Р Е
Ш Е Н
И Е
гр. София, 25.03.2021 г.
В И М
Е Т О Н А
Н А Р
О Д А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ПЪРВО ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, 19
състав в публичното заседание на първи март две хиляди двадесет и първа година
в състав:
Съдия: Невена Чеуз
при секретаря Радослава Манолова и в присъствието на прокурора Христова,
като разгледа докладваното от съдия Чеуз гр.дело № 3 870/20 г. и за да се произнесе, взе предвид
следното:
Предявен иск с правно
основание чл.2б ал.1 от ЗОДОВ за сумата от 120 000 лв.
Ищцата Н. М.М. твърди в
исковата си молба, че е наследник на пряко пострадал от т. нар. „възродителен
процес“, обявен впоследствие с декларация на 41-то НС от 11.01.2012 г. за
престъпен. Изложени са твърдения, че съпругът на ищцата Ш.Х.М. бил един от
пострадалите от деянията, предмет на разследване по сл.д. 1/1991 г. на П.на
Въоръжените сили, впоследствие преобразувано в сл.д. №780-II/1998 г. по описа на ВОП – София, а към настоящия момент ДП II-048/1999 г. на ВОП – София. Твърди се, че в периода 21.03.1985 г. –
09.04.1986 г. съпругът на ищцата бил задържан и лишен от свобода в затвора лагера
на остров Белене, а от 09.04.1986 г. – 31.05.1987 г. бил лишен от свобода в
затвора в Бобов дол. Твърди се, че в периода 31.05.1987 г. – 31.05.1988 г. бил
лишен от свобода в с. Овчарци, община Сапарева баня. Преди задържането му, в
продължителен период от време съпругът на ищцата бил подложен на психически и
физически натиск да доносничи, което разклатило физическото и психическото му
здраве и наложило лечение в психиатрията в гр. Кърджали. Съпругът на ищцата
починал на 17.05.2007 г. и не доживял приключването на сл.дело 1/91 г. по описа
на П.на Въоръжените сили, по което бил разпитван като свидетел. Изложени са
твърдения, че след неговата смърт на основание чл. 74 ал.2 от НПК правата му на
пострадало лице преминали върху неговите наследници. В обстоятелствената част
на исковата молба са описани условията, в които е бил принуден да живее
съпругът на ищцата в периодите от време, в които е бил лишен от свобода,
непозволяващи елементарни условия за живот и лична хигиена, принуда за извършва
тежък физически труд, лоша храна и без право да се свърже с близките си. През
1989 г. били принудени да напуснат страната и да се установят в Турция. Твърди
се, че разбрали за сл.дело 1/91 г. от техни близки.
Първоначално образували неформално сдружение с други пострадали, а
впоследствие учредили Сдружение „За справедливост, права, култура и солидарност
на Балканите“, чрез което търсили информация от българските власти за хода на
делото. Писали писма до различни институции. Разбрали, че по делото двукратно е
внасян обвинителен акт в съда. Приживе съпругът на ищцата бил разпитван като
свидетел, били му разяснени правата на пострадало лице. След промените на НПК
от 2017 г., един от пострадалите поискал от съда ускоряване на производството.
Твърди се, че с определение от 19.07.2018 г., постановено по ч.н.д. 3175/2018
г. СГС определил на основание чл. 369 от НПК месечен срок на П.за произнасяне,
съобразно правомощията му. Подобно заявление било подадено през 2018 г. и от
страна на ищцата за ускоряване на производството. Твърди се, че по подобни
заявления СГС бил издал над 100 определения, с които се определя нов месечен
срок на П.за приключване на делото. През октомври 2018 г. било издадено
постановление за спиране на наказателното производство за изчакване на отговора
на четвърта поред молба за правна помощ по делото, което допълнително го
забавило.
Твърди се в исковата
молба, че продължителността на ДП нарушавало правото на разглеждане и решаване
на делото в разумен срок, още повече, че по обвиненията, за които се водело
давността отдавна била изтекла и единственият обвиняем по делото се бил позовал
на нея. С оглед сочената продължителност на производството се твърди, че била
лишена от възможността да потърси справедливо репариране на причинените й вреди.
Твърди се, че търпените неимуществени вреди се изразяват в негативни емоции,
задълбочили до крайна степен чувството и усещането й за липса на справедливост.
Изпитвала разочарование от това, че за толкова дълъг период от време няма
изгледи за напредък по делото. Изложени са твърдения, че е загубила доверие в
институциите, а всички негативни емоции, изразяващи се в притеснения, очакване,
безпокойство, фрустрация от бавенето на делото, тревоги и страх довело до
разочарование в правосъдието и справедливостта.
При тези фактически твърдения е обоснован правен интерес
от предявяване на иска и е сезирала съда с искане да осъди П.на Р.Б. да й
заплати сумата от 120 000 лв. – обезщетение за неимуществени вреди.
Ответникът – П.на Р.Б.,
чрез своя процесуален представител оспорва иска по основание и размер със
заявени възражения в писмен отговор, депозиран в срока по чл. 131 от ГПК.
Съдът след като обсъди
становищата и доводите на страните и събраните по делото доказателства с оглед
разпоредбата на чл.235 ал.2 и ал.3 от ГПК, приема за установено от фактическа и
правна страна следното:
С нормата на чл. 2б от ЗОДОВ се създаде национален
компенсаторен механизъм за бавно правосъдие като вътрешноправно средство за
защита и самостоятелна
хипотеза на отговорност на държавата за вреди, причинени на граждани и на
юридически лица от нарушение на правото на разглеждане и решаване на делото в
разумен срок т.е наличие на нарушение по чл. 6 § 1 от ЕКПЧ респ. възможност да претендират
обезщетение. В тази хипотеза, държавата отговаря за вреди от действия на
правозащитни органи, които не са извършени в разумен срок като отговорността е деликтна. Допустимостта на иска за обезщетение на
вредите от нарушение на правото по чл. 6 §1 от ЕКПЧ по висящо
производство не е обусловена от абсолютните процесуални предпоставки на чл. 8 ал.2 от ЗОДОВ
да е изчерпана
административната процедура за обезщетение на вредите по реда на глава III от ЗСВ и да няма
постигнато споразумение /решение 210/15.06.2015 г. по гр.д. 3053/2014 г. на
Трето ГО на ВКС/.
Словесната конфигурация „при определяне на неговите граждански права и
задължения“, използвана в чл. 6 §1 от КЗПЧОС следва да се разбира, че в
предметния й обхват са включени не само страните в дадено гражданско или
наказателно производство, но и всяко лице, чиито права и задължения се засягат
пряко от него. Съгласно мотивите на ТР № 2/2002г. на ОСНК на ВКС и в ТР № 1/2013г. на ОСНК на ВКС е посочено, че качество
„пострадал” има лице, претърпяло имуществени и/или неимуществени вреди, което може да се
конституира като граждански ищец и/или частен обвинител в наказателно
производство общ характер, като кръгът на такива лица е определен с ППВС №
4/1961г. и ППВС № 5/1969г. на
ВС на РБ и обхваща най-близките роднини – низходящи, възходящи и
съпруг, а не само лицата, призовани към наследяване. Идентична практика е установена и с
определение 595/28.06.2018 г. по гр.д. 955/2018 г. на Четвърто ГО на ВКС. По
тези съображения и с оглед представените по делото писмени доказателства, а
именно удостоверение за наследници № 290/12.03.2019 г. на Община Кърджали, от
което се установява, че ищцата е преживяла съпруга на Ш.Х.М., починал на
17.05.2007 г., настоящият съдебен състав
намира, че същата притежава активна легитимация с оглед качеството й на
пострадало лице, предвид нормата на чл. 74 ал.2 от НПК.
Липсва легална дефиниция на понятието „разумен срок”, а съдебната практика /решение
66/02.04.2015 г. по гр. д. 5813/2014 г. на Трето ГО на ВКС/ установява, че разумността се
оценява с оглед обстоятелствата по делото, като се търси баланс между
интересите на лицето възможно най - бързо да получи решение и необходимостта от
внимателно проучване и правилно провеждане на производството. При преценката си
за разумността на релевантния период, съдът прилага три критерия, посочени и в
разпоредбата на ал.2 от чл. 2б на ЗОДОВ: сложност на делото, поведение на страната и поведение на
компетентните органи.
Характер на ноторно известно обстоятелство има образуването на досъдебно
производство, придобило гражданственост като делото за „възродителния процес“.
Същото е образувано на 30.01.1991 г. като сл.дело 1/91 г. по описа на П.на
Въоръжените сили, което се установява от ангажираните писмени доказателства. В
обстоятелствената част на исковата молба са посочени неговите последващи
преобразувания респ. основните действия, предприети по него, които се
потвърждават и от ангажираните от страните писмени доказателства, поради което
настоящият съдебен състав намира за безпредметно да преповтаря същите в
мотивите на решението. Не е част от спорния предмет по делото, че към датата на
депозиране на исковата молба в съда /11.05.2020 г./ същото е във фаза на
досъдебно производство т.е. касае се за период от около 29 години и 6 месеца.
Дори да се приспадне от общата му продължителност периодът от време, през който
делото се е намирало във съдебна фаза, предвид двукратното внасяне на
обвинителен акт по него, то общата продължителност на ДП към датата на депозиране на исковата
молба, с която е инициирано настоящото производство е над 27 години. Този
период от време, сам по себе си, надвишава значително срокът, предвиден в НПК
като абсолютна давност, водеща до погасяване на наказателното преследване на
престъплението, за което е образувано производството.
При тези данни по делото, настоящият съдебен състав намира, че никакви
съображения, касаещи фактическа и/или правна сложност на делото не могат да
оправдаят или извинят допуснатата забава в досъдебното производство, която на
практика е равнозначна на отказ от правосъдие в светлината на коментираната
по-горе изтекла абсолютна давност за наказателно преследване.
Ищцата не е възпрепятствала производството. Напротив същата
двукратно е сезирала съда с искане за определяне на мерки за неговото
ускоряване с оглед нормата на чл. 369 от НПК.
С
оглед ангажираните по делото доказателства, настоящият съдебен състав намира,
че е налице накърнено право на ищцата за разглеждане на делото в разумен срок
като пасивната материално-правна легитимация е на ответника в производството с
оглед нормата на чл. 52 ал.3 от НПК.
В обстоятелствената част на исковата молба се
твърди, че са претърпени вреди, изразяващи се в негативни емоции, които в значителен
период от време стресирали душевния му мир, усещане за липса на справедливост,
страх и опасения, разочарование от това, че за дълъг период от време няма
изгледи за напредък по делото, загуба на доверие в институциите. Съобразно
константната съдебна практика, не е в тежест
на пострадалия да докаже отделните си негативни изживявания. Доказани ли са
увреждащите действия и бездействия, искът е установен в своето основание и
съдът е длъжен да определи неговия размер по своя преценка
/решение 18/20.02.2014 г. по гр.д. 2721/2013 г. на Четвърто ГО на ВКС, решение
72/18.05.2017 г. по гр.д. 3619/2016 г. на Трето ГО на ВКС/. Следва да се вземе
предвид и практиката на ЕСПЧ,
съгласно която е налице силна, но оборима презумпция, че неразумната
продължителност на производството води до неимуществени вреди /Решение на ЕСПЧ
от 20,03,2006 г. по делото Скордино срещу Италия/. Следва да бъде съобразено и
обстоятелството, че в обстоятелствената част на исковата молба са наведени
твърдения за вреди, вследствие на самото престъпление, но същите не подлежат на
обезщетяване по реда на чл. 2б от ЗОДОВ, по който ред подлежат на репарация
само вредите, пряка последица от неразумно бавните действия на правозащитните
органи /решение 320/27.12.2016 г. по гр.д. 2403/2016 г. на Четвърто ГО на ВКС/.
Нещо повече, по отношение на тези вреди е установен нарочен административен ред
за тяхната обезвреда, съгласно ЗПГРРЛ респ. видно от данните по делото /писмо
на НАП – стр. 376 в делото/, наследодателят на ищцата е упражнил това право.
При съвкупна преценка на тези обстоятелства и с оглед нормата на
чл. 52 от ЗЗД, настоящият съдебен състав намира, че обезщетението, което се
следва на ищеца с оглед продължителността на производството, настъпилите вреди
и констатираните действия в досъдебното производство, които могат да
бъдат квалифицирани като „неоснователно забавяне“ е в размер на 20
000 лв. като за горницата до пълния предявен размер от 100 000 лв. искът
като неоснователен и недоказан следва да се отхвърли.
При този изход на спора на ищцата се следва сумата от 10 лв. – разноски
за платена ДТ.
Водим от горното, съдът
Р Е Ш
И :
ОСЪЖДА П.НА Р.Б., с адрес: гр. София, бул. Витоша“ № 2 на основание чл.2б ал.1
във вр. с чл.4 от ЗОДОВ да заплати
на Н. М.М., ЕГН **********, със съдебен адрес: ***, офис 10 – адв. Ф. сумата от
20 000 /двадесет хиляди/ лв.,
представляваща обезщетение за неимуществени вреди, претърпени в резултат на нарушение на правото на разглеждане и решаване на сл.дело с
№1/1991год., впоследствие преобразувано
в сл.дело №780-ІІ/1998год. по описа на
ВОП София, а сега ДП №ІІ-048/1999год. по описа на ВОП София в разумен срок, ведно със законната лихва, считано от 11.05.2020
г. до окончателното изплащане на задължението като отхвърля иска за горницата
до пълния предявен размер от 120 000 лв. като
неоснователен, както и на основание чл. 78 ал.1 от ГПК сумата от 10 /десет/ лв.
– разноски.
РЕШЕНИЕТО подлежи на въззивно обжалване пред
САС, в двуседмичен срок от съобщението до страните, че е изготвено.
СЪДИЯ :