Р
Е Ш Е Н И Е №
гр.
София, 22.02.2021 г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ТО, VI-16
състав, в открито съдебно заседание, на девети февруари две хиляди двадесет и
първа година, в състав:
СЪДИЯ:
ВАЛЕРИЯ БРАТОЕВА
при участието на
секретар Михаела Митова, разгледа търг. дело № 2568 по описа за 2019 година и
взе предвид следното.
Производството е по реда чл. 365 и сл. ГПК.
Образувано е по искова молба, вх. № 148221/29.11.2019 г.
на ФОНД ЗА ГАРАНТИРАНЕ НА ВЛОГОВЕТЕ В
БАНКИТЕ (ФГВБ), Булстат ********, със седалище ***, за осъждане на „О.“
ООД, ЕИК ********, да върне сумата 173844,16 лева, представляваща платена без
основание гаранция по влогове, разкрити в обявената в несъстоятелност
„Корпоративна търговска банка“ АД (н).
Ищецът твърди, че ответното
дружество било страна по четири договора за влог, сключени с „Корпоративна търговска банка“ АД (н),
по всеки от които било уговорено
възнаграждение (годишен лихвен процент) в размер на 6,50 %, при
стандартен лихвен процент от 4,50 %. Част от вземанията по платежните сметки „О.“
ООД прехвърлило чрез договор за цесия, сключен с „Е.П.“ АД, за което
нотифицирало банката с уведомление, вх. № 10759/04.11.2014 г.. След отнемане
лиценза на банката, с решение № 61/18.11.2014 г. управителният съвет на ФГВБ
определил датата 04.12.2014 г. за начална дата на изплащане на гарантирания
размер на влоговете, към която по депозитни сметки ответникът разполагал с
наличност от общо 197941,50 лева, като всеки от влоговете били приет от
квесторите на банката за непривилегирован и затова в полза на „О.“ ООД била
изплатена сума в размер на 196000 лева чрез „УниКредит Булбанк“ АД, с която
вложителят се разпоредил на същата дата – 04.12.2014 г.. С първата частична
сметка за разпределение в производството по несъстоятелност на „Корпоративна
търговска банка“ АД (н), ищецът получил 22155,84 лева, поради което претендира
връщането на разликата в размер на сумата 173844,16 лева, формирана от
заплатената като гарантирана наличност, съответно по депозитна сметка в лева с
IBAN: ***та 697,07 лева, по депозитна сметка в лева с IBAN: ***та 171142,56
лева, по депозитна сметка в лева с IBAN: ***та 945,64 лева и по депозитна
сметка в лева с IBAN: ***та 1058,89 лева.
Вложените суми, приети за гарантирани обаче попадали в
изключението на чл. 5, ал. 1, т. 1 ЗГВБ (отм.), тъй като в полза на ищеца се
прилагали привилегировани лихвени условия в отклонение от стандартно
приложимите към останалите вложители. От друга страна ответникът извършил и
разпоредителни действия с наличностите по влоговете в рамките на специалния
надзор, което също било основание сумите да не се покриват от гаранцията. С
оглед наличието на основания сумите да не се изплащат от системата за
гарантиране на влоговете, ответникът дължал връщането им при условията на чл.
55, ал. 1, т. 1 ЗЗД.
В срока за отговор на исковата молба „О.“ ООД счита, че
ищецът дължи внасянето държавна такса и до изпълнение на това задължение,
исковата молба следвало да се приема за нередовна и предявеният иск не следвало
да се разглежда. Възражението е неоснователно – ищецът е освободен от внасяне
на държавна такса по силата на изричната разпоредба на чл. 2, ал. 4 ЗГВБ, която
предвижда освобождаване от заплащането на държавни и
местни данъци и такси на ФГВБ само по операциите по гарантиране на влоговете, като
предявяването на иск за връщане на неоснователно изплатена гаранция попада в
обхвата на приложното поле на разпоредбата. ЗГВБ е специален по отношение на
общите ГПК и ДОПК, поради което и изключва тяхното приложение.
Неоснователно е и възражението на „О.“ ООД за процесуална недопустимост
на производството, поради липса на правен интерес, тъй като ФГВБ бил включен като кредитор с прието
вземане на масата на несъстоятелността на „Корпоративна търговска банка“
АД (н), което вземане включвало и
изплатената на „О.“ ООД гаранция. С извършеното в полза на вложителя
плащане, ФГВБ се суброгирал в правата
му по отношение на банката и нямал правен интерес да претендира сумата от
вложителя. Предявеният иск е осъдителен и правният интерес произтича от
твърдението ответникът да е получил без правно основание парична сума, която
следва да върне на ищеца, без значение какви последици би породило връщането в
отношенията на всяка от страните по спора с банката, обявена в несъстоятелност.
Ясно е, че при връщане на сумата ще намери по аналогия приложение чл. 20, ал. 9
ЗГВБ, която разпоредба предвижда с размера на изплатените от ФГВБ суми да се
намалява размерът на задълженията на съответната банка към вложителите, като
връщането на изплатената гаранция ще измени размера на задължението на „Корпоративна
търговска банка“ АД (н) към „О.“ ООД (същото ще се увеличи с размера на върната
сума), който факт синдиците на несъстоятелната банка ще следва да вземат
предвид, включително като изменят списъка на приетите вземания по аналогия с
чл. 71, ал. 2 ЗБН.
По същество искът се оспорва с твърдението приложимите
към влоговете на „О.“ ООД лихвени проценти да са били стандартни и да са се
прилагали по отношение на всички вложители, предоставили за съхранение на
банката суми в подобни размери и в този смисъл възнаградителната лихва не била
привилегирована. Изрично в договорите банката декларирала, че не предоставя
привилегировани условия и вложените суми са гарантирани.
От друга страна изключването на влоговете на ответника от
системата на гарантираните влогове било в противоречие с Директива 94/19/ЕО,
която не била правилно транспонирана и следвало да намери пряко приложение, а
това означавало приложимите лихвени проценти да са спомогнали за влошаване на
финансовото състояние на кредитната институция.
В допълнителна искова молба ФГВБ оспорва
възраженията на ответника, като счита да е без значение как страните по
договорите за влог са квалифицирали приложимия лихвен процент – достатъчно било
същият обективно да е различен от стандартно приложимия такъв. Заплащането на
по-висока от пазарната цена на привлечения банков ресурс обективно се намирало в
причинна връзка с влошаване на финансовото положение на банката.
В отговора на допълнителната искова молба ответникът „О.“
ООД възпроизвежда изцяло вече депозирания отговор, поради което и не се налага
повторното излагане на основните му възражения.
Съдът, като прецени
събраните по делото доказателства по свое убеждение, намира от фактическа и
правна страна следното:
Страните
в производството принципно не оспорват осъществените в правната действителност
факти, включително с определение от 18.06.2020 г. като безспорни и поради това
ненуждаещи се от доказване в отношенията помежду им, са отделени фактите, че в
периода 23.08.2010 г. – 15.05.2012 г. ответникът „О.“ ООД сключило с
„Корпоративна търговска банка“ АД (н) четири договора за срочен депозит, по
всеки от които била начислявана годишна лихва от 6,50 % и съответно на
04.12.2014 г. в полза на вложителя била изплатена от ФГВБ гарантирана сума в максимален
размер от 196000 лева.
От
вписванията по партидата на „Корпоративна търговска банка“ АД (н) в търговския
регистър са установими ноторните факти, че с решение № 73 на Управителния съвет
на БНБ от 20.06.2014 г. „КОРПОРАТИВНА ТЪРГОВСКА БАНКА“ АД е поставена под специален
надзор за срок от 3 месеца, а с решение № 138, лицензът за извършване на
банкова дейност на „КОРПОРАТИВНА ТЪРГОВСКА БАНКА“ АД е отнет, което решение,
съгласно чл. 103, ал. 4 и чл. 151, ал. 2 ЗКИ подлежи на незабавно изпълнение. В
резултат на делицензирането на банката, с решение № 664/22.04.2015 г. по търг.
дело № 7549/2014 г. на СГС, ТО, VІ-4 състав, „КОРПОРАТИВНА ТЪРГОВСКА БАНКА“ АД
е обявено в несъстоятелност, като с решение № 1443/03.07.2015 г. по търг. дело
№ 2216/2015 г. за начална дата на несъстоятелността е определена датата
20.06.2014 г..
Не е спорно, че по всеки от сключените договори за срочен
депозит, предоставената от вложителя „О.“
ООД сума е в размер, надхвърлящ 500000 лева и договореният лихвен процент е 6,50
%. Във всяка от приложимите към сключените договори скала на стандартните лихвени
проценти, прилагани от „Корпоративна търговска банка“ АД (н), съответно от
01.06.2010 г. и 31.12.2010 г. разпоредбата на чл. 3 предвижда, че за привлечени
средства над 500000 лева могат да бъдат договаряни лихвени проценти от 1 % до
10 %. В приложимата от 01.01.2012 г. скала са уредени лихвени проценти за
депозити до 500000 лева (4,25 % за 6-месечен депозит), но приложими лихвени
проценти по отношение на депозити с по-висок размер, какъвто имат процесните, не
са визирани.
От страна на титуляра на банковите депозити с
уведомление, вх. № 10759/04.11.2014 г. квесторите на „Корпоративна търговска банка“ АД (н)
са нотифицирани, че наличностите по същите са прехвърлени в полза на трето лице
- „Е.П.“ АД до отстатък по всички влогове в общ размер, приблизително равен на
гарантираната сума 196000 лева.
От
основното и допълнително заключение на съдебно-счетоводната експертиза, които
съдът кредитира като обосновани и в съответствие с другите събрани в
производството доказателства, се установява, че на 23.08.2010 г. между
„Корпоративна търговска банка“ АД (н) и „О.“ ООД е сключен договор № 10725 за
индивидуален срочен депозит, в който страните постигнали съгласие, че
депозантът предава на съхранение, а банката приема сумата от 500003,19 лева по
банкова сметка ***ца при лихвен процент в размер на 6,5 %, прилаган до
01.07.2014 г., а след този момент прилаганият лихвен процент е намален до 3,04
%. Така начислената по договора лихва до 06.11.2014 г. е в размер на сумата
142793,69 лева. По сключен на 05.11.2010 г. между същите страни договор № 11007
за индивидуален срочен депозит, е приета за съхранение сумата от 1600000 лева
по банкова сметка ***ца при лихвен процент в размер на 6,5 %, прилаган до
01.07.2014 г., след което е прилаган намален лихвен процент от 3,04 %, като
общият размер на начислената лихва до 06.11.2014 г. възлиза на сумата 366766,72 лева. При същите
условия са сключени и договор № 11695 от 31.01.2011 г., по който е предоставена
сума от 700000 лева по банкова сметка ***, олихвявана с 6,5 % до 01.07.2014 г.
и с 3,04 % след този момент, като начислената лихва е в размер на 297865,42 лева; съответно
по договор № 20075/15.05.2012 г. с предмет сума от 600000 лева по банкова
сметка ***, при същите лихвени условия до 06.11.2014 г., е начислена лихва от 82205,67 лева.
Всички
процесни депозити без изключение, номера 10725/23.08.2010 г., 11007/05.11.2010
г., 11695/31.01.2011 г. и 20075/15.05.2012 г. са 6 месечни индивидуални срочни
депозити в лева на юридическо лице, олихвявани с 6,5 % годишна лихва от
откриването им до 01.07.2014 г., като във всички лихвени скали е уточнено, че
за депозити над 250 хиляди евро, респективно 500 хиляди лева, банката има право
да определя и договаря индвидивидуални условия по депозитите в размер от 1 % до
10 %. В скалите без изключение няма стандартни лихвени нива за депозити над
500000 лева. По приблизителни изчисления средната лихва, определена при
съотнасяне разходите за депозити, спрямо депозитната маса, сочи на ясно
изразена тенденция на нарастване като от стойност 4,4 % през 2010 г. се достига
до стойност от 7,5 % през 2014 г..
В
случай, че по отношение на депозитите е прилагана стандартна лихва от 4,25 %,
вместо 6,5 % при равни други условия, ответникът би получил лихви в размер на
общо 572643,79 лева вместо начислените му 889631,50 лева или с 316987,71 лева
по-малко.
Увеличаването на разходите за лихви има
отношение към финансовия резултат на банката, тъй като при един и същи приход,
по-високият разход би намалил нетния финансов резултат. За целия период от 2010
г. до м. 06.2014 г. приходите от лихви надвишават разходите за лихви, което е и
логиката на икономическото съществуване на една банка – това означава, че тя
реализира положителен нетен лихвен марж, който е основен компонент на нетния
финансов резултат, който е положителен до средата на 2014 г.. Отражението върху
финансовия резултат на банката, ако процесните депозити са олихвявани при стандартни
лихвени условия от 4,25 %, вместо 6,5 %, би било от 0,09 % към 2010 г. до 0,13
% към месец юни 2014 г..
При
процент на удовлетворяване от първата частична сметка за разпределение в размер
на 11.301473 % и процент на удовлетворяване от втората в размер на 8.660476 %,
общият размер на процента на удовлетворяване на ФГВБ от двете частични сметки,
е в размер на 19.961949 %, което означава, че ищецът се легитимира като носител
на вземане от ответника в общ размер от 156874,58 лева, който факт не се
оспорва в производството.
Други
доказателства от значение за спора не са ангажирани.
По отношение на иска, с правна
квалификация чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД вр. чл. 23, ал. 1 ЗГВБ (отм.).
Настоящият
спор има за предмет установяването и принудителното осъществяване на субективното
право на ищеца на вземане за връщане на изплатена в обхвата на системата за
гарантиране на влоговете сума, което плащане е извършено без правно основание,
тъй като конкретните влогове са били изключени от системата на гарантираните
такива, поради уговорени привилегировани лихвени условия.
Съгласно
чл. 4, ал. 1 и ал. 2 ЗГВБ (отм.), ФГВБ гарантира пълно изплащане на сумите по
влоговете на едно лице в една банка независимо от броя и размера им до размера
от 196000 лева, която сума включва и начислените лихви към датата на решението
на Българската народна банка за отнемане на издадената лицензия за банкова
дейност на търговската банка. В чл. 5,
ал. 1, т. 1 ЗГВБ (отм.) обаче е предвидено изключение – да не се изплащат
гарантираните размери на влоговете в банката на лица, на които са били
предоставени привилегировани лихвени условия в отклонение от обявените от
банката условия, които тя е длъжна да прилага към своите вложители.
Вложителите, ползвали привилегия законодателят санкционира като им отказва
правото на гарантирано плащане от Фонда за гарантиране на влоговете в банките, съответно
тези вложители ще следва да се удовлетворяват за вземанията си в рамките на
производството по несъстоятелност на „Корпоративна търговска банка“ АД (н).
Необходимо
е да се отбележи, че въведеното в исковата молба твърдение за липса на
основание за изплащане на гарантираната сума, поради разпоредителни действия с
предмета на влога, е неотносимо в настоящия спор. Съгласно чл. 4, ал. 3 ЗГВБ
(отм.) право на гарантирана сума нямат лица, придобили права по влог в резултат
на извършени и/или съобщени на квесторите, ликвидаторите или синдиците,
разпоредителни действия с влога в срока на действие на мярката по чл. 116, ал.
2, т. 2 от Закона за кредитните институции или след вземане на решението на
Българската народна банка по чл. 23, ал. 1 ЗГВБ (отм.). В случая всички
договори са сключени от „О.“ ООД, съответно това дружество не е придобило
правата върху сумите по влоговете в резултат на някакви разпоредителни
действия. Такива действия са извършени по отношение на част от наличностите по
платежните сметки в полза на трето лице и именно това трето лице би попаднало в
обхвата на посочената разпоредба. Ответникът обаче е правният субект, сключил
всеки от договорите и предоставил паричните суми за съхранение на банката,
поради което не е придобил правата по влоговете в резултат на някакво
последващо сключване на договорите разпореждане.
Няма
съмнение, че ответникът „О.“ ООД на 04.12.2014 г. е получило плащането на
сумата 196000 лева с оглед притежаваното
качество вложител, произтичащо от сключните 4 договора за банков влог с банка,
на която е отнет лиценза за банкова дейност, към който момент размерът на наличностите
по всички платежни сметки е бил малко над 196000 лева (197941,50 лева).
Спорният
в производството въпрос е прилагани ли са по отношение на влоговете
привилегировани лихвени проценти, което би ги изключило от системата за гарантиране и полученото плащане,
би било без правно основание, съответно подлежащо на връщане до размера, неудовлетворен
от одобрените частични сметки за разпределение в производството по
несъстоятелност на „Корпоративна търговска банка“ АД (н).
В
случая, няма спор, че по силата на договори № 10725/23.08.2010 г., № 11007/05.11.2010 г., № 11695/31.01.2011 г.
и № 20075/15.05.2012 г. между „О.“ ООД и „Корпоративна търговска банка“ АД (н) възникнали
правоотношения с типичното за уредения в чл. 421 ТЗ договор за паричен влог
съдържание – вложителят да предостави за уговорения 6-месечен срок определена
парична сума на банката, която тя поема задължението да му върне в същата
валута и размер, заедно с уговорената лихва, която има възнаградителен характер
и която по отношение на всеки от договорите е в размер на 6,5 %. Към момента на
отнемане лиценза на „КОРПОРАТИВНА ТЪРГОВСКА БАНКА“ АД от БНБ – 06.11.2014 г. всяка
от наличностите по платежните сметки с титуляр „О.“ ООД съставлява влог, по
смисъла на дефинитивната разпоредба на § 1, т. 1 ДР на ЗГВБ (отм.), тъй като представлява
парични средства по банкова сметка ***, открита на името на едно или повече
лица, или кредитни салда, произтичащи от временни положения в резултат на
обичайни банкови сделки, които парични средства или кредитни салда банката е
длъжна да плати обратно на вложителя, съгласно приложимите законови и договорни
условия, съответно „О.“ ООД има качеството вложител по т. 3 на разпоредбата -
лице, което има право съгласно приложимите законови и договорни условия да
получи паричните средства по банковата сметка или кредитните салда.
В
договорите е уговорен лихвен процент от 6,5 % годишно, като в никоя от действалите
за периода на съществувалите правоотношения скали на стандартните лихвени
проценти, които „Корпоративна търговска банка“ АД прилага към привлечени
средства от клиенти не е установен приложим лихвен процент в абсолютно число за
депозити на юридически лица над 500000 лева. Уговорени са само минимален и
максимален размер на лихвения процент (граници) – от 1 % до 10 %, тъй като при
определянето му от значение би бил размера на вложената сума и срокът, за който
банката получава правото да я съхранява и ползва. В този смисъл, в
производството не е доказано, че предоставеният от банката лихвен процент от
6,5 % е привилегирован, тъй като при влагането на сума над 500000 лева следва
да се приеме за икономически обосновано възнаграждението, дължимо на вложителя
да е по-високо от това, предоставяно на вложителите на суми в по-ниски размери.
Стандартният лихвен процент за влогове на юридически лица със срок от 6 месеца
и размери до 500000 лева е 4,25 %. Уговореният по процесните договори лихвен
процент е в рамките на очертаните в скалата граници (1 % - 10 %) и с 2,25 %
по-висок от стандартно приложимия. За да бъде квалифициран като привилегирован
– предоставящ на титуляра привилегия да получи по-висока годишна лихва в
сравнение с останалите страни по такива договори, следва да са налице данни за
предоставените от банката лихвени проценти по договори с предмет суми над
500000 лева, а такива в производството не са събрани. Съпоставен със
стандартните лихвени нива, размерът на вложените суми би следвало да бъде
преценен като престация от страна на вложителя, която да оправдава приложимия
по-висок процент. Това обуславя извод влоговете да са обхванати от системата на
гарантиране и получената от вложителя сума да не подлежи на връщане.
Дори
да се приеме, че лихвен процент над стандартния 4,25 % е привилегирован като се
игнорира размера на всяка от вложените суми, то наличността по договорите само формално
попада в хипотезата на предвиденото в чл. 5, ал. 1, т. 1 ЗГВБ (отм.) изключение.
За да се приложи правилото на чл. 5, ал. 1, т. 1 ЗГВБ (отм.), следва да се
съобрази дали същото съответства на предвиденото в Директива 94/19/ЕО относно
схемите за гарантиране на депозити, в който смисъл са доводите на ответника.
Според
чл. 288, т. 3 ДФЕС, директивата е акт, който обвързва по отношение на
постигането на даден резултат от държавите членки, до които е адресиран, като
оставя на националните власти свобода при избора на формата и средствата на
постигане на този резултат. 3а разлика от регламента, който се прилага изцяло и
директно, директивата определя цели, които да се постигнат от държавите-членки
в определен срок, който срок позволява на националните законодателства да се адаптират
към новата регламентация. За Република България Директива 94/19/ЕО относно
схемите за гарантиране на депозити е станала задължителна и от 01.01.2007 г.
националното право следва да съдържа разпоредби, съобразени с нея.
В
преамбюла на директивата е предвидено, че в нея е дадено минимално гаранционно
ниво, като не трябва от националното право да се оставят твърде голяма част от
депозитите без защита, което в интерес както на защитата на потребителите, така
и на стабилността на финансовата система. Посочено е също така, че
държавата-членка трябва да е в състояние да изключва определени категории
специално изброени депозити или вложители, ако не смята, че те се нуждаят от
специална защита и от гаранциите, предлагани от схемите за гарантиране на
депозити.
Съгласно
чл. 7, § 2 от Директивата 94/19/ЕО, държавите-членки могат да предвидят
определени вложители или депозити да бъдат изключени от гаранция или да бъдат
гарантирани на по-ниско ниво, като изключенията са изброени в Приложение I.
Следователно на държавите-членки е предоставена възможност да изключат дадена
категория вложители от гаранция, но при съобразяване изчерпателния списък на
Приложение I, в противен случай целите на директивата за гарантиране на едно
минимално ниво, не биха били постигнати.
Хипотезата
на чл. 5, ал. 1, т. 1 ЗГВБ (отм.) съответства на предвиденото в Приложение I,
т. 11 от Списъка на изключенията, посочени в чл. 7, § 2 от Директивата
94/19/ЕО. Според него се изключват депозити, за които вложителят на
индивидуална основа е ползвал от същата кредитна институция проценти и
финансови отстъпки, които са спомогнали за влошаване на финансовото й
състояние. Видно е, че изключението, предвидено в директивата изисква освен наличие
на обективния факт на предоставяне на привилегировани лихвени условия, които се
отклоняват от обявените от банката общо приложими такива, това да е спомогнало
за влошаване на финансовото състояние на банката. Неблагоприятните последици на
получени привилегировани лихвени условия, изразени в изключване на депозита от
системата за гарантиране, са приложими само ако привилегированите условия са
резултирали във влошаване финансовото състояние на кредитната институция. Това
означава, че предоставената от банката привилегия следва да стои в пряка
причинна връзка с настъпилата й неплатежоспособност.
В
разписаното в националното законодателство правило единственото условие, за да
се изключи депозитът от гаранцията (дължима от държавата-членка), е
предоставянето на привилегировани лихвени условия в отклонение от обявените от
банката условия, но без поставено изискване това е да е застрашило финансовата
стабилност на банката. Въведената в националния закон хипотеза е значително
по-широка от предвидената в директивата, тъй като изключва от групата на
защитените депозити всички такива, при които са предоставени различни
(по-благоприятни) от стандартните лихвени проценти. Това обаче не съответства
на предвиденото в директивата, нито на целите, които същата си поставя -
изключенията да са изчерпателно посочени и да са насочени към определена
категория специално изброени депозити или вложители.
Няма
как да се приеме, че българският законодател е отчел причинната връзка между
привилегированите лихвени плащания и влошаването на капиталовите показатели на
банката и в резултат на това, при спазване на директивата, е изключил изобщо депозитите
с привилегирована лихва от обхвата на гаранцията. С директивата е въведено
допълнително условие към изключението – да е налице спомагане за влошаване
финансовото състояние на банката, което в националния закон не се съдържа.
Вярно е, че транспонираното във вътрешното право на дадена директива не изисква
непременно формално и текстово точно възпроизвеждане на разпоредбите й в
изрична и конкретна законова или подзаконова разпоредба. Достатъчно е
националната нормативна уредба да постига целения от директивата резултат.
В
разглеждания случай обаче търсеният от директивата резултат е да се постигне
баланс между защитата на вложителите и стабилността на финансовата система,
което с чл. 5, ал. 1, т. 1 ЗГВБ (отм.) не е направено, тъй като са изключени
всички влогове, по които са уговорени различни от стандартно обявените от
банката условия, без значение дали това се е отразило и стои ли във връзка с финансовите
й затруднения.
От
изложеното следва, че изключението по чл. 7, § 2, т. 11 от Приложение I е
неправилно транспонирано в чл. 5, ал. 1, т. 1 ЗГВБ (отм.). Както се посочи,
директивата не се прилага пряко. За да намери такова пряко приложение, трябва
да са изпълнени следните условия: 1). държавата-членка да не е изпълнила в
установения срок задължението си за транспониране; 2). разпоредбата на
директивата да е безусловна и достатъчно прецизна и 3). разпоредбата да
установява права на отделни субекти, противопоставяни срещу същата
държава-членка или срещу орган или организация, намиращ се под юрисдикцията или
контрола на тази държава или притежаващи особени правомощия, които надхвърлят
правомощията, характерни за отношенията между частни лица.
Съдът
намира, че в разглеждания случай тези условия за пряка приложимост на Директива
94/19/ЕО са налице, тъй като разпоредбата на чл. 5, ал. 1, т. 1 ЗГВБ (отм.) предвижда
изключение по-широко по обхват от изключението по т. 11 от Приложение I.
Нормата на т. 11 е ясна и прецизна, като предвижда изискването уговорените
индивидуални условия по депозитите да са спомогнали за влошаване финансовото
състояние на кредитната институция. Разпоредбата има пряко значение за правото
на вложителя „О.“ ООД и е противопоставима именно на ищеца като специално
създадено учреждение с компетентност, надхвърляща принципа на равнопоставеност
в процесните правоотношения.
В
посочения смисъл за необходимостта от пряко приложение на Директива 94/19/ЕО,
относно правилото на т. 11, Приложение І, поради неправилно транспониране в
българското законодателство има постановени актове на въззивната инстанция -
решение № 1337/13.06.2017 г. по т.д. № 5727/2016 г. на САС, ТО, 9 състав и
решение № 1667/12.07.2017 г. по т.д. № 525/2017 г. на САС, ТО, 6 състав, както
и определение № 541/08.08.2019 г. по търг. дело № 3049/2018 г. на ВКС.
Изложеното
сочи, че чл. 5, ал. 1, т. 1 ЗГВБ (отм.) не следва да намери приложение и фактите,
обуславящи наличето на правно основание за плащане на гаранцията се налага да
бъдат субсимирани не под хипотезиса на националната правна норма, а при
прилагане на чл. 7, § 2, Приложение I, т. 11 от Директива 94/19/ЕО.
Няма
съмнение, че сключените договори за срочен депозит съдържат лихвен процент,
който е договорен на индивидуална основа. Този процент би могъл да се
квалифицира като привилегирован при съотнасянето му със стандартния лихвен
проент за депозити на суми под 500000 лева. Не се установява обаче този
по-висок лихвен процент да стои в причинна връзка с влошаването на финансовото
състояние на банката. С оглед заключението на вещото лице за всички години 2010
г. – м. 06.2014 г. приходите от лихви надвишават разходите за лихви, което
означава, че банката реализира положителен нетен лихвен марж, т. е. без
значение какъв е размерът на изплащаните лихви по депозити, получаваните лихви
по отпуснати кредити винаги са били в по-висок размер, т. е. банката е
реализирала печалба. Причината за влошаване
финансовото състояние на „Корпоративна търговска банка“ АД и настъпилия й фалит
са не високите лихвени проценти, изплащани по отношение на привлечения капитал,
а лошото управление на кредитния портфейл, съответно отпусканите на свързани
лица необезпечени кредити в съществени размери.
По
изложените съображения, дори да се приеме, че лихвеният процент е в отклонение
на обявените условия от банката (а той не е), искът е неоснователен и следва да
бъде отхвърлен, тъй като не е доказано този лихвен процент да е спомогнал за
финансовия крах на „Корпоративна търговска банка“ АД (н). С оглед този извод –
за наличие на правно основание за получаване на гарантираната сума, е без
значение полученото частично удовлетворение на ищеца от масата на
несъстоятелността на банката в резултат на одобрената втора частична сметка,
който факт е настъпил след предявяването на исковата молба.
При
този изход на спора, право на присъждане на извършените в производството
разноски се поражда за ответника „О.“ ООД, който доказва реално извършени разноски в размер на 5500
лева, съгласно представен списък, по отношение на който ищецът не е релевирал
възражения, поради което и пълният размер на разноските на ответника ще следва
да се възложи в тежест на ищеца.
Така
мотивиран, СЪДЪТ,
Р Е
Ш И:
ОТХВЪРЛЯ предявения от ФОНД ЗА ГАРАНТИРАНЕ НА ВЛОГОВЕТЕ В
БАНКИТЕ, БУЛСТАТ ********, с адрес: гр. София, ул. „*********, срещу „О.“ ООД,
ЕИК ********, иск, с правна квалификация чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД вр. чл.
23, ал. 1 ЗГВБ (отм.) за връщане на сумата 173844,16 лева, заплатена като
гаранция по чл. 4, ал. 1 ЗГВБ (отм.) сума за наличностите по платежни сметки:
IBAN: ***, IBAN: ***, IBAN: ***: *********, разкрити в обявената в
несъстоятелност „Корпоративна търговска банка“ АД (н).
ОСЪЖДА ФОНД ЗА ГАРАНТИРАНЕ НА ВЛОГОВЕТЕ В БАНКИТЕ,
БУЛСТАТ ********, с адрес: гр. София, ул. „*********, да заплати на „О.“ ООД,
ЕИК ********, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, сумата 5500 (пет хиляди и петстотин)
лева – разноски за производството.
РЕШЕНИЕТО
подлежи на обжалване пред Софийския апелативен съд в двуседмичен срок от
връчването му на страните.
СЪДИЯ: