза на „Т.С.“ ЕАД, ЕИК *****, със седалище и адрес на управление:*** Б, за сумата над
350 лв.
ОСЪЖДА
„Т.С.“ ЕАД ЕИК *****, със седалище и адрес на управление:*** Б, да заплати на
адв.Д.Ц.С., ВрАК, служебен адрес: ***, офис 3, на основание чл.38, ал.2 от ЗАДв. връзка с чл.38, ал.1,т.2 от ЗАДв,
сумата в размер на 109,76 лв. –
доприсъдена сума за адв.възнаграждение за процесуално представителство на Д.В.
П., ЕГН **********, пред първата съдебна инстанция.
ОСЪЖДА В.Д.П., ЕГН **********,***, съдебен адрес:***, офис 3
- адв.Д.Ц.С., ВрАК, да заплати на „Т.С.“
ЕАД,
ЕИК *****, със седалище и адрес на управление:*** Б, сумата в
размер на 100 лв. – разноски за процесуално представителство пред въззивната
инстанция.
ОСЪЖДА „Т.С.“ ЕАД, ЕИК *****, със седалище и адрес на управление:***
Б,
да заплати на М.Д.П., ЕГН **********,***, съдебен адрес:***, офис 3 - адв.Д.Ц.С.,
ВрАК, сумата в размер на 12, 50 лв.-
разноски пред въззивната инстанция.
ОСЪЖДА „Т.С.“ ЕАД, ЕИК *****, със седалище и адрес на управление:***
Б,
да заплати на адв.Д.Ц.С., ВрАК, служебен адрес: ***, офис 3, на основание
чл.38, ал.2 от ЗАДв. връзка с чл.38, ал.1,т.2 от ЗАДв, адв.възнаграждение за
процесуално представителство на М.Д.П., ЕГН **********, сумата в размер на 150 лв., пред въззивната инстанция.
Решението е постановено при участието на трето
лице помагач на страната на ищеца – „Т.С.“ ЕООД.
Решението е окончателно и не подлежи на касационно
обжалване, арг. от чл.280, ал.3 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: