О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
гр.София, 21.01.2021
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Наказателно отделение, ІІІ въззивен състав в закрито заседание на двайсет и първи януари през две хиляди и двайсет и първа
година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МИРОСЛАВА
ТОДОРОВА
ЧЛЕНОВЕ: ХРИСТИНКА
КОЛЕВА
СИЛВИЯ ТАЧЕВА
като разгледа
докладваното от съдия Тодорова в.н.ч.д. № 2938 по описа за 2020 г. и за да
се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по ред на чл. 243, ал. 8 от НПК
Постъпили са протест от прокурор
при СРП и жалба от защитника на обвиняемия Т.Н.Д. срещу определение на СРС, НО,
106 състав от 18.06.2020 г. по н. ч. д. № №
4802/2020, с което се отменя постановление за прекратяване на наказателно производство
от 4.03.2020 г. по досъдебно производство №
2651/2018 г. по описа на 4 РУ – СДВР , пр. пр. №
48873/2018 г. по описа на СРП, водено срещу
Т.Н.Д. за престъпление по чл.131, ал. 2, т. 3 вр. чл.130, ал. 1 НК.
В протеста на прокурора се твърди, че атакуваното с него определение
e необосновано в частта относно възприетите изводи за
невъзможност да бъде реализиран дължимият контрол върху постановлението за
прекратяване поради допуснати нарушения на чл. 13, ал. 1 НПК, чл. 14, ал. 1 НПК
и чл. 107, ал. 5 НПК. Изтъква се, че за прокурора е останало неясно кое е
„драстично“ и кое „недрастично“ нарушение на основните принципи на наказателния
процес, като същевременно от определението на СРС било видно, че е осъществен
съдебният контрол. Прокурорът не се съгласява и с констатацията, че липсва цялостен
и критичен анализ на гласните доказателствени средства. Посочва се, че в
постановлението са формирани две групи гласни доказателствени средства, като по
отношение на част от обстоятелствата са констатирани противоречия, които не са
преодолени, въпреки че били използвани всички възможности за това. На следващо
място се излагат съображения, че в определението неправилно е възприета тезата
на прокуратурата, според която не е доказано обвинението както от обективна,
така и от субективна страна. Твърди се, че всъщност мотивите на СРС разкриват
превратен прочит на постановлението и на основанието за прекратяване на
наказателното производство. Дословно в
протеста е отразено следното: „Последното е прекратено на основание чл.
243, ал. 1, т. 2 НПК и в него въобще не е отречено, че са налице и
доказателства, които не изключват вероятността деянието да е било осъществено
от обвиняемия, но е прието, че в настоящия случай е непреодоляно и не е налице
и възможност да бъде преодоляно
положението на съмнение в обвинителната теза. В мотивите си СРС въобще
не е отчел, че за прокуратурата съществува задължение да внесе делото с
обвинителен акт в съда, когато обвинението е доказано несъмнено съгласно чл.
246, ал. 1 НПК. В постановлението е прието, че именно тази степен на доказаност
на обвинението липсва в случая. Невъзможността да бъде преодоляно съмнението в
обвинението за извършено престъпление съгласно трайно установената практика на
ВКС определя постановяването на оправдателна присъда.“ Подчертава се, че в
процедурата по чл. 243, ал. 5 НПК съдът не може да подменя вътрешното убеждение
на решаващия орган и е недопустимо съдът да „указва на прокурора дали са събрани всички доказателства по дадено дело
за депозирането на обвинителен акт, тъй
като би се стигнало до подмяна на волята на решаващия орган, което ЗСВ не
допуска“. Поддържа се, че преценката на съда се
изчерпва само относно изводите на прокурора дали разследването на досъдебната
фаза е проведено обективно, всестранно и пълно,
за да се спази принципът за разкриване на обективната истина, като тази
проверка не бивало да се смесва със субективната преценка на прокурора да
повдига обвинение срещу конкретно лице. В случая районният съд указвал на
прокурора дали са събрани всички доказателства по дадено дело за депозиране на
обвинителен акт, което водело до подмяна на волята на решаващия орган. След
това се изброяват конкретни цитати от протестираното определение, като се
приема, че с тях съдът указва кои доказателствени материали следва да се
приемат за достоверни и кои не. Изразява се несъгласие и с указанията на съда
за събиране на доказателства. Същевременно се твърди, че е допуснато
противоречие от районния съд, който на стр. 6 от определението бил посочил, че
са приобщени необходимия обем доказателства, а от друга давал указания СРП да
оцени доказателствата по различен начин. Прави се искане определението да бъде отменено, а
постановлението за прекратяване на наказателното производство – потвърдено.
В жалбата на защитника на обвиняемия
Т.Н.Д. също се иска отмяна на определението, като се твърди, че то е неправилно,
защото в него са формирани неверни изводи за съдържанието на постановлението и
е извършен едностранчив анализ на доказателствата. Поддържа се, че в
постановлението за прекратяване на наказателното производство са изложени достатъчно
съображения по отношение на фактическата обстановка и доказателствата, които я
установяват. Излагат се доводи, че крайният извод на наблюдаващия прокурор е
ясен и обоснован, тъй като не е доказано, че инкриминираните увреждания на
пострадалия са причинени от обвиняемия, както и че са причинени умишлено.
Изтъква се, че наблюдаващият прокурор е изложил подробни съображения относно
трайната съдебна практика за формата и съдържанието на умисъла при телесните
повреди, който се извежда въз основа на анализа на средствата, с които е
извършено деянието, броя, насоката, силата и интензивността на ударите, мястото
на нараняването и неговата уязвимост, разстоянието, медико-биологичните
особености на причинените на жертвата наранявания, както и от комплексната
оценка на всички обстоятелства, включително предшестващото поведение на
виновния и пострадалия. Изразява се несъгласие с изводите на районния съд
относно доказателствената стойност на показанията на св. А.Г.и С.К.. Възразява
се и на констатацията, че св. Д. е надградила показанията си, като се напомня,
че свидетелят отговаря на въпросите на разследващия орган. Оспорва се
необходимостта от назначаване на фоноскопна експертиза, след като нито един от
участниците в разговора (св. Г.и обв. Д.) не отричат нито провеждането, нито
съдържанието му. Навежда, че от значение е агресивният тон от страна на св. Г.и
спокойствието на обвиняемия. Приема за доказано, че подзащитният й е търсил
помощ за умиращия си брат, а освен това, видно от записа, са потвърдени
обясненията му, че при нападението над него е бил съборен телефонът му на
земята, но връзката не е била прекъсната. Счита, че предвид изводите на СРП за
липса на умишлено поведение, е безпредметно да се изяснява дали вроденото
увреждане на дясната ръка на обвиняемия му позволява да извърши активни
движения. Излагат се доводи и за необоснованост на съображенията на районния
съд относно давността на увреждането, причинено на обвиняемия, както и относно
неяснотата на волята за прекратяване на наказателното производство. В
заключение се поддържа искането, което е било отправено и в жалбата пред
първоинстанционния съд – да се измени основанието за прекратяване на
наказателното производство, като то бъде променено на такова по чл. 243, ал. 1,
т. 1 и чл. 24 , ал.1, т. 1 НПК.
Въззивният съд, като прецени изложените в
протеста доводи и съдържанието на атакуваното определение, намира за установено
следното:
Досъдебното производство
е започнало на основание чл. 356, ал. 1 НПК на 29.18.2018 г. като бързо
производство за това, че на 29.12.2018 г. в гр. София, ул. ******, е била
причинена по хулигански подбуди лека телесна повреда на А.К.Г., лекар при ЦСМП,
ортопед – травматолог, гръбначен хирург – престъпление по чл. 131, ал. 2 вр.
чл. 130, ал. 1 НК.
В
хода на досъдебното производство с постановление от 30.12.2018 г. обв. Т.Д. е
привлечен в това процесуално качество за това, че на 29.12.2018 г., около 20:30
ч. в гр. София, ул. “******, причинил лека телесна повреда на медицински
специалист – лекар А.К.Г., при и по повод изпълнение на службата му, като чрез
нанасяне на удари по главата му е причинил контузия на долната устна, охлузване
и кръвонасядане на лигавицата на долната устна, охлузвания с характерен
морфологичен вид и конфигурация с белези на възпаление на епидермиса на шията
вдясно, които са реализирали медикобиологичния квалифициращ признак – временно
разстройство на здравето неопасно за живота, като деянието е извършено по
хулигански подбуди – при липса на личен мотив във взаимоотношенията им,
осъществено е на публично място, при демонстрация на безнаказаност и
пренебрежение на личната неприкосновеност и установените правила, закрилящи
добрите нрави в обществото и достойнството на отделната личност – престъпление
по чл. 131, ал. 2 вр. чл. 130, ал. 1 НК.
С постановление от 21.02.2019 г. било извършено ново привличане, като
била допълнена правната квалификация на обвинението – по чл. 131, ал. 2, т. 3
вр. ал. 1, т. 12 вр. чл. 130, ал. 1 НК.
С постановление от 29.03.2019 г. било извършено трето привличане за
престъпление със същата правна квалификация, като в словесното описание било
конкретизирано увреждането на д-р Г.– контузия на долната устна, охлузвания с
характерен морфологичен вид и конфигурация с белези на възпаление на епидермиса
на шията вдясно.
В постановлението за
прекратяване на наказателното производство от 2.03.2020 г. прокурор при СРП е
приел за установена фактическа обстановка в следния смисъл.
На 29.12.2018 г. обвиняемият Т.Д.
и св. А.Д.се намирали в дома на С.Д., брат на обвиняемия Т.Д. ***. С.Д. имал здравословни проблеми от няколко
дни. На 29.12.2018 г. състоянието му се влошило, поради което св. А.Д.повикала
на адреса екип на спешна медицинска помощ. Сигналът бил приет в ЦСМП гр. София
около 20:10 часа. На адреса, около 20:26 часа, пристигнал екип на ЦСМП, в който
били включени св. А.Г.– лекар, св. С.К. – парамедик, св. Е.Б.– шофьор на
линейка. Обв. Д. се насочил към
линейката и заявил на екипа, че той е подал сигнала за брат си. Св. Б.спрял
автомобила, а св. Г.и св. К.слезли от него и се насочили с обв. Д. към болния С.Д.,
който се намирал в паркиран наблизо лек авомобил. Св. Б.останал в линейката на
шофьорското място, за да бъде в готовност да потегли, като нямал видимост към
мястото, към което се насочили обв. Д., св. Г., св. К., там се намирала и св. Д..
Св. Г.обяснил на обв. Д., че
прегледът трябвало да се извърши в по-добри условия от тези, които били
възможни в автомобила, и предложил болният да бъде върнат в жилището му. С.Д.
излязъл от автомобила и заедно със св. Г., св. К., обв. Т.Д., св. Д. се
насочили към входа на блока и влезли в него. Във входа обв. Д. и св. Д.
помолили св. К.и св. Г.да качат пациента в апартамента, тъй като той не можел
да се движи сам, а нямало асансьор. Св. Г.отказал, като заявил, че не е носач,
а лекар. Обв. Д. и св. Д. тогава поискали от св. Г.болният да бъде качен в
жилището на носилка или прегледан в линейката, но св. Г.отказал, като обяснил,
че пациентът трябва да се прегледа на добра светлина и в легнало положение.
Св. Г.преценил, че случаят не е
спешен медицински, а социален и се обадил в центъра на ЦСМП гр. София, като
съобщил, че е възникнал проблем. Разговорът бил чут от обв. Т.Д., който
продължавал да настоява, че състоянието на брат му изисква оказване на спешна
медицинска помощ, поради което от собствения си мобилен телефон позвънил на
тел. 112 и се оплакал, че изпратеният екип на ЦСМП не изпълнява задълженията си
по оказване на необходимата медицинска помощ на болния. Това пък възмутило св. Г.,
който обвинил обв. Д., че е лъжец. Възникналата ситуация предизвикала гняв и яд
както у обвиняемия Д., така и у св. Г.. Двамата се скарали, като конфликтът
прераснал във физическо съприкосновение между двамата. Св. Д. се опитвала да ги
разтърве и застанала между двамата заедно със св. К.и св. Д., които също се
опитвали да преустановят сблъсъка. При получилото се физическо съприкосновение
св. Г.получил контузия на долната устна, охлузване и кръвонасядане на
лигавицата на долната устна, охлузвания с характерен морфологичен вид и
конфигурация с белези на възпаление на епидермиса на шията вдясно, довели до
временно разстройство на здравето, неопасно за живота, а обв. Д. получил
кръвонасядане на лявата половина на лицето, което му причинило болка.
Около 20:40 часа на мястото бил
изпратен екип на 4 РУ – СДВР в състав св. Г.Т., св. М.Е.и св. К.Ц..
Полицейските служители разговаряли със св. Г.и св. К., които посочили обв. Д.
като човека, одрал по лицето св. Г.. Полицаите докладвали тази информация и
арестували със заповед по реда на ЗМВР за срок от 24 часа обв. Т.Д..
Впоследствие Изпълнителна агенция „Медицински надзор“
извършила проверка за оказването на
медицинска помощ на С.Д..
Обв.
Д. подал сигнал на СГП относно неоказана медицинска помощ на С.Д. и
неправомерни действия на екика на ЦСМП гр. София, по който сигнал било отказано
образуването на досъдебно производство.
По
същество в постановлението за прекратяване на наказателното производство СРП
приема, че не са били налице хулигански подбуди за действията на обв. Д., тъй
като той е целял оказването на навременна и адекватна медицинска помощ на
болния си брат. На следващо място са изложени мотиви, че несъмнено е причинена
лека телесна повреда на пострадалия, но не се установявало категорично, че тя е
била нанесена от обвиняемия. В тази насока се навежда обстоятелството, че по
делото са събрани две групи свидетелски показания, съдържащи преки възприятия
относно деянието, като към едната следва да бъдат добавени и обясненията на
обвиняемия. И двете групи не можело да се възприемат като безпристрастни.
Същевременно се изтъква, че ситуацията непрекъснато се е меняла и е настъпила
суматоха. Кредитират се показанията на свидетелите и обясненията на обвиняемия
относно това, че във физическото съприкосновение са се включили не само
пострадалият и обвиняемият, но и св. К., св. Д., дори и болният С.Д. – с цел
разтърваване. При това състояние на нещата прокурорът заявява, че няма как да
се приеме за доказано, че уврежданията са причинени от обвиняемия и то умишлено
поради динамичната ситуация с участие на няколко лица. Поради това заключава, че
не може да се приеме за доказано по несъмнен начин, че обвиняемият е ударил
пострадалия и с това му е нанесъл лека телесна повреда по чл. 131, ал. 2, т. 3
вр. чл. 130, ал. 1 НК, както и да го е направил умишлено. Приема за недоказано
и това, че обв. Д. дори да е засегнал телесната неприкосновеност на пострадалия
и да му е причил нараняването, то е било в резултат на умишлено действие.
Посочва, че в случая за получената контузия на долната устна, охлузването и
кръвонасядането на лигавицата на долната устна, охлузванията с характерен
морфологичен вид и конфигурация, с белези на възпаление на епидермиса на шията
вдясно, не е било необходимо нанасяне на удар, нито е било необходимо контактът
да е бил силен и интензивен, тъй като нараняванията биха могли да се получат и
от непредпазливи действия в напрегнатата и хаотична ситуация. Излагат се
доводи, че съгласно чл. 11, ал. 4 НК и чл. 133, ал. 1 НК причиняването на лека
телесна повреда по непредпазливост не е престъпление. Прокурорът е посочил
отново пристрастността на двете групи гласни доказателства, като се е позовал
на единствения незамесен свидетел – Диков, който видял, че лекарят е афектиран,
възприел препирня между св. Д. и медицинския екип, но не е видял побой или наранявания
по никого. Поради това приема, че обвинението не е доказано по несъмнен начин
от обективна, а също и по субективна страна, след като по делото са били
събрани всички възможни доказателства. Подчертано е, че не е налице възможност
да бъде преодоляно съмнението в обвинителната теза, поради което е прекратил
наказателното производство на основание чл. 243, ал. 1, т. 2 НПК.
Производството пред СРС е образувано по жалба на
защитника на обв. Д. в частта относно основанието за прекратяване на
наказателното производство спрямо подзащитния й, както и по жалба на св. А.Г.чрез
повереника му, в която се твърди, че липсва каквото и да е основание за
прекратяване. Поради това поначало за първоинстанционния съд е съществувала процесуалната
възможност да отмени постановлението, защото не е бил ограничен от забраната за
влошаване положението на обвиняемия (reformatio in pejus) по негова жалба.
С определението, предмет на
настоящата въззивна проверка, съдът е приел, че постановлението е постановено при
драстично нарушаване на основните принципи на наказателния процес по чл. 13,
ал. 1 НПК, чл. 14, ал. 1 НПК и чл. 107, ал. 5 НПК, което e отнело възможността
на съда да реализира дължимия контрол върху крайния извод на наблюдаващия
делото прокурор за недоказаност на обвинението. Районният съд е посочил,
че липсва цялостен анализ на доказателствата за извеждане на
релевантната фактология и правилното приложение на материалния закон. След тази
обобщена оценка съдът е приел, че наблюдаващият делото прокурор
е констатирал коректно наличието на две противоречащи си групи гласни
доказателствени средства, което според правилата на формалната логика е налагало
преценката за тяхната достоверност да се основава на обективни критерии,
залегнали в дългогодишната съдебна практика, а именно естеството (качествената
характеристика) на информационния носител, съответствието с другите събрани по
делото доказателства и вътрешната му убедителност, изводима от неговата
логичност, последователност и балансираност. Съдът обаче е приел за очевидно,
че представителят на СРП не е използвал посочените отправни точки, а формално е
констатирал противоречието помежду им, като необосновано е приел, че е обективно
неотстранимо с предвидените в процесуалния наказателен закон средства и способи
на доказване. Районният съд е отбелязал, че надеждността на свидетелските
показания е въпрос, по който ръководният орган в досъдебната фаза е суверенен
да реши по вътрешно убеждение, но липсата на цялостен критичен анализ на
гласните доказателствени средства е индиция за допуснат фрапиращ порок в
процесуалната му дейност по извличане на правнорелевантните факти от кръга на
чл. 102 НПК. След това първата съдебна инстанция е изброила обстоятелствата,
които приема, че са останали извън полезрението на държавния обвинител.
Отбелязала е, че разказите на свидетелите А.Г.и С.К. са останали сравнително
устойчиви в хода на цялото досъдебно производство, в т.ч. и при проведените
очни ставки, като те и двамата поддържали неотклонно, че именно обвиняемият Д.
е нанесъл инициалния удар с ръка в областта на лицето на пострадалия,
причинявайки му констатираните в медицинската документация травматични
увреждания. Районният съд е изтъкнал, че тези твърдения не са били изолирани, а
са намерили пълна подкрепа и в показанията на полицейските служители Г.Т. и М.Е.,
посетили мястото на престъплението непосредствено след извършване на процесното
деяние, които заявяват, че са били уведомени именно за противоправното
поведение на обв. Д.. Съдът е уточнил, че показанията на полицейските служители
съдържат производни доказателства, но е подчертал, че не следва да се
игнорират, както е сторил прокурорът. По
отношение на анализа на втората група гласни доказателства e изложил
съображения, че той води до различни изводи. Обсъдил е показанията на св. А.Д.,
като е изтъкнал, че при първоначалния си разпит, проведен непосредствено след
задържането на съпруга й, тя е заявила, че не е видяла Д. да нанася удари на
лекаря, както и че Г.го хванал „за врата“ и му се развикал: „Ти на кого викаш,
пенсионер дърт. Ще те дам под съд. Ще видиш какво ще те направя“, което я
мотивирало да застане между двамата и да преустанови свадата. Впоследствие, след
разпитите на обвиняемия в присъствието на защитник, св. Д. започнала да
надгражда своите „спомени“ при проведените очни ставки, споделяйки, че св. Г.нанесъл
удари с ръце с областта на главата на съпруга й, като наред с това му се
заканил и с убийство. Съдът е квалифицирал различието в показанията на
свидетелката като лесно обясним стремеж да синхронизира лансираната от обвиняемия
версия, макар и недостатъчно прецизно, доколкото Д. твърдял, че са му били
нанесени и множество удари в корема, каквито сведения отсъстват в разказите на
неговата съпруга. Районният съд е определил като „непонятно“ поведението на А.Д.и
Т.Д. след пристигане на полицейските органите, които не са съобщили за
твърдяното постфактум неправомерно поведение на лекаря – нанесен побой и
отправена закана с убийство, като медицинска помощ не е била потърсена и при
задържането, видно от попълнената декларация от обвиняемия. На следващо място
съдът е счел, че прокурорът е неглижирал неоправдано и информацията от
веществените доказателствени средства, какъвто характер е посочил, че имат
предоставените от дирекция „Национална система 112“ при МВР аудиозаписи от
инкриминираната дата (арг. от чл. 17 от Закона за националната система за
спешни повиквания с единен европейски номер 112). Отбелязал е, че в обясненията
си Т.Д. е заявил, че е бил нападнат, докато разговарял повторно с оператор от
телефон 112, както и че връзката по време на физическото съприкосновение с Г.не
е била прекъсната. При изслушването на записа от разговора, проведен в 20:35 ч.
на 29.12.2018 г., чиято обща продължителност е 4 минути и 55 секунди, както и
въз основа на заключението на изготвената техническа експертиза, съдът е приел
за установено, че докато Д. съобщавал за отказ от страна на медицинския екип да
прегледа неговия близък родственик, неустановено лице от мъжки пол го упреквало
в лъжа, след което започвало да отправя призиви да не го бутат. Съдът е
отбелязал, че “по всяка вероятност автор на тези изявления е именно
пострадалият Г.”, който не отричал, че е нарекъл
обвиняемия лъжец, но посоченото обстоятелство следвало да бъде изяснено или
чрез предявяване на записа на посоченото лице за разпознаване на гласа му, или
чрез назначаване на фоноскопна експертиза. Съдът е изтъкнал, че ако се
установи, че репликите изхождат от лекаря, то това би компрометирало
твърденията на втората група свидетели за внезапно и безпричинно нападение от
негова страна по време на самия разговор, респективно за пасивно поведение от
страна на Д.. Съдът е отбелязал също по повод довода на защитата, че обвиняемият
е запазил спокойствие, че от разговора с оператора на 112 е видно, че той
въпреки пряката връзка отново не е съобщил за евентуално нападение и за закана
с убийство спрямо личността му. На следващо място съдът е приел за неизяснено
обстоятелството относно възможността поради вроденото увреждане в областта на
дясната си ръка обвиняемият Т.Д. да извършва активни телодвижения съобразно
съобщения от първата група свидетелите механизъм на причиняване на
инкриминираните телесни увеждания. В тази насока съдът е изтъкнал, че
заключението на съдебномедицинската експертиза, изготвено от вещото лице В., е
по писмени данни. Съдът е приел, че не е изяснена в необходимата степен
давността на увреждането, локализирано в областта на лявата скулна област и лявата
буза на обв. Д. – обширно кръвонасядане с интензивно жълтеникаво-зеленикав
цвят, тъй като подобен изричен отговор отсъствал както в приобщеното по делото
СМУ, така и в изготвената СМЕ по писмени данни. Съдът е обърнал внимание, че в
експертното заключение е пояснено, че цветът на кръвонасяданията закономерно
еволюира и същият към 4-6 ден е зеленикав, а след 8-12 и повече дни преминава в
жълтеникав. Същевременно е изтъкнал, че в проведеното на 2.01.2019 г.
освидетелстване, 4 дни след датата на събитието – 29.12.2018 г., липсвала констатация за подобно нараняване,
като за такова в този момент на разследването не били изложени и твърдения в
показанията на свидетелите. При това положение съдът е отбелязал, че констатираното
интензивно жълтеникаво оцветяване на кръвонасядането е внесло основателни
съмнения относно генезиса и времето на причиняване на травмата, което налагало
този въпрос да бъде разгледан от експертизата. Съдът е приел за резонни оплакванията
на повереника за неясна воля на прокурора за прекратяване на наказателното
производство, тъй като в постановлението се посочвало, че от една страна,
обвинението не е доказано, а от друга – че поведението на Д. не било умишлено. Съдът
е квалифицирал този подход като недопустимо “лавиране от страна на решаващия
орган в досъдебното производство”, като е подчертал, че основанията за
прекратяване по чл. 243,
ал. 1, т. 2 НПК и чл. 24, ал. 1, т. 1 НПК се намират помежду
си в условията на алтернативност, а не на кумулативност. В тази връзка се
приема за неоснователно искането на защитника за преквалификация на
прекратителното правно основание в такова по чл. 24, ал. 1, т. 1 НПК, тъй като
приложното поле на визирания нормативен регламент било предпоставено от
наличието на събрани безусловни доказателства за липсата на извършено деяние,
респективно престъпление. Първостепенният съд намира, че процесният случай не
попада в нито една от изброените хипотези, доколкото по делото били приобщени
необходим обем от доказателства за факта на инкриминираното деяние, разкриващо
признаците на престъпление от общ характер, както и такива, уличаващи Д. като
негов автор, а разпоредбата на чл. 243, ал. 1, т. 2 НПК била приложима, когато
не са доказани определи релевантни факти от събитието на престъплението или участието
на конкретно лице в него след изчерпване на целия доказателствен потенциал на
разследването. По отношение на съображенията на прокурора за липсата на
хулигански мотиви счита, че не следва да се обсъждат доводите на повереника,
тъй като подобно обвинение не е било повдигнато на Д.. Районният съд е
определил като “прекалено фаворизиране” от защитника на констатациите на ИА
„Медицински надзор“, както и на наложеното дисциплинарно наказание на
пострадалия Г., тъй като евентуално допуснатите нарушения от лекаря при
изпълнение на служебните му задължения не изключвали априори наказателната
отговорност на лицето, увредило телесния му интегритет, а биха могли да имат
значение за индивидуализацията на наказателната отговорност при евентуално
внасяне на обвинителен акт. В заключение първостепенната съдебна инстанция е
приела, че постановлението за прекратяване на наказателното производство е явно
необосновано и следва да бъде отменено изцяло, а делото – върнато на
наблюдаващия прокурор, който да проведе задълбочено аналитично обсъждане на
приобщения доказателствен материал и да изложи аргументирано позицията си кои
от тях кредитира, респективно кои от тях отказва да използва при формиране на
свободното си вътрешно убеждение.
За да извърши преценка на
законосъобразността на определението на СРС, въззивният съд на първо място
обсъди съдържанието на атакуваното пред първата инстанция постановление за прекратяване на наказателното
производство и прие, за разлика от нея, че постановлението е годен за проверка
прокурорски акт. Впрочем, видно от мотивите на определението, макар
първоинстанционният съд да е започнал излагането на съображенията си с
констатация за негодност на постановлението, по-нататък в мотивите си е обсъдил
подробно съдържанието му, за да приеме в крайна сметка, че прокурорският акт е
необоснован, защото е игнорирал част от доказателствените източници, както и че
е постановен в нарушение на процесуалния закон, защото не е постановен след
изчерпване на всички процесуални способи за събиране на доказателства. По
същество тази дейност на районния съд представлява именно осъществен съдебен
контрол върху постановлението за прекратяване на наказателното производство. За
да е годен за проверка, прокурорският акт не се изисква да е обоснован и законосъобразен,
а да е постановен от компетентен орган и да е ясен, т.е. да съдържа проверяеми
мотиви. Видно от протестираното и обжалвано във въззивното производство
определение, първоинстанционният съд е възприел една част от констатациите на
прокурора, а друга – не, като е изложил подробни съображения защо не се
съгласява с тях. Иначе казано, мотивите, въз основа на които е постановено
прекратяването на наказателното производство, са били проверени от районния
съд. Въззивният съд на свой ред констатира, че прокурорският акт позволява да
бъде проверен, защото тезата на рещаващия орган е ясна – според него са били
изчерпани всички възможности за събиране на доказателства, а събраните не
позволяват по несъмнен начин да бъде установено, че обв. Д. е извършил
престъпление от обективна и субективна страна. Прокурорът е посочил, че от обективна
страна в конкретната ситуация с участие и на други лица, които са имали
физическо съприкосновение помежду си, не може да бъде изяснено категорично, че
именно обвиняемият е нанесъл инкриминираните увреждания на св. Г.. Прокурорът е
изтъкнал и това, че дори да беше установено несъмнено, че обвиняемият е
причинил нараняванията, то не би могло да се установи несъмнено, че е направил
това умишлено. Въззивният съд намира, че така избраният подход на прокурора за
изразяване на вътрешното му убеждение не внася неяснота в изразеното от него
волеизявление. Принципно правилно районният съд е изтъкнал, че когато не е
доказано извършването на престъплението от обективна страна, изобщо не се
разглежда субективната страна. В случая обаче прокурорът за пълнота на
разглеждането, след като е изложил мотиви за недоказаността на деянието на
обвиняемия, е уточнил, че обв. Д. „дори да е засегнал телесната
неприкосновеност на пострадалия и да му е причинил описаното телесно
нараняване“, не е доказано, че е действал умишлено (стр. 6 от постановлението).
Недостатъците на избраната езикова форма не са от такова съществено значение,
че да водят до неразбираемост на мотивите. Безусловно става ясно, че според
прокурора конкретната ситуация (с участие на няколко лица във физическия
сблъсък) и молфологията на уврежданията и тяхното място не позволяват да бъде
установено категорично, че именно обвиняемият е нанесъл леката телесна повреда
на св. Г.. В същата насока е изтъкнал и обстоятелството, че очевидци на
събитието, които не са участници в него, няма, тъй като единственият незамесен
свидетел Диков не е видял физическо стълкновение, което според прокурора е
съществен фактор за това да не е възможно по несъмнен начин да бъде доказано
авторството на деянието.
В същото време, реципрочно,
прокурорът при СРП е сезирал въззивния съд с оплакване за избраните от първостепенния
съд езикови форми за квалифициране на недостатъците на прокурорския акт и за
насоките на дадените указания, които се приемат за недопустима намеса във вътрешното
убеждение на прокурора. Ето защо в процесния случай се налага като отправна
позиция да бъде разгледан
въпросът за естеството на съдебните правомощия по чл. 243 НПК и отношението им
към изключителната конституционна компетентност на прокуратурата да ръководи
разследването и упражнява надзор за законосъобразното му провеждане; да
извършва разследване; да привлича към отговорност лицата, които са извършили
престъпления, и поддържа обвинението по наказателни дела от общ характер (чл.
127, т. 1 – т. 3 Конституцията).
Съгласно чл. 243, ал. 6, т. 3 НПК съдът има компетентност да отмени
постановлението за прекратяването на наказателното производство и да върне
делото на прокурора със задължителни указания относно прилагането на закона.
След като съдът има такова правомощие, това означава, че според цялостната
концепция на НПК изпълнението на задължителните указания на съда не
представлява нарушение на основния принцип на наказателния процес по чл. 14,
ал. 1 НПК прокурорът да вземе решенията от неговата компетентност по вътрешно
убеждение. Правомощието на съда по съдебен контрол върху прекратяването на
наказателното производство в досъдебната фаза не влиза в противоречие и с
изискванията на чл. 18 НПК съдът, прокурорът и разследващите органи да
основават решенията си върху доказателствени материали, които те събират и
проверяват лично, освен в случаите, предвидени в този кодекс. НПК като всеки
нормативен акт е изграден върху принципа на юридическата ефективност. Иначе
казано, всички правомощия на органите на наказателния процес следват нормативна
логика, която ги поставя в такава обусловеност и взаимозависимост, която
позволява да се постигне заявената в чл. 1 НПК цел, като същевременно се
зачитат основните човешки права. Поради това, ако в НПК е предвидено, че орган
на наказателния процес дава на друг орган на наказателния процес задължителни
указания по приложение на правото, то адресатът на указанията не разполага с
правно основание да откаже да ги изпълни, ако указанията изхождат от
законоустановена компетентност, чийто обхват винаги следва да бъде разбиран в
съответствие с основните начала на наказателния процес.
В светлината на изтъкнатите
принципни съображения въззивният съд обсъди повдигнатия в протеста конкретен
въпрос за пределите на законовата компетентност на първоинстанционния съд по
упражняване на последващ контрол върху обосноваността и законосъобразността на
постановлението за прекратяване. Правомощията на съда в тази форма на съдебен
контрол в досъдебното производството се изразяват в извършване на проверка дали
изводите на прокурора почиват на логически правилно конструиран и пълен анализ
на събраните доказателства, без да е допуснато изопачаване на смисъла им или
превратно тълкуване. На следващо място, съдът трябва да изясни дали проведеното
разследване е обективно, всестранно и пълно, което позволява да се отговори и
на въпроса дали прокурорът е формирал вътрешното си убеждение въз основа на
всички възможни доказателства. Същевременно обаче съдът не бива да изземва
функциите на обвинението по събирането и проверката на доказателствата и за
вземането на решението на кого да повдигне обвинение (конституционните
правомощие по чл. 127, т. 1, 2, 3 КРБ). Както и при вътрешноистанционния
съдебен контрол на съдебните актове, така и при съдебния контрол в досъдебното
производство, задължителните указания относно прилагането на закона –
процесуалния и материалноправния, изключват възможността да се дават указания
за определен конкретен резултат при решаване на делото. Не съществува спор нито
в правната доктрина, нито в съдебната практика, че резултатите от новото
разглеждане на делото не са предрешени, а самото производство не е сведено само
до формално възпроизвеждане на становището и вътрешното убеждение на
контролната инстанция. В този смисъл отмяната на постановлението за
прекратяване на наказателното производство е допустима само когато е възможно да
се извърши каквото и да е процесуално действие, което да доведе до вероятност
от друг правен резултат. Затова съдът не може да дава обвързващи указания и не
предопределя резултата от оценката на доказателствения материал, както и
изводите по същество и съдържанието на съдебния акт. Прокурорът, на когото е
върнато делото за продължаване на разследването, е овластен да разреши тези
въпроси суверенно, т.е. самостоятелно по свое вътрешно убеждение, което обаче
не представлява субективно усмотрение, а следва да се основава съгласно чл. 14 НПК на обективно, всестранно и пълно изследване на всички обстоятелства по
делото и закона.
В процесния случай повдигнатият от СРП пред въззивния съд въпрос е дали,
макар да е заявил, че посочва процесуални нарушения при формиране на вътрешното
убеждение на прокурора и неправилно приложение на процесуалния закон по
отношение на крайния извод за недоказаност на обвинението, всъщност първостепенният
съд оказва недопустимо въздействие върху вътрешното убеждение на прокурора,
като го навежда към определена оценка на доказателствения материал.
Действително в заключителната част на мотивите (стр. 6, абзац 1-ви) на
определението съдът е посочил, че приема за неоснователно искането на защитника
за преквалификация на прекратителното правно основание в такова по чл. 24, ал.
1, т. 1 НПК, “тъй като приложното поле на визирания нормативен регламент е
предпоставено от наличието на събрани безусловни доказателства за липсата на
извършено деяние, респективно престъпление. Процесният случай не попада в нито
едно от изброените хипотези, доколкото по делото са приобщени необходим обем от
доказателства, досежно факта на инкриминираното деяние, разкриващо признаците
на престъпление от общ характер, както и такива, уличаващи Д. като негов автор”.
Видно е, че в споменатия цитат съдът е изразил собствената си оценка на
доказателствения материал, което по същество той няма правомощие да прави. Като
беше посочено при изясняване на принципните предпоставки на тази форма на
съдебен контрол, съдът в правомощията си по чл. 243 НПК не е горестоящ
прокурор, нито въззивен съд, той не е инстанция по установяване на фактите, а
правомощията му се съсредоточават в извършване на проверка за законосъобразност
на прокурорския акт, включително и на законосъобразността на обсъждането на
доказателствата. С други думи – при осъществяване на съдебния контрол по чл.
243 НПК съдът, който не е решаващ орган в досъдебното производство, няма
правомощия, които са идентични с тези на въззивната съдебна инстанция спрямо
първоинстанционния съд. Съдът не може да установи факти, различни от тези,
които е приел прокурорът, както може да направи въззивният съд по реда на глава
ХХІ НПК, когато проверява правилността на
невлязлата в сила присъда. Противното разбиране влиза в конфликт с
конституционно установената компетентност на прокурора, защото установяването
на факти въз основа на собствен анализ на доказателствения материал от съда с
обвързващо действие за прокурора, би означавало, че съдът ще решава обхвата на
фактическото основание за привличането на обвиняем. В посочения абзац от мотивите си съдът не е дал
указания към прокурора, а отговоря на основен довод в жалбата на защитника на
обвиняемия. Видно е обаче, че не анализира дейността на прокурора по
установяване на фактите за проверка на нейната процесуална законосъобразност, а
предлага своята оценка на доказателствата, която не съвпада с оценката на
прокурора. В обхвата на проверката на съда по изтъкнатото възражение на
защитата за неправилно изведено основание за прекратяване на наказателното производство
се включва проверка на законосъобразността на съображенията в постановлението,
които аргументират избора на основанието за прекратяване по чл. 243, ал. 1 НПК.
Същевременно, когато е обсъждал законосъобразността на постановлението,
районният съд последователно е застъпвал правилното разбиране, че не може да
указва на прокурора как да реши делото. Приел е, че прокурорът е допуснал
съществено процесуално нарушение, тъй като не е извършил цялостен анализ на
събрания материал. Районният съд е приел още, че са останали неизяснени фактически
положения от предмета на доказване, които следва да бъдат установени въз основа
на обективно, всестранно и пълно разследване, поради което е стигнал до
крайното си заключение, че постановлението за прекратяване е преждевременно
постановено.
Съобразявайки установените от СРП фактически положения и
събраните доказателства, въззивният съд, за да провери правилността на
оспореното пред него определение на СРС, следва да провери на първо място по
същество дали действително са били изчерпани всички доказателствени възможности
за прокуратурата преди накателното производство да бъде прекратено, както и
дали при формиране на вътрешното убеждение на прокурора са били обсъдени всички
доказателствени материали без да бъде изопачаван действителният им смисъл. Това е така, тъй като избирателният подход при
оценка на доказателствата и превратното възприемане на доказателствените
материали винаги опорочават вътрешното убеждение и съставляват основание за
отмяна на оспорения акт.
По делото са представени
доказателства от официални източници, че обв. Т.Д., който е неосъждан, е роден ***г.,
т.е е бил 72-годишен по време на събитието. Съпругата му св. А.Д.е родена ***г.
и е била 77-годишна по време на разглеждания случай. Братът на обвиняемия С.Н.Д., роден ***г., е
бил 70-годишен и е починал в 0 часа и 15 минути на 2.01.2019 г. (справка от АИС
Български документи за самоличност – акт за смърт № 3/2.01.2019 г.), т.е. три
дни, след като не е бил прегледан от екипа на спешна медицинска помощ, в който
е участвал св. Г..
Св. А.Г., пострадал според
обвинението, е роден 1969 г. и е бил на 49 години по време на процесното
събитие.
Представен е запис от единния номер за
спешни повикватия 112 на разговорите, които се отнасят до разглежданото събития
(записът е транскрибиран в протокол за извършена фоноскопна експертиза №
19/ИДИ-31). Първият разговор отразява входящото повикване от жена, която иска
да бъде извикан на посочения от нея адрес – адреса, на който живее С.Д., екип
на спешна медицинска помощ. Жената се представя за снаха на нуждаещия се от
помощ и казва: “касае се за възрастен мъж на седемдесет години, много зле се
чувства в момента, кашлица силна, краката му са посинели и отпадналост, не може
да се движи и просто не знаем какво да правим.” Жената уточнява и името на
пациента – С.Д..
Следва диалог:
Дежурен на спешния телефон (ДСП): Е ми няма
никакво заболяване пък не може да се движи? Така без нищо не може (говорят
едновременно)…
Жената (Ж.): Еми изведнъж е отпаднал, ами
отпадналост, аз какво да ви кажа, и краката са му посинели. Необяснима
отпадналост, краката са му посинели, изведнъж го тръ... така се почувства в
това състояние, даже... (говорят едновременно)
ДСП: За пръв път (говорят
едновременно)
Ж.: Да, за пръв път. Не ни се е случвало
никога не сме опирали до Бърза помощ просто.
ДСП: Казвайте адреса, казвайте. Излишни
приказки приказвате.
В
снетия на хартия следващ разговор на тел. 112 от 20:35 ч. на 29.12.2018 г. e
отразено следното:
Мъж (М1): Прощавайте, един адрес от улица „Гороцвет“.
Прави се отказ за преглед на човек в тежко състояние.
Дежурен оператор (ДО): Кой ви
отказва да бъде прегледан?
М1: Самият сам самият лекар от
бързата помощ, който дойде току-що. Отказ.
ДО: Защо?
М1: Пълен отказ. Не знам какво е
състоянието на човека и не може да преценим даже.
ДО: Ама защо ви отказва докторът да
го прегледа?
М1: Извикайте една полиция тука, защото
това на нищо не прилича.
ДО: Полицията…
М1: Не
знам какво е състоянието…
ДО: Господине, полицията да накара
лекаря да прави каквото и да било…
М1: Не знам какво е състоянието на
човека.
ДО: Не викайте през мен. Питам защо
докторът отказва да прегледа пациента? Трябва да има причина?
М1:… причината е, че не може да се
качат четири етажа поради състоянието на човека и не може да го преглежда тука
в антрето на входа.
….
ДО: Сега ще ви свържа с дежурен от
Спешна…(говорят едновременно)
М1: Той нямал, той нямал условия.
ДО: Ще ви свържа.. (говорят
едновременно)
М1: Лекарят нямал условия, за да
извърши тая.. (говорят едновременно).
ДО: (вика) Господине-е-е, чуйте ме
ще ви свържа със Спешна помощ.
(Музикален сигнал)
Дежурен Спешна помощ (ДСП):
Слушам.
ДО: За София свързвам.
…
М1: Лекалят отказа да приеме да
извърши прегледа на човека. Причината
е, че не може да се качи на четвъртия етаж поради това, че самият пациент е
зле.
Втори мъж (М2): Как не те е срам
така да лъжеш, бе, лъжец. Лъжец си.
Ж: Стига, де. Хайде стига.
М2: Я влизай вътре.
М2: Стига си ме, не ме бутай бе…
Не ви отива на годините, на годините не ви отива, на годините. Ей, не ви ли е
срам, бе.
ДСП: Колега, аз затварям.
М2: Не ви ли е срам, бе.
ДО: Да, аз доколкото чувам,
докторът, колежке, е горе. Не знам какъв им е проблемът на тия хора. Ще остана
на линия да видя какво се случва.
…
(Силен шум)
ДО: Сбиха се, чудесно. Ало?
…
ДО: Ало, господине?
М2: Мръсник.
Ж: Айде, да се качваме, давай
да се качваме горе.
Чуваш ли какво ти
казвам?
М1: Ало?
ДО: Какво се случва там при
вас? Доколкото чух, докторът е при вас?
М1: Това, което става, е докторът отказва
да приеме да прегледа пациента.
ДО: Ама аз чух, че докторът е
при вас.
М1: Отказва да приеме
пациента, защото нямало условия за преглед. Пациентът не може да се движи, това
съобщава, но лекарят нямал условия да го прегледа.
ДО: Какво нямате ток ли там,
господине? Какво се случва не мога да разбера?
М1: В антрето сме на входа.
ДО: Това няма значение. Вътре
в апартамента какви са условията?
М1: Няма апартамент, намираме
се във входа на сградата.
ДО: Как така сте във входа?
Дал сте адрес с апартамент.
М1: Точно така. Но не може да
се качи. Пациентът е долу и не може да се качи горе на апартамента, защото не
може да се движи.
ДО: Това не сте го уточнил, че
пациентът е във входа. Изчакайте така, не ми затваряйте.
Ж: Ходи ми се до тоалетната,
хайде да се…
Мъж: А бе аз се движа, бе.
Ж:. Бе дай да те кача
нагоре?... хората стават истории тука. Айде да не правим истории, полиция ще
дойде…?
(Отдалечени неразбираеми
реплики)
ДСП: Слушам.
ДО: Спешна?
ДСП: Да?
ДО: Има някакъв проблем с
вашия екип на…
ДСП: За „Гороцвет“ ли?
Да, да, знаем, знаем и там и
районното пътува.
ДО: Викнали сте полиция,
така ли?
ДСП: Има скандал, да, да.
ДО: Добре, благодаря ти.
Господине, ало?
М1: Да?
ДО: Чувате ли ме?
М1: Да.
ДО: Значи сега ще дойдат
и колегите от полицията там на място, за да се разбере какво се случва.
Както са отбелязали и прокурорът, и районният
съд единственият свидетел, който не е ангажиран в никаква степен с конфликта, е
В.Д., живущ в същия вход и излязъл да види какво се случва, обезпокоен от шума.
Той обаче не твърди да е видял физически сблъсък, а посочва в показанията си:
„Видях ожесточено да се карат жената и лицето с бяла престилка, най-вероятно
доктора“. Поради това в постановлението за прекратяването на наказателното
постановление прокурорът е посочил, че показанията на св. Диков не допринасят
да се изясни как и от кого са били причинени нараняванията на св. Г.. По
отношение на процеса по достигане до тази констатация районният съд обосновано
не е изложил възражения, тъй като прокурорът не е тълкувал превратно
показанията. Обстоятелството, че св. Диков не е очевидец на физически сблъсък, обаче
не означава, че разглежданото събитие не може да бъде изяснено с необходимата
пълнота и сигурност. Видно от съдържанието на приложения по делото запис от
тел. 112 на оптичен носител (диск) и от заключението на техническата експертиза
за снемане на съдържанието на релевантните телефонни разговори на хартия, по
делото са събрани доказателства, чието съществуване и съдържание не зависи от
волята на никого от замесените. СРС е приел, че прокурорът не е извършил
обективен и всестранен анализ на свидетелските показания, като е изложил
конкретни съображения по двете групи конфронтиращи се гласни доказателствени
средства и е посочил аргументи в подкрепа на достоверността на едната, в която
се включват показанията на свидетелите от медицинския екип. Районният съд е припомнил
критериите, въз основа на които следва да бъдат обсъдени доказателствата. Само
по себе си това не представлява намеса в суверенното правомощие на прокурора да
оцени доказателствата. Не
е намеса и посочването на конкретните недостатъци в доказателствената дейност,
когато те са резултат от изопачаване на смисъла на доказателствените материл
или изключване на част от доказателствата, защото това е контрол за спазването
на процесуалния закон, респективно на правилата за допускане, събиране и
проверка на доказателствата. По-нататък обаче районният съд е противопоставил
на прокурора собствената си оценъчна дейност, въз основа на която е приел за
убедителни показанията на св. Г.и св. К.. Последното действително надхвърля
правомощията на районния съд, но в същото време са напълно законосъобразни
дадените от първата инстанция указания свидетелските показания внимателно да
бъдат проверени, както изисква чл. 107, ал. 5 НПК. Въззивният съд цитира
пространно събраните доказателства за проведените разговори на тел. 112, защото
по същество те могат да имат значение, равностойно на значението на показанията
на независим свидетел, дотолкова, доколкото позволяват да бъде установено: кои
лица разговарят с дежурните служители (на тел. 112 и на Спешна медицинска
помощ), какво казват, съответно – какво не съобщават. Поради продължителността
на разговорите, които предхождат идването на медицинския екип, а след това на
практика съпътстват развитието на конфликта до неговото преустановяване, фактологията
на цялото събитие е следвало да бъде разгледана в контекста на разменените
реплики. Аудиозаписите с входящите обаждания на телефон 112 (ЕЕН 112) са били
изискани и приобщени към доказателствената съвкупност чрез предадения оптичен носител,
поради това и процесуалната им допустимост е обоснована от характера им на
случайни доказателства, доколкото съществуването им не е свързано, нито
обусловено от наказателното производство. Същевременно съдържащата се в тях
звукова информация е относимо доказателство за разглежданото събитие и особено
значимо контролно доказателство при оценка на достоверността на гласните
доказателствени средства. В този смисъл за прокурора е възникнало задължението,
за да изгради вътрешното си убеждение на основаната на обективен и всестранен
анализ, на първо място да отговори на въпроса дали съдържанието на телефонните
разговори е такова, че без да бъде извършвана фоноскопна експертиза или разпит
на обвиняемия и свидетелите след предявяването на аудиозаписите, позволява
несъмнено да се установи самоличността на участниците, обозначени в
заключението на техническата експертиза като „жена“, „мъж 1“ и „мъж“, различен
от „мъж 1“, т.е. като „мъж 2“. В тази насока следва да бъдат отчетени
съществените индикатори за представянето на лицата в хода на разговора – какво
посочват за себе си и за съпричастието си към ситуацията. След това, за да се
извърши изискуемата проверка по чл. 107, ал. 5 НПК на двете конфронтиращи се
групи доказателствени средства, прокурорът
е следвало да обсъди всяко твърдение от показанията на свидетелите и
обясненията на обвиняемия в контекста на разговора, като формира заключение
относно това:
– в кой етап на разговора се е случило приетото
от него стъклонение;
– каква е била поредността на включването във
физическия сблъсък на замесените, в случай че приема, че няколко лица са
участвали и как това кореспондира на репликите, записани на ЕЕН 112;
–
какви доказателства се установяват за психическото състояние на
обвиняемия, в случай че се приеме, че той е мъжът, обозначан с „мъж 1“;
– кой е изрекъл репликата „мръсник“ и кога е
станало това – в началото на конфликта или след ескалацията и физическия
сблъсък; имала ли е значение репликата за възбуждане или за увеличаване на
чувството на раздразнение у нейния адресат и кой е бил той.
Обсъждането в такава насока
на аудиозаписите е било наложително с оглед основните принципи на чл. 13 и чл.
14 НПК, които изискват органите на наказателния процес да вземат всички мерки
за разкриване на обективната истина, а решението им по съществото на делото да
бъде взето след обективно, пълно и всестранно разследване.
На следващо място по делото са
събрани доказателства за смъртта на С.Д., обстоятелствата около която не са
включени в релевантната фактология в постановлението за прекратяването. Този
подход е законосъобразен само на пръв поглед, защото обстоятелствата могат да
имат значение за изясняване на сериозността на опасенията на обв. Т.Д. по време
на събитието за състоянието на брат му, на субективната призма, през която е
приемал случващото се и съответно – на съдържанието на субективната му нагласа,
на психическия му дискомфорт, чувство за тревожност и раздразнение и целта на
предприетите от него действия.
В обясненията на обв. Д. от 25.03.2019 г.
се съдържат твърдения, че той и съпругата му се отишли да видят С.Д., който бил
слязъл пред входа на блока, в който живеел, за да ги чака. С.Д. се оплакал, че не може да ходи и да диша и затова
обвиняемият го вкарал в колата си. За по-нататъшните събития обяснява, че се
ядосал на репликата на лекаря, че не е „социален патронаж“ и че отказал да
участва в носенето на пациента нагоре по стълбите, като изразява възмущението
си с реторичния въпрос „Аз ли да го нося до горе?!“.
Обвиняемият излага твърдения, че дошли
полицаи, навярно извикани от лекаря, които задържали него и жена му, а болният
останал на площадката. В ареста на обв. Д. му станало лошо, което наложило
пристигане на екип на Спешна медицинска помощ, кръвното му било високо 160/90,
а той бил прекарал инсулт. За пристигането на медицински екип по делото са
приложени и писмени материали.
На 31.12.2018 г. обвиняемият отишъл да види
брат си и тогава отново повикал спешна медицинска помощ. Лекарката прегледала
пациента и се разпоредила да бъде откаран до ІІІ Градска болница. Обвиняемият,
лекарката и съпругата му свалили болния с одеяло, защото бил неподвижен. От ІІІ
градска болница казали на обвиняемия да закара брат си в белодробна болница,
тьй като установили двойна бронхопневмония и имали съмнения за туберколоза и
сърдечен проблем. В полунощ на 2.01.2019 г. С.Д. починал.
Междувременно на св. Д.й станало
лошо, което наложило нейната хоспитализация в болница „Света Екатерина“ поради
съмнение за инфаркт. Приложена е епикриза за изписването й на 3.01.2019 г. Посочена е диагноза „хроничен перикарден
излив“.
Обв. Д. в обясненията си твърди, че поради
отказа на д-р Г.да прегледа брат му, два дни той бил оставен без грижи.
Изразява съмнение, че това е допринесло за влошаване на състоянието и за
смъртта му, поради което той сезирал ИА
„Медицински одит“ и СГП.
В показанията си св. А.Д.твърди,
че тя се обадила на бърза помощ по мобилния телефон на съпруга си, защото
деверът й С.Д. не се чувствал добре, имал задух, чувствал се отпаднал, дишал
тежко, трудно ходел, глезените му били подути и сини и нямал сили да ходи.
ИА „Медицински одит“ отговорили
на обвиняемия, че са констатирали нарушения на Наредба № 3/6.10.2017 г. за
утвърждаване на стандарт за Спешна медицинска помощ, за което щяло да бъде
образувано административнонаказателно производство. Със същото писмо го
уведомили, че дали препоръки за дисциплинарно наказание на лекаря.
В подкрепа на обясненията си
обвиняемият е представил фиш за спешна медицинска помощ за съпругата си,
епикриза, препис извлечение от акт за смърт на брат си, молбите си до
институциите.
Приложил е и писмо с изх. №
110-05-21-1/6.03.2019 г. от МЗ, ИА “Медицински одит” до обвиняемия.
Проверяващият екип на ИА „Медицински одит“ е приел за установено, че С.Д.
казал, че не може да се качи до 4-тия етаж, на който живеел. Прието е, че
конфликтът възникнал по повод на възражението на обвиняемия, че прегледът може
да бъде извършен в линейката или в колата. Отразена е информация и за
състоянието на обвиняемия в ареста, като е посочено, че при извършения преглед
от екип на спешна медицинска помощ били установени високи стойности на
артериално налягане, диагноза хипертония I степен. Посочено е също, че на
31.12.2018 г. била получена информация в РКЦ за неадекватен пациент С.Д.,
транспортиран в МБАЛ НКБ ЕАД, извършен му бил клиничен преглед, консултация с
кардиолог, лабораторни, функционални и образни изследвания, поставена му била
диагноза бактериална пневмония с придружаващи заболявания дихателна
недостатъчност и туберкулоза на дихателните пътища. Насочен бил към СБАЛББ „Св.
София“, където бил хоспитализиран в тежко състояние в Отделението за интензивно
лечение. Там починал на 2.01.2019 г. в 00:10 ч. По религиозни причини била
отказана аутопсия.
Проверката установила, че св. Г.е
„изгубил ситуативен контрол вследствие упорития си отказ да прегледа С.Д. в
линейката“. Последващата ескалация на конфликта изцяло компрометирала
възможността му да извърши задължителния медицински преглед на мястото на
инцидента и такъв не бил извършен.
Дадени били препоръки за дисциплинарно
наказание на св. Г.и провеждане на беседа с работещите в ЦСМП на тема „Поведение
на екип при изпълнение на адрес“.
По делото е приложено становище
от д-р Х.(ЗРС, 5 – та смяна от 11.02.2019 г.) до директора на ИА „МО“ по повод
на разглеждания случай. В становището се приема, че е било създадено излишно
напрежение между екипа и близките на обслужвания, което ескалирало във
физическо съприкосновение, недопустимо в добрата медицинска практика. Всичко
това било породено от отказа на екипа пациентът да бъде прегледан в линейка, за
което близките са настоявали и са имали право на това. В диспечера на РКЦ
екипът е обявил случаят за социален, без да се уточнява състоянието на пациента
и адресът бил приключен като арогантно отношение на близките към екипа, без да
се споменава медицинската диагноза, като екипът на д-р К.(св. А.К.Г.) не е
поискал от д-р Х.да бъде изпратен друг екип за преглед на пациента. Прието е, че
екипът е допуснал грешка, защото не се е концентрирал върху преките си
медицински задължения – прегледа на пациента.
В обясненията си при третото
привличане обвиняемият заявява, че има “акушерска парализа” на дясната ръка,
която му била по рождение, претърпял в детска възраст операция на същата ръка,
която и след това останала трудно подвижна.
Изтъкнатите доказателства за
състоянието на обвиняемия непосредствено след конфликтната ситуация също е
следвало да бъдат обсъждани при решаване на въпросите за психичното му
състояние по време на разглежданото събитие и евентуално при нанасянето от
негова страна на удар на лекаря, в случай че прокурорът приеме за установен
този факт. Доказателствата, изводими от аудиозаписа – естество на репликите,
тон и интонация по време на конфликта, както и тези за влошаването на неговото
здравословно състояние веднага след това, са от съществено значение за решаване
на въпроса дали обвиняемият се е намирал в състояние на силно раздразнение.
Този въпрос е фактически и съдебнопсихиатричната експертиза може да допринесе
за изясняването му, но не е решаващият способ за това, защото решаващият орган
на наказателния процес е този, който следва да му даде отговор въз основа на
комплексното разбиране за ситуацията, в която е бил поставен конкретният човек
– с оглед възрастта на обвиняемия, прага му на дразнимост, физическите
страдания, притесненията за брат му, чиято интензивност следва да бъде изведена
с оглед на реалната опасност за живота му. Видно от заключението на
съдебнопсихиатричната и психологична експертиза, която е приела, че обвиняемият
не се е намирал във физиологичен ефект, обсъждани са единствено твърденията в
обвинението, съдържанието на докладна записка, данни, получени от д-р Г.. Това
означава, че поставената задача не е разгледана с дължимата обективност,
пълнота и научна обоснованост.
Същевременно изтъкнатите обстоятелства
относно действията и бездействията на св. Г.е следвало да бъдат еднозначно
оценени от прокурора, за да стане ясно дали могат да имат наказателноправното
значение на „противозаконно действие“ на пострадал, което е провокирало
състояние на силно раздразнение.
На следващо място по делото е
приложено заключение на съдебномедицинска експертиза, която изследва данните за
травмата на ръката на обвиняемия, както и тези, отразени в СМУ, относто
кръвонасядане в лявата скулна област и на лявата буза с размери 10/8 см. с
интензивно жълтеникаво-зеленикав цвят, получено при удар с твърд тъп предмет,
какъвто представлява и човешката ръка, свита в юмрук. Видно от заключението,
вещото лице не е извършило личен преглед на обвиняемия и е отговорило на
въпроса дали е възможно с посочената травма на ръката обвиняемият да причини
конкретните увреждания на св. Г.по описания от него начин само по медицински
документи. Това експертно изследване също не може да бъде възприето като
обективно и пълно, поради което всички изтъкнати съображения на районния съд в
тази насока изцяло се възприемат от въззивния съд. Същото се отнася и до
необходимостта да бъде изяснено изрично чрез съдебномедицинска експертиза каква
е обективно възможната давност за получаване на констатираните наранявания на
самия обвиняем.
С оглед всички изложени съображения
въззивният съд намира, че крайният правен извод на първостепенния съд за отмяна
на постановлението за прекратяване на наказателното производство е правилен,
тъй като при постановянатето му са допуснати съществени процесуални
нарушения, доколкото в хода на
разследването не са изчерпани всички възможности за събиране на относими
доказателства и за обективно, всестранно и пълно изследване на вече събраните. Поради
това и доказателственият анализ не съответства на чл. 13, ал. 1, чл. 14, ал. 1
и чл. 107, ал. 3 и ал. 5 от НПК. След връщане на делото за прокурора възниква
задължението да отстрани посочените в настоящото определение пороци при
формиране на вътрешното си убеждение. Както вече беше уточнено, указанията на
съда не следва да бъдат разбирани от СРП като предписание на кои
доказателствени материали, включително гласни доказателства, следва да даде
вяра и кои да бъдат дискредитирани, още по-малко за това дали следва да се
приеме, че обвиняемият е извършил престъпление и коя е неговата правна
квалификация.
Мотивиран от изложеното и на
основание чл. 243, ал. 8 от НПК, Софийският градски съд
О П Р Е Д Е Л И:
ПОТВЪРЖДАВА определение на СРС,
НК, 106 състав от 18.06.2020 г. по н.ч.д. № 4802/2020 г., с което се отменя
постановление на СРП за прекратяване на накателното поризводство от 4.03.2020
г. по ДП № 2651/2018 г по описа на СРП, пр. пр. № 48873/2018 г. на СРП, водено
срещу Т.Н.Д. за престъпление по чл. 131, ал. 2, т. 3 вр. чл. 130, ал.1 НК.
ВРЪЩА делото на СРП за
изпълнение на задължителните указания.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на
обжалване и протестиране.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:
1.
2.