№ 14005
гр. София, 16.07.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 172 СЪСТАВ, в публично заседание на
седми юни през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:
Председател:ДЕСИСЛАВА Г. ИВАНОВА
при участието на секретаря МОНИКА В. А.ОВА
като разгледа докладваното от ДЕСИСЛАВА Г. ИВАНОВА Гражданско дело
№ 20231110101786 по описа за 2023 година
Производството е образувано по искова молба, уточнена с молба от 12.10.2023 г.,
подадена от Т. А. А. срещу „У. Е. У.“ Црт., с която са предявени обективно
кумулативно съединени осъдителни искове с правно основание по чл. 128, т. 2 КТ, чл.
215 КТ вр. чл. 31 Наредба за служебните командировки и специализации в чужбина
/НСКСЧ/, чл. 177 КТ, чл. 264 КТ, чл. 224, ал. 1 КТ и искове по чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
Предявен е и установителен иск с правно основание по чл. 74, ал. 4, вр. ал. 1 пр. 1 и 2
КТ за прогласяване недействителността на клаузата по чл. 5.а) от процесните трудови
договори от 07.07.2015 г. и 27.12.2016 г. и последващите ги анекси.
Ищцата извежда съдебно предявените субективни права при твърдение относно
наличието на трудово правоотношение с ответника, възникнало на основание сключен
трудов договор на 07.07.2015 г., по силата на който, считано от 08.07.2015 г., била
назначена на длъжност „Младши член на кабинния екипаж“. В договора било
предвидено, че работодателят наемал служителя на основание чл. 68, ад, 4, във връзка
с чл. 68, ал, 1, т. 1 КТ за определен срок в размер на 18 месеца, който започвал на
08.07.2015 г. С договора било постигнато съгласие, че брутна заплата на ищцата ще
включва всички допълнителни месечни възнаграждения с постоянен характер,
дължими съгласно КТ. На 27.12.2016 г. между страните бил сключен нов трудов
договор, по силата на който, считано от 08.01.2017 г., ищцата била назначена на
длъжност „Стюард/Стюардеса“. Съгласно договора, след всеки планиран и приключен
сектор работодателят следвало да заплаща на служителя т.нар. „секторно плащане“,
като сумата за първите два планирани и приключени сектора за всеки ден щели да се
считат включени в размера на основната брутна заплата на служителя съгласно чл. 5б
и работодателят нямало да прави отделни плащания за тези сектори. Между страните
било постигнато съгласие, че размерът на всяко стандартно секторно плащане за
секторите, приключени от служителя в един ден, в допълнение на първите два сектора,
ще бъде на стойност 24,45 лева – бруто, като тази сума щяла да бъде допълнително
изплащана от работодателя всеки месец. Предвидено било, че служителят ще има
право да получава за времето на изпълнение на международни полети допълнителни
1
командировъчни по смисъла на Раздел IV от Наредбата за командировките и
специализациите в чужбина в размери, допълнително установени в изрична заповед на
работодателя. Със сключен анекс от 25.06.2018 г. към трудовия договор се изменило
съдържанието на чл. 1 от същия, като било уговорено, че ищцата следва да полага труд
при работодателя за неопределено време. С анекси от 01.01.2019 г., 01.01.2020 г. и
30.03.2020 г. страните се договорили за увеличаването на размера на основното
трудово възнаграждение на ищцата. По силата на анекс от 22.01.2020 г., считано от
23.01.2020 г. ищцата следвало да изпълнява длъжността „Старши член на кабинен
екипаж“. На 14.10.2020 г. трудовият договор с ответника бил прекратен на основание
чл. 325, ал. 1, т. 1 КТ. Ищцата твърди, че в периода от 01.12.2019 г. до 14.10.2020 г., в
нарушение на чл. 5 от трудовия договор, ответното дружество не е начислявало и не й
е изплащало в пълен размер уговорените „секторни плащания“, въпреки че същата е
била част от кабинния екипаж на оперирани от дружеството самолети, изпълнявали
международни рейсове – „сектори“. Счита, че възможна причина за неначисляване и
неплащане на „секторни плащания“ за първите два изпълнени сектора през съответния
ден била неправилното тълкуване на разпоредбите на чл. 5 от договора от страна на
работодателя. Навежда доводи за недействителност на разпоредбата, съгласно която
страните изрично са се съгласили, че сумата за първите два планирани и приключени
сектора за всеки ден ще се считат включени в размера на основната брутна заплата на
служителя съгласно чл. 5б и работодателят няма да прави отделни плащания за тези
сектори. Твърди, че посочената уговорка е в противоречие с разпоредбите на чл. 242
КТ и чл. 247 КТ вр. чл. 4, ал. 2 и чл. 16, ал. 2, т. 2 от Наредбата за структурата и
организацията на работната заплата. Поддържа, че работодателят бил длъжен да
заплаща на служителите секторните плащания за всеки изпълнен международен рейс.
Счита, че ответното дружество следва да й изплати както сбора от дължимите
секторни плащания, така и законната лихва върху посочените изискуеми вземания за
периода 01.12.2019 г. – 14.10.2020 г., считано от падежа за плащането им през
съответния месец до окончателното погасяване на дълга. Съгласно договора,
работодателят се задължил в допълнение към уговорените трудови възнаграждения да
изплаща в нейна полза и командировъчни пари на ден, според раздел IV от НСКСЧ.
Въпреки договореностите помежду им, в рамките на процесния период ответното
дружество начислявало и изплащало на ищцата командировъчни пари в размер далеч
по-нисък от минималния, предвиден в Приложение № 3А от НСКСЧ, поради което
твърди, че дружеството й дължи разликата между изплатените и дължимите
командировъчни пари за ден, считано за времето за изпълнение на международни
рейсове, съгласно приложимата ставка за изпълняваната от нея длъжност. Сочи, че
предвид факта, че работодателят не е изплащал в пълен размер дължимите „секторни
плащания“ е получила и по-ниско по размер възнаграждение по чл. 177, ал. 1 КТ за
дните, през които е ползвала платен годишен отпуск в рамките на периода от
01.01.2020 г. до 14.10.2020 г. В тази връзка, счита че работодателят следва да й заплати
законната лихва върху дължимите за съответния месец от периода 01.01.2020 г. –
14.10.2020 г. възнаграждения за времето, през което е ползвала годишен отпуск,
считано от падежа на съответното плащане до окончателното погасяване на дълга.
Твърди, че в периода 01.12.2019 г. – 14.10.2020 г. е полагала труд по време на
официални празници, който не й бил заплатен от работодателя съгласно разпоредбата
на чл. 264 КТ. Навежда доводи, че през периода от 08.07.2015 г. до датата на
прекратяване на трудовия й договор, в качеството й на член на летателния състав на
гражданското въздухоплаване, е имала право на удължен платен годишен отпуск
съобразно прелетените часове през съответната календарна година. Твърди, че през
2
срока на действието на трудовия договор ответното дружество не я било уведомило за
размера на полагащия й се удължен годишен отпуск за съответния период. Счита, че
към датата на прекратяване на трудовия договор е разполагала с неизползван платен
годишен отпуск в размер на 89 дни, за който е следвало да й бъде изплатено
обезщетение по чл. 224, ал. 1 КТ. В нарушение на законоустановените изисквания й
било изплатено обезщетение по чл. 224, ал. 1 КТ в размер на 54 дни, като размерът на
обезщетението бил определен от работодателя без да се вземе предвид общия размер
на „секторните плащания“, които е следвано да получи, съответно ответникът бил
длъжен да й заплати разликата между платеното и реално дължимото обезщетение за
неизползван платен годишен отпуск заедно със законната лихва от падежа на
задължението до окончателното изплащане на сумата. Във връзка с изложеното, моли
съда да осъди ответника да й заплати сумите, както следва: 1/ 6 112,98 лв.,
представляваща сбора от неизплатените от ответника „секторни плащания“ за периода
от 01.12.2019 г. до 14.10.2020 г., ведно със законната лихва от датата на исковата молба
до окончателното им изплащане; 2/ 3 973.14 лв., представляваща сбора от неплатените
от ответника командировъчни пари, дължими на ищцата за периода от 01.12.2019 г. до
14.10.2020 г., ведно със законната лихва от датата на исковата молба до окончателното
им изплащане; 3/ 4 989.38 лв., представляваща сбора от неизплатените от ответника
възнаграждения по чл. 177 от КТ, дължими за дните, през които ищцата е ползвала
платен годишен отпуск, ведно със законната лихва от датата на исковата молба до
окончателното им изплащане; 4/ 265.40 лв., представляващи неизплатено от ответника
възнаграждение за работа през дните на официалните празници през периода от
01.12.2019 г. до 14.10.2020 г., ведно със законната лихва от датата на исковата молба до
окончателното им изплащане; 5/ 6 388.98 лв., представляваща неизплатена част от
дължимото от ответника обезщетение по чл. 224, ад, 1 от КТ, ведно със законната
лихва от датата на исковата молба до окончателното им изплащане; 6/ законната лихва
върху всяко от секторните плащания за периода от падежа на съответното плащане до
10.01.2023 г., в общ размер на 1 586.50 лв.; 7/ законната лихва върху всяко от
неизплатените възнаграждения по чл. 177 от КТ за периода от падежа на съответното
плащане до 10.01.2023 г, в общ размер на 1 310.76 лв.; 8/ законната лихва върху
неизплатеното от ответника възнаграждение за работа през дните на официалните
празници за периода от падежа на съответното плащане до 10.01.2023 г., в размер на
74.53 лв.; 9/ законната лихва върху неизплатената част от дължимото от ответника
обезщетение по чл. 224, ал. 1 от КТ за периода от 30.11.2021 г. до 10.01.2023 г., в
размер на 1 349.56 лв.
Моли съда да обяви за недействителна поради противоречието й със закона
евентуално поради заобикаляне на закона следната клауза от трудовия договор от
07.07.2015 г. и от 27.12.2016 г., а именно: „5.а) Страните изрично се съгласяват и
признават, че сумата за първите два планирани и приключени сектора за всеки ден
ще се считат включени в размера на основната брутна заплата на Служителя
съгласно чл. 56 и Работодателят няма да прави отделни плащания за тези сектори".
Претендира разноски.
В срока по чл. 131 ГПК ответникът подава отговор на исковата молба.
Навеждат се доводи за недопустимост на предявените искове, доколкото ищцата е
била в трудови правоотношения с клон на дружеството. Взема становище относно
неоснователността на предявените искове. Оспорва твърденията на ищцата относно
дължими в нейна полза и неизплатени секторни плащания. Сочи, че съгласно чл. 5б от
договора, същите се дължат след втория сектор за деня, тоест за приключили през
деня сектори 3, 4, 5 и прочее, като същата претендирала възнаграждение на база
3
всички прелетени сектори, което било в противоречие с уговореното в трудовия
договор. Счита за неоснователно искането на ищцата за обявяване на
недействителност на чл. 5б от трудовия договор. Поддържа, че секторното плащане
представлявало допълнително плащане, като работодателят имал право на преценка
дали същото се заплаща след втори, пети или десети прелетян сектор. Счита, че
оспорваната разпоредба от договора не противоречи на нормативните изисквания,
доколкото секторните плащания били договорени между страните специфични
възнаграждения над основната работна заплата. Навежда доводи за неоснователност
на претенциите на ищцата относно неизплатени командировъчни пари, като твърди че
дружеството й е заплатило надлежно дължимите вземания. Сочи, че НСКСЧ не
намира приложение към екипажите на въздухоплавателни средства под чужд флаг.
Поддържа, че секторните плащания не следва да се включват при изчисляването на
възнаграждение по чл. 177 КТ, доколкото същите имат характер на бонуси с
непостоянен и непредвидим характер. Оспорва твърдението на ищцата, че същата е
„част от летателния състав на гражданското въздухоплаване“ по смисъла на чл. 30
НРВПО, съответно че й се дължи удължен платен годишен отпуск. Поддържа, че
съгласно чл. 224, ал. 1 КТ, работодателят изплащал на служителите си само
неизползвания платен годишен отпуск, който не е погА. по давност. Навежда доводи
за неоснователност и на претендираните акцесорни вземания. Релевира възражение за
изтекла погасителна давност по отношение на заявените претенции. Моли съда да
остави без разглеждане предявените искове като недопустими, евентуално да ги
отхвърли като неоснователни. Претендира разноски.
С протоколно определение от 07.06.2024 г. съдът е допуснал изменение на
предявения иск по чл. 215 КТ, който вместо за сумата от 3973,14 лв. следва да се счита
предявен в размер на 10 757,07 лв., изменение на иска по чл. 224, ал. 1 КТ, който
следва да се счита предявен за сумата от 7351,22 лв., вместо за 6388,98 лв., както и
изменение на иска по чл. 86, ал. 1 ЗЗД по отношение на претенцията за лихва върху
претендираното възнаграждение по чл. 224 КТ, който следва да се счита предявен за
сумата от 1576,45 лв., вместо за сумата от 1349,56 лв.
Съдът, като съобрази доводите на страните и обсъди събраните по делото
доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира за установено от
фактическа и правна страна следното:
Предмет на делото са обективно кумулативно съединени осъдителни искове с
правно основание по чл. 128, т. 2 КТ, чл. 215 КТ вр. чл. 31 Наредба за служебните
командировки и специализации в чужбина /НСКСЧ/, чл. 177 КТ, чл. 264 КТ, чл. 224,
ал. 1 КТ и искове по чл. 86, ал. 1 ЗЗД, както и установителен иск по чл. 74, ал. 4, вр. ал.
1 пр. 1 и 2 КТ за прогласяване недействителността на клаузата по чл. 5.а) от
процесните трудови договори от 07.07.2015 г. и 27.12.2016 г. и последващите ги
анекси.
По релевирания от ответника отвод за недопустимост на предявените
искове:
Като писмено доказателство по делото е приет препис от трудов договор от
07.07.2015 г., сключен между „У. Е. У. Кфт., действащо чрез „У. Е. У. Кфт.“ – клон
България и Т. А. А., съгласно който ищцата е назначена на длъжност „Младши член на
кабинния екипаж“ при дружеството, за определен срок в размер на 18 месеца, считано
от 08.07.2015 г., с уговорен 3-месечен изпитателен срок, срещу заплащането на
трудово възнаграждение в размер на 7237 лева – годишно, платими на равни вноски
всеки месец, в зависимост от броя на месеците, действително отработени при
работодателя. В чл. 5а, ал. 2, страните са уговорили, че след всеки планиран и
4
приключен сектор работодателят ще заплаща на служителя така нареченото „секторно
плащане“, като първите два планирани и приключени сектора за всеки ден ще се
считат включени в размера на основната брутна заплата на служителя и работодателят
няма да бъде длъжен да прави отделни плащания за тези сектори. Страните са се
споразумели, че към момента на подписване на договора сумата за всеки стандартен
сектор от секторите, приключени от служителя в рамките на определен ден в
допълнение към първите два сектора (т.е. за всеки 3-ти, 4-ти, 5-ти и тн. сектор за деня)
е 20,54 лв. бруто, като сумата се заплаща допълнително от работодателя на месечна
база. Уговорено е също така, че служителят има право да получава за времето на
изпълнение на международни полети допълнителни командировъчни по смисъла на
раздел IV от Наредбата за командировките и специализациите в чужбина в размери,
допълнително определени с изрична заповед от работодателя.
С анекс от 25.06.2018 г. договорът е изменен, като страните – „У. Е. У. Кфт.,
действащ чрез „У. Е. У. кфт. – клон България“ и Т. А. А. са уговорили, че считано от
08.07.2018 г., работодателят наема служителя за неопределено време, на основание чл.
67, ал. 1 КТ.
С анекс от 01.01.2019 г. договорът е изменен, като страните - „У. Е. У. Кфт.,
действащ чрез „У. Е. У. кфт. – клон България“ и Т. А. А. са уговорили, че считано от
01.01.2019 г., настоящият текст на чл. 5, б. „б“, ал. 1 от основния договор се изменя,
доколкото е налице промяна в размера на основната брутна заплата на ищцата, като
същият се увеличава на 10 685 годишно, платими на 12 равни месечни вноски.
С анекс от 01.01.2020 г. договорът е изменен, като страните – „У. Е. У. Кфт.,
действащ чрез „У. Е. У. Кфт. – клон България“ и Т. А. А. са уговорили, че считано от
01.01.2020 г. се изменя размерът на основната брутна заплата на ищцата, като същият
се увеличава на 11 573лв. годишно, платими на 12 равни месечни вноски.
С анекс от 22.01.2020 г. договорът е изменен, като страните – У. Е. У. Кфт.,
действащ чрез „У. Е. У. Кфт. – клон България“ и Т. А. А. са уговорили, че считано от
23.01.2020 г. ищцата ще изпълнява длъжността „Старши член на кабинен екипаж“.
Съгласно посочения анекс размерът на основната брутна заплата се увеличава на 12
420 лв. годишно, платими на 12 равни месечни вноски, като е уговорена и промяна в
размера на всяко стандартно секторно плащане за секторите, приключени от
служителя в един ден, в допълнение към първите два сектора, в размер на 40,09 лв.
С анекс от 30.03.2020 г. договорът е изменен, като страните – У. Е. У. Кфт.,
действащ чрез „У. Е. У. Кфт. – клон България“ и Т. А. А. са уговорили, че считано от
01.04.2020 г. се увеличава размерът на основната брутна заплата на стойност от 14 407
лв. годишно, платими на 12 равни месечни вноски, формирана, както следва: основна
заплата: бруто 9147 лв. годишно, т.е. 762,25 лв. на месец; брутна еднократна сума от
732 лв. годишно за допълнителна работа, извършена извън графика на дневна база, или
над изисканите работни часове, или в почивен ден в съответствие с чл. 143 КТ; брутна
еднократна сума от 1464 годишно за часовете, през които се полага дежурство в
условията на постоянно разположение на повикване или е извикан на работа по време
на дежурство в условията на постоянно разположение на повикване; брутна
еднократна сума от 2195 лв. годишно за работните часове по време на следобедни и
нощни смени; брутна еднократна сума от 869 лв. годишно за прослужено време …
години към датата на настоящия договор.
По силата на Заповед № 22153/05.10.2020 г., на основание чл. 325, ал. 1, т. 1 КТ,
считано от 15.10.2020 г., трудовото правоотношение между Т. А. А. и ответното
дружество е прекратено.
Ответникът оспорва да е надлежна страна в производството, доколкото сочи, че
5
работодател по трудовото правоотношение на ищцата е „У. Е. У. Кфт.“ – клон
България.
В тази връзка, следва да бъде съобразено, че клонът на търговско дружество не
е самостоятелен правен субект, а е част от търговското предприятие, която се
персонифицира единствено чрез собственика си - търговско дружество. Макар да са
налице елементи на известна правна самостоятелност, те не водят до обособяване на
клона като правен субект, той не е самостоятелен носител на права и задължения, а
страна по сключените чрез клона сделки е търговецът. Поради това се приема, че
клонът на търговско дружество, независимо от правноорганизационната форма на
последното, не може да бъде страна в гражданския процес. В хипотезата на
специалната работодателска правоспособност по смисъла на § 1, т. 1 от ДР на КТ,
клонът, като организационно обособената структура на търговеца, може да участва
като страна в производство по трудови спорове, но постановеното спрямо него
решение обвързва юридическото лице, в чиято организационна структура той е
включен. Затова в този случай като надлежна страна в процеса могат да участват както
организационно обособената структура, поради призната от Кодекса на труда
правоспособност по трудови спорове, така и юридическото лице, в чиято структура е
клонът и в чиято правна сфера настъпват правните последици на решението В този
смисъл са и разясненията, дадени с Решение № 325/22.07.2011 г. по гр. д. № 954/2010 г.
на ВКС, ГК, ІV ГО, Определение № 204 от 30.12.2008 г. на ВКС по гр. д. № 5022/2008
г., II г. о. и др. По делото действително се установява, че в процесното трудово
правоотношение работодателските права и задължения са упражнявани от “У. Е. У.
Кфт. – клон България”. В случая обаче в трудовите договори на ищцата и
последващите анекси към тях като работодател е посочено ответното дружество „У. Е.
У. Кфт.”, което е и страна по трудовото правоотношение. В този смисъл възражението
за ненадлежна легитимация на ответното дружество – „У. Е. У. Црт.” се явява
неоснователно.
По исковете с правно основание чл. 74, ал. 4, вр. ал. 1 пр. 1 и 2 КТ, чл. 128, т.
2 КТ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД:
Ищцата претендира прогласяване недействителността на клаузата по чл. 5 от
процесните трудови договори от 07.07.2015 г. и 27.12.2016 г. и последващите анекси,
съгласно която: „Страните изрично се съгласяват и признават, че сумата за първите
два планирани и приключени сектора за всеки ден ще се считат включени в размера
на основната брутна заплата на Служителя съгласно чл. 5б и Работодателят няма
да прави отделни плащания за тези сектори“, поради противоречието й със законна,
евентуално поради заобикалянето му.
Ищцата претендира осъждането на ответника за сумата от 6112,98 лв.,
представляваща сбор от дължимите от работодателя „секторни плащания“, за периода
от 01.12.2019 г. до 14.10.2020 г., както и 1586,50 лв. – мораторно обещетение върху
всяко от секторните плащания за периода от падежа на съответното вземане до
10.01.2023 г., включително.
Ответникът оспорва дължимостта на претендираното възнаграждение, като
счита че трудовото възнаграждение на ищцата е изплащано съобразно договореното
помежду им в чл. 5б от трудовия договор, ведно с последващите анекси към същия.
В тежест на ищцата е да докаже при условията на пълно и главно доказване, че
оспорваната клауза е недействителна на посочените основания. За
основателността на иска по чл. 128, т. 2 КТ в тежест на ищцата е да докаже
съществуването на трудово правоотношение с ответника и полагането на труд през
твърдения период, настъпването на предпоставките за начисляване на т. нар. „секторни
6
плащания” и техния размер, както и падежа на това задължение. Основателнотта на
иска по чл. 86, ал. 1 ЗЗД е обусловена от установяване наличието на главен дълг и
изпадането на ответника в забава.
При доказване на горните обстоятелства в тежест на ответника е да докаже
погасяване на дължимите секторни плащания на падежа.
Преюдициален за разглеждането на иска по същество се явява въпросът за
действителността на уговорката в трудовия договор, регламентираща начина за
заплащане на т. нар. "секторно възнаграждение", във връзка с коЯто е и предявеният
установителен иск.
Трудовото правоотношение между страните и положеният от ищцата труд се
установяват безспорно от приетите по делото писмени доказателства. Основната
работна заплата е възнаграждение за изпълнението на определените трудови задачи,
задължения и отговорности, присъщи за съответното работно място или длъжност, в
съответствие с приетите стандарти за количество и качество на труда и времетраенето
на извършваната работа. Тя се определя от трудовия договор или в споразумението по
чл. 107 КТ, според прилаганата система на заплащане на труда. Допълнителните
трудови възнаграждения са различни плащания - за трудов стаж и професионален
опит, за по-висока лична квалификация, за нощен труд, за положен извънреден труд,
за работа през почивни дни и дните на официални празници, за времето, през което
работникът или служителят е на разположение на работодателя извън територията на
предприятието и др.
В чл. 5б страните са уговорили, че след всеки планиран и приключен сектор
работодателят ще заплаща на служителя така нареченото „секторно плащане“, като
първите два планирани и приключени сектора за всеки ден ще се считат включени в
размера на основната брутна заплата на служителя и работодателят няма да бъде
длъжен да прави отделни плащания за тези сектори. В конкретния случай страните по
трудовото правоотношение са се съгласили, че при приключване на повече от два
сектора на ден, работникът ще получава допълнително възнаграждение за положения
труд, като първите два сектора за деня се включват в основната заплата, а следващите
се заплащат допълнително. Уговорените „секторни плащания“ за всеки полет
всъщност представляват премиално допълнително трудово възнаграждение, част от
което е включено в основното трудово възнаграждение, а друга част се заплаща
отделно в зависимост от изпълнените летателни часове, поради което клаузата касае
единствено размера на допълнителното трудово възнаграждение и начина и условията
за плащането му, което не е в противоречие с императивни правни норми. Не са
нарушени разпоредбите на чл. 242 КТ и чл. 4, ал. 2 НСОРЗ, защото страните са
уговорили допълнително трудово възнаграждение, а положеният от ищцата труд
съобразно изпълнението на определените трудови задачи се покрива от основната
заплата на ищцата. И доколкото НСОРЗ изрично предвижда в чл. 13 възможността за
уговаряне на допълнително възнаграждение и страните в съответствие с ал. 2 на
същия член са определили условията и размера на това възнаграждение, то не е налице
противоречие и с чл. 247 КТ. Не може да се възприеме и становище за заобикаляне на
закона посредством клаузата, тъй като с договореното в трудовия договор не се цели
постигането на забранен от закона резултат, доколкото от волята на страните по
договора зависи дали ще се заплаща, при какви условия и в какъв размер
допълнително трудово възнаграждение.
Поради изложеното, предявеният установителен иск за недействителност на
клаузата на чл. 5 от трудовия договор, съгласно която: „Страните изрично се
съгласяват и признават, че сумата за първите два планирани и приключени сектора
7
за всеки ден ще се считат включени в размера на основната брутна заплата на
Служителя съгласно чл. 5б и Работодателят няма да прави отделни плащания за
тези сектори“ следва да се отхвърли като неоснователен.
От приетата по делото съдебно-счетоводна експертиза се установява, че
работодателят не е извършвал отделни плащания за първите два планирани сектора,
включени в размера на основното брутно трудово възнаграждение. Вещото лице е
посочило, че секторните плащания са били начислявани съгласно договора и
приложимите към него анекси, както и че в процесния период от 01.12.2019 г. до
14.10.2020 г., за всеки 3-ти, 4-ти, 5-ти и тн. сектори, приключени от служителя в един
ден е изплащана сума съгласна договора и анексите, като общият брой прелетени
сектори възлиза на 22, а стойността им на 778,52 лв., изплатени на ищцата ведно с
трудовото й възнаграждение, като във фишовете за работна заплата са показани на
отделен ред като „секторни плащания“. В заключението на вещото лице е уточнено, че
1-ви и 2-ри сектор прелетени в един ден не са изплащани, доколкото се считат
включени в базисното трудово възнаграждение. Вещото лице е посочило, че сумата за
неизплатени секторни плащания по 1-ви и 2-ри сектор възлиза на 6112,98 лв.,
съобразено изплатената част за последващите сектори.
Съдът не споделя доводите на ищцата, че работодателят дължи заплащането и
на първите два прелетени сектора, доколкото липсва уговорка между страните, която
да послужи като основание за посоченото.
Предвид изложеното, настоящият съдебен състав, счита че работодателят е
изплатил на ищцата дължимите секторни плащания съгласно договореното помежду
им в чл. 5б от трудовия договор, при съобразяване на броя извършени сектори в
процесния период. Недължимо е изплащането на първите два сектора, доколкото
същите попадат в обхвата на определеното за длъжността брутно трудово
възнаграждение, поради което претенцията на ищцата за сумата от 6112,98 лв.,
представляваща разликата между стойността на заплатените от ответника секторни
плащания за периода от 01.12.2019 г. до 14.10.2020 г. и начислените секторни
плащания, в случай че към тях бъдат прибавени първите два изпълнени сектора в
съответния ден, следва да бъдат отхвърлена като неоснователна.
Липсата на главен изискуем дълг обуславя и неоснователността на
претендираното акцесорно вземане за сумата от 1586,50 лв. – мораторно обезщетение
върху всяко от секторните плащания за периода от падежа на съответното плащане до
10.01.2023 г., включително.
По иска с правно основание по чл. 215, ал. 1 КТ:
Ищцата претендира осъждането на ответника за сумата от 10 757,07 лв.,
представляваща сбора от неизплатените от ответника командировъчни пари по
смисъла на раздел IV oт Наредбата за служебните командировки и специализации в
чужбина /НСКСЧ/, дължими за периода от 01.12.2019 г. до 14.10.2020 г.
Ответникът оспорва дължимостта на процесното вземане при твърдение, че
определената съгласно Приложение № 3А към НСКСЧ стойност на командировъчните
пари от 55 евро на ден е приложима единствено по отношение на екипажите на
въздухоплавателни средства, които летят с национални и регистрационни знаци на
Република България, което обстоятелство не е налице в настоящия случай.
За основателността на иска по чл. 215, ал.1 КТ в тежест на ищцата е да докаже
наличието на командироване, съответно дължимите командировъчни пари в търсения
размер.
При доказване на горните обстоятелства в тежест на ответника е да докаже
плащане на претендираното вземане.
8
От съдържанието на приложения по делото трудов договор, сключен между
страните, се установява, че същите са договорили, че служителят ще има право да
получи за времето на изпълнение на международни полети допълнителни
командировъчни пари по смисъла на раздел IV от НСКСЧ в размери, отделно
определени в изрична заповед на работодателя.
Съгласно чл. 31, ал. 2 от Наредбата, персоналът на въздухоплавателните
транспортни средства, които летят с национални и регистрационни знаци на Република
България, включително екипажите на "Авиоотряд 28", получават командировъчни
пари на ден за времето на изпълнение на международни рейсове съгласно
индивидуалните ставки, определени в приложение № 3А, а в ал. 6 на същия член е
посочено, че ръководителите на предприятия могат да определят размери на
командировъчните пари, различни от определените в приложенията, в зависимост от
експлоатационни и технологични условия на работа и организация на международните
рейсове.
Размерът на дневните пари, съгласно приложение № 3А към чл. 31, ал. 2 от
Наредбата за длъжността „стюард/стюардеса“ е до 55 евро на ден. Съгласно трайно
установената практика на ВКС издадените на основание чл. 215 от КТ наредби на
Министерски съвет могат да определят само минимален размер на обезщетенията при
командироване. Законодателят е делегирал на Министерски съвет правото да определя
минимални размери на командировъчните обезщетения, като е допустимо да се
определят и по-големи размери по реда на колективното или индивидуалното трудово
договаряне. Дадената в чл. 31, ал. 6 НСКСЧ възможност на работодателя да определя
размери на командировъчните пари, различни от определените в приложение № 3А в
зависимост от експлоатационните и технологични условия на работа и организация на
международните рейсове следва да се тълкува само и единствено като възможност за
определяне на по-голям размер на обезщетенията при командироване от посочените в
приложенията на наредбата, но не и по-малък такъв. – по арг. Решение № 753 от
29.03.2011 г. по гр. д. № 1283/2010 г., ВКС. По делото нито се твърди, нито се
установява да е установен по-висок размер на дължимите командировъчни пари с
изрична заповед на работодателя, поради което при изчисляване размера на
командировъчните средства следва да се приложат определените в НСКСЧ минимални
размери, въз основа на уредена в чл. 215 КТ законова делегация.
Неотносимо по отношение дължимостта на посочените в Наредбата
командировъчни пари е обстоятелството дали самолетите на дружеството летят с
национални и регистрационни знаци на Република България, тъй като в
индивидуалния трудов договор страните изрично са уговорили, че служителят има
право да получава за времето на изпълнение на международни полети допълнителни
командировъчни по смисъла на Раздел IV от Наредбата за командировките и
специализациите в чужбина, и в този смисъл би било недопустимо лишаването на
български екипажи на самолети от основни трудови права и поставянето им в по-
неблагоприятно положение спрямо други, полагащи труд при идентични условия,
само въз основа на регистрационните знаци на въздухоплавателното средство.
Съгласно заключението на вещото лице в процесния период работодателят е
платил на ищцата командировъчни пари по ведомост за общо 147 бр. летателни дни,
т.е. 6092,04 лв., а дължимите суми съгласно Наредбата за същия период са на стойност
10757,07 лв., като разликата за доплащане е в размер на 3972,21 лв.
По отношение на релевираното от ответника общо възражение за давност за
всички суми, които били дължими повече от три години преди датата на завеждане на
исковата молба – 12.01.2023 г., за които била изтекла давността по чл. 358, ал. 1, т. 3 от
9
КТ, следва да се посочи, че три години преди датата на завеждане на исковата молба е
12.01.2020 г. Първото претендирано от ищцата плащане е за месец декември 2019 г.,
което е станало дължимо/изискуемо на 10.01.2020 г. /съгласно чл. 5б от трудовия
договор – „работодателят се задължава да превежда заплатата на служителя до десетия
ден от месеца, следващ текущия месец”/. В тази връзка, съдът счита, че възражението
на ответника е неоснователно.
Ето защо от стойността на дължимата разлика за доплащане на дължимите
командировъчни пари на ден възлиза на 3972,21 лв.
Предвид изложеното, искът по чл. 215, ал. 1 КТ, вр. чл. 31, ал. 2 НСКСЧ следва
да бъде уважен за сумата от 3972,21 лв., като за разликата над уважения размер до
пълно предявения на стойност 10 757,07 лв. следва да бъде отхвърлен като
неоснователен.
По исковете с правно основание чл. 177, ал. 1 КТ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД:
Ищцата претендира осъждането на ответника за сумата от 4989,38 лв., представляваща
сбора от неплатените от работодателя възнаграждения по чл. 177 КТ, дължими за
дните, през които е използвала платен годишен отпуск в периода от месец януари 2020
г. до месец септември 2020 г., както и 1310,76 лв. - мораторно обезщетение, начислено
върху стойността на главницата върху дължимите за съответния месец в периода от
месец януари 2020 г. до месец септември 2020 г, възнаграждения за времето, през
което е ползвала платен годишен отпуск от падежа на съответното вземане до
10.01.2023 г.
Ответникът оспорва претендираното вземане, при твърдение, че дружеството е
изплатило надлежно дължимото възнаграждение за отпуск по чл. 177 КТ, при което не
следвало да бъдат съобразявани уговорените секторни плащания. Твърди, че
посочените добавки към трудовото възнаграждение имат променлив характер, поради
което не могат да се причислят към елементите, които формират базата за изчисляване
на дължимото възнаграждение по чл. 177 КТ.
За основателността на иска по чл. 177, ал. 1 КТ в тежест на ищцата е да докаже
ползването на платен годишен отпуск и размера на търсеното обезщетение.
Основателнотта на иска по чл. 86, ал. 1 ЗЗД е обусловена от установяване наличието
на главен дълг и изпадането на ответника в забава.
При доказване на горните обстоятелства в тежест на ответника е да докаже
плащане на претендираното вземане.
Съгласно чл. 17, ал. 1 НСОРЗ, в брутното трудово възнаграждение в случаите
на чл. 177 КТ се включва основното трудово възнаграждение, възнаграждението над
основната заплата, определено според прилаганите системи за заплащане на труда,
допълнителните трудови възнаграждения с постоянен характер, определени с
Наредбата, с друг нормативен акт, с колективния или индивидуалния трудов договор
или с вътрешен акт на работодателя, доколкото друго не е предвидено в КТ, както и
други изрично изброени възнаграждения. В чл. 15 НСОРЗ като допълнителни трудови
възнаграждения с постоянен характер са посочени тези, които се заплащат за
образователна и научна степен и за придобит трудов стаж и професионален опит,
както и тези допълнителни възнаграждения, които се изплащат постоянно заедно с
полагащото се за съответния период основно възнаграждение и са в зависимост
единствено от отработеното време.
В чл. 8 от процесния трудов договор е уговорено, че работното време на
служителя ще се определя въз основа на двумесечен период от време при 40 работни
часа на седмица и работа на непрекъснати смени, включително и в неделни дни. Касае
се за „повременна“ система на заплащане на труда, зависеща единствено от
10
уговореното работно време. Предвидените в трудовия договор „секторни плащания”
нямат характер на „сделни“ елементи, които да придават смесен характер на заплащане
на труда, тъй като са уговорени не като част от основното трудовото възнаграждение,
а като допълнително възнаграждение. За да може това допълнително възнаграждение
да се вземе предвид и да се включи при определянето на брутното трудово
възнаграждение, въз основата на което се определя дължимото възнаграждение по чл.
177, ал. 1 КТ за дните, през които ищцата е ползвала платен годишен отпуск, същото
следва да е с постоянен характер по смисъла на чл. 17, ал. 1, т. 3 НСОРЗ. По въпроса за
определянето на възнаграждението като такова с постоянен характер има формирана
съдебна практика - Решение № 540/07.07.2010 г. по гр.д. № 895/2009 г. на ВКС, ІV ГО,
решение № 847/14.01.2011 г. по гр.д. № 1558/2009 г. на ВКС, ІV ГО, решение №
167/24.07.2013 г. по гр.д. № 1372/2012 г. на ВКС, ІІІ ГО и др. Основният извод,
направен от ВКС съобразно цитираната практика е, че за основа за определянето на
възнаграждението по чл. 177 КТ, се включват основното трудово възнаграждение и
допълнителните трудови възнаграждения с постоянен характер, които са предвидими и
сигурни и са определени в колективен трудов договор и/или във вътрешните правила
за работната заплата в предприятието и в индивидуалния трудов договор.
В настоящия случай уговореното между страните „секторно плащане” -
секторно възнаграждение е обусловено единствено от изпълнените летателни часове
над утвърдения норматив за деня, респективно от отработеното време на борда на
самолета, през което работникът/служителят изпълнява трудовите си функции. Така
уговорените плащания са дължими без изискване за постигане на определен резултат,
независимо от качеството на положения труд и волята на работодателя. Средствата са
предварително определени по размер в трудовия договор и анексите към него и са
дължими от работодателя заедно с основното възнаграждение. Предвид изложеното и
доколкото изплащането на това възнаграждение е обусловено единствено от
отработеното време от служителя /изпълнените летателни часове/ и при тълкуване на
разпоредбата на чл. 15, ал. 2 НСОРЗ, логически и систематично заедно с разпоредбата
на чл. 17, ал.1, т.3 от НСОРЗ, както и съобразно дадените в практиката разяснения,
следва изводът, че предвидените месечни секторни плащания имат характера на
допълнително трудово възнаграждение с „постоянен характер” по см. на чл. 17, ал. 1,
т. 3 от НСОРЗ, вр. чл. 15, ал. 2 от същата наредба и следва да се вземат предвид при
определяне на базата за възнаграждението за използван платен годишен отпуск.
От данните в експертизата се установява, че за процесния период – 01.01.2020 г. –
14.10.2020 г., ищцата е ползвала платен годишен отпуск в размер на 67 дни, като
дължимото на ищцата възнаграждение за платен годишен отпуск с включване размера
за допълнително прелетените сектори /извън първите два планирани и приключени
сектора за деня/ възлиза на 3869,78 лв., което е заплатено на ищцата в съответствие с
договора, съгласно фишовете за работна заплата.
С оглед изложеното, настоящият съдебен състав счита, че ответното
дружеството е изпълнило надлежно задължението си за изплащане на
възнагражденията по чл. 177 КТ в периода от месец януари 2020 г. до месец септември
2020 г., съгласно уговорените в договора параметри, поради което искът по чл. 177, ал.
1 КТ следва да бъде отхвърлен като неоснователен.
Липсата на главен изискуем дълг обуславя и неоснователността на предявения
по чл. 86, ал. 1 ЗЗД иск относно претенцията за заплащане на мораторно обезщетение,
начислено върху стойността на главницата за търсените вземания по чл. 177, ал. 1
ГПК.
По исковете с правно основание чл. 224, ал. 1 КТ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД:
11
Ищцата претендира осъждането на ответника за сумата от 7351,22 лв., представляваща
сбора от дължимото и неизплатено от ответника обезщетение по чл. 224, ал. 1 КТ за
неизползвания от нея платен годишен отпуск в периода от 08.07.2015 г. до 14.10.2020
г. - датата на прекратяване на трудовото й правоотношение с ответника, в размер на 89
дни, в качеството й на член на летателния състав на гражданското въздухоплаване,
доколкото е имала право на удължен платен годишен отпуск съобразно прелетените
часове през съответната календарна година.
Претендира осъждането на ответника и за сумата от 1576,45 лв. – мораторно
обезщетение, начислено върху стойността на дължимото обезщетение по чл. 224, ал. 1
КТ за периода от 30.11.2021 г. до 10.01.2023 г.
Ответникът оспорва претендираното вземане по чл. 224, ал. 1 КТ при
твърдение, че ищцата няма право на удължен платен годишен отпуск по смисъла на
чл. 30 НРВПО, доколкото не е част от летателния състав на гражданското
въздухоплаване. Изложил е съображения, че въпреки посоченото, в пределите на
добрата си практика, е предоставил на служителя удължен годишен отпуск за периода
от 2017 г. – 2022 г. Счита, че на основание чл. 176а, ал. 1 КТ, в случай че бъде
установено правото на ищцата за ползване на удължен годишен отпуск, то правото й
на обезщетение за същия по чл. 224, ал. 1 КТ е погА.о за част от претендираните
вземания.
По иска с правно основание чл. 224, ал. 1 КТ в тежест на ищцата е да докаже,
че за посочения период между страните е съществувало трудово правоотношение, по
силата на което в нейна полза е възникнало правото на ползване на платен годишен
отпуск и неговия размер, както и размера на брутното трудово възнаграждение,
получено за последния пълен отработен месец преди уволнението.
В тежест на ответника е да докаже или ползването на отпуска, правото за което
е възникнало, или заплащането на обезщетение за неползването му.
В чл. 15 от процесния трудов договор е предвидено, че служителят има право
на годишен отпуск, както е предвидено в съответните разпоредби на КТ,
пропорционално на продължителността на заетост на служителя, като основният
платен годишен отпуск на служителя и допълнителният отпуск за работа при
ненормирано работно време е 25 работни дни.
Съдът намира за необходимо да изследва въпроса дали ищцата е лице, което
има право на удължен годишен отпуск, с оглед обстоятелството, че заеманите от
същата длъжности при дружеството са били както следва: „Младши член на кабинния
екипаж“ и „Старши член на кабинен екипаж“. Съгласно чл. 155, ал. 5 КТ,
някои категории работници и служители в зависимост от особения характер на
работата имат право на удължен платен годишен отпуск, като категориите работници и
служители и минималният размер на този отпуск се определят от Министерския съвет.
Разпоредбата на чл. 156, ал. 1, т. 1 КТ предвижда, че при условията на чл. 155, ал. 2
работникът или служителят има право на допълнителен платен годишен отпуск за
работа при специфични условия и рискове за живота и здравето, които не могат да
бъдат отстранени, ограничени или намалени, независимо от предприетите мерки - не
по-малко от 5 работни дни, като видовете работи, за които се установява допълнителен
платен годишен отпуск, се определят с наредба на Министерския съвет. В тази връзка,
Наредбата за определяне на видовете работи, за които се установява допълнителен
платен годишен отпуск, приета на основание чл. 156, ал. КТ – в чл. 2, ал. 4, предвижда,
че право на допълнителен платен годишен отпуск за видове работи, извършвани при
специфични условия и рискове за живота и здравето, които не могат да бъдат
отстранени, ограничени или намалени, независимо от предприетите мерки, имат и
12
работници и служители, които извършват работи като членове на екипажите от
летателните състави на въздухоплаването. Съгласно чл. 30 от Наредбата за работното
време, почивките и отпуските, работниците и служителите от летателния състав на
гражданското въздухоплаване имат право на удължен платен годишен отпуск
съобразно прелетените часове, както следва: до 400 пролетени часа - 36 работни дни;
от 401 до 600 пролетени часа - 40 работни дни; от 601 до 700 пролетени часа - 45
работни дни; над 700 пролетени часа - 48 работни дни. Двете наредби не предвиждат
дефиниция за „летателен състав на въздухоплаването“, поради което терминът следа
да се тълкува съгласно чл. 46, ал. 1 ЗНА, в смисъла, който най-много отговаря на други
разпоредби, на целта на тълкувания акт и на основните начала на правото на
Република България. Във връзка с горното, според чл. 34 от Закона за гражданската
авиация, членовете на екипажа на въздухоплавателно средство включват членовете на
полетния екипаж и членовете на кабинния екипаж. В този смисъл са и Приложение №
1 и Приложение № 6 към Конвенцията за международно гражданско въздухоплаване,
глава 1, дефиниции; както и Регламент /ЕС/ № 965/2012 на Комисията от 5 октомври за
определяне на технически изисквания и административни процедури във връзка с
въздушните операции в съответствие с Регламент /Е0/ № 216/2008 на Европейския
парламент и съвета. Горните нормативни актове обаче не дават отговор на спорния
въпрос дали „летателният състав на гражданското въздухоплаване“ по смисъла на чл.
30 от Наредбата за работното време, почивките и отпуските, включва само членовете
на полетния/летателен/технически/авиационен екипаж по смисъла на Закона за
гражданската авиация, който пряко осъществява полета, или включва всички членове
на екипажа на въздухоплавателното средство, т. е. и кабинния екипаж, който се грижи
за пътниците по време на полета и отговаря за тяхната безопасност. НРВПО, съгласно
чл. 155 и чл. 156 от КТ, цели да предостави допълнителен платен годишен отпуск за
работа при специфични условия и рискове за живота и здравето, които не могат да
бъдат отстранени, ограничени или намалени, независимо от предприетите мерки. В
тази връзка, макар че отговорността за безопасността на полета безспорно е по-голяма
за членовете на летателния екипаж, неблагоприятните условия при които полагат труд
всички членове на екипажа – честата смяна на часовите зони, спадът на налягането,
шум, вибрации и радиация са еднакви както за полетния екипаж, така и за кабинния
екипаж. Предвид това съдът намира, че като употребява термина „летателен състав“,
наредбата не изключва кабинния такъв, а го противопоставя на наземния състав,
обслужващ въздухоплаването. Индиция в този смисъл е и чл. 1, т. 4 от Наредбата за
категоризиране на труда при пенсиониране /което съгласно чл. 104 КТ, също се
извършва съобразно характера и особените условия на труд, съгласно който от първа
категория при пенсиониране е трудът на: пилот, щурман, радист, борден инженер
(механик), парашутист, стюардеса (стюард) и борден съпроводител, работещи във
въздухоплаването.
С оглед изложеното настоящият съдебен състав приема, че „летателният състав
на гражданското въздухоплаване“ по смисъла на чл. 30 от Наредбата за работното
време, почивките и отпуските, включва и кабинния състав на екипаж на
въздухоплавателното средство, т.е. и стюардите и стюардесите / в този смисъл и
Решение № 1290 от 2.06.2022 г. на СГС по в. гр. д. № 9262/2021 г. / Поради развитите
съображения, съдът приема, че ищцата е имала право на удължен годишен отпуск. От
представените споразумения към трудовия договор не се установява в полза на ищцата
да е предвидена възможност за ползването на удължен платен годишен отпуск в срока
на трудовото правоотношение. Настоящия съдебен състав приема, че
клаузата на чл. 15 от трудовия договор, която предвижда, че ищцата има право на 25
13
дни отпуск противоречи на императивно установените минимуми в чл. 30 НРВПО,
поради което в правоотношението следва да бъде приложено правилото на чл. 30
НРВПО.
От данните в приетата по делото съдебно-счетоводна експертиза се установява,
че към датата на прекратяване на трудовото правоотношение работодателят е изплатил
на ищцата обезщетение за неизползван платен годишен отпуск в размер на 54 дни,
възлизащо на стойност от 3241,62 лв. Вещото лице е посочило, че остатъкът от
неизползван платен годишен отпуск по чл. 30 НРВПО е, както следва: за 2015 г. – 7
дни, за 2016 г. – 28 дни, за 2019 г. – 18 дни, за 2020 г. – 36 дни.
Според чл. 176а КТ, когато платеният годишен отпуск или част от него не е
ползван до изтичане на две години от края на годината, за която се полага, независимо
от причините за това, правото на ползването му се погасява по давност. В тази връзка,
съдът намира за основателно релевираното от ответника възражение по чл. 176а КТ
относно претендираните от ищцата вземания за обезщетение по чл. 224, ал. 1 КТ за
периода от 2015 г. – 2020 г., поради което дружеството дължи заплащането на
обезщетение за неизползвания остатък от платения годишен отпуск на ищцата в
периода от 2018 г. до 2020 г. Съгласно данните в експертизата, ищцата не е
разполагала с неизползван платен годишен отпуск за 2018 г., поради което релевантен
за изследване в настоящото производство период е този от 2019 г. до 2020 г.,
доколкото вземанията за периода 2015 г. – 2016 г. са погА.и по давност.
В чл. 224, ал. 1 КТ е предвидено, че при прекратяване на трудовото
правоотношение работникът или служителят има право на парично обезщетение за
неизползвания платен годишен отпуск и за неизползвания отпуск, отложен по реда
на чл. 176, правото за който не е погА.о по давност.
В заключението по приетата по делото съдебно-счетоводна експертиза вещото
лице е посочило, че изплатеното на ищцата обезщетение по чл. 224, ал. 1 КТ е в
размер на 54 работни дни, на стойност от 3241,62 лв. С оглед посочените от вещото
лице работни дни неизползван отпуск за 2019 г. – 18 дни и за 2020 г. – 36 дни, следва
че работодателят е изчислил коректно, в съответствие с чл. 30 НРВПО, остатъкът от
неизползван платен годишен отпуск. Вещото лице е посочило, че при определяне
стойността на изплатеното обезщетение са взети предвид като база за изчисление
брутното трудово възнаграждение за месец септември 2020 г., формирано от елементи
с постоянен характер, договорени с трудовия договор, т. 5а и анекси, разделено на
броя от предходния месец – 20 работни дни, за да се изчисли среднодневно брутно
трудово възнаграждение. В настоящия случай, доколкото в хода на производството
се установи, че секторните плащания за прелетените 3-ти, 4-ти и т.н. сектори
представляват допълнителни възнаграждения с постоянен характер, които служат като
основа за определянето на обезщетението по чл. 228 КТ, в което се включват
основното трудово възнаграждение и допълнителните трудови възнаграждения с
постоянен характер, които са предвидими и сигурни и са определени в колективен
трудов договор и/или във вътрешните правила за работната заплата в предприятието и
в индивидуалния трудов договор. – по арг. Решение №540/07.07.2010г. по гр.д. №
895/2009г. на ВКС, IV ГО, решение №847/14.01.2011г. по гр.д. №1558/2009г. на ВКС, IV
ГО, решение №167/24.07.2013г. по гр.д. №1372/2012г. на ВКС, III ГО и др., следва че
същите подлежат на съобразяване при определяне на среднодневния размер на
брутното трудово възнаграждение. Предвид факта, че секторните плащания за 1-ви и
2-ри прелетени сектори попадат в обхвата на определеното за длъжността брутно
трудово възнаграждение същите не следва да бъдат съобразени при изчисляване на
базата за определяне на дължимото обезщетение по чл. 224, ал. 1 КТ. В базата за
14
изчисляване на обезщетенията не следва да се включват комисионите възнаграждения,
тъй като подобен тип плащания представляват задължителна ежемесечна добавка към
основното трудово възнаграждение, регламентирано в правилата за работната заплата
в предприятието, и размерът им зависи само и единствено от конкретните резултати на
служителя /в този смисъл - Решение №181 от 22.07.2015г. по гр.д. № 4554/2014г. на
ВКС, IV ГО/.
Във връзка с изложеното, настоящият съдебен състав, счита че при определяне
на базата за изчисление на дължимото обезщетение по чл. 224 КТ следва да бъдат
взети предвид и заплатените секторни плащания за прелетените след 1-ри и 2-ри
сектор международни рейсове, т.е. за всеки 3-ти, 4-ти и прочее сектор, които съгласно
данните в експертизата за месец септември 2020 г. възлизат на 150 лв. Ето защо при
използване на формулата, дадена от вещото лице, а именно брутното трудово
възнаграждение за месец септември 2020 г., формирано от елементите с постоянен
характер по т. 5а и анексите към договора, в размер на 1200,59 лв., плюс 150 лв. –
заплатените секторни плащания за месец септември 2020 г., които имат характера на
допълнителни плащания с постоянен характер към трудовото възнаграждение,
разделени на 20 работни дни от предходния месец, водят до размер на среднодневното
брутно трудово възнаграждение на стойност от 67,53 лв. Посоченият размер на
среднодневното брутно трудово възнаграждение умножен по броя дни неизползван
платен годишен отпуск се равнява на 3646,62 лв., представляващи стойност на
дължимото по чл. 224, ал. 1 КТ обезщетение. При съобразяване на изплатеното от
работодателят обезщетение в размер на 3241,62 лв., следва че искането на ищцата е
основателно за сумата от 405 лв., а за горницата над уважения размер до пълно
предявения на стойност от 7351,22 лв., както и за периода от 2015 г. до 2017 г. искът
следва да бъде отхвърлен като неоснователен.
С помощта на онлайн лихвен калкулатор, на основание чл. 162 ГПК, съдът
изчислява дължимото мораторно обезщетение върху неизплатения остатък от
дължимото обезщетение по чл. 224, ал. 1 КТ, дължимо за периода от 30.11.2021 г. до
10.01.2023 г., в размер на 51,06 лв., като за горницата над посочения размер на
стойност от 51,06 лв., за който искането по чл. 86, ал. 1 ЗЗД се явява основателно, до
пълно предявения размер от 1576,45 искът следва да бъде отхвърлен като
неоснователен.
По исковете с правно основание чл. 264, ал. 1 КТ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД:
Ищцата претендира осъждането на ответника за сумата от 265,40 лв., представляваща
неизплатено от ответника възнаграждение за работа през дните на официалните
празници в периода от 01.12.2019 г. до 14.10.2020 г., включително. Претендира
осъждането на ответника и за сумата от 74,53 лв. – мораторно обезщетение, начислено
върху стойността на дължимото възнаграждение за работа през дните на официалните
празници, за периода от падежа на съответното плащане до 10.01.2023 г.
Ответникът оспорва процесното вземане при твърдение, че трудовият договор,
сключен с ищцата съдържа изрична клауза по чл. 5а, в която е предвидено заплащането
на фиксирана сума, която покрива работата на официалните празници/почивни дни,
която сума значително надхвърляла положения от ищцата труд по време на официални
празници.
Съгласно чл. 264 КТ за работа през дните на официалните празници,
независимо дали представлява извънреден труд или не, на работника или служителя се
заплаща според уговореното, но не по-малко от удвоения размер на трудовото му
възнаграждение. Съгласно приетото по делото заключение по изслушаната съдебно-
счетоводна експертиза, в периода от 01.12.2019 г. до 14.10.2020 г., ищцата е полагала
15
труд в 5 празнични дни, възлизащ на стойност от 265,38 лв. От приетия като писмено
доказателство Анекс към процесния трудов договор от 30.03.2020 г. е видно, че
работодателят дължи на служителя брутна еднократна сума в размер на 732 лв.
годишно за допълнителна работа извършена извън графика на дневна база или над
изискваните часове на работа, или в почивен ден, в съответствие с 143 КТ.
Съдът счита за неоснователно възражението на ответника, че в трудовия
договор е предвидена изрична клауза за заплащане на фиксирана сума, която
покривала работата на официални празници/почивни дни, като тази сума покривала и
дори значително надхвърляла положения труд на ищцата по време на официални
празници, ако имало такъв. В случая следва да се подчертае, че в трудовия договор е
уговорена брутна фиксирана сума годишно за допълнителна работа, извършена извън
графика на дневна база или над изискваните работни часове, или в почивен ден, в
съответствие с КТ. Тълкуването на разпоредбата навежда на извода, че същата има
предвид уговорено възнаграждение за положен извънреден труд, като в тази брутна
фиксирана сума не следва да бъдат включени възнаграждения по чл. 264 от КТ за
работа през официални празници. По релевираното от ответника общо
възражение за давност за всички суми, които били дължими повече от три години
преди датата на завеждане на исковата молба – 12.01.2023 г. , следва да се посочи, че
първото претендирано от ищцата плащане е за месец декември 2019 г., което е станало
дължимо/изискуемо на 10.01.2020 г. /съгласно чл. 5б от трудовия договор –
„работодателят се задължава да превежда заплатата на служителя до десетия ден от
месеца, следващ текущия месец“/, от което следва, че направеното възражение е
неоснователно.
От изложеното, следва че искът по чл. 264 КТ е основателен за сумата от 265,38
лв., представляваща неизплатено от ответника възнаграждение за работа на официални
празници – 5 на брой празнични дни, в периода от 01.12.2019 г. до 14.10.2020 г. ,
като за разликата над уважения размер до пълно предявения размер на стойност
265,40 лв. искът следва да бъде отхвърлен като неоснователен.
Основателен в пълен размер е иска по чл. 86, ал. 1 ЗЗД относно претендираното
мораторно обезщетение на стойност от 74,53 лв., начислено върху главницата за
периода от падежа на съответното вземане до 10.01.2023 г., доколкото в приетата по
делото съдебно-счетоводна експертиза дължимото мораторно обезщетение е
определено в размер на 75,58 лв.
По отношение на разноските:
С оглед изхода от спора на ищцата следва да бъдат присъдени направените в
производството разноски съразмерно с уважената част от предявените искове, по
аргумент на чл. 78, ал. 1 ГПК. Ищцата е представила по делото списък по чл. 80 ГПК,
съгласно който е извършила разходи в производството, както следва 341,60 лв. за
превод на документи и 1400 лв. за адвокатско възнаграждение. За удостоверяване на
извършените разходи ищцата е ангажирала писмени доказателства (фактури и
преводни нареждания за кредитен превод). По делото не е представен договор за
правна защита и съдействие, сключен с Адвокатско дружество „С. и К.“. В
Определение № 28 от 12.01.2023 г. по ч.гр.д. 3874/2022г. по описа на II гр. о. на ВКС е
прието, че договорът за правна защита и съдействие има форма за доказване, като чрез
него се установяват правата и задълженията на страните във връзка с процесуалното
представителство, в това число се определя и стойността на оказаната защита. Няма
пречка, ако такъв договор е сключен, той да не бъде представен пред съда,
респективно - да не бъде сключен в писмена форма, която не е форма за валидност на
договора. Дори при липса на представен договор за правна защита и съдействие, но
16
при доказаност на понесените от страната разноски за адвокатско възнаграждение за
процесуално представителство, те подлежат на възмездяване по реда на чл. 78 ГПК с
оглед изхода на спора, тъй като това са реално направени от страната разноски по
делото.
С оглед изложеното, настоящият съдебен състав, счита че дължимите в полза
на ищцата разноски по делото, намалени съобразно уважената част от исковете, са в
размер на 244,06 лв.
При този изход на спора, на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК ответникът също
има право да иска заплащане на направените от него разноски съразмерно с
отхвърлената част от иска. Ответникът претендира разноски за депозит за вещо лице в
размер 100 лв., за заплащането на които е ангажирал писмени доказателства, както и
5441,12 лв. за адвокатско възнаграждение. Следва да бъде взето предвид, че по делото
са представени единствено издадените от процесуалния представител на ответника
фактури за дължимото адвокатско възнаграждение, но липсват платежни нареждания,
удостоверяващи заплащането на посочените разходи, поради което съдът намира
извършването на посочения разход за адвокатско възнаграждение за недоказан. От
изложеното следва, че на ответника се дължат разноски в размер на 85,99 лв.
На основание чл. 78, ал. 6 ГПК ответникът следва да бъде осъден да заплати по
сметка на Софийския районен съд сумата от 209,84 лв. за държавна такса и сумата от
110,61 лв., представляваща сбор на дължимите възнаграждения за вещи лица по
допуснатите по делото съдебно-счетоводна и съдебно-техническа експертизи,
съобразно уважената част от исковете.
Така мотивиран, Софийският районен съд
РЕШИ:
РЕШИ:
ОБЯВЯВА за недействителна на основание чл. 74, ал. 4, вр. ал. 1 пр. 1 и 2 КТ
клаузата по чл. 5 от процесния трудов договор от 07.07.2015 г., ведно с приложимите
към същия анекси, сключен между „У. Е. У. Кфт.“, действащо чрез „У. Е. У. Кфт.“ –
клон България, в качеството му на работодател, и Т. А. А., ЕГН **********, в
качеството й на служител, съгласно която: „Страните изрично се съгласяват и
признават, че сумата за първите два планирани и приключени сектора за всеки ден
ще се считат включени в размера на основната брутна заплата на Служителя
съгласно чл. 5б и Работодателят няма да прави отделни плащания за тези сектори“.
ОТХВЪРЛЯ предявения от Т. А. А., ЕГН **********, срещу „У. Е. У. Црт.”,
извършващо търговска дейност в Република България чрез „У. Е. У. Црт.“ – клон
България, ЕИК ...., иск с правно основание чл. 128, т. 2 КТ, с който се претендира
осъждането на ответника за сумата от 6112,98 лв., представляваща сбор от
неизплатените от работодателя „секторни плащания”, дължими за периода за
01.12.2019 г. – 14.10.2020 г., като неоснователен.
ОТХВЪРЛЯ предявения от Т. А. А., ЕГН **********, срещу „У. Е. У. Црт.”,
извършващо търговска дейност в Република България чрез „У. Е. У. Црт.“ – клон
България, ЕИК ...., иск с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД, с който се претендира
осъждането на ответника за сумата от 1586,50 лв., представляваща мораторно
17
обезщетение, начислено върху стойността на главницата за всяко от претендираните
„секторни плащания“ за периода от падежа на съответното вземане до 10.01.2023 г.,
като неоснователен.
ОТХВЪРЛЯ предявения от Т. А. А., ЕГН **********, срещу „У. Е. У. Црт.”,
извършващо търговска дейност в Република България чрез „У. Е. У. Црт.“ – клон
България, ЕИК ...., иск с правно основание чл. 177, ал. 1 КТ, с който се претендира
осъждането на ответника за сумата от 4989,38 лв., представляваща сбор от
неизплатени възнаграждения за дните, през които ищцата е ползвала платен годишен
отпуск в периода от месец януари 2020 г. до месец септември 2020 г., като
неоснователен.
ОТХВЪРЛЯ предявения от Т. А. А., ЕГН **********, срещу „У. Е. У. Црт.”,
извършващо търговска дейност в Република България чрез „У. Е. У. Црт.“ – клон
България, ЕИК ...., иск с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД, с който се претендира
осъждането на ответника за сумата от 1310,76 лв. - мораторно обезщетение,
начислено върху стойността на главницата по чл. 177, ал. 1 КТ относно дължимите за
съответния месец в периода от месец януари 2020 г. до месец септември 2020 г.
възнаграждения за времето, през което е ползвала платен годишен отпуск от падежа на
съответното вземане до 10.01.2023 г.
ОСЪЖДА „У. Е. У. Црт.”, извършващо търговска дейност в Република
България чрез „У. Е. У. Црт.“ – клон България, ЕИК ...., на основание чл. 215, ал. 1 КТ,
да заплати на Т. А. А., ЕГН **********, сумата от 3972,21 лв., представляваща сбор от
неизплатени в полза на ищцата командировъчни пари в периода 01.12.2019 г. –
14.10.2023 г., ведно със законната лихва от 12.01.2023 г. до окончателното изплащане
на вземането, като ОТХВЪРЛЯ иска за горницата над уважения размер до пълно
предявения на стойност 10 757,07 лв., като неоснователен.
ОСЪЖДА „У. Е. У. Црт.”, извършващо търговска дейност в Република
България чрез „У. Е. У. Црт.“ – клон България, ЕИК ...., на основание чл. 224, ал. 1 КТ,
да заплати на Т. А. А., ЕГН **********, сумата от 405 лв., представляваща
неизплатено от работодателя в пълен размер обезщетение за неизползван платен
годишен отпуск при прекратяване на трудовото правоотношение, за периода от 2019 г.
до 2020 г., ведно със законната лихва за забава от 12.01.2023 г. до окончателното
изплащане на вземането, като ОТХВЪРЛЯ иска за горницата над уважения размер до
пълно предявения на стойност от 7351,22 лв., както и за периода от 08.07.2015 г. до
31.12.2017 г., като неоснователен.
ОСЪЖДА „У. Е. У. Црт.”, извършващо търговска дейност в Република
България чрез „У. Е. У. Црт.“ – клон България, ЕИК ...., на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД,
да заплати на Т. А. А., ЕГН **********, сумата от 51,06 лв., представляваща
дължимото мораторно обезщетение, начислено върху неизплатения остатък от
дължимото обезщетение по чл. 224, ал. 1 КТ за периода от 30.11.2021 г. до 10.01.2023
г., като ОТХВЪРЛЯ иска за горницата над уважения размер до пълно предявения на
стойност 1576,45 лв., като неоснователен.
ОСЪЖДА „У. Е. У. Црт.”, извършващо търговска дейност в Република
България чрез „У. Е. У. Црт.“ – клон България, ЕИК ...., на основание чл. 264, ал. 1 КТ,
да заплати на Т. А. А., ЕГН **********, сумата от 265,38 лв., представляваща
неизплатено от работодателя в пълен размер обезщетение за работа през дните на
официалните празници в периода от 01.12.2019 г. до 14.10.2020 г., ведно със законната
лихва за забава от 12.01.2023 г. до окончателното изплащане на вземането, като
ОТХВЪРЛЯ иска за горницата над уважения размер до пълно предявения на стойност
265,40 лв., като неоснователен.
18
ОСЪЖДА „У. Е. У. Црт.”, извършващо търговска дейност в Република
България чрез „У. Е. У. Црт.“ – клон България, ЕИК ...., на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД,
да заплати на Т. А. А., ЕГН **********, сумата от 74,53 лв., представляваща
мораторно обезщетение, начислено върху стойността на главницата за неизплатени
трудови възнаграждения за работа през официални празници в периода 01.12.2019 г. –
14.10.2020 г.
ОСЪЖДА „У. Е. У. Црт.”, извършващо търговска дейност в Република
България чрез „У. Е. У. Црт.“ – клон България, ЕИК ...., да заплати на Т. А. А., ЕГН
**********, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, сумата от 244,06 лв., представляваща
извършените от ищцата разноски в производството.
ОСЪЖДА Т. А. А., ЕГН **********, да заплати „У. Е. У. Црт.”, извършващо
търговска дейност в Република България чрез „У. Е. У. Црт.“ – клон България, ЕИК ....,
на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, сумата от 85,99 лв., представляваща извършените от
ответника разноски в производството.
ОСЪЖДА „У. Е. У. Црт.”, извършващо търговска дейност в Република
България чрез „У. Е. У. Црт.“ – клон България, ЕИК ...., на основание чл. 78, ал. 6 ГПК,
да заплати по сметка на Софийски районен съд сумата от 320,45 лв., формирана както
следва: 209,84 лв. за държавна такса и 110,61 лв. – заплатени възнаграждения на вещи
лица, съобразно уважената част от искове.
Препис от решението да се връчи на страните.
Решението подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в двуседмичен
срок от връчване на препис на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
19