РЕШЕНИЕ
№ 20
гр. Пловдив, 04.01.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XVI ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на шести декември през две хиляди двадесет и втора
година в следния състав:
Председател:Александър В. Точевски
при участието на секретаря Ангелина Хр. Димитрова
като разгледа докладваното от Александър В. Точевски Гражданско дело №
20225330102528 по описа за 2022 година
Предявени са искове с правна квалификация по чл. 26 ал. 1, предложения първо и
трето от ЗЗД, вр. чл. 11 от ЗПК и чл. 92 от ЗЗД по чл. 55 ал. 1, предложение първо от ЗЗД.
Ищцата Й. Д. У., ЕГН: **********, от
*******************************************************, чрез пълномощник адв. Е.
И., е предявила против „Сити Кеш” ООД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на
управление: град София, ул. „Славянска” № 29, ет. 7, представлявано от Н.П., искове за
прогласяване като нищожна поради противоречие с добрите нрави, заобикаляща
изискването на чл. 19 ал. 4 от ЗПК, накърняващи договорното равноправие и нарушаваща
предпоставките на чл. 11 т. 9 и 10 от ЗПК клаузата за неустойка от сключения между
страните договор за кредит от 19.12.2018 г., както и за връщане на сумата от 630, 22 лева-
неоснователно платена неустойка по договора за периода 19.12.2018 г.- 16.12.2020 г.,
предвид нейната нищожност, ведно със законната лихва от подаване на исковата молба-
23.02.2022 г. до окончателното изплащане.
В исковата молба се твърди, че между страните бил сключен договор за кредит от
19.12.2018 г., по който на ищеца била предоставена сумата от 900 лева, при фиксиран
лихвен процент- 40, 08 %, ГПР- 48, 65 % и срок за погасяване на заема- 14 двуседмични
вноски. Като обезпечение по договора се предвиждало или поръчителство на едно или две
физически лица или представяне на банкова гаранция, а в противен случай се дължала
неустойка в размер на 630, 22 лева, платима разсрочено. Твърди се, че договорът за кредит
бил нищожен на няколко основания: На първо място- фиксираният лихвен процент от 40, 08
1
% не отговарял на действително приложения по договора такъв, защото неустойката се
прибавяла към лихвата и така кредиторът допълнително се обогатявал. Трайната съдебна
практика предвиждала, че уговорката за лихва, чийто размер надвишава трикратния такъв на
законната лихва, е в противоречие с добрите нрави. На следващо място- по договора се
предвиждало обезпечение, като при непредставянето на такова, се начислявала неустойка.
Тази клауза също била недействителна, защото в случая с неизпълнението на задължението
на длъжника да осигури поръчители или да представи банкова гаранция, неустойката
загубвала присъщата й обезщетителна функция, тъй като по този начин единствено се
създавали предпоставки за неоснователно обогатяване. В ущърб на потребителя
финансовата институция поставяла неизпълними изисквания за обезпечението, за да
обоснове получаването на допълнителна печалба. По практиката на съда на ЕС кредиторът
бил длъжен да направи оценка на кредитоспособността на длъжника, преди да сключи
договор за кредит, като било житейски логично при положение, че заемателят не може да
удовлетвори условията му, да не се отпуска заем, защото той няма гаранция. Изискванията
за извършване на оценка на кредитополучателя преди договора за кредит целели да се
предпазят потребителите от свръхзадлъжнялост и неплатежоспособност. Като поел риска да
отпусне необезпечен кредит, кредиторът носел и неблагоприятните последици от
неизпълнението, защото собственото му поведение противоречало на изискванията да
проучи състоянието на длъжника. Неустойката по договора по съществото си
представлявала добавка към възнаградителната лихва и така водела до допълнителна
печалба за кредитора, който не бил информирал предварително потребителя за
действителния размер на ГПР. С въвеждането на неустойката се заобикаляло ограничението
на чл. 19 ал. 4 от ЗПК при определяне на ГПР. Подвеждащо в договора било записано, че
общата дължима сума по него е 1 021, 78 лева, като неустойката въобще не се включвала в
разходите по кредита и така потребителят не можел да прецени действителния размер на
дълга. Това представлявало заблуждаваща търговска практика и така клаузата се явявала
неравноправна. В чл. 22 от ЗПК се предвиждало, че при неспазване на специалните
изисквания договорът за кредит бил недействителен, като според нормата на чл. 23 от ЗПК в
тази хипотеза се дължало връщане само на заетата сума, без лихва или такси по кредита. В
случая нищожните клаузи за лихва и неустойка не можело да се заместят по право, защото
от една страна съда на ЕС не допускал подобна възможност, а и договорът нямало как да се
сключи без клаузи, допускащи възнаграждение за кредитора. Предявяват се искове за
прогласяване на нищожността на договора, както и за връщане на неоснователно платената
нищожна неустойка. Претендират се и разноските в процеса. В допълнителна молба
уточнява, че ищцата извършвала плащания по погасителния план, като плащала главница,
лихва и неустойка. В съдебно заседание страната чрез пълномощника си поддържа иска.
В срока по чл. 131 от ГПК е постъпил отговор от пълномощника на ответника, с
който исковете се оспорват. Твърди се, че неустойката не можело да се включва в ГПР,
защото тя била свързана с неизпълнение на задълженията по договора да представи
обезпечение. Лихвата пък не била прекомерна, нито пък надвишавала трикратния размер на
законната лихва. Нямало и заобикаляне на закона, защото изискването на чл. 19 ал. 4 от ЗПК
2
било спазено. При отпускане на кредита финансовата институция поемала риск и чрез
неустойката се целяло обезпечаване на този риск, в зависимост от кредитоспособността на
клиента, в случай на неизпълнение от негова страна. Клиентът бил наясно с тези
обстоятелства преди подписване на договора и само от неговото поведение зависело дали
ще увеличи задължението си. Ако се приемело, че той изначално нямал намерение да
представя обезпечение, то той договарял недобросъвестно и в нарушение на чл. 12 от ЗЗД.
Като не представил каквото и да е обезпечение, ищецът не гарантирал дори и в минимална
степен рискът на кредитора. ГПР бил правилно изчислен съобразно специалната
формула,като той информирал потребителя за общия му разход по кредита в момента на
сключване на договора. В него не се включвала неустойката, защото разходите при
неизпълнение на задължението не били част от ГПР, а тя представлявала обезщетение за
неизпълнение. Спазено било и изискването на чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК. Моли за отхвърляне
на исковете, също претендира разноски. В с.з. страната не се явява и не се представлява.
Съдът, като обсъди събраните по делото доказателства заедно и поотделно и с оглед
наведените от ищеца доводи, намира за установено от фактическа страна следното:
Между страните е бил сключен договор за паричен заем № ****/ 19.12.2018 г., по
силата на който заемодателят е предоставил на заемателя парична сума в размер на 900 лева.
Кредитът е отпуснат при следните условия: на 14 двуседмични вноски, с фиксиран годишен
лихвен процент по заема- 40, 08 %, при ГПР- 49, 65 % и неустойка поради непредставяне на
обезпечение в размер на 630, 22 лева, платима разсрочено на вноски.
Като писмени доказателства са представени договора за кредит и погасителен план
към него, както и справка от БНБ- ЦКР за кредитна задлъжнялост на лицето.
По делото е прието основно заключение на съдебно- счетоводна експертиза, по която
вещото лице е установило, че в ГПР по кредита е включена единствено договорна лихва, без
неустойката, която, ако се включила, би увеличила разходите с 31, 19 %.
По делото е прието и допълнително заключение на съдебно- счетоводна експертиза,
по която вещото лице е установило, че по договора е платена неустойка в размер на 630, 22
лв., като са били погасени още главница в размер на 900 лв. и договорна лихва от 121, 78 лв.
Във връзка с допълнителното заключение на вещото лице по ССчЕ е увеличен
размерът на осъдителния иск на сумата от 630, 22 лева, вместо първоначално предявения
такъв от 500 лева.
При така установената фактическа обстановка, от правна страна съдът намира
следното:
Няма спор по делото относно това, че ищецът е кредитополучател по договор за заем,
като между страните по делото е възникнало валидно правоотношение по договор за кредит,
по който лицето е усвоило заетата сума, като кредиторът е небанкова финансова институция
по смисъла на чл. 3 от ЗКИ, а ищецът е физическо лице, което при сключване на договора е
действало именно като такова, т.е. страните имат качествата на потребител по смисъла на
чл. 9 ал. 3 от ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9 ал. 4 от ЗПК. Сключеният договор за заем по
3
своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит,
поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон-
ЗПК.
В исковата молба основното възражение за недействителност на договора за
потребителски кредит е свързано с предвидената неустойка, която се начислява при
непредставяне на обезпечение. Това непредставяне обаче самостоятелно не води до някакви
вреди за кредитора, а такива биха възникнали чак при неизпълнение на задължението и
невъзможност за удовлетворяване от имуществото на кредитополучателя. Този риск следва
да се съобрази от кредитора към момента на сключването на договора и да намери
отражение при вземането на решението за отпускането на заема и параметрите, при които да
стане това. Вместо това обаче предварително е уговорена неустойка, която се активира в
съответен срок от сключване на договора за кредит, без да може да компенсира повишения
риск. По този начин, неустойката реално увеличава печалбата на кредитора, защото дори и
при плащането на всички задължения се получава още едно допълнително възнаграждение.
Така и ГПР от 49, 65 % не отговаря на действителните такива, защото е без сумата за
неустойка, а с включването на неустойката кредитът ще се оскъпи допълнително с 31, 19 %,
както го е установило вещото лице по първата ССчЕ. Всичко това поставя потребителя в
положение да не знае колко точно (като сума в лева) е оскъпяването му по кредита, което ще
се дължи и в това именно е недействителността в случая, като неспазено изискване на
посоченото законово основание. Посочването в договора за кредит на по-нисък от
действителния ГПР представлява невярна информация и следва да се окачестви като
нелоялна и по- конкретно заблуждаваща търговска практика, съгласно чл. 68г ал. 4 от ЗЗП,
във връзка с чл. 68д ал. 1 от ЗЗП. Тя подвежда потребителя относно спазването на забраната
на чл. 19 ал. 4 от ЗПК и не му позволява да прецени реалните икономически последици от
сключването на договора.
Именно затова процесният договор не отговоря на изискванията на чл. 11 ал. 1 т. 10
от ЗПК, като липсата на част от задължителните реквизити по т. 10 от нея води до неговата
недействителност съобразно разпоредбата на чл. 22 от ЗПК. Тази норма от една страна е
насочена към осигуряване защита на потребителите чрез създаване на равноправни условия
за получаване на потребителски кредит, а от друга- към стимулиране на добросъвестност и
отговорност в действията на кредиторите при предоставяне на потребителски кредити така,
че да бъде осигурен баланс между интересите на двете страни. В случая липсата на ясна,
разбираема и недвусмислена информация в договора не дава възможност на потребителя да
прецени икономическите последици от сключването на договора предвид предоставените му
от законодателя съответни стандарти за защита.
Обсъдената по- горе неустойка е уговорена с оглед санкциониране на заемателя за
виновното неизпълнение на договорното задължение за предоставяне на обезпечение. Както
вече се посочи, задължението за обезпечаване на главното задължение има вторичен
характер и неизпълнението му не рефлектира пряко върху същинското задължение за
погасяване на договора за паричен заем. Предоставянето на обезпечение представлява
4
допълнителна гаранция на кредитора за точното удовлетворяване на вземането му.
Уговаряне на неустойка за неизпълнение на това задължение с фиксиран размер, повече от
две трети от стойността от кредита, съдът намира за установено в разрез с добрите нрави.
Това е така, тъй като по този начин се цели да бъде осигурено допълнително
възнаграждение на кредитора, извън установения ГПР. В този случай следва да намери
приложение нормата на чл. 19 ал. 5 от ЗПК, която установява, че клаузи, установяващи
задължения за заплащане на разходи над така установеното ограничение, са недействителни.
Оттук и целият договор се явява такъв, като съдържащ клауза за неустойка, предвидена в
противоречие със специалния закон, която е нищожна.
Съгласно чл. 22 от ЗПК- когато не са спазени изискванията на чл. 10 ал. 1, чл. 11 ал. 1
т. 7- 12 и т. 20, чл. 12 ал. 1 т. 7- 9 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е
недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до
настъпването на тази недействителност. Същата има характер на изначална
недействителност, защото последиците й са изискуеми при самото сключване на договора и
когато той бъде обявен за недействителен, заемателят дължи връщане единствено на чистата
стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи- такси, неустойки и т.н.
В този смисъл установителният иск се явява основателен и следва да се уважи.
По отношение на осъдителния иск, следва да се приеме, че заплатената по договора
неустойка в размера, установен от вещото лице по допълнителната ССчЕ на 630, 22 лева, е
заплатена при начална липса на основание и затова следва да бъде осъден ответникът да я
върне на ищеца. След като въпросната клауза се явява нищожна, а оттук- и несъществуваща,
по нея не се дължи изпълнение от потребителя, а платеното се явява недължимо и подлежи
на връщане. Така вторият осъдителен иск следва да бъде уважен в поддържания му след
изменението размер и претенцията да се присъди за търсената сума, която се дължи ведно
със законната лихва от датата на предявяване на иска, доколкото това е законна последица
от уважаване на осъдителната претенция.
Предвид изхода на делото- уважаването на иска, на основание чл. 78 ал. 1 от ГПК на
ищеца се дължат направените по делото разноски, а направените разходи от ответника си
остават за негова сметка. Ищцата е заплатила държавна такса в размер на 100 лева, както и
депозити за вещо лице по двете ССчЕ в общ размер на 160 лева, които суми следва да му се
възстановят от ответника, като законна последица от решението. Ищцата освен това е
представлявана от свой пълномощник в процеса, на когото тя не е заплатила хонорар, в
която връзка същата моли за определяне на неговото възнаграждение на основание чл. 38
ал. 2 от Закона за адвокатурата. По делото в представения договор за правна защита и
съдействие на ищцата е посочено, че тя се представлява безплатно от адв. Е. И., поради
затрудненото си материално положение, което по смисъла на чл. 38 ал. 1 т. 2 от ЗА
представлява основание за оказването му на безплатна адвокатска помощ. Изрично в
подобни хипотези законодателят е предвидил възможността съдът да определи размер на
адвокатското възнаграждение, което с оглед цената на осъдителния иск тук (доколкото в
него се включва като задължителен елемент от фактическия състав на претенцията и
5
установителната, без обаче тя да представлява отделен иск) следва да бъде изчислено
съгласно действалата към момента на сключване на договора за правна защита норма на чл.
7 ал. 2 т. 1 от Наредба № 1/ 09.07.2004 г., предвиждаща минимален размер на адвокатското
възнаграждение от 300 лева.
Поради изложеното, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между „Сити Кеш” ООД, ЕИК:
*********, със седалище и адрес на управление: град София, ул. „Славянска” № 29, ет. 7,
представлявано от Н.П., от една страна и Й. Д. У., ЕГН: **********, от
*******************************************************, от друга, че е нищожна
поради противоречие с добрите нрави, заобикаляща изискването на чл. 19 ал. 4 от ЗПК,
накърняващи договорното равноправие и нарушаваща предпоставките на чл. 11 т. 9 и 10 от
ЗПК клаузата за неустойка от сключения между страните договор за паричен заем № ****/
19.12.2018 г.
ОСЪЖДА „Сити Кеш” ООД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление:
град София, ул. „Славянска” № 29, ет. 7, представлявано от Н.П., да заплати на Й. Д. У.,
ЕГН: **********, от *******************************************************,
сумата от 630, 22 (шестстотин и тридесет лева и двадесет и две стотинки) лева-
неоснователно платена неустойка по договор за паричен заем № ****/ 19.12.2018 г., за
периода 19.12.2018 г.- 16.12.2020 г., предвид нейната нищожност, ведно със законната лихва
от подаване на исковата молба- 23.02.2022 г. до окончателното изплащане.
ОСЪЖДА „Сити Кеш” ООД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление:
град София, ул. „Славянска” № 29, ет. 7, представлявано от Н.П., да заплати на Й. Д. У.,
ЕГН: **********, от *******************************************************,
направените разноски по делото: внесена държавна такса в размер на 100 (сто) лева и
внесени депозити за съдебно- счетоводни експертизи в общ размер на 160 (сто и шестдесет)
лева.
ОСЪЖДА „Сити Кеш” ООД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление:
град София, ул. „Славянска” № 29, ет. 7, представлявано от Н.П., да заплати на адвокат Е. Г.
И., ЕГН: **********, със съдебен адрес:
*******************************************************, адвокатско възнаграждение
за осъществено на ищцата Й. Д. У., ЕГН: **********, безплатно процесуално
представителство по делото, в размер на 300 (триста) лева, определено от съда по реда на
чл. 38 ал. 2 от Закона за адвокатурата.
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд- Пловдив в двуседмичен срок от
връчването му на страните.
6
Съдия при Районен съд – Пловдив: ___________/п/____________
7