№ 8191
гр. София, 18.07.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 79 СЪСТАВ, в публично заседание на
шестнадесети юни през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:
Председател:ЦВ. М.
при участието на секретаря Т. Ц.
като разгледа докладваното от ЦВ. М. Гражданско дело № 20211110174682
по описа за 2021 година
Предявени са осъдителни искове с правно основание чл. 224, ал. 1 КТ и чл. 86, ал. 1
ЗЗД за заплащане на сумите, както следва: 2 070,67 лв., представляваща обезщетение за
неизползван платен годишен отпуск от 15 работни дни за периода от 03.07.2020 г. до
02.07.2021 г., ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба -
30.12.2021 г. до окончателното плащане, както и 103,54 лв., представляваща лихва за забава
за периода от 03.07.2021 г. до 29.12.2021 г.
Ищцата Д. ХР. В. твърди, че по силата на трудов договор № 1/03.07.2020 г. е била в
трудово правоотношение с ответника ..., в рамките на което е изпълнявала длъжността ...,
при уговорено основно трудово възнаграждение в размер на 2 964 лв., което с допълнително
споразумение № 7/01.08.2020 г. е било увеличено до размера от 3 191 лв. Поддържа, че със
заповед № 4/01.07.2021 г., считано от 02.07.2021 г., трудовото правоотношение между
страните е било прекратено, на основание чл. 325, ал. 1, т. 1 КТ – по взаимно съгласие, като
неплатено е останало обезщетението по чл. 224, ал. 1 КТ в размер на 15 работни дни,
начислено ѝ от ответника с фиша за работна заплата за м. юли 2021 г. Изяснява, че този факт
е установен и при извършена от „... проверка при ответника, завършила с предписание за
заплащане на претендираното обезщетение по чл. 224, ал. 1 КТ в срок до 25.10.2021 г., което
обаче към настоящия момент той все още не е сторил. Допълва, че считано от деня, следващ
прекратяването на трудовото правоотношение – 03.07.2021 г., ответникът е изпаднал в
забава, поради което претендира и лихва за забава върху главното вземане в размер на
103,54 лв. за периода от 03.07.2021 г. до 29.12.2021 г. Претендира и разноски.
В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК ответникът ... е подал отговор на исковата молба, с който
оспорва исковете по основание и размер. Сочи, че с фиша за м. юли 2021 г. на ищцата е
начислено претендираното обезщетение за неизползван платен годишен отпуск, но след
приспадане на дължимите данъци същото възлиза в размер, който е различен от този,
претендиран с исковата молба. С тези съображения отправя искане за отхвърляне на
предявените искове. Претендира и разноски.
Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства,
поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за
1
установено следното от фактическа страна:
С определение от 23.03.2022 г., в което е обективиран докладът по делото, съдът е
отделил за безспорни и ненуждаещи се от доказване между страните обстоятелствата, че по
силата на трудов договор № 1/03.07.2020 г. между тях е съществувало трудово
правоотношение, в рамките на което ищцата Д. ХР. В. е изпълнявала длъжността ... при
ответника ..., като със заповед № 4/01.07.2021 г. считано от 02.07.2021 г. същото е било
прекратено, на основание чл. 325, ал. 1, т. 1 КТ – по взаимно съгласие.
Нещо повече, така отделените за безспорни факти се подкрепят и от данните,
съдържащи се в приетите като писмени доказателства по делото – трудов договор №
1/03.07.2020 г., длъжностна характеристика за длъжността ..., трудовата книжка на ищцата
В., съдържаща отбелязване относно прекратяването считано от 02.07.2021 г. на трудовото
правоотношение с ответника, на основание чл. 325, ал. 1, т. 1 КТ – по взаимно съгласие,
както и заповед № 4/01.07.2021 г., с която ответният работодател е разпоредил в нейна полза
да се изплати дължимото обезщетение по чл. 224, ал. 1 КТ за неизползван платен годишен
отпуск.
Видно от допълнително споразумение № 7/01.08.2020 г. трудовият договор между
страните е бил изменен, като основното месечно трудово възнаграждение на ищцата е било
увеличено от сумата от 2 964 лв. на сумата от 3 191 лв.
Представени са още фишове и ведомости за заплати, удостоверяващи начислени на
ищцата В. трудови възнаграждения за периода м. август 2020 г. – м. юли 2021 г., като видно
от данните, удостоверени във фиша за м. юни 2021 г., тя е ползвала 7 дни платен годишен
отпуск, а с фиша за м. юли 2021 г. на същата е начислено обезщетение по чл. 224, ал. 1 КТ за
неизползван платен годишен отпуск от 15 работни дни в размер на 2 175,68 лв.
По делото е изслушано и прието без оспорване от страните заключение на вещото лице
по съдебносчетоводната експертиза, което при извършена проверка в счетоводството на
ответника е установила, че със заповед № 16/11.06.2021 г. на Д. ХР. В. е предоставено
ползването на платен годишен отпуск в размер на общо 7 работни дни без да е посочено за
коя година се отнася същият. Експертът изяснява се, че за периода на действие на трудовото
правоотношение между страните ищцата е имала право на платен годишен отпуск в размер
на 20 работни дни, от които: за периода от 03.07.2020 г. до 31.12.2020 г. – 10 работни дни и
за периода от 01.01.2021 г. до 02.07.2021 г. – 10 работни дни, като неизползваният такъв за
периода от 03.07.2020 г. до 31.12.2020 г. възлиза на 3 работни дни, а за периода от 01.01.2021
г. до 02.07.2021 г. – на 10 работни дни, или общо 13 работни дни за целия исков период.
Експертизата е установила още, че дължимото обезщетение по чл. 224, ал.1 КТ не е
изплатено на ищцата, като нетният му размер за 15 работни дни възлиза на сумата от 1
958,11 лв., а за 13 работни дни – на сумата от 1 697,03 лв. В случай, че бъде съобразено и
начисленото с фиша за м. май 2021 г. допълнително трудово възнаграждение за трудов стаж
и професионален опит от 134,02 лв., което с фиша за м. юни 2021 г. е било сторнирано,
вещото лице достига до извод, че размерът на брутното трудово възнаграждение за пълен
отработен месец преди прекратяване на трудовото правоотношение възлиза на 3 325,02 лв.,
а без допълнителното такова – на 3 191 лв.
При така приетата за установена фактическа обстановка съдът формира следните
правни изводи:
По иск с правно основание чл. 224, ал. 1 КТ:
Основателността на иска се обуславя от установяване от ищцата наличието на
следните предпоставки: прекратяване на трудовото правоотношение с ответника без
значение на основанието за прекратяване; размера на брутното трудово възнаграждение на
ищцата, получено за последния пълен отработен месец.
В случая между страните не се спори, че считано от 02.07.2021 г. трудовото
2
правоотношение, възникнало между тях по силата на трудов договор № 1/03.07.2020 г., е
било прекратено, на основание чл. 325, ал. 1, т. 1 КТ – по взаимно съгласие. В същото време,
от отбелязването в заповед № 4/01.07.2021 г. става ясно, че ответникът ... е признал, че в
полза на Д.В. се следва обезщетение по чл. 224, ал. 1 КТ за неизползван платен годишен
отпуск, без обаче размерът на същото да е бил конкретизиран от негова страна. По своето
естество това изявление на работодателя представлява извънсъдебно признание относно
наличието на твърдяният дълг на посоченото основание, което съдът анализира с оглед
изводите на вещото лице по съдебносчетоводната експертиза, че в полза на ищцата е
начислено дължимо обезщетение по чл. 224, ал. 1 КТ, отнасящо се за периода от 03.07.2020
г. до 02.07.2021 г., което е останало неплатено. Ето защо, следва да се приеме, че
основанието на исковата претенция установено по делото, поради което спорният въпрос се
концентрира върху обстоятелството какъв е размерът на дължимото обезщетение по чл. 224,
ал. 1 КТ.
Действително, с разпоредбата на чл. 173, ал. 1 КТ се поставя ограничение относно
възможността за ползване на платен годишен отпуск от работника или служителя, доколкото
е предвидено изискване за даване на предварително писмено разрешение в този смисъл от
страна на съответния работодателя. От друга страна обаче, законодателят не е поставил
изискване относно формата на молбата за ползване на платен годишен отпуск, подавана от
работника или служителя – писмена или устна.
В случая, по делото не са ангажирани доказателства относно подаването от страна на
ищцата на молба по чл. 173, ал. 1 КТ, адресирана до ответния работодател, с която се иска
ползването на платен годишен отпуск, но въпреки това с оглед липсата на поставено
законово изискване относно формата на същата, то не може да се изключи категорично
възможността Д.В. в действителност да е ползвала такъв. В случая, този извод на съда не се
опровергава от изявлението на ответника ..., направеното със становището от 21.04.2022 г.
/л. 48 от делото/, че реално такава писмена молба е била подадена от ищцата, но същата не
се съхранява в трудовото досие, доколкото същата оспорва да е ползвала полагащия се
платен годишен отпуск само за размера над 5 работни дни.
В същото време въз основа на заключението на вещото лице по съдебносчетоводната
експертиза по делото се установи, че със заповед № 16/11.06.2021 г. ответникът е разрешил
на ищцата Д.В. ползването на платен годишен отпуск от 7 работни дни, като в тази част
констатациите на експерта се подкрепят и от данните, удостоверени в писмените
доказателства по делото – фиш и платежна ведомост за м. юни 2021 г. /л. 50 и л. 57 от
делото/, видно от които от 22 работни дни през този месец общо отработените от ищцата
такива са 15 работни дни, т. е. остава разлика от 7 работни дни, през които по силата на
горната заповед № 16/11.06.2021 г. на същата е било разрешено ползването на платен
годишен отпуск. Тук следва да се отбележи, че фактът, че във фиша и ведомостта няма
положен подписа на работника има отношение към евентуална преценка относно доказване
изпълнението от ответника на задължението му за заплащане на дължимото трудово
възнаграждение за посочения период, но не и към определянето на размера на ползвания от
ищцата платен годишен отпуск.
Ето защо, съдът приема, че за периода от 03.07.2020 г. до 02.07.2021 г. общо
ползваният от ищцата Д.В. платен годишен отпуск се равнява на 7 работни, поради което за
разликата до пълния полагащ ѝ се такъв от 20 работни дни, т. е. за 13 работни дни, ответният
работодател дължи да заплати обезщетение по чл. 224, ал. 1 КТ след прекратяване на
трудовото правоотношение помежду им считано от 02.07.2021 г.
Що се отнася до неговия размер, съдът възприема изводите на вещото лице по
съдебносчетоводната експертиза в частта, в която същият се определя на база брутното
трудово възнаграждение за последния пълен отработен месец преди прекратяване на
трудовото правоотношение, а именно: 3 191 лв. /без допълнителното такова, начислено с
3
фиша за м. май 2021 г./, тъй като видно от клаузите на трудовия договор от 03.07.2020 г. и
допълнителното споразумение от 01.08.2020 г. към него месечното трудово възнаграждение
на ищцата се формира единствено въз основа на основното такова, без да се предвижда
възможност за заплащане и на допълнително за трудов стаж и професионален опит. Ето
защо, с оглед възприетия на тази база от вещото лице размер на следващото се на ищцата
обезщетение за неизползван платен годишен отпуск, то предявеният главен иск с правно
основание чл. 224, ал. 1 КТ се явява доказан до размера от 1 697,03 лв., за който се явява
основателен и следва да бъде уважен, като се отхвърли за разликата до пълния предявен
размер от 2 070,67 лв., или за размера от 373,64 лв. Като законна последица от уважаване на
главния иск в полза на ищцата следва да се присъди и законната лихва върху посочената по-
горе сума от датата на подаване на исковата молба – 30.12.2021 г. до окончателното
заплащане.
По иск с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД
Основателността на иска се обуславя от установяване от ищцата наличието на
следните предпоставки: главен дълг; изпадане на ответника в забава и размера на
обезщетението за забава.
В случая, с оглед изводите, до които съдът достигна относно съществуването на
главната искова претенция с правно основание чл. 224, ал. 1 КТ, то следва да се приеме, че в
правната сфера на ищцата е възникнало и акцесорното вземане за обезщетяване на вредите
от неточно изпълнение в темпорално отношение на посоченото парично задължение.
Съгласно трайната практика на ВКС, обезщетение за забава върху размера на
обезщетението за неизползван платен годишен отпуск в конкретния случай (както и върху
всяко обезщетение по КТ) се дължи само в случай, че има отправена изрична покана за
плащане. При безсрочните задължения, каквото е това за заплащане на обезщетение по чл.
224 КТ, длъжникът изпада в забава след като бъде поканен от кредитора – арг. чл. 84, ал. 2
ЗЗД. Когато липсва покана, лихвата се дължи от деня, в който е предявен искът (в този
смисъл ТР № 3/19.03.1996 г. по гр. дело № 3/95 г., ОСГК на ВС и определение №
901/10.08.2010 г. по гр. дело № 376/2010 г., III ГО, ВКС). В случая, ищцата нито твърди,
нито доказва да е отправила покана до ответника за заплащане на същото, поради което
следва да се приеме, че моментът на изпадане на ответника в забава съвпада с подаването на
исковата молба в съда – 30.12.2021 г. Доколкото акцесорната претенция за мораторна лихва
се претендира от ищцата за период преди подаване на исковата молба – от 03.07.2021 г. до
29.12.2021 г., респ. преди поставянето на ответника в забава, съдът намира, че предявеният
акцесорен иск за заплащане на сумата от сумата от 103,54 лв., представляваща лихва за
забава за периода от 03.07.2021 г. до 29.12.2021 г., се явява неоснователен и следва да се
отхвърли изцяло.
По отговорността за разноски:
При този изход на спора – частична основателност на предявените искове, право на
разноски има всяка от страните съразмерно с уважената, респ. отхвърлената част. На
основание чл. 78, ал. 1 ГПК в полза на ищцата следва да се присъди сумата от 351,24 лв. -
адвокатско възнаграждение, съразмерно с уважената част от исковете, чието реално
заплащане съдът прие за доказано с оглед представения договор за правна защита и
съдействие от 25.03.2022 г. /л. 43 от делото/, имащ характер на разписка. На основание чл.
78, ал. 3 ГПК в полза на ответника не следва да се присъждат претендираните разноски за
адвокатско възнаграждение, съразмерно с отхвърлената част от исковете, тъй като същият
не доказва, че сумата от 300,00 лв., уговорена с договора за правна защита и съдействие от
26.04.2022 г. /л. 46 от делото/, е била реално заплатена от него. Това е така, когато се
посочва, че адвокатското възнаграждение е заплатено по банков път, както е в настоящия
случай, то този факт следва да бъде установен посредством предствени банкови документи
– арг. т. 1 от ТР № 6/2013 г. на ОСГТК на ВКС. На основание чл. 78, ал. 6 ГПК ответникът
4
следва да бъде осъден да заплати в полза на Софийски районен съд сумата от 291,00 лв.,
представляваща дължима държавна такса и депозит за ССчЕ, съразмерно с уважената част
от исковете. На основание чл. 78, ал. 6, вр. чл. 83, ал. 1, т. 1 ГПК останалата част от
дължимата държавна такса и депозит за ССчЕ, съразмерно с отхвърлената част от исковете,
следва да остане за сметка на бюджета на съда.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ОСЪЖДА ..., ЕИК ...., със седалище и адрес на управление: ... да заплати на Д. ХР. В.,
ЕГН **********, с адрес: .... на основание чл. 224, ал. 1 КТ сумата от 1 697,03 лв.,
представляваща обезщетение за неизползван платен годишен отпуск от 13 работни дни за
периода от 03.07.2020 г. до 02.07.2021 г., ведно със законната лихва от датата на подаване на
исковата молба – 30.12.2021 г. до окончателното плащане, като ОТХВЪРЛЯ иска за
разликата над уважения размер от 1 697,03 лв. до пълния предявен размер от 2 070,67 лв.,
или за размера от 373,64 лв., както и иска с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за заплащане
на сумата от 103,54 лв., представляваща лихва за забава за периода от 03.07.2021 г. до
29.12.2021 г.
ОСЪЖДА ..., ЕИК ...., със седалище и адрес на управление: ... да заплати на Д. ХР. В.,
ЕГН **********, с адрес: .... на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, сумата от 351,24 лв.,
представляваща разноски по делото за адвокатско възнаграждение, както и по сметка на
Софийски районен съд, на основание чл. 78, ал. 6 ГПК, сумата от 291,00 лв.,
представляваща дължима държавна такса и депозит за ССчЕ.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване с въззивна жалба пред Софийски градски съд в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
5