Р Е Ш Е Н
И Е
№ 2674
гр.Пловдив, 05.08.2016г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
ПЛОВДИВСКИЯТ РАЙОНЕН СЪД, ХХІІ гр.с., в открито съдебно заседание на шести юли две хиляди и шестнадесета
година, в състав
Председател:
Росица Кюртова
секретар: Катя Янева,
като разгледа докладваното от съдията гр.дело №3013
по описа на съда за 2016г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Предявени са обективно кумулативно съединени искове
с правно основание чл.49 ЗЗД и чл.86, ал.1 във връзка с чл.84, ал.3 ЗЗД.
Ищецът С.С.В., ЕГН **********,***, чрез пълномощник адв.А.
А., съдебен адрес ***, *************, твърди, че с влязло в сила решение по а.х.д.№878/2002г. на ПОС, ІV гр.с.,
бил осъден, в качеството му на ЕТ“Транскомерс импекс – С.В.“, да заплати на
Регионална данъчна дирекция Пловдив сумата 3 599 лв. – юрисконсултско възнаграждение. За това си вземане срещу него бил
издаден изпълнителен лист на 23.05.2006г., а на 21.03.2014г. било образувано
изпълнително производство по изп.д.№************ на ДСИ при ПРС. Твърди, че на
31.03.2014г. получил покана за доброволно изпълнение от с.и., а на 07.04.2014г.
сезирал ПРС с установителен иск срещу НАП за недължимост на описаните в
поканата за доброволно изпълнение суми, като било образувано гр.д.№5368/2014г.
на ПРС, V гр.с. С влязло в сила решение по това дело било установено в
отношенията между страните, че ищецът не дължи на ответника сумите, за които е
издаден горепосоченият изпълнителен лист и образувано посоченото изпълнително
дело, поради погасяване на вземанията по давност. Ищецът твърди, че е направил
разноски за адвокатска защита по изпълнителното дело в размер 300 лв. Поискал
от с.и. да прекрати същото на основание чл.433, ал.1, т.4 ГПК, както и да
възложи в тежест на взискателя по делото сторените от него като длъжник
разноски. ДСИ прекратил производството, но отказал да събере разноски в полза
на ищеца. Последният обжалвал постановлението в тази му част, но с окончателно
решение на ПОС по гр.д.№2813/2015г. жалбата му била отхвърлена под претекст, че
в изпълнителното производство не могат да бъдат събирани разноски за длъжника,
като за същия оставала открита възможността да търси претърпените вреди по
исков ред. В тази връзка поддържа, че ответната агенция е образувала изпълнително
производство по недължимо вземане, което е било погасено по давност преди
иницииране на производството, съответно че същата агенция не е предприела
действия по прекратяване на последното и в резултат от това ищецът е претърпял
вреди, равняващи се на сумата 300 лв. – заплатено от него адвокатско
възнаграждение за защита по изп.д.№************ на ДСИ при ПРС. Въз основа на
изложените обстоятелства, в исковата молба е формулирано искане ответникът да
бъде осъден да заплати на ищеца сумата 300 лв., представляваща обезщетение за
имуществени вреди от непозволено увреждане, ведно със законна лихва от датата
на увреждането - 31.03.2014г., до окончателното плащане. (С уточняваща молба
ищецът е посочил, че не поддържа първоначално съединения иск за заплащане и на
сумата 25 лв. – държавна такса, платена в производството по гр.д.№2813/2015г. на
ПОС.) Претендират се деловодни разноски.
Ответникът Национална
агенция за приходите, седалище и адрес гр.София, бул.“Княз Дондуков“ №52,
представлявана от Б. А., чрез пълномощник юрк.К. Б., оспорва предявените
искове. Възразява,
че не са осъществени предпоставките на деликтната отговорност. Възразява
изпълнителното производство да е образувано неправомерно, тъй като към онзи
момент задълженията на ищеца не са били платени, не са били и обявени за
погасени по давност. Позовава се на разпоредбата на чл.120 ЗЗД, според която
давността не се прилага служебно, като поддържа, че само надлежно направеното
пред съд възражение за изтекла давност може да прекрати възможността за
принудително събиране на задълженията. Оспорва да е налице и
причинно-следствена връзка между претендираните вреди и поведението на
ответника. След влизане в сила на решението, с което вземанията били прогласени
за погасени по давност, ответникът преустановил инициирането на изпълнителни
действия спрямо ищеца. Счита, че съдът е следвало да уведоми с.и. за
постановеното решение. От друга страна, заинтересованият С.В. също не
представил на с.и. препис от решението своевременно. Адвокатската защита в
изпълнителното производство не била задължителна, ето защо промяната в
имущественото състояние на ищеца била следствие единствено от неговата воля и
желание да бъде представляван от адвокат. Възразява още, че ищецът е заплатил
прекомерно и необосновано възнаграждение с оглед извършената от адвоката
работа, която се изразила единствено в подаването на молба за прекратяване на
производството по изпълнителното дело. По изложените съображения моли исковата
претенция да се отхвърли. Претендира юрисконсултско възнаграждение.
Съдът, след като обсъди
събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, намира за
установено от фактическа страна следното:
Няма спор, а това се
установява и от приложеното изп.д.№********** на ДСИ при ПРС, че ищецът, в
качеството му на ЕТ“Транскомерс импекс-С.С.“***, е осъден да заплати на
Регионална данъчна дирекция-Пловдив (за която не се спори, че е част от
структурата на Национала агенция по приходите) сумата 3 599 лв. – юрисконсултско
възнаграждение, за което вземане е издаден изпълнителен лист от 23.05.2006г. по
а.х.д.№878/2002г. по описа на ПОС, ІV състав. Въз основа на посочения
изпълнителен лист ответникът е подал молба за образуване на изпълнително дело
на 21.03.2014г. Молбата е подадена от ст.юрк. К.Г., упълномощена да
представлява и.д. на НАП с пълномощно на л.4 от изпълнителното дело. По
разпореждане на с.и. от 25.03.2014г. е образувано изп.д.№********** На
28.03.2014г. на ищеца е връчена покана за доброволно изпълнение при условията
на отказ. На 02.04.2014г. по разпореждане на ДСИ е наложен запор върху МПС на длъжника.
На 08.04.2014г. по изпълнителното дело са приложени адвокатско пълномощно с
договор за правна защита и съдействие от 31.03.2014г., от които се установява,
че ищецът е упълномощил адв.А.А. да го представлява по изп.д.№**********, както
и, че по договора за представителство с адвоката е уговорено и на същия ищецът е
заплатил възнаграждение в размер 300 лв. (л.12 от изпълнителното дело).
От приложеното
гр.д.№5368/2014г. по описа на ПРС, V гр.с., се установява, че по искова молба
на С.В., подадена на 07.04.2014г. срещу Национална агенция по приходите, е
постановено решение, с което е признато за установено в отношенията между тях,
че ищецът не дължи на агенцията сумата 3 599 лв., за която е издаден
изпълнителен лист по а.х.д.№878/2002г. на ПОС, поради изтекла погасителна
давност. Решението е влязло в сила на 23.01.2015г., видно от приложените по
делото съобщения до страните и като се има предвид, че същото не е обжалвано
въззивно.
Установява се, че на
29.07.2015г. ищецът, чрез адв.А., е подал молба по изпълнителното дело за
неговото прекратяване, към която е приложил препис от съдебното решение.
Посочил е в молбата, че претендира разноски по изпълнителното дело в размер 300
лв.
С постановление от
31.08.2015г. с.и. е прекратил производството по изп.д.№********** на основание
чл.433, ал.1, т.4 ГПК. Посочил е в постановлението, че за претендираните от
длъжника разноски последният следва да се обърне към съда (л.29 от
изпълнителното дело).
Горният акт, в частта му
относно разноските, е обжалван пред Пловдивския окръжен съд, като е образувано
гр.д.№2813/2015г. С решение от 01.12.2015г. жалбата на ищеца против
постановлението на ДСИ относно разноските е оставена без уважение. Прието е, че
не съществува процесуална възможност да се събират по принудителен ред
разноските на длъжника в рамките на изпълнението, като за него остава открита
възможността да установи вземането си по исков ред.
При така установената
фактическа обстановка съдът намира от правна страна следното:
Отговорността по чл.49 ЗЗД е гаранционно-обезпечителна, отговорност за чужди противоправни и виновни
действия или бездействия. (В този смисъл Постановление N 7 от 30.XII.1959 г. и Постановление
N 7 от 29.XII.1958 г., Пленум на ВС.) Фактическият състав по чл.49 ЗЗД включва
следните предпоставки: 1. вреди, причинени противоправно на пострадалия; 2.
вредите да са причинени от лице, на което отговорният по чл.49 ЗЗД е възложил
някаква работа; 3. вредите да са причинени при или по повод изпълнение на
работата, възложена от ответника; 4. прекият причинител да има вина за
причинените вреди.
От събраните по делото
доказателства се установява, че ищецът е заплатил адвокатско възнаграждение за
представителство по изпълнителното дело в размер 300 лв., като посоченият разход
би могъл да бъде окачествен като претърпяна загуба, доколкото имуществото му е
намалено с платената сума.
Установява се, че
изпълнителното дело е образувано по молба на юрк., упълномощен от ответника,
следователно налице е възлагане по смисъла на чл.49 ЗЗД, доколкото юрк. е
натоварен по силата на изпълняваната от него длъжност да представлява агенцията
в заведените от и срещу нея изпълнителни производства. Като възложител на
работата, ответникът е носител на гаранционно-обезпечителна отговорност по
чл.49 ЗЗД при противоправно и виновно поведение на своя юрк.. В тази връзка основният
спорен по делото въпрос е дали е налице противоправност като обективен признак
от състава на деликтната отговорност, съответно дали е налице причинно-следствена
връзка между противоправното поведение на деликвента, за което отговорност носи
ответникът, и претендираните вреди, изразяващи се в заплатено адвокатско
възнаграждение. На този въпрос съдът намира, че следва да се отговори
отрицателно по следните съображения:
На първо място, в
съдебното производство отговорността за разноски произтича от неоснователно
образуван срещу страната, която е направила разноските, съдебен процес,
съответно тази страна има право на разноски, когато процесът приключи в нейна
полза – било като се отхвърли предявеният срещу нея иск, ако е ответник, било
като в същата хипотеза се прекрати съдебното производство. Отговорността за
разноски в съдебното исково производство е уредена в чл.78 ЗЗД, като същата е
обективна, безвиновна и не произтича от противоправно поведение на страната,
която е загубила спора. В Решение №189/20.04.2014г. по гр.д.№5193/2013г. на
ВКС, ІV г.о. е прието, че предявяването на иск или извършването на каквото и да
е друго съдопроизводствено действие поначало е правомерно. Противоправна е
злоупотребата с право, когато производството е заведено недобросъвестно и в
противоречие с добрите нрави. Прието е, че отговорността за разноски по чл.78 ГПК е ограничена и обективна, тъй като едната страна отговаря без вина, стига другата
да е дала повод за завеждане на делото, без поведението на последната да се
квалифицира като противоправно. Такава обективна, ограничена и безвиновна
отговорност на взискателя по отношение разноските, направени от длъжника в
изпълнителното производство, не е уредена в закона. Чл.79 ГПК урежда само това
как се разпределят в това производство разноските, направени от взискателя. Не
е уредено как се разпределят разноските, направени от длъжника в изпълнителното
производство. Не е уредена възможност на длъжника да бъде репариран за
сторените разноски в рамките на изпълнителния процес в зависимост от това дали
обективно съществува или не правото на принудително изпълнение. Следователно
своите разноски последният има право да претендира по общия ред, като вреди от
непозволено увреждане. За това, обаче, следва да докаже, че взискателят, или
лице, на което същият е възложил работата в хипотезата на чл.49 ЗЗД, е
действало противоправно при образуване на изпълнителното производство. Такава
противоправност, в аспекта на горепосоченото решение на ВКС, ще има, когато взискателят
е действал недобросъвестно и в противоречие с добрите нрави.
В конкретния случай
съдът намира, че изпълнителното производство не е образувано противоправно или
незаконно, тъй като ответникът при завеждането му е разполагал с изпълнително
основание – влязло в сила съдебно решение, с което му е присъдено вземане за
разноски, разполагал е и с изпълнителен лист за това вземане. Няма спор, че
изпълняемото право е съществувало, съответно че това вземане не е било погасено
чрез плащане преди датата на образуване на изпълнителното производство. С
влязлото в сила решение по отрицателния установителен иск на длъжника е
установено със сила на пресъдено нещо, че вземането е погасено по давност. Давността,
обаче, е сложен фактически състав, който включва не само изтичането на
определен период от време, в който кредиторът бездейства, но и позоваване на
изтеклата в негова полза давност от страна на длъжника. Последното е
необходимо, тъй като съгласно чл.120 ЗЗД давността не се прилага служебно и тъй
като давността не погасява материалното право, а само правото на принудително
изпълнение на същото. Материалното право продължава да съществува и длъжникът
може да плати след изтичането на давността и това плащане ще е валидно на
основание чл.118 ЗЗД. По изложените съображения съдът намира, че преди
длъжникът да се е позовал на изтеклата в негова полза давност – чрез възражение
по предявен срещу него иск или чрез отрицателен установителен иск по реда на чл.124,
ал.1 ГПК, дори чрез изявление или възражение, отправено извънсъдебно до
кредитора в тази насока, не е осъществен пълният фактически състав на
погасителната давност и кредиторът може правомерно да пристъпи към принудително
изпълнение на съществуващото в негова полза вземане. Ето защо и образуването на
изпълнително дело, преди предявяване на отрицателния установителен иск от
длъжника, не съставлява противоправно поведение на кредитора, съответно
изпълнителният процес не е заведен без основание. Противоправност при
образуване на изпълнителното дело ще е налице, когато кредиторът е
недобросъвестен и злоупотребява с правото си на принудително изпълнение, когато
е предприел такова изпълнение, въпреки, че са му известни възраженията на
длъжника за изтекла погасителна давност. В случая такова поведение не е налице.
Между впрочем ищецът сам се съгласява с горната констатация, тъй като в
писмените си бележки извлича противоправното вредоносно поведение не от самото
образуване на изпълнителното производство, а от това, че ответникът е
бездействал да поиска прекратяване на същото след влизане в сила на съдебното
решение, с което вземането е отречено поради изтекла давност.
На следващо място,
съставът на деликтната отговорност, включително тази на възложителя по чл.49 ЗЗД, изисква да е налице причинно-следствена връзка между противоправното
поведение (в случая на натоварения служител на ответника) и настъпването на
вредите, като последните следва да бъдат неизменен, обективно и закономерно
настъпил резултат от противоправното поведение. Причинна връзка е налице,
когато може да се отговори положително, че без конкретното поведение
претендираните вреди не биха настъпили. За да е налице тази връзка, за да бъдат
вредите резултат от определено поведение, необходимо е същите най-малкото да
следват по време това поведение. В конкретната хипотеза се установява, че
адвокатското възнаграждение, претендирано от ищеца като имуществена вреда, е
заплатено на 31.03.2014г., като тогава се твърди и да е настъпила вредата, същевременно
твърдяното от ищеца бездействие на ответника да поиска прекратяване на
изпълнителното дело касае един последващ момент. В тази връзка производството
по отрицателния установителен иск е приключило с влязло в сила решение на 23.01.2015г.
Вярно е, че ищецът не е поискал прекратяване на това производство, като е могъл
да го направи на основание чл.433, ал.1, т.2 ГПК, но това поведение не е във
връзка с плащането на адвокатско възнаграждение, тъй като същото е платено
по-рано. В тази хипотеза не може да се отговори положително на въпроса, че ако
ответникът беше поискал своевременно прекратяване на изпълнителното
производство, вредите не биха настъпили, тъй като имуществото на длъжника е
намаляло с платеното от него възнаграждение още преди същият да се позове на давността
и това да стане достояние на кредитора и преди завеждане и приключване на
производството, в което е постановено основанието за прекратяване на
изпълнителното производство. Или съдът намира, че релевираната вреда, състояща
се в платено на 31.03.2014г. адвокатско възнаграждение от ищеца, не се намира в
пряка причинно-следствена връзка с бездействието на служители на ответника да
поискат прекратяване на изпълнителното производство. Не се намира във връзка и
с други релевирани в писмените бележки като противоправни действия по
предприемане на принудително изпълнение от страна на ответника, тъй като от
гр.д.№5368/2014г. на ПРС, V гр.с., се установява, че ответникът е получил
препис на исковата молба и с това е узнал за възражението за давност на 17.04.2014г.,
а след този момент действия на принудително изпълнение от негова страна не са
предприемани. Запорът върху МПС на длъжника е поискан с молбата за образуване
на изп.дело и наложен по-рано – на 02.04.2014г. Вярно е, че ответникът не е
поискал вдигане на обезпечителната мярка впоследствие, но това поведение отново
не е в причинна връзка с ревелираните вреди, тъй като същите датират от
по-ранен момент. Такава връзка би имало, ако ищецът беше ангажирал адвокат и
беше платил възнаграждение на същия, след като изявлението му, че желае да се
ползва от изтеклата погасителна давност е достигнало до кредитора и последният,
въпреки това, не предприема необходимото за прекратяване на изпълнителното
дело, поради което се налага това да стане, чрез пълномощник на длъжника, за
което да се направят и съответните разноски. Такава връзка би имало между това
поведение и други вреди, като например евентуални вреди от продължаващия запор
върху превозното средство на длъжника и други последици, свързани с
ограниченията, които длъжникът търпи при висящо изпълнително производство. Настоящата
хипотеза не е такава. В настоящия случай ангажирането на адвокат и плащането на
възнаграждение на същия е в причинна връзка единствено с образуването на
изпълнителното дело, което, както се каза по-горе, не е противоправно, поради
което съдът намира, че ищецът не е доказал пълно и главно всички елементи от
състава на деликтната отговорност, която претендира, и искът му е неоснователен
и следва да се отхвърли.
При този изход на спора
в полза на ответника следва да се присъдят разноски на основание чл.78, ал.3 ГПК. Същият е представляван от юрк. и има право на адвокатско възнаграждение
съгласно чл.78, ал.8 ГПК, определено по реда на чл.7, ал.2, т.1 от Наредба
№1/09.07.2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения в размер
300 лв.
Мотивиран от горното,
съдът
Р Е Ш И:
ОТХВЪРЛЯ като неоснователен иска на С.С.В., ЕГН **********,***,
чрез пълномощник адв.А. А., съдебен адрес ***, *************, предявен против Национална
агенция за приходите, седалище и адрес гр.София, бул.“Княз Дондуков“ №52,
представлявана от Б. А., за присъждане на сумата 300 лв. (триста лева) –
обезщетение за имуществени вреди от непозволено увреждане, състоящи се в разноски
за адвокатско възнаграждение, заплатено от С.В. на 31.03.2014г. в производството
по изпълнително дело №********** по описа на ДСИ при ПРС, ведно със законна
лихва върху сумата, считано от датата на увреждането – 31.03.2014г., до
окончателното плащане.
ОСЪЖДА С.С.В., ЕГН **********,***, чрез пълномощник адв.А. А.,
съдебен адрес ***, *************, да заплати на Национална агенция за
приходите, седалище и адрес гр.София, бул.“Княз Дондуков“ №52, представлявана
от Б. А., сумата 300 лв. (триста лева) – юрисконсултско възнаграждение в
производството по гр.д.№3013/2016г. по описа на ПРС, ХХІІ гр.с.
Решението подлежи на
обжалване пред ОС Пловдив в двуседмичен срок от връчването му на страните.
РАЙОНЕН
СЪДИЯ: /п/ Росица Кюртова
Вярно с оригинала!
КЯ