Р Е Ш Е
Н И Е
№ 260159
В
ИМЕТО НА НАРОДА
гр. Пловдив, 15.04.2021 година
ОКРЪЖЕН СЪД - ПЛОВДИВ, ТЪРГОВСКО
ОТДЕЛЕНИЕ, ХI
състав, в открито съдебно заседание на двадесет и пети март през две хиляди двадесет
и първа година, в състав:
ОКРЪЖЕН СЪДИЯ: МИГЛЕНА ПЛОЩАКОВА
при
секретаря Боряна Костанева, като разгледа докладваното от съдията т. д. № 494 по описа за 2020 г., намери за установено следното:
Производството по делото е образувано
по исковата молба, постъпила в РС - Пловдив на 07.07.2020 год., подадена от
„Райфайзенбанк /България/“ ЕАД против Д.П.Б.. С исковата молба са предявени
искове за установяване на парични вземания по реда на чл. 422, вр. чл. 415 ГПК.
Предявяването на исковете по този ред се обосновава с твърдението, че ищецът е
заявил правата си за защита по реда на заповедното производство, като е подал
заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК. Въз основа на
него било образувано ч.гр.д. № 16187 / 2013 год. по описа на Районен съд -
Пловдив и била издадена заповед за изпълнение, като било постановено
незабавното й изпълнение и издаването на изпълнителен лист. Но след като
постъпило възражение от длъжника, на заявителя били дадени указания от
заповедния съд по чл. 415, ал. 1 ГПК да установи правата си по исков ред, които
указания същият изпълнява, подавайки докладваната по-долу искова молба.
Исковите претенции се основават на
следните фактически обстоятелства:
На 01.08.2006 год. между
„Райфайзенбанк /България/” ЕАД, от една страна, в качеството на кредитор и Д.П.Б.
бил сключен договор за издаване и обслужване на международна кредитна карта Visa
Private /с предоставяне
на овърдрафтен кредит/, при кредитен лимит от 10 000 евро. Усвояването на
кредита започнало на 01.08.2006 год. Кредитът бил усвоен на част до пълния
предоставен лимит.
Предвидено било, че кредитният лимит
възстановява размера си в процеса на неговото погасяване, като по този начин
погасената част от главницата може отново да бъде използвана. Срокът на действие на договора бил 38 месеца,
равен на срока на валидност на картата плюс два месеца, или до 31.10.2009 год.
Основно задължение на
кредитополучателя било да върне заетата сума в уговорения срок, като редовно
погасява месечните погасителни вноски. Уговорена в договора била месечна възнаградителна лихва върху ползвания
кредитен лимит, която се начислявала върху усвоената и непогасена част от
кредитния лимит към края на отчетния период. Страните определили отнапред и
размер на обезщетение в случай на забава в заплащането на дължимите вноски – наказателна лихва. Тя се определяла от
стойността на банковия ресурс за евро, увеличена с 20 пункта годишно, върху
усвоената и непогасена сума по овърдрафта.
Изискуемостта на задължението
настъпила с изтичането на крайния срок на договора – 31.01.2009 год. Ответникът
не заплатил месечните погасителни вноски, включващи главница и лихва с падежни
дати 15-31.08.2009 год., 15-30.09.2009 год. и 15-31.10.2009 год. както на
падежа, така и до сезирането на заповедния съд.
Предвид изложеното ищецът моли съда да постанови решение, с което
бъде признато за установено в
отношенията между страните, че Д.П.Б. дължи
на „Райфайзенбанк /България/“ ЕАД следните суми:
-
Сумата 10 000 евро
падежирала главница, ведно със
законната лихва, считано от 11.10.2013 год. /датата на подаването на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение/ до окончателното плащане;
-
Сумата 14 126,71 евро
наказателна лихва за периода от 31.10.2009 год. до 10.10.2013 год.;
Претендират се сторените по настоящото
исково дело разноски, както и разноските в заповедното производство в размер на
943,75 лв. държавна такса и 1 393,75 лв. юрисконсултско възнаграждение.
Ответникът Д.Б. е подал
отговор на исковата молба в указания двуседмичен срок. Оспорва предявените
искове по основание и размер. Позовава се на изтекла петгодишна давност по чл.
110 и по чл. 111 в ЗЗД по отношение на претендираната наказателна лихва.
Акцентира върху обстоятелството, че за вземанията на банката е уведомен от
съдебния изпълнител по изп. дело № 3656 / 2013 год. едва през 2020 год. Наказателната лихва не била точно изчислена.
В първото по делото с.з.
от пълномощника на ответника е въведено и възражение за нищожност на клаузата
за неустойка като противоречаща на закона и добрите нрави, което е включено в
предмета на спора с доклада по делото.
Допълнителна искова молба
не е постъпила в законовия срок.
По
предварителните въпроси:
Предявените по реда на чл. 422, вр.
чл. 415, ал. 1, вр. чл. 124 ГПК установителни искове са с материално правно
основание чл. 430 и сл. от Търговския закон, вр. чл. 79, ал. 1, чл. 92 ЗЗД.
От служебно
изисканото от РС - Пловдив ч.гр.д. № 16187 / 2013 год. се установява, че по
заявление, подадено на 11.10.2013 год. от „Райфайзенбанк /България/“ ЕАД е
издадена заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК срещу Д.П.Б.. Изпълнително дело
въз основа на издадения в полза на банката изпълнителен лист е било образувано
през 2013 год. Поканата за доброволно изпълнение е връчена на длъжника на
16.03.2020 год. на посочен от него електронен адрес. Възражение срещу заповедта
за изпълнение е постъпило от длъжника на 26.03.2020 год., в рамките на
предвидения двуседмичен срок по чл. 414, ал. 2 ГПК от връчването на заповедта
за изпълнение. Като е приел обосновано, че възражението е своевременно
подадено, заповедният съд е дал указания на заявителя по чл. 415, ал. 1 ГПК, че
следва да установи правата си спрямо възразилия длъжник в едномесечен срок от
съобщението. Това съобщение е връчено на банката на 05.06.2020 год. Исковата
молба, с която съдът е сезиран понастоящем, е постъпила в канцеларията на РС –
Пловдив на 07.07.2020 год., а е изпратена чрез куриер на 06.07.2020 год.
/понеделник/, първи работен ден след 05.07.2020 год., когато изтича
едномесечния срок за подаването на исковата молба. С оглед разпоредбата на чл.
60, ал. 6 ГПК, срокът по чл. 415, ал. 4 ГПК е спазен от ищеца. Довнесена е
дължимата за производството държавна такса.
Поради това
следва да се приеме, че предявените по реда на чл. 415, ал. 1, вр. чл. 422 ГПК
установителни искове са процесуално допустими.
ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, като разгледа събраните по делото доказателства
поотделно и в тяхната съвкупност и обсъди доводите и възраженията на страните,
намира за установено следното:
В доклада по
делото е прието за безспорно, че между
страните е сключен процесния договор от 01.08.2006 год. Същият е приет като
доказателство по делото и истинността му не е оспорена от ответника.
Установява се, че
предмет на договора е издаването на международна кредитна карта Visa
Private на името на картодържателя Д.П.Б., с револвиращ месечен картов лимит в
размер на 10 000 евро и персонален идентификационен номер. Картовият лимит
револвира автоматично за нов едномесечен период, считано от двадесетия ден от
датата на извлечението Visa. Картодържателят може да извършва операции с картата само в рамките на картовия лимит,
независимо от наличните средства по картовата и разплащателната сметка.
Посочено е, че с
картата могат да бъдат извършвани безкасови плащания на стоки и услуги чрез ПОС
или чрез квитанции за продажба, както и теглене на пари в брой от банкови офиси
и АТМ устройства.
Картата е
издадена със срок на валидност 3 години. Банката открива и поддържа картова и
разплащателна сметка в евро на името на картодържателя, номерата на които се
вписват в приложение към договора /представено по делото/. Картодържателят е
длъжен да поддържа двете сметки най-малко два месеца след изтичането на
валидността на картата или прекратяването на договора.
Договорът влиза в
сила от датата на подписването му и има срок на действие 38 месеца, равен на
срока на валидност на картата плюс два месеца /чл. 9.1./.
При получаване по
електронен път на извлечение от Visa в банката /всеки
трети вторник от месеца/ картовата сметка се задължава с посочената в него
сума, а в последния работен ден от месеца текущото задължение по картовата
сметка се прехвърля по разплащателната сметка на картодържателя. По
разплащателната сметка на картодържателя банката е приела да предостави
овърдрафтен кредит /овърдрафт/ в размер на месечния лимит от 10 000 евро и
за срок, равен на срока на валидност на картата; картодържателят ползва
овърдрафта съгласно условията на договора, като текущо го погасява частично или
напълно.
Предвидено е, че
върху усвоената и непогасена част от овърдрафта по разплащателната сметка
банката начислява лихва в размер на
стойността на банковия ресурс за едро, увеличена с 14 пункта годишна надбавка /вземане
за възнаградителната лихва, уговорена в тази разпоредба, не е предмет на
настоящото производство; предмет на делото е единствено акцесорно вземане за
наказателна лихва/.
Според чл. 3.3.,
на който се позовава банката в исковата си молба като основание за акцесорната
си искова претенция, в случай, че ползваният овърдрафт надвиши разрешения
размер по чл. 3.1., картодържателят е длъжен да погаси задължението незабавно и
в пълен размер; в този случай банката начислява наказателна лихва в размер на стойността на банковия ресурс за
евро, увеличен с 20 пункта надбавка годишно върху усвоената и непогасена сума
по овърдрафта до момента на окончателното му погасяване.
Предвидено е, че
картата може да бъде подновена поради изтичане на срока ѝ на валидност
при определени условия, а в случай че картодържателят не желае картата да бъда
подновена е длъжен да погаси ползвания от него овърдрафт в срок от един
календарен месец след изтичане на срока на валидност на картата. Според чл.
9.4. сред случаите на неизпълнение е непогасяването от страна на картодържателя
на задълженията си към банката два месеца след изтичането на валидността на
картата. В случай на неизпълнение банката има право да обяви всички усвоени по
договора суми, комисионни, лихви, евентуална наказателна лихва и др. за
незабавно изискуеми. В случая банката не е упражнявала право да трансформиа
вземанията си в предсрочно изискуеми, а се позовава на настъпил окончателен
падеж.
Не се спори, че
действието на договора не е продължено. При това положение срокът му на
действие е 38 месеца от датата на сключването му и е изтекъл на 01.10.2009
год., както се твърди от ищцовата страна. С изтичането на срока на договора,
всички парични вземания на банката, които са възникнали валидно, са станали
изискуеми.
От заключението
по изготвената счетоводна експертиза, което не е оспорено от страните и съдът
възприема като обективно, компетентно и обосновано, се установява, че на
01.08.2006 год. е отпусната сума в размер на 10 000 евро по банкова сметка
с титуляр Д.Б. /идентична с номера на разплащателната сметка по приложение № 1
към договора/.
Експертизата е
представила в табличен вид движението на кредита от отпускането му до
11.10.2013 год., когато е подадено заявление за издаване на заповед за
изпълнение. Отразени са начислените лихви, внесените от кредитополучателя суми
за покриване на месечни разходи visa и вноските на
каса. До 01.09.2008 год. задълженията по кредитната карта са били погасявани
регулярно. Последната вноска е датира от 07.09.2009 год.
В обобщение е
посочено, че дългът по кредита е в размер на 10 000 евро главница и 14 126,71
евро наказателна лихва за периода до 11.10.2013 год.
При така
събраните доказателства съдът приема за установено, че кредитът в размер на
10 000 евро е усвоен изцяло. Задължението за връщане на кредита е станало
изискуемо в съответствие с постигнатото в чл. 9.1. съгласие 38 месеца след
сключването на договора, или на 01.10.2009 год. С извършените от картодържателя
плащания задължението за главница не е погасено дори частично. Главницата е дължима в пълен размер, тъй
като с извършените по време на действието на договора плащания усвоената
главницата не е била погасена.
По възражението за давност:
По отношение на
задължението за главница е приложима общата давност по чл. 110 ЗЗД, а именно
пет години. По отношение на приложимата към вземането за главница петгодишна
давност не спори и ответника. Давността според чл. 114, ал. 1 ЗЗД започва да
тече от деня, в който вземането е станало изискуемо. Заявлението за издаване на
заповед за изпълнение е подадено на 11.10.2013 год., преди изтичането на пет
години от настъпването на изискуемостта. Според чл. 422 ГПК искът за
съществуването на вземането се смята предявен от момента на подаването на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение, когато е спазен срока по чл.
415, ал. 4 ГПК. По изложените по-горе съображения във връзка с допустимостта на
иска, срокът за предявяването на иска е спазен. Поради това искът за вземането
се счита предявен на 11.10.2013 год. На основание чл. 116, б. б ЗЗД давността
по отношение на вземането за главница се счита прекъсната на 11.10.2013 год. с подаването на заявлението, имащо
характер /с оглед предявения иск по чл. 422 ГПК/ на искова молба. А в
съответствие с чл. 115, б. ж ЗЗД докато трае съдебният процес относно вземането,
давност не тече.
Поради това
вземането за главница не е погасено по давност – искът за вземането е предявен
по-малко от пет години от изискуемостта му, давността е прекъсната на
11.10.2013 год. и оттогава е спряна. Липсват основания да се приеме
недобросъвестност от страна на кредитора, който е завел изпълнителното дело още
на 16.12.2013 год., непосредствено след снабдяването си с изпълнителен лист въз
основа на издадената заповед за незабавно изпълнение и е отправял към съдебния
изпълнител множество искания за предприемане на изпълнителни действия.
Изпълнителните
действия в хода на висящото изпълнително производство не следва да се
анализират на плоскостта на годността им да прекъсват давността относно
вземането, в светлината на ТР № 2 / 26.06.2015 год. на ВКС, тъй като
принудителното изпълнение е провеждано
въз основа на допуснатото от заповедния съд незабавно изпълнение, в хода на
исковия процес относно вземането, по време на който давност не тече.
По отношение на акцесорното
вземане за наказателни лихви съдът
приема следното:
Обичайно, при
договорите за банков кредит, наказателната лихва, имаща по правната си природа
характер на неустойка за забава, се дължи при забавеното изпълнение на
задължението за заплащане на главница. Забавата в плащането е единствената
предпоставка за пораждането на акцесорното право на обезщетение под формата на
неустойка /наказателна лихва/.
В случая обаче,
според постигнатото в договора конкретно съгласие на страните, забавеното
изпълнение на задължението за главница не е единствената предпоставка за
дължимост на наказателна лихва.
Формулировката на
чл. 3.3. от договора, която е основанието за претендираното акцесорно вземане,
е следната: „В случай, че ползваният
овърдрафт надвиши разрешения размер
по чл. 3.1., картодържателят е длъжен да погаси задължението незабавно и в
пълен размер; в този случай банката
начислява наказателна лихва в размер
на стойността на банковия ресурс за евро, увеличен с 20 пункта надбавка годишно
върху усвоената и непогасена сума по овърдрафта до момента на окончателното му
погасяване“.
Според така залегналата
в договора формулировка, условието за дължимост на наказателна лихва е надвишаването на разрешения размер на ползвания овърдрафт по чл. 3.1. Това е вид
санкция за неизпълнение на задължението на картодържателя по чл. 1.2. да
извършва операции с картата само в рамките на картовия лимит, независимо от
наличните средства по картовата и разплащателната сметка.
В чл. 3.1.
размерът на овърдрафта не е посочен, тази разпоредбата препраща към чл.1.1.
досежно размера на картовия лимит. Според чл. 1.1. револвиращия месечен картов
лимит е 10 000 евро.
Следователно, за
да е дължима наказателна лихва, която се начислява върху усвоената и непогасена
сума по овърдрафта, е необходимо да е надвишен картовия лимит от 10 000
евро.
По делото не се
твърди от ищеца картовият лимит да е надвишен и с това картодържателят да е
нарушил задълженията си по чл. 1.2 от договора. Това обстоятелство не се
установява и от заключението по експертизата.
Следва да се
посочи, че клаузата на чл. 3.2. от договора предвижда възможност
възнаградителната лихва да се капитализира. При този случай има възможност
кредитният лимит да бъде надвишен. Но според уточнението, направено в молба вх.
№ от 01.10.2020 год., в главницата в 10 000 евро, предмет на делото, не са
включени капитализирани лихви и капитализацията, предвидена в договора, не е
прилагана.
Поради изложеното
съдът приема, че не се е сбъднало условието, при което картодържателят да дължи
договорената в чл. 3.3. наказателна лихва. Ето защо същата е недължима, а искът
за установяването на нейната дължимост е неоснователен.
За забавеното
плащане на главницата кредитополучателят е дължал единствено законна лихва,
каквато не е претендирана за период преди заявлението по чл. 417 ГПК. Ето защо
акцесорният иск се явява неоснователен и като такъв следва да бъде отхвърлен.
Предвид
фактическото основание за отхвърляне на иска, съдът не дължи произнасяне по
възражението на ответника за нищожност на клаузата за наказателна лихва, както
и за погасяването на вземането с изтичането на кратката тригодишна давност.
В обобщение,
искът за установяване на вземането на банката за главница в размер на
10 000 евро е основателен и следва да бъде уважен. А искът за акцесорното
вземане за сумата 14 126,71 евро наказателна лихва, като неоснователен,
следва да бъде отхвърлен.
По
въпроса за разноските:
В исковата молба ищецът е формулирал
искане за присъждане на разноските, сторени в хода на заповедното производство
и на исковия процес.
В хода на заповедното производство заявителят е направил разноски в размер на
943,75 лв. внесена държавна такса и 1 393,75 лв. юрисконсултско възнаграждение
или общо 2337,50 лв.
Съобразно т. 12 от ТР № 4 / 2014 год.
на ОСГТК на ВКС разноските, сторени в заповедното производство, се присъждат от
исковия съд, в зависимост от изхода на делото.
Исковете се уважават частично. Ето
защо, в полза на ищеца следва с осъдителен диспозитив да се присъдят разноските,
направени в заповедното производство за заплащане на дължимата държавна такса и
за юрисконсултско възнаграждение, определено по правилата на процесуалния
закон, действащ към м. 10.2013 год., въз основа на Наредба № 1 за МРАВ, пропорционално
на уважената част от исковете. Така, в полза на ищеца ще се присъди сумата
968,85 лв. разноски в заповедното
производство, пропорционално на уважената част от исковете.
А на основание чл. 78, ал. 1 ГПК в
полза на ищеца следва да се присъдят и направените в хода на настоящото исково
производство разноски, пропорционално на уважената част от исковете. Разноските
на ищеца са в размер на 943,75 лв. за заплащане на дължимата държавна такса,
300 лв. внесен депозит за ССЕ и 450 лв. юрисконсултско възнаграждение,
определено в съответствие с чл. 25, ал. 2, вр. ал. 1 от Наредбата за
заплащането на правната помощ. Разноските са в общ размер на 1693,75 лв. В
полза на ищеца ще се присъди сумата 702,03 лв. разноски по делото,
пропорционално на уважената част от исковете.
Ответникът не е заявил искане за
присъждане на разноски, поради което и такива не се присъждат.
Водим от гореизложеното, Окръжен съд -
Пловдив
Р Е Ш И :
ПРИЗНАВА ЗА
УСТАНОВЕНО в
отношенията между страните по делото, че ответникът Д.П.Б.,
ЕГН **********, с адрес *** ДЪЛЖИ на
ищеца „РАЙФАЙЗЕНБАНК (БЪЛГАРИЯ)” ЕАД, ЕИК 831 558 413, със седалище
и адрес на управление гр. София 1407, община Столична, район „Лозенец”, бул. „Никола
Вапцаров” № 55, представляван от *** А.В.А. и *** М.Т.П. , сумата 10 000 евро, дължима главница по договор за издаване и
обслужване на международна кредитна карта VISA Private без обезпечение
/с предоставяне на овърдрафтен кредит/, сключен на 01.08.2006 год. в гр.
Пловдив, за което вземане в полза на „РАЙФАЙЗЕНБАНК
/БЪЛГАРИЯ/” ЕАД е издадена заповед
№
11973 за
изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК от 29.11.2013
год. по
ч.гр.д. № 16187 по
описа на Районен съд - Пловдив
за 2013 год.,
като ОТХВЪРЛЯ иска да бъде признато за
установено и вземането в размер на 14
126,71 евро наказателна лихва,
начислена за периода от 31.10.2009 год. до 10.10.2013 год., дължима по силата
на същия договор от 01.08.2006 год.
ОСЪЖДА Д.П.Б., ЕГН **********,
с адрес ***, да
заплати на „РАЙФАЙЗЕНБАНК (БЪЛГАРИЯ)” ЕАД, ЕИК 831 558 413, със седалище
и адрес на управление гр. София 1407, община Столична, район „Лозенец”, бул.
„Никола Вапцаров” № 55, представлявано от *** А.В.А. и от *** М.Т.П. , сумата 968,85 лева
разноски, сторени от заявителя в хода на заповедното производство, развило се по ч.гр.д. № 16187 по описа на Районен съд - Пловдив за 2013 год., пропорционално
на уважената част от исковете.
ОСЪЖДА Д.П.Б., ЕГН **********,
с адрес ***, да
заплати на „РАЙФАЙЗЕНБАНК (БЪЛГАРИЯ)” ЕАД, ЕИК 831 558 413, със седалище
и адрес на управление гр. София 1407, община Столична, район „Лозенец”, бул.
„Никола Вапцаров” № 55, представлявано от *** А.В.А. и от *** М.Т.П. , сумата 702,03 лева разноски,
сторени от ищеца в хода на настоящия исков
процес, пропорционално на уважената част от исковете.
Решението е неокончателно и подлежи на
въззивно обжалване с въззивна жалба пред Апелативен съд - Пловдив в двуседмичен
срок от връчването му на страните.
ОКРЪЖЕН СЪДИЯ: ……………………………….