Р
Е Ш Е Н И Е
№ 260370
гр.
Пловдив 12.11.2020 г.
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
Пловдивският окръжен
съд, въззивно гражданско отделение, V-ти състав, в публично заседание на двадесети
октомври през две хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛАНА ИЗЕВА
ЧЛЕНОВЕ: РАДОСТИНА СТЕФАНОВА
СИЛВИЯ АЛЕКСОВА
с участието на секретаря Петя Цонкова, като разгледа докладваното от
младши съдия С. Алексова въззивно гр.д. № 1569/2020 г., за да се произнесе взе
предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК, във вр. с чл. 49 от СК.
Постъпила
е въззивна жалба от Т.Х.Т., с вх. № 20975/24.07.2020 г., с ЕГН **********, с
адрес: ***, депозирана чрез адв. С.Я., против Решение № 723/27.02.2020 г. на
Пловдивския районен съд, II-ри бр. състав, постановено по гр.д. № 14021/2019 г., в частта, с която е признато, че вина
за разстройството на брака имат и двамата съпрузи, както и в частта, с която след прекратяването на брака, семейното жилище,
находящо се в гр. ****, е предоставено за ползване на К.Т.. С подадената
въззивна жалба се излагат подробни съображения за незаконосъобразност и
необоснованост на атакуваното Решение по отношение на обжалваните му части и се
прави искане същото да бъде отменено и делото да бъде върнато за ново
разглеждане на друг състав на Районен съд – гр. Пловдив, а алтернативно, ако се
реши, че не е налице основание за връщане на делото, да се постанови решение, с
което да се прекрати брака при изключителна вина на ищцата и семейното жилище
да се предостави за ползване на ответника или съвместно от двамата. Претендират
се разноски за двете съдебни инстанции.
Въззиваемата
страна – К.Д.Т., с ЕГН **********, с адрес: ***, депозира писмен отговор, с
който заявява, че въззивната жалба е изцяло неоснователна. Прави искане жалбата
да бъде оставена без уважение, респективно да бъде потвърден изцяло атакуваният
съдебен акт. Заявява, че счита Решението на първоинстанционния съд за правилно
и законосъобразно, постановено при съблюдаване на материалния закон и
съдопроизводствените правила, както и че въведените с жалбата оплаквания са
неоснователни. Претендира направените пред настоящата инстанция разноски.
Пловдивският окръжен съд, V-ти въззивен граждански състав, след преценка
на процесуалните предпоставки за допустимост на жалбата и като взе предвид
доводите на страните, приема за установено следното:
Пред Районен съд – гр. Пловдив, К.Т. е
предявила против Т.Т., иск с правно основание чл. 49, ал. 1 от СК. В исковата
молба ищцата твърди, че със съпруга й са сключили брак през 1992 г., като през
месец февруари 1994 г. се родила дъщеря им З.Т.. От началото на брака им тя
винаги се е стараела да бъде добра майка, съпруга и домакиня и винаги се отнасяла
с уважение както към съпруга си, така и към неговите родители. Сочи, че
свекърва й настройвала ответника против нея, че не оценявала нейните усилия и
че с времето Т. се превърнала в „домашна прислужница“. Докато е била бременна,
съпругът й започнал да й отправя обвинения, че детето не е негово и я изпратил
при родителите й. Скоро след това Т. отново я прибрал при себе си, като няколко
дни по-късно се родила дъщеря им. С времето, животът й ставал все по-тежък,
налагало й се постоянно да понася упреците на свекърва си и униженията от
съпруга си, Т. не й обръщал никакво внимание и не осигурявал никакви парични
средства за семейния бюджет. През 1995 г. узнала, че съпругът й има извънбрачна
връзка. Посочва, че през годините те са се разделяли няколко пъти, като
съпругът й продължавал да води безгрижен живот – излизал късно и се прибирал
след няколко дни. Т. се отнасял зле и с дъщеря им З., като в изблик на гняв я „налагал
с палка по главата и тялото“. В периода 2014-2015 г., двамата със съпруга й работели
в една и съща фирма и тогава тя отново се усъмнила, че Т. има извънбрачна
връзка с негова колежка от фирмата – Х. С. Изтъква, че чувала от други колеги
от фирмата, че съпругът й има интимни отношения със С. и че е ставала свидетел
на унизителни сцени. На Великден през 2018 г., Т. се обърнал към нея и дъщеря й
с думите: „Б. м., вас ще ви уморя всичките и тебе и З. и ще взема Х. с децата
да си живеем тук в къщата“. Ответникът непрекъснато я обиждал и я наричал „К.
щайгаджийката“ и „К. фригидната“, снимал я с телефона си, без нейно знание, по
време на проявена между тях интимност. Твърди, че семейното им жилище е
изключителна собственост на покойните й родители, чийто единствен наследник е
тя.
Ответникът
– Т.Х.Т., депозира писмен отговор, с който заявява, че счита исковата молба за
основателна в искането за прекратяване на брака и неоснователна, по отношение
на твърдението за изключителната му вина за разстройството на брака. Твърди, че
е продал наследствените си имоти и е построил къщата в двора на родителите на
съпругата си. Съпругата му непрекъснато ходела по врачки и гадатели, които
определяли начина й на поведение. През цялото време на брака им той е полагал
грижи за семейството и никога не е имал извънбрачни връзки. Нямал никаква вина
за разтрогването на брака им. Сочи, че съпругата му го е обвинявала, че й прави
магии, както и че през 2017 г., той и дъщеря им З. Т., подарили на ищцата
телефон за Коледа, който след няколко дни изчезнал, а съпругата му обяснила, че
телефонът е омагьосан, впоследствие ответникът установил, че поради липса на
средства, Т. е платила с него на гледачка. Твърди, че дъщеря им е напуснала
семейното жилище, тъй като не е могла да търпи създаваната от майка й
напрегната обстановка.
В
хода на производството са приети представените с исковата молба и с отговора
писмени доказателства. Изискани са справки от ТД на НАП, за да се установи
какви доходи имат страните по делото. Представени са медицински документи –
епикризи, от страна на ищцата. Разпитани са двама свидетели – Т. А., братовчед
на ищцата и З. Т. – дъщеря на страните.
За да постанови атакуваното Решение, Районен
съд – гр. Пловдив, приема за безспорно установено, че на 16.05.1992 г. страните
са сключили граждански брак, от който имат едно пълнолетно дете – З. Т.. Счита,
че от събраните по делото писмени и гласни доказателства се установява, че
бракът между страните е дълбоко и непоправимо разстроен и като такъв, следва да
се прекрати. Изтъква, че макар страните да обитават едно и също жилище, те
нямат интимни отношения, спят в отделни стаи и следователно брачната им връзка
е изчерпана. Районният съд е приел, че вина за разтрогване на брака, имат и
двамата съпрузи. Аргументира, че от преценените по делото доказателства, не се
е доказало по безспорен начин ответникът да е изневерявал, но пък се е
установило, че през годините и двамата са се обиждали един друг и с течение на
времето все повече се отчуждавали. Относно въпроса за ползването на семейното
жилище след прекратяване на брака, районният съд е приел, че в случая е
приложима разпоредбата на чл. 56, ал. 5 от СК. Съгласно нея, първостепенният
съд е предоставил ползването на семейното жилище на ищцата, предвид влошеното й
здравословно състояние, установяващо се от представените по делото медицински
документи, както и предвид значително по-големия доход, който получава
ответникът, в сравнение със съпругата му. Съдът е постановил след прекратяване
на брака, ищцата да носи предбрачното си фамилно име, като предвид липсата на
претенции за издръжка между страните, е приел, че такава не се дължи.
Пловдивският
окръжен съд, V-ти
граждански състав, въззивна инстанция, на основание чл. 269 от ГПК, се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му
част. По останалите въпроси, той е ограничен от посоченото в жалбата.
Първоинстанционното
решение е валидно и допустимо.
Първото
основно възражение на жалбоподателя се отнася до това, че Решението на
първоинстанционния съд е постановено при нарушение на процесуалните правила,
водещо до необоснованост на същото и липса на мотиви. Посочва се и че липсва
разбор на показанията на разпитаните по делото свидетели, като съдът не е
посочил кои показания кредитира и кои не. На следващо място, се поддържа
оплакването, че районният съд погрешно е приел, че вина за разтрогване на брака
имат и двамата съпрузи. Твърди се също, че семейното жилище не е следвало да се
предоставя на ищцата и правният извод на съда относно факта, че Т. към момента
е с влошено здравословно състояние, е погрешен. Посочва се, че семейното жилище
е с площ от 131 кв.м. и би могло да се ползва съвместно от двамата и след
развода.
Настоящата
инстанция намира, че възраженията са неоснователни.
Въззивният
съд намира, че мотивите на първата инстанция са ясни и разбираеми, поради което
решението, в неговата цялост, не може да се счете за страдащо от порок в частта
на своята мотивираност. Решението е обосновано, доколкото районният съд е обсъдил
в подробности всички аргументи на ответника, които са били от значение за
правилното решаване на правния спор. Неоснователно се явява и възражението
относно факта, че в атакувания съдебен акт липсва разбор на показанията на
разпитаните по делото двама свидетели. Районният съд е посочил, че именно от
показанията на дъщерята на страните – З. Т., се е установило, че вина за
разтрогването на брака имат и двамата съпрузи, като същите са обсъдени подробно
и изчерпателно. Съдът е коментирал и показанията на свидетеля А., като е
кредитирал същите, доколкото е преценил, че са допустими, необходими и относими
към предмета на спора. Предвид това, така релевираните възражения, се явяват
неоснователни, като неоснователно се явява и искането за отмяна на атакуваното
Решение и връщането на делото за ново разглеждане от друг състав на Районен съд
– гр. Пловдив.
Относно
възражението за вината за разтрогване на брака: Настоящият състав, след анализ
на събраните от първостепенния съд доказателства, намира, че вина за
разтрогване на брака имат и двамата съпрузи, доколкото и двамата не са имали
поведението, обичайно за брачната връзка, основаващо се на любов,
разбирателство, взаимно уважение и доверие, както и доколкото и двамата не са
положили достатъчно усилия да съхранят и запазят своя брак. Не се установява
причина за разрива в отношенията между съпрузите да се явява единствено и
изключително поведението на ищцата. Действително, се установява и поведение от
страна на ответника, изразяващо се в липса на уважение към съпругата си и
неполагане на достатъчно усилия за съхраняване на брачната връзка, което
поведение, само по себе си, също представлява брачно провинение. От показанията
на свидетеля А., които макар и да представляват производни доказателствени
средства, доколкото по-голямата част от пресъздаденото от него, представлява
възпроизвеждане на казаното му от ищцата, се установява, че през годините между
съпрузите е имало проблеми, възниквали от поведението на майката на Т., която
се държала зле със снаха си. Установява се още, че ответникът в действителност
е изоставил съпругата си при нейните родители, по време на бременността й и че
с течение на времето проблемите в брака им се задълбочавали. От изложеното от
свидетеля в никакъв случай не може да се направи извод, че вина за разтрогване
на брака, има само ищцата, напротив, макар да не се доказа безспорно, че Т. е
имал извънбрачни връзки през годините, то със сигурност се установи, че той е
извършвал и други брачни провинения – допуснал е между него и съпругата му да
се породи напрежение, в резултат на влияние и вмешателство на неговата майка в
техните отношения, демонстрирал е пренебрежително отношение към нея. От
показанията на свидетелката З. Т. се установява, че Т. е обиждал жена си, наричал
я е „б.“ и „м.“. От друга страна, от показанията на Т. се установява и че ищцата
е обиждала съпруга си и през годините си е втълпявала, че той си има любовница,
като с това си поведение тя е създавала напрежение в семейната среда, което също
представлява брачно провинение. От показанията на Т. се установява още, че ищцата
е полагала грижи за съвместното домакинство и се е грижела за своята дъщеря. Изложеното
мотивира съда да приеме, че вина за дълбокото и непоправимо разстройство на брачните
отношения имат и двамата съпрузи, доколкото и двамата не са положили
необходимите усилия за запазване и заздравяване на брака, предвид което,
решението в тази част е правилно и като такова следва да бъде потвърдено.
Относно
възражението за предоставянето ползването на семейното жилище: Съгласно
разпоредбата на чл. 56, ал. 5 от СК, когато съпрузите са съсобственици или имат
общо право на ползване върху семейното жилище, съдът предоставя ползването му
на единия от тях, като взема предвид интересите на ненавършилите пълнолетие
деца, вината, здравословното състояние и други обстоятелства. В случая,
страните по делото нямат ненавършили пълнолетие деца и съдът следва да основе
своята преценка на фактите и обстоятелствата, касаещи въпроса за вината за
разтрогване на брака, здравословното състояние на страните и други
обстоятелства, които биха били от значение за правилния извод на съда. Предвид
факта, че настоящият състав сподели извода на първостепенния съд относно вината
за разтрогване на брака, следва да се разгледат останалите релевантни
обстоятелства. По делото пред първостепенния съд са представени доказателства,
сочещи на влошено здравословно състояние на ищцата, а именно: Амбулаторен лист
№ 3202/21.06.2019 г.; Амбулаторен лист № 2980/11.06.2019 г.; Амбулаторен лист №
000767/17.04.2019 г.; Епикриза относно лечение на заболявания на щитовидната
жлеза; Епикриза относно световъртеж и проблеми с вестибуларния апарат; Епикриза
относно извършена гинекологична операция. Видно от тези документи, ищцата в
действителност е с влошено здравословно състояние, същата употребява и
медикаменти с антидепресивен ефект, като има и нарушения във функцията на сърдечна
клапа. От медицинските документи се установява, че това влошено здравословно
състояние не е краткотрайно, напротив, същото изисква по-продължителен процес
на лечение и към настоящия момент не може да се направи категоричен извод, че
заболяванията не са успешно излекувани. Предвид тези факти, настоящият състав
приема, че влошеното здравословно състояние на ищцата и фактът, че същата
получава значително по-малък доход от този на ответника /ищцата получава
месечен доход в размер на 560.00 лв., а
ответникът – 1 500.00 лв., по данни от справките от ТД на НАП – гр.
****/, са достатъчни основания, за да бъде предоставено ползването на семейното
жилище на нея, както е сторил и районният съд.
Във
връзка с искането на жалбоподателя за предоставяне ползването на семейното
жилище, съвместно от двамата съпрузи: От доказателствата по делото се установи,
че страните са със сериозно влошени отношения и не биха могли да ползват
заедно, съвместно, семейното жилище,
защото това би довело до напрежение между тях. Относно въведените в съдебно
заседание твърдения от страна на жалбоподателя, че в жилището биха могли да се
обособят два отделни входа и той би могъл да живее в таванското помещение,
въззивният съд намира, че не следва да се произнася, доколкото тези въпроси
подлежат на разглеждане в един бъдещ спор за собственост по отношение на имота,
но не и в настоящото производство, което има за цел да разпредели ползването на
семейното жилище.
Предвид
всичко гореизложено, настоящият състав счита, че Решението, в атакуваните му
части, се явява правилно и като такова, същото ще бъде потвърдено.
По разноските: въззиваемата страна е представила по делото
Договор за правна защита и съдействие № 43925/21.07.2020 г., както и
Пълномощно, удостоверяващо представителната власт на адв. С. по настоящото
въззивно дело. Предвид неоснователността на въззивната жалба и с оглед направеното
от въззиваемата страна искане и представените доказателства, жалбоподателят ще
бъде осъден да заплати адвокатско възнаграждение на въззиваемата страна в
размер на 400.00 лв.
Воден от
горното, съдът
Р Е
Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА
Решение № 723/27.02.2020 г. на Районен съд – гр. Пловдив, II-ри брачен състав, постановено по гр.д. № 14021/2019
г. по описа на съда, в частта му, с която е признато, че
вина за разстройството на брака имат и двамата съпрузи, както и в частта му, с която след
прекратяването на брака, семейното жилище, находящо се в гр. ****, е
предоставено за ползване на К.Д.Т., с ЕГН **********.
В останалата му част Решението е влязло в законна сила.
ОСЪЖДА Т.Х.Т.,
с ЕГН **********, с адрес: ***, да заплати на К.Д.Т., с ЕГН **********, сумата
от 400.00 /четиристотин/ лв., представляваща разноски за адвокатско
възнаграждение, направени по въззивно гражданско дело № 1569/2020 г. по описа
на Пловдивския окръжен съд, V-ти въззивен граждански състав.
Решението
е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: