Р Е
Ш Е Н
И Е
гр. София, 15.09.2022
г.
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД,
ГК, ІV- Е въззивен състав, в публично съдебно заседание на двадесет и четвърти юни
през две хиляди двадесет и първа година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Рени Коджабашева
ЧЛЕНОВЕ: Йоана Генжова
Нели Маринова
при участието на секретаря Капка Лозева, като
разгледа докладваното от съдия Коджабашева гр. дело № 7126 по описа за 2020
година и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по
реда на чл.258 и сл. ГПК.
С
Решение от 16.05.2020 г., постановено по гр.д.№ 63225/ 2018 г. на Софийски
районен съд, ГО, 28 състав, по предявени от „А.з.с.н.в.“ ЕАД- ***
установителни искове по „чл.422 ГПК вр.
чл.99, ал.1 вр. чл.9, ал.1 ЗПК вр. чл.240, ал.1 и ал.2 ЗЗД, чл.92, ал.1 ЗЗД,
чл.79, ал.1, предл.1 ЗЗД и чл.86, ал.1 ЗЗД“ е признато за установено, че В.С.С. /ЕГН **********/ дължи н. „А.з.с.н.в.“ ЕАД- *** /ЕИК ******/
сумата 2 692.86 лв., представляваща
главница, дължима по силата на Договор за паричен заем PLUS-13471053 от
08.06.2016 г., сключен между „БНП Париба Пърсънъл Файнънс“ АД и В.С.С.,
вземанията по който са прехвърлени от страна на „БНП Париба Пърсънъл Файнънс“
АД в полза н. „А.з.с.н.в.“ ООД с Приложение № 1 от 23.10.2017 г. към Договор за
цесия от 27.07.2017 г., ведно със законна лихва за периода от 27.04.2018 г. до
изплащане на вземането; сумата 1 128.94 лв., представляваща
договорна възнаградителна лихва за периода от 20.06.2017 г. до 20.06.2019 г.; и
сумата 210.19 лв., представляваща
обезщетение за забава за периода от 21.07.2017 г. до 26.04.2018 г., за които
суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение от 09.05.2018 г. по
ч.гр.д.№ 27192/ 2018 г. на СРС, като искът по „чл.422 ГПК вр. чл.99, ал.1 вр.
чл.9, ал.1 ЗПК, чл.86, ал.1 ЗЗД“ е отхвърлен за горницата над сумата 210.19 лв.
до пълния предявен размер от 280.14 лв. като неоснователен. На основание чл.78,
ал.1 ГПК ответницата В.С. е осъдена да
заплати на ищеца „А.з.с.н.в.“ ЕАД
сумата 129.79 лв.- разноски за заповедното производство, и сумата 828.48 лв.- разноски
за исковото производство, съразмерно на уважената част от исковете.
Постъпила
е въззивна жалба от В.С.С. /ответница
по делото/- чрез особен представител по чл.47 ГПК, в която са изложени оплаквания за
неправилност и необоснованост на постановеното от СРС решение в частта му, в
която са уважени исковете, и в частта за разноските, с искане да бъде
постановена отмяната му и да бъде постановено решение за отхвърляне на исковете
като неоснователни.
Въззиваемата
страна „А.з.с.н.в.“ ЕАД- *** /ищец по делото/ оспорва жалбата и
моли постановеното от СРС решение като правилно в обжалваната част да бъде
потвърдено, като претендира разноски за въззивното производство.
Предявени са
установителни искове по чл.422 ГПК вр. чл.9 ЗПК и чл.86, ал.1 ЗЗД.
Софийски градски съд, като обсъди
събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно
разпоредбата на чл.235, ал.2 ГПК, намира
от фактическа и правна страна следното:
Жалбата, с която е сезиран настоящият съд, е
подадена в срока по чл.259, ал.1 ГПК и е процесуално допустима, а разгледана по
същество е частично основателна.
Съгласно чл.269 ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта- в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата.
Атакуваното първоинстанционно решение е
валидно и допустимо- в обжалваната част.
Постановеното от СРС решение е частично
неправилно и следва да бъде отменено в частта, в която е призната дължимост на
сумата 1 268.78 лв.- главница
/горница над сумата 1 424.08 лв. до пълния предявен размер от
2 692.86 лв./, на сумата 1 128.94
лв.- възнаградителна лихва, и на сумата 182.79 лв.- лихви за забава /горница над сумата 27.40 лв. до
признатите за дължими 210.19 лв./. В останалата обжалвана част- относно
признатата за дължима главница от 1 424.08 лв. и лихви за забава в размер
на 27.40 лв., решението като правилно следва да бъде потвърдено.
Съвкупният
анализ на събрания по делото доказателствен материал обосновава извод на
въззивния съд, че страните са били обвързани от валидно договорно
правоотношение, възникнало по силата на сключен на 8.06.2016 г. договор за
потребителски кредит, представляващ по същество договор за заем /чл.240 ЗЗД/, регламентиран
от Закона за потребителския кредит /ЗПК- в сила от 12.05.2010 г./. По силата на
този договор „БНП Париба Пърсънъл Файненс” ЕАД предоставило
възмездно в заем на ответницата В.С.С. сумата 3 000 лева за срок от 3 години- до
20.06.2019 г., а последната се задължила да върне заетата сума, ведно с
възнаградителна лихва, на 36 равни месечни вноски от по 155.82 лева всяка,
платими на 20- то число на всеки календарен месец, като падежът на първата
погасителна вноска е определен на 20.07.2016 г., респ. падежът на последната-
на 20.06.2019 г. Според посоченото в приложения кредитен договор общата
подлежаща на връщане от ответницата- кредито-получател сума възлиза на 5 609.52
лв., която включва: 3 000 лв. /главница/- „размер на кредита за потребителски
цели“, 105 лв.- „такса ангажимент“, и 604.80 лв.- „застрахователна премия“. По
делото не е спорно, че паричният заем е получен от ответницата, като на
9.06.2016 г. по нейна банкова сметка ***., намалена със сумата 105 лв., представляваща
„такса ангажимент“, удържана еднократно от кредито-дателя при усвояване на
кредита- съгласно неоспореното заключение на изслушаната в първоинстанционното
производство съдебно- счетоводна експертиза.
От
страна на ответницата не е заявено оспорване автентичността на приложения
договор, поради което и същият като валидно сключен е породил съответни правни
последици. Предвид безспорното по делото обстоятелство, потвърдено и с
неоспореното експертно заключение, че е получила посочените в процесния договор
заемни средства, насрещното й задължение да погасява вноските по сключения с
ищеца договор за кредит безспорно също е възникнало. Съгласно заключението на
вещото лице по съдебно- счетоводната експертиза до м.04.2017 г. ответницата С.
е извършила плащания по кредита в общ размер на 1 470.92 лв.
Според
фактическите твърдения на ищеца, поради преустановяване на плащанията по
процесния договор от страна на С. след м.04.2017 г. същият е обявен за
предсрочно изискуем от кредитодателя, считано от 20.07.2017 г.
В
последствие вземанията- предмет на договора, са прехвърлени с договор за цесия
от 27.07.2017 г. и приложение към него от 23.10.2017 г. на ищеца „А.з.с.н.в.“
ЕАД /цесионер/, който на 27.04.2018 г. подал заявление за издаване на заповед
за изпълнение по чл.410 ГПК за процесните суми, представляващи неизплатена част
от главничния дълг, възнаградителна лихва по договора и лихви за забава. Въз
основа на дадено от цедента на цесионера "АСВ" ЕАД пълномощно за
уведомяване на длъжника за така извършената цесия и връчване на препис от
исковата молба и приложеното към нея уведомление за прехвърляне на процесните
вземания са настъпили последиците по чл.99, ал.4 ЗЗД, поради което и в
качеството на кредитор ищецът е материалноправно легитимиран да търси
изпълнение на същите от длъжника- ответник по делото. В хода на
първоинстанционното производство е настъпил падежа на последната месечна
погасителна вноска- 20.06.2019 г.
Анализът
на събраните по делото доказателства налага приемането на извод, че ответницата
С. е неизправна страна по сключения с ищеца договор за потребителски кредит и
дължи плащане на неизплатената част от дълга по кредита, възлизаща на 1 424.08
лв. и представляваща неизплатена част от главницата. Погасяването на
задължението чрез плащане е в доказателствената тежест на ответницата, която не
е направила възражение, нито е ангажирала доказателства да е погасила посочената
част от дълга към кредитодателя- ищец.
Ирелевантно
за приемане изводите по съществото на спора в случая е обстоятелството, че
задължението произтича от обявен за предсрочно изискуем кредит при условията на
чл.5 от условията на договора /поради неплащане на съответен брой
последователни месечни вноски/, за което е необходимо нарочно волеизявление на
кредитора, което да е достигнало до длъжника, тъй като падежът на задължението
при приключване на устните състезания в СРС е настъпил /чл.235, ал.2 ГПК/.
Независимо дали се основава на предсрочна или редовна изискуемост на дълга по
кредита, към посочения релевантен момент вземането е било изискуемо, поради
което правилно е признато за дължимо /по основание/ с обжалваното решение.
Неправилни,
обаче, са изводите на СРС за дължимост на част от претендираното от ищеца
вземане за главница- в размер на сумата 1 268.78 лв., на цялото
претендирано вземане за договорна /възнаградителна/ лихва за периода 20.06.2017
г.- 20.06.2019 г.- в размер на 1 128.94 лв., и на част от дължимите за
периода 21.07.2017 г.- 26.04.2018 г. лихви за забава- до размер на сумата 182.79
лв.
Това
е така, тъй като договорената между страните по процесния кредитен договор
клауза за възнаградителна лихва е нищожна
и въз основа на нея не е възникнало задължение за плащане на сумата
1 128.94 лв. от ответницата- кредитополучател. Предвид договорения размер
от 35.98 %- годишен лихвен процент /ГЛП/, посочената договорна клауза
противоречи на добрите нрави и се явява нищожна, за което обстоятелство съдът
следи служебно. При констатиране свърхпрекомерност на уговорена престация по
договора, която не е икономически обоснована, съдът служебно следва да съобрази
противоречието на тази клауза с добрите нрави, т.е. нищожността на клаузата и
дали същата влече нищожност на целия договор /в този смисъл Решение № 125/
10.10.2018г. по т.д. № 4497/ 2017 г. на ВКС, ІІІ ГО; Решение № 252/ 21.03.2018
г. по т.д.№ 951/ 2017 г. на ВКС, ІІ ТО, постановени по реда на чл.290 ГПК/.
Накърняване на добрите нрави по смисъла на чл.26, ал.1, изр.3 ЗЗД е налице,
когато при договаряне на насрещните задължения на страните се нарушават
принципите на справедливостта, на добро-съвестността в гражданските и
търговските взаимоотношения и на недопускането на неоправдано имуществено
разместване. В случая договорът за заем е със срок от 36 месеца /3 години/, с
главница от 3 000 лв. и уговорена възнаградителна лихва от 35.98 %, възлизаща
на 2 109.72 лв. за срока на действие на договора, като дължимата при този ГЛП
сума за връщане е определена на 5 609.52 лв. общо. Размерът на уговорената
между страните по кредитния договор възнаградителна лихва е свръхпрекомерен,
като не е установено по делото да е икономически обоснован. Тъй като не
отговаря на изискването за добросъвестност в гражданските и търговските
взаимоотношения и води до значително неравновесие между правата и задълженията
на насрещните страни по правоотношението и то във вреда на кредитополучателя,
като е породила задължение в обем, нарушаващ принципа за недопускане на
неоснователно обогатяване и като краен резултат- водещ до накърняване на
добрите нрави по смисъла на чл.26, ал.1, изр.3 ЗЗД, клаузата за възнаградителна
лихва е нищожна, поради което и валидно задължение за плащането на такава по
процесния договор за кредит не е възникнало.
В
трайно установената практика на ВКС /Определение № 901 от 10.07. 2015 г. по
гр.д.№ 6295/ 2014 г. на ВКС, ГК, IV ГО, Решение № 1270 от 09.01.2009 г. по
гр.д.№ 5093/ 2007 г. на ВКС, ГК, II ГО, Решение № 906 от 30.12.2004 г. по
гр.д.№ 1106/ 2003 г. на ВКС, II ГО/ е възприето становището, че няма пречка
страните по договор да уговарят заплащане на възнаградителна лихва над размера
на законната лихва. Съгласно чл.9 ЗЗД страните могат свободно да определят
съдържанието на договора, доколкото то не противоречи на повелителните норми на
закона и на добрите нрави. Максималният размер на договорната лихва
/възнаградителна или за забава/ е ограничен винаги от втората хипотеза на чл.9 ЗЗД, касаеща добрите нрави. Така за противоречащи на добрите
нрави се считат сделки, с които неравноправно се третират
икономически слаби участници в оборота, използва се недостиг на материални средства на един субект
за облагодетелстване
на друг
и пр. Приема се, че противно на добрите нрави е да се уговаря възнаградителна
лихва, надвишаваща трикратния размер на законната лихва- при необезпечени
кредити, а за обезпечени кредити- двукратния размер на законната лихва. В
случая договорената възнаградителна лихва е в размер 35.98 % и надвишава
трикратния размер на законната лихва /към датата на сключване на процесния
договор- общо 30 %/, поради което противоречи на добрите нрави и се явява
нищожна.
С
оглед осигуряване на предвидената в законодателството потребителска защита съдът е длъжен да
упражни правомощието си за преценка относно противоречие на претендираните
вземания със закона или добрите нрави, както и да извърши преценка дали
искането се основава на неравноправна клауза. Когато се касае за договор за
потребителски кредит, включен в обхвата на ЗПК, съдът е длъжен служебно да
следи за спазване императивните разпоредби на чл.19, чл.10а, чл.22 и чл.33 ЗПК.
Задължението на съда да следи служебно за неравноправни клаузи в исковото
производство произтича пряко от целта и на Директива 93/1 З/ЕИО и Директива 2008/48-
да се осигурява минималната процесуална гаранция за ефективна защита на правата
и интересите на потребителите. Този принцип е въздигнат и в основен принцип на
гражданския процес, което следва от изричната разпоредба на чл.7, ал.3 ГПК
/нова- ДВ, бр.100/ 2019 г., обн. 20.12.2019 г./.
При
тези съображения искът за сумата 1 128.94 лв.- възнаградителна лихва, чиято
дължимост е призната с обжалваното решение, е неоснователен и следва да бъде
отхвърлен, а решението в тази обжалвана част като неправилно следва да бъде
отменено.
Предвид
извършените от ответницата плащания на суми по договора- в общ размер на 1
470.92 лв., съгласно неоспореното заключение на съдебно- счетоводната
експертиза, за които с оглед приетото по- горе следва да се приеме, че имат
погасителен ефект за главницата, се налага извод, че преди подаване на исковата
молба са били погасени приблизително 15 погасителни вноски по кредита /с падеж
на последната погасителна вноска на 20.09.2017 г./, поради което и остатъчният
дълг възлиза на 1 424.08 лв.- главница /2 895 лв.- 1 470.92 лв. = 1 424.08
лв./, която именно сума следва да бъде призната за дължима от ответницата с
настоящото въззивно решение.
С
оглед приетия от въззивния съд извод за намаляване размера на дължимата от
ответника главница на 1 424.08 лв., следва да бъде редуциран и размерът на
лихвите за забава, който определен съобразно чл.162 ГПК /с помощта на
компютърен лихвен калкулатор/, възлиза на общо 27.40 лв., считано за периода 21.07.2017
г.- 26.04.2018 г.
Ищецът
претендира лихви за забава за периода 21.07.2017 г.- 26.04.2018 г. Предвид
извършените от ответницата плащания на суми в размер на 1 470.92 лв. общо,
имащи погасителен ефект за главницата- до 15- та погасителна вноска с падеж на 20.09.2017
г., за периода след тази дата до датата на подаване на заявлението за издаване
на заповед за изпълнение по чл.410 ГПК- 27.04.2018 г., лихвите за забава при
плащане на остатъчния главничен дълг, определени с помощта на компютърен лихвен
калкулатор /чл.162 ГПК/, възлизат на 27.40 лв. общо.
При
тези съображения отговорността на ответницата за плащането на възникнали по
договора от 8.06.2016 г. задължения, предмет на извършената в полза на ищеца
цесия, може да бъде ангажирана за сумите 1 424.08 лв.- главница, и 27.40
лв.- лихви за забава, за които суми решението на СРС следва да бъде потвърдено,
а в останалата част, в която е призната дължимостта на сумата 1 268.78
лв.- главница /горница над сумата 1 424.08 лв. до претендираните 2 692.86
лв./, на сумата 1 128.94 лв.- договорна /възнаградителна/ лихва, и на сумата 182.79
лв. /горница над сумата 27.40 лв. до признатите за дължими 210.19 лв./- лихви
за забава, дължими за периода 21.09.2017 г.- 26.04.2018 г., обжалваното решение
като неправилно следва да бъде отменено и вместо това да бъде постановено
решение за отхвърляне на исковете за тези суми като неоснователни.
При
този изход на спора следва да бъде преразпределена и отговорността за разноски
между страните, като на основание чл.78, ал.1 ГПК дължимата от ответницата С. на
ищеца „А.з.с.н.в.“ ЕАД, съразмерно на уважената част от исковете, сума следва
да бъде определена на общо 344.97 лв., от които: 298.25 лв.- разноски за
първоинстанционното производство /вкл. юриск. възнаграждение от 100 лв./, и 46.72
лв.- разноски за заповедното производство /вкл. юрисконсултско възнаграждение
от 50 лв./.
При
това положение решението на СРС следва да бъде отменено и в частта относно
несъразмерно присъдените на ищеца разноски за първо-инстанционното и
заповедното производства над сумата 344.97 лв. общо /298.25 лв. + 46.72 лв./ до
присъдените 958.27 лв. общо /828.48 лв. + 129.79 лв./, а в останалата част-
относно присъдените на ищеца разноски от 344.97 лв., следва да бъде потвърдено.
За
въззивното производство съобразно чл.273 вр. чл.78, ал.3 ГПК въззивницата дължи
да заплати на въззиваемото дружество сумата 108 лв.- разноски /за
възнаграждение на особен представител и юриск. възнаграждение от 100 лв./,
съразмерно на отхвърлената част от жалбата.
На
основание чл.78, ал.6 ГПК въззивницата дължи да заплати по сметка на СГС
държавна такса за въззивното обжалване в размер на 37.39 лв., а въззиваемата
страна- държавна такса от 66.47 лв.
Водим
от горното, СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД
Р Е
Ш И :
ОТМЕНЯ Решение от 16.05.2020
г., постановено по гр.д.№ 63225/ 2018 г. на Софийски районен съд, ГО, 28
състав, в обжалваната част, в която
по предявени от „А.з.с.н.в.“ ЕАД- *** установителни
искове по чл.422 ГПК вр. чл.9 ЗПК, чл.240, ал.2 ЗЗД и чл.86, ал.1 ЗЗД е
признато за установено, че В.С.С. /ЕГН **********/
дължи н. „А.з.с.н.в.“ ЕАД- *** /ЕИК
******/ сумата 1 268.78 лв., представляваща
главница, дължима по силата на Договор за паричен заем PLUS-13471053 от
08.06.2016 г., сключен между „БНП Париба Пърсънъл Файнънс“ АД и В.С.С.,
вземанията по който са прехвърлени от „БНП Париба Пърсънъл Файнънс“ АД в полза н.
„А.з.с.н.в.“ ООД с Приложение № 1 от 23.10.2017 г. към Договор за цесия от
27.07.2017 г., ведно със законна лихва от 27.04.2018 г. до изплащане на
вземането; сумата 1 128.94 лв., представляваща
възнаградителна лихва за периода от 20.06.2017 г. до 20.06.2019 г.; и сумата 182.79 лв., представляваща обезщетение за
забава за периода от 21.07.2017 г. до 26.04.2018 г., за които суми е издадена
заповед за изпълнение на парично задължение от 09.05.2018 г. по ч.гр.д.№ 27192/
2018 г. на СРС, 28 състав, а също и в
частта относно присъдените на ищеца „А.з.с.н.в.“ ЕАД
разноски по чл.78, ал.1 и ал.8 ГПК над
сумата 298.25 лв.- за исковото производство, и над сумата 46.72 лв.- разноски за
заповедното производство /гр.д.№ 27192/ 2018 г. на СРС, 28 състав/, и вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявените от „А.З.С.Н.В.“ ЕАД- *** /ЕИК ******/ срещу В.С.С. /ЕГН **********/ установителни искове по чл.422 ГПК вр.
чл.99 ЗЗД вр. чл.9 ЗПК и чл.86, ал.1 ЗЗД за
признаване за установено, че В.С.С. /ЕГН **********/
дължи н. „А.з.с.н.в.“ ЕАД- *** /ЕИК
******/ сумата 1 268.78 лв.- главница /горница над сумата 1 424.08
лв. до пълния предявен размер от 2 692.86 лв./, дължима по Договор за
паричен заем PLUS-13471053 от 08.06.2016 г., сключен между „БНП Париба Пърсънъл
Файнънс“ АД и В.С.С., вземанията по който са прехвърлени от „БНП Париба Пърсънъл
Файнънс“ АД в полза н. „А.з.с.н.в.“ ООД с Приложение № 1 от 23.10.2017 г. към
Договор за цесия от 27.07.2017 г., ведно със законната лихва от 27.04.2018 г.
до изплащане на вземането; сумата 1 128.94 лв., представляваща възнаградителна лихва
за периода от 20.06.2017 г. до 20.06.2019 г.; и сумата 182.79 лв.
/горница над сумата 27.40 лв. до признатите за дължими 210.19 лв./, представляваща обезщетение за забава
за периода от 21.07.2017 г. до 26.04.2018 г., за които суми е издадена заповед
за изпълнение на парично задължение от 09.05.2018 г. по ч.гр.д.№ 27192/ 2018 г.
на СРС, 28 състав, като неоснователни.
ПОТВЪРЖДАВА Решение от
16.05.2020 г., постановено по гр.д.№ 63225/ 2018 г. на Софийски районен съд,
ГО, 28 състав, в останалата обжалвана
част, в която по предявени от „А.з.с.н.в.“ ЕАД- ***
установителни искове по чл.422 ГПК вр. чл.9 ЗПК, чл.240, ал.2 ЗЗД
и чл.86, ал.1 ЗЗД е признато за установено, че В.С.С. /ЕГН
**********/ дължи н. „А.З.С.Н.В.“ ЕАД- *** /ЕИК ******/ сумата 1 424.08
лв. /хиляда четиристотин двадесет и четири
лева и 8 ст./, представляваща главница, дължима по Договор за
паричен заем PLUS-13471053 от 08.06.2016 г., сключен между „БНП Париба Пърсънъл
Файнънс“ АД и В.С.С., вземанията по който са прехвърлени от „БНП Париба
Пърсънъл Файнънс“ АД в полза н. „А.з.с.н.в.“ ООД с Приложение № 1 от 23.10.2017
г. към Договор за цесия от 27.07.2017 г., ведно със законната лихва от
27.04.2018 г. до изплащане на вземането; и
сумата 27.40 лв. /двадесет и седем лева и 40
ст./, представляваща обезщетение за забава за периода от 21.09.2017
г. до 26.04.2018 г., за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично
задължение от 09.05.2018 г. по ч.гр.д.№ 27192/ 2018 г. на СРС, 28 състав, а
също и в частта относно присъдените
на ищеца „А.з.с.н.в.“ ЕАД
разноски по чл.78, ал.1 и ал.8 ГПК в размер на 298.25 лв.- за първоинстанционното производство, и в
размер на 46.72 лв.- разноски за
заповедното производство /гр.д.№ 27192/ 2018 г. на СРС, 28 състав/.
ОСЪЖДА В.С.С. /ЕГН **********/ да заплати н. „А.з.с.н.в.“ ЕАД- ***
/ЕИК ******/ сумата 108
лв. /сто и осем лева/- разноски
за въззивното производство, на основание чл.273 вр. чл.78, ал.3 ГПК.
ОСЪЖДА В.С.С. /ЕГН **********/ да заплати по сметка на Софийски
градски съд сумата 37.39 лв. /тридесет и седем лева и 39 ст./- държавна такса, на основание чл.78, ал.6 ГПК.
ОСЪЖДА „А.з.с.н.в.“ ЕАД- *** /ЕИК ******/ да заплати по сметка на Софийски
градски съд сумата 66.47 лв. /шестдесет
и шест лева и 47 ст./- държавна такса,
на основание чл.78, ал.6 ГПК.
Решението
по гр.д.№ 63225/ 2018 г. на СРС, ГО, 28 състав, като необжалвано е влязло в сила в останалата му част.
Решението
не подлежи на касационно обжалване- съгласно чл.280, ал.3 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.