Р Е Ш Е Н И Е
№ 4445
21.11.2019 година, град Пловдив
В ИМЕТО НА
НАРОДА
ПЛОВДИВСКИЯТ
РАЙОНЕН СЪД, гражданско
отделение, V граждански
състав, в публично заседание на седми
ноември две хиляди и деветнадесета година, в състав
РАЙОНЕН СЪДИЯ: ДАФИНА АРАБАДЖИЕВА
при участието на секретаря Петя Мутафчиева, като разгледа докладваното от
съдията гражданско дело № 9265 по описа
на съда за 2019 г., за да се произнесе,
взе предвид следното:
Производството по делото е образувано въз
основа на искова молба от З.Б.Г., ЕГН **********,*** против
„Файненшъл България“ ЕООД, ЕИК *********, гр.
София, бул. „Джавахарлал Неру“, №28, „Силвър Център“, ет. 2, офис 40-46 с която
е предявен иск с правна квалификация
по чл.55, ал.1, предл. първо ЗЗД във
вр. с чл. 22 ЗПК за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от 1071,33
лв., като платена при начална липса на основание, поради недействителност на
Договор за потребителски кредит от 12.03.2014 г., ведно със законна лихва върху
главницата, считано от 03.06.2019 г. до окончателното й изплащане.
Ищецът твърди, че между нея, в качеството й на кредитополучател и
ответника, в качеството на кредитодател, бил подписан договор за потребителски
кредит от 12.03.2014 г. По силата на договора ищецът получила в заем сумата от
1300 лв.Бил договорен лихвен процент от 40 %, формиращ в лева лихва от 339,56
лв. и ГПР от 146 %. Освен това била уговорена такса за оценка на досие от 65
лв. и такса за администриране на кредита от 181,22 лв., както и възнаграждение
от 485,55 лв. за т.нар. услуга „Домашно посещение“ – домашна доставка на
заетата сума и домашно събиране на заема. Сборът от всички описани суми е в
размер на 2371,33 лв. и е следвало да се заплати на кредитодателя с изплащането
на 45 седмични вноски, всяка в размер от 52,70 лв., като срокът на първото
седмично плащане е 19.03.2014 г., а последната вноски е в размер от 52,53 лв.
Твърди се, че договорът е недействителен
на основание чл. 10 ЗПК, тъй като шрифтът на текстовата част на договора е под
12. Освен това се твърди недействителност на основание чл. 22, вр. чл. 11, ал.
1, т. 9 ЗПК, тъй като не са посочени условията за прилагане на договорния
лихвен процент, не е посочен размерът на възнаградителната лихва и как тя се
разпределя във времето с изплащане на всяка една от месечните вноски посочени с
погасителния план, както и, че възнаградителната лихва е нищожна като клаузите
за нея противоречат на добрите нрави. Сочи се нарушение и на разпоредбата на
чл. 11, т.10 ЗПК поради липса на посочване на начина на изчисляване на годишния
процент на разходите (ГПР) и от тук общата дължима сума.
На основание чл. 22, вр. чл. 11,
ал. 1, т. 11 ЗКП договорът се сочи, че е недействителен, тъй като не е посочено
в разпределителния план разпределението на всяка измежду дължимите по договора
суми. Ищецът е платил по договора суми, като след погасяване на главницата,
счита, че му се дължи връщане на сумата от 700 лв., като платена без основание
с оглед недействителността на договора на кредит на посочените по – горе
основания. Моли се искът да се уважи. Претендират се разноски.
В срока по чл.131 ГПК е депозиран
отговор на исковата молба, с който предявеният иск се оспорва .
Признава
се наличието на облигационно правоотношение по силата на цитирания договор
за паричен заем № .., съгласно който на
ищеца е предоставена сумата от 1300 лв. , със срок на издължаване 45 седмици,
както и обстоятелството, че общият размер на сумата, която е следвало да се
върне е в размер на 2371,33 лв. Оспорва
се твърдението на ищеца за недействителност на договора на основание чл. 10 ЗПК, като се сочи, че към датата на сключване на договора липсва законово
изискване за размер на шрифта на договора за потребителски кредит. Оспорва
категорично изложените от ищеца правни доводи. Възразява се и срещу твърдението
на ищеца за недействителност на сключения договор поради неспазване изискванията
на чл. 11, ал. 1, т. 9 от ЗПК. Изискванията на посочената разпоредба се отнасят
за случай, в които има специфични условия, като в настоящия случай лихвения
процент е фиксиран за целия срок на договора, непроменлив и съгласно
изискванията на закона- годишен.
Кредитът се погасява при фиксиран лихвен процент за срока на отпускане на
кредита, като годишният лихвен процент е 55 %, а размерът на възнаградителната
лихва е 339,56 лв. Сочи като неоснователни твърденията на ищеца, че договорната
лихва противоречи с добрите нрави, тъй като надвишава трикратния размер на
законната лихва при необезпечени кредити, а при обезпечени- двукратния. Излага
подробни доводи в тази насока, като посочва, че определеният размер на
възнаградителната лихва не противоречи на добрите нрави, като в случая
ответникът е кредитна институция, а не банка и освен това липсва друго
обезпечение по кредита, поради и което определеният размер на възнаградителната
лихва отразява повишения риск, който от своя страна води до оскъпяване на финансовия
ресурс.
Правят се възражения срещу твърдението
на ищеца за недействителността на договора за паричен заем, поради неспазване
изискванията на чл. 11, ал. 1 т. 10 от ЗПК, като е видно от съдържанието от
договора се съдържа както разбивка на всяка една отделна дължима сума, така и
техният общ размер 2371,30 лв., като в тази сума е включен кредита в размер от
1000 лв. и сумата от 1071,33 лв., включваща допълнително възнаградителна лихва,
таксата за оценка на досие, администриране на кредита и цената на услугата
„Домашно посещение“. Тези суми се сочи, че не представляват кредит, а
възнаграждение, дължимо на кредитора за
предоставената от него услуга. Относно услугата домашно посещение се сочи, че
същата е избрана доброволно от кредитополучателя, като той е потвърдил с
подписа си, че желае да се възползва от нея. Освен това в чл. 26 от договора е
посочено, че клиентът има право по всяко време да се откаже от допълнителната
услуга „Домашно посещение“, но въпреки това клиентът не се е отказал от нея. Относно
услугите за оценка на досието и за администриране на кредита се сочи, че същите
са свързани с разходи за цялостно организиране на обслужването на всеки един
клиент, като то започва още преди сключването на самия договор за кредит. По
отношение на таксата за оценка на досието се сочи, че същата е дължима на
основание чл. 3 от договора при подписването му, но с цел улеснение на клиента
е включена в седмичните вноски. Ответникът посочва, че лихвеният процент също е
ясно записан в договора, а именно: 55 % годишно или 339,56 лв. за договорения
срок. Освен лихвеният процент и другите компоненти на кредита са ясно посочени.
Оспорва се твърдението, че законът изисква в договора да бъде вписан начина на
изчисляване на ГПР, като се сочи, че методиката за определянето му е отразена в
Приложение № 1 към договора. По отношение на възражението за неспазване на
разпоредбата на чл. 11, ал.1, т. 11 ЗПК, то се сочи, че същото е неоснователно,
тъй като информацията за размера, броя, периодичността и датите на плащане на погасителните вноски
се съдържа по ясен и недвусмислен начин в договора за кредит. В него ясно е
посочен общият брой на плащанията, които следва да бъдат извършвани, размерът
на всяко от тях, периодичността на вноските, денят на седмицата, в който трябва
да бъдат правени, както и датата, на която е трябвало да бъде направено първото
плащане. С оглед обстоятелството, че в случая е налице фиксиран лихвен процент,
то се сочи, че не важи изискването за разпределение на вноските между
различните неизплатени суми, дължими при различни лихвени проценти. Сочи се, че погасителният план е ясно
имплементиран в договора за кредит. Сочи се, че законът не поставя изискване
погасителният план да се съдържа в отделен документ. Съдържа се изискване при
поискване да се предостави на потребителя във всеки един момент извлечение под
формата на погасителен план. Цитира се и практика на СЕС. Твърди се, че дори да се приемат твърденията,
че възнаградителната лихва е недействителна поради противоречие с добрите
нрави, то същата не следва да се приема за изцяло нищожна, а само за разликата
над размера, съответсващ на добрите нрави.
В случай, че съдът обяви за нищожна клаузата за възнаградителна лихва в
нейната цялост, то се прави възражение за прихващане на сума, равняваща се на размера
на законната лихва за ползване на главницата в размер на 202,99 лв. от датата
на усвояването й 12.03.2014 г. до пълното й изплащане 23.09.2015 г. Прави се възражение за изтекла погасителна
давност на претенцията. Доколкото претенцията се основана на твърдения, че за
заплащането на сумите е налице начална липса на основание, то приложим е
тригодишния давностен срок по чл. 111, б. в ЗЗД. Сочи се, че дори да се приеме,
че е приложим петгодишния срок на погасителната давност, то по отношение на
част от плащанията същият е изтекъл. Моли се иска да се отхвърли, като
неоснователен и недоказан. Претендира разноски.
Съдът, като
прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и по реда на чл.
235, ал. 2, вр. с чл. 12 ГПК, обсъди възраженията, доводите и исканията на
страните, намира за установено от фактическа и правна страна следното:
Не се спори и от представените
доказателства се установява, че ищецът в качеството на кредитополучател е
сключил с Провидент Файненшъл България ООД със сегашно наименование Файненшъл
България ЕООД в качеството на кредито Договор за паричен заем заем № ...,
съгласно който на ищеца е предоставена сумата от 1300 лв. , със срок на
издължаване 45седмици, както и обстоятелството, че общият размер на сумата,
която е следвало да се върне е в размер на 2371,33 лв.
От приетата по делото справка за
извършени плащания се установява, че общата платена сума по договора за кредит
за периода от 19.03.2014 г. до 23.09.2015 г. е в размер от 2371,33 лв.
Налице е спор относно
действителността на договора и неговото съответствие със сочените от ищеца
разпоредби на ЗПК, както и действителността на договора за кредит. Ответникът е
направил и възражение за погасяване по давност на исковите претенции.
В договора е посочено, че
предоставената в заем сума е в размер от 1300 лв. Уговорена е такса за оценка
на досие в размер от 65 лв. и такса за администриране на кредита в размер на
181,22 лв. Посочено е, че общият размер на формираната лихва е 339,56 лв.,
представляваща 55 % годишно. , Уговорена е такса за услугата домашно
посещение в размер на 485,55 лв. и годишен процент на разходите в размер от 146
%. Общият размер на дължимата сума е
2371,33 лв., срок на договора 45 седмици, размер на седмичното плащане с изключение
на последното 52,70 лв. и размер на последното плащане 52,53 лв. Посочено е, че
първото седмично плащане се дължи на 19.03.2014 г., като денят от седмицата, в
който се дължат плащанията се определя – петък. Относно услугата домашно
посещение се посочва, че тази услуга се предоставя срещу такса, като при нея
Кредитът се предоставя в брой по неговото местоживеене и погасителните вноски
се събират седмично също по местоживеене на клиента.
Приет е като доказателство формуляр
за кандидатстване за кредит, в който е отразена желана сума в размер от 1500
лв. и срок на издължаване 45 седмици.
По делото е приета, като
доказателство и не е оспорена от ищеца справка за извършени от ищеца плащания,
като липсва разпределение на постъпилите суми и погасените с тях задължения по
договора за кредит. (л.18)
Липсва погасителен план към договора за
кредит, като не се и твърди такъв да е подписван от страните по делото.
Между ищеца и ответника
са възникнали правоотношения по договор за
паричен заем по чл. 9 и сл. ЗПК. Съгласно чл. 9, ал.1 ЗПК договорът за
потребителски кредит е договор, въз основа на който кредиторът предоставя или
се задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем,
разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане.
Съгласно чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията
на чл. 11, ал.1, т.7 - 12 и т.20, договорът за потребителски кредит е
недействителен. Липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до
настъпване на последиците по чл.22 ЗПК - изначална недействителност на договора
за потребителски заем, тъй като същите са изискуеми при самото му сключване.
Тази недействителност също е по особена по вид с оглед на последиците й,
визирани в чл. 23 ЗПК, а именно че
когато договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен,
отговорността на заемателя не отпада изцяло, тъй като съгласно цитираната
разпоредба той дължи връщане само на чистата стойност на кредита, но не дължи
връщане на лихвата и другите разходи по кредита.
Съгласно
чл. 11, ал. 1 от Закона за потребителския кредит (ЗПК), който е приложим в
отношенията между страните договорът за потребителски кредит се изготвя на
разбираем език и съдържа изрично изброени реквизити, сред които – общият размер
на кредита и условията за усвояването му (т. 7); лихвения процент по
кредита; годишния процент на разходите
по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на
сключване на договора за кредит, като се
посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния
процент на разходите по определения в приложение № 1 начин; (т.10) и условията
за издължаване на кредита от потребителя, включително погасителен план,
съдържащ информация за размера, броя, периодичността и датите на плащане на
погасителните вноски (т.11) .
Съдът счита за неоснователни
възраженията на ищеца за недействителност на договора поради неспазване на
разпоредбите на чл.11, ал.1, т. 9 ЗПК, доколкото това условие е приложимо при
променливи лихвени проценти, а в настоящия случай изрично е предвидено, че се
касае за фиксиран годишен лихвен процент.
На следващо място, ищецът се
позовава на нарушение на разпоредбата на чл. 11, ал.1, т.10 ЗПК. Съгласно чл.
22 ЗПК (ред. ДВ, бр. 18 от 2010 г., в сила от 12.05.2010 г.), във вр. чл. 11,
ал.1, т.10 ЗПК договорът за потребителски кредит е недействителен, ако в същия не е посочен годишният процент на
разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към
момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания,
използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в
приложение № 1 начин. Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите
по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или
бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от
всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора),
изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит.
Действително, в текста на договора е посочено, че годишният процент на
разходите е 146 %. Липсва обаче, каквото и да било уточнение какви точно
разходи се включват в този процент. Посочената годишна фиксирана лихва от 55 % не е ясно как точно се съдържа и как е
изчислена по отношение на общия ГПР. Предвид предвидените допълнителни такси, то не
може да стане ясно от отразеното в договора дали същите се включват в ГПР или
са допълнителни разходи, които не са включени в него. По този начин
потребителят – кредитополучател, е поставен в невъзможност да разбере какъв
реално е процентът на оскъпяване на ползвания от него финансов продукт.
Бланкетното посочване в договора, че заемателят се задължава да върне на
заемодателя изцяло и в срок заемната сума заедно с договорения годишен процент
на разходите (ГПР), които заедно представляват общия размер на всички плащания,
също не изпълнява законовото изискване.
От
телеологическото тълкуване на разпоредбата на чл. 11, ал.1, т.10 ЗПК следва, че
простото посочване с цифрово изражение на процента ГПР не е достатъчно, за да
се считат спазени законовите изисквания. Целта на цитираната разпоредба е на
потребителя да се предостави пълна, точна и максимално ясна информация за
разходите, които следва да стори във връзка с кредита, за да може да направи
информиран и икономически обоснован избор дали да го сключи. От посоченото
следва, че за да е спазена разпоредбата на чл. 11, ал.1, т.10 от ЗПК, в договора
трябва да е посочено не само цифрово какъв годишен процент от общия размер на
предоставения кредит представлява ГПР, но и изрично и изчерпателно да бъдат
посочени всички разходи, които длъжникът ще направи и които са отчетени при
формиране на ГПР. Поставянето на кредитополучателя в положение, за да разбере
действителния размер на годишния процент на разходите, да тълкува всяка една от
клаузите в договора и да преценява дали тя създава задължение за допълнителна
такса по кредита, невключена в ГПР, противоречи на изискването за яснота,
въведено с чл. 11, ал.1, т.10 ЗПК.
В смисъл, че изискването за
посочване на ГПР включва в себе си и задължение за изрично и изчерпателно
посочване на разходите, отчетени при формирането му е и трайната практика на
Окръжен съд Пловдив - решение № 242 от 18.02.2016 г. по гр. д. № 45 / 2016 г.
на Окръжен съд – Пловдив, VI състав, решение № 1561 от 30.11.2016 г. по гр. д.
№ 2355 /2016 г. на VI състав на Окръжен съд Пловдив, решение № 656 от
26.05.2017 г. по гр. д. № 499/ 2017 г. на VII състав на Окръжен съд Пловдив,
решение № 336 от 13.03.2018 г. по в. гр. д. № 3025/ 2017 г. на VII състав на
Окръжен съд Пловдив, какот и по- новата практика- Решение № 1167 от 17.10.2019 г. на ОС -
Пловдив по в. гр. д. № 1385/2019 г., Решение № 1095 от 1.10.2019 г. на ОС -
Пловдив по в. гр. д. № 1183/2019 г., Решение № 980 от 19.07.2019 г. на ОС - Пловдив по в.
гр. д. № 805/2019 г.
С оглед приетите по-горе принципни
постановки и доколкото, както вече се констатира в процесния договор липсва уточнение
кои разходи включва посоченият процент на ГПР, то следва да се приеме, че
договорът е нищожен и на това самостоятелно основание.
Съгласно чл. 22 ЗПК (ред. ДВ, бр. 18 от 2010
г., в сила от 12.05.2010 г.), във вр. чл. 11, ал.1, т.11 ЗПК договор за потребителски
кредит е недействителен, ако същият не съдържа условията за издължаване на
кредита от потребителя, включително погасителен план, съдържащ информация за
размера, броя, периодичността и датите на плащане на погасителните вноски,
последователността на разпределение на вноските между различните неизплатени
суми, дължими при различни лихвени проценти за целите на погасяването. В
представения от ответника погасителен план е посочена само общата сума на
дължимата месечна вноска. Липсва обаче разпределение на вноските във времето
между отделните компоненти - главница, лихва и други разходи. Не е ясно седмичната
вноска в размер на 52,70 лв. и респективно 52,53 лв. какви компоненти включва,
каква част от нея е главница, каква част е лихва. Това създава затруднение за
потребителя да разбере заплащаните от него вноски по погасителния плана какви
компоненти включват. Неяснота съществува и досежно това кои суми по кредита се
погасяват и какъв е техният остатъчен размер. Още повече, визираната неяснота
се потвърждава от представената справка за извършени плащания, от която се
установява, че с извършваните от ищцата плащания, всеки път са погасявани
главница и лихва в различни размери. Тази информация не е била предварително
известна на потребителя, както се прие по-горе. Посоченото се явява още едно самостоятелно
основание за недействителност на договора за потребителски кредит. В този
смисъл е и трайната практика на Окръжен съд Пловдив - решение № 526 от
02.05.2017 г. по гр. д. № 393 /2017 г. на VIII състав на Окръжен съд Пловдив,
решение № 1435 от 20.11.2017 г. по гр. д. № 2283 / 2017 г. на VI състав на
Окръжен съд Пловдив, Решение № 1167 от 17.10.2019 г. на ОС - Пловдив по в. гр.
д. № 1385/2019 г.
Съдът не споделя доводите на
ответника, че не било необходимо извършването на разбивка със седмичната вноска
от кои компоненти по кредита се погасявали.
Фактът, че ищцата сама е избрала размер на вноската и период за погасяване, а
именно – седмични погасителни вноски, не освобождава кредитора от задължението
му предостави ясна информация с погасителна вноски кои компоненти от
задължението се погасяват. Още повече, че в настоящия случай ищцата изрично е
посочила, че максималния размер на месечната вноска е в размер на 71 лв., а
така определената й е в размер от 210,80 лв. – месечна вноска. Липсва яснота относно включените компоненти в
седмичната вноска не само към датата на сключване на кредита, но и в по – късен момент, като не се представиха
доказателства по делото как са били погасявани дължимите суми с извършените от
ищцата плащания. Тоест, така твърдяната яснота по извършване на погашенията,
която била налице при сключване на договора, не се проявява при реалното
разпределение на сумите. За длъжника не е едно и също как ще се погасява
кредита – дали равномерно ще се изплаща главницата, както и на каква база ще се
определя дължимата лихва. Затова законът поставя тези строги изисквания към
съдържанието на погасителния план, които в случай, че не са спазени, поставят
потребителя в положение да не знае при извършване на плащане какви компоненти
погасява, както е в настоящия случай.
По изложените по-горе съображения,
съдът намира, че процесният договор за паричен заем № 2017798 от 25.02.2014 г.
е недействителен на основание чл.26 ЗЗД, във вр. чл.22 ЗПК (ред. ДВ, бр. 18 от
2010 г., в сила от 12.05.2010 г.), във вр. чл.11, ал.1, т. 9, т.10 и т.11 ЗПК.
Съгласно чл.23 ЗПК, когато договорът
за кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само чистата стойност
на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита. Видно от
представената от ответната страна справка за извършени плащания по процесния
договор, ищцата е заплатила сумата от общо 2371,33 лв. Предоставената в заем
сума е размер на 1300 лв., поради което всички платено над нея се явява
недължимо платено т.е. сумата от 1071,33 лв., платена в периода от 19.03.2014
г. до 23.09.2015 г.
Предвид установяването по основание и
размер на исковата претенция, следва да бъде разгледано и своевременно
релевираното възражение от ответника за изтекла погасителна давност за
вземането.
Съгласно Постановление № 1 от
28.V.1979 г., Пленум на ВС при неоснователно обогатяване, в първия предвиден в
чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД, състав – даване без основание, погасителната давност
започва да тече от деня на получаването на престацията.
В чл.110 ЗЗД е предвидено, че
вземанията, за които със закон не е предвиден друг срок, се погасяват с
изтичане на 5-годишна давност, която разпоредба съдът намира, че е приложима по
отношение на вземанията, престирани като платени без основание, какъвто е
настоящия случай, доколкото в закон не е предвиден друг срок.
В случая престацията по нищожната
клауза и съответно недействителния договор е получена от ответника на части,
като част от погасителна вноска по заема, като от приложената и приета като доказателства
справка за извършени плащания се установява, че първото плащане от ищеца е
направено на дата 19.03.2014 г., а последното на дата 23.09.2015 г., като към датата на предявяване на иска -03.06.2019
г. е изтекъл предвидения в закона 5-годишен давностен срок по отношение на вноските платени преди 03.06.2014
г. т.е., както следва: 19.03.2014 г. – 53,33 лв., на 26.03.2014 г.- 53,00 лв.,
на 04.04.2014 г.- 53 лв. , на 12.04.2014 г. – 52 лв., на 24.04.2014 г. – 53
лв., на 01.05.2014 г.- 53 лв., на 16.05.2014 г.- 53 лв., на 22.05.2014 г.- 53
лв. и на 29.05.2014 г. -53 лв. Доколкото от отразеното в справката не става
ясно каква част от месечната вноска е за главница и каква част за други
плащания – лихва, такси и други, а възражението за погасяване по давност се
доказва по основание, то на основание чл. 162 ГПК съдът определеня неговия
размер. В договора е уговорено, че общият размер на предоставения кредит е 1300 лв., който следва да се върне в срок от
45 седмици, поради което съдът приема с оглед липса на друга уговорка между
страните, че всяко седмично плащане на главница е в размер на 28,89 лв. с
изключение на последното е в размер от
28,84 лв., като се отчита обстоятелството, че последната вноска е в по- малък
размер. От така изложеното следва, че сумата над 28,84 лв. от всяко седмично
плащане, включено в горния период, касае други плащания по договора за кредит,
като общият размер на недължимо
платената сума за периода, за който
вземанията на основание чл. 55 ЗЗД са погасени по давност е в размер на 216, 32
лв. За сумата от 216,32 лв. и за периода от 19.03.2014 г. до 29.05.2014 г.
искът следва да се отхвърли, поради погасяване по давност на исковата
претенция.
На основание гореизложените
съображения искът за разликата над сумата от 216,32 лв. до пълния предявен
размер от 1071,33 лв. или за сумата от 855,01 лв. се явява основателен и
доказан и следва да се уважи. С оглед основателността на тази част от
претенцията за главница, то основателно се явява и искането за присъждане на
законна лихва върху уважената главница, считано от датата на депозиране на
исковата молба до окончателното й заплащане.
По отговорността за разноски:
На основание чл. 78, ал.1 и ал. 3 ГПК в полза на всяка от страните по
делото следва да се присъдят разноски по съразмерност.
Ищецът претендира разноски за
платена държавна такса в размер на 50 лв., от които съразмерно на уважената
част от претенцията следва да му се присъди сумата от 39,90 лв.
Претендира се адв. възнаграждение. Представен е договор за правна защита
и съдействие, в който е уговорено защитата да бъде осъществена безплатно, на
основание чл. 38, ал.1, т. 2 ЗАдв. Съгласно ал. 2, в случаите по ал. 1, ако в
съответното производство насрещната страна е осъдена за разноски, адвокатът има
право на адвокатско възнаграждение. Този размер, съобразно чл. 7, ал. 2, т. 1
НМРАВ, възлиза на 300 лв. Съгласно § 2а.
(Нов - ДВ, бр. 43 от 2010 г., изм. - ДВ, бр. 28 от 2014 г., доп. - ДВ, бр. 84
от 2016 г.) от Наредбата за минималните размери на адвокатските възнаграждения
за нерегистрираните по Закона за данъка върху добавената стойност адвокати
размерът на възнагражденията по тази наредба е без включен в тях данък върху
добавената стойност, а за регистрираните дължимият данък върху добавената
стойност се начислява върху възнагражденията по тази наредба и се счита за
неразделна част от дължимото от клиента адвокатско възнаграждение, като се
дължи съобразно разпоредбите на Закона за данъка върху добавената стойност. С
оглед на представените от процесуалния представител доказателства, че е
регистриран по ЗДДС, то върху определените минимални размери следва да се
начисли допълнително данък добавена стойност, като размерът на минималното
адвокатско възнаграждение, което се дължи в полза на процесуалния представител
е 360 лв., от което съразмерно на уважената част от исковата претенция следва
да се присъди сумата от 287,31 лв.
Ответникът претендира разноски, но не представя
доказателства за договорено и заплатено адвокатско възнаграждение, а единствено
и само пълномощно за представителство в настоящото производство. Не е
представен и списък с разноски по чл. 80 ГПК. С оглед изложеното искането на
ответника за присъждане на разноски за заплатено адвокатско възнаграждение се
явява неоснователно.
Така мотивиран, съдът
Р Е Ш И
:
ОСЪЖДА „Файненшъл България“ ЕООД, ЕИК *********, гр.
София, бул. „Джавахарлал Неру“, №28, „Силвър Център“, ет. 2, офис 40-46 ДА ЗАПЛАТИ НА З.Б.Г., ЕГН **********,*** сумата
от 855,01 лв., платена за периода от 06.06.2014 г. до 23.09.2015 г., като
платена при начална липса на основание, поради недействителност на Договор за
потребителски кредит от 12.03.2014 г., ведно със законна лихва върху
главницата, считано от 03.06.2019 г. до окончателното й изплащане и сумата от
39,90 лв.- разноски по съразмерност за платена държавна такса, като ОТХВЪРЛЯ предявения от З.Б.Г., ЕГН **********,*** против Файненшъл
България“ ЕООД, ЕИК *********, гр. София, бул. „Джавахарлал Неру“, №28, „Силвър
Център“, ет. 2, офис 40-46 иск за
осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата над размера от 855,01 лв. до
пълния предявен размер от 1071,33 лв., а именно: за сумата от 216,32 лв.,
платена в периода от 19.03.2014 г. до 29.05.2014 г., ведно със законната лихва
върху тази сума от 03.06.2019 до
окончателното й изплащане, като погасен по давност.
ОСЪЖДА
Файненшъл България“ ЕООД, ЕИК *********, гр. София, бул. „Джавахарлал Неру“,
№28, „Силвър Център“, ет. 2, офис 40-46 да
заплати на а. Д.Г.Б., личен номер …., със служебен адрес: гр. П, ул. „Б. П.”
№ .., сумата от 287,31 лв. - адвокатско
възнаграждение за оказаната на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв. безплатна
правна помощ, съразмерно на уважената претенция с включено ДДС.
Решението подлежи на обжалване пред
Окръжен съд– Пловдив в двуседмичен срок от връчването му на страните.
Препис от решението да се връчи на
страните.
РАЙОНЕН СЪДИЯ:п
/Дафина
Арабаджиева/
ВЯРНО С ОРИГИНАЛА!
МП