Р Е Ш Е Н И
Е № 1341
гр. Пловдив, 07.11.2018 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
ПЛОВДИВСКИЯТ
ОКРЪЖЕН СЪД, ІV гр.
състав, в публично съдебно заседание на 30.10.2018г, в състав:
ОКРЪЖЕН СЪДИЯ: ПОЛИНА БЕШКОВА
при секретаря Карамфила Шопова, като разгледа
докладваното от съдията гр. д. № 1210 по
описа на съда за 2018г., за да се
произнесе, взе предвид следното:
Съдът е сезиран с искова молба от И.Д.Д. ЕГН ********** против Трудово производителна кооперация
„Септември“ ЕИК ********* с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД вр. чл.
365 и чл. 86 ЗЗД.
Ищецът твърди, че между страните било подписано
споразумение от 10.04.2008г ведно с Приложение № 1 към него, по силата на което
ответникът в качеството си на Възложител признавал, че ищецът в качеството си
на Изпълнител извършил възложените му СМР на притежавания от кооперацията
недвижим имот – „***“, подробно описани в приложението и на обща стойност
75 207.70 лв. С това споразумение ответникът заявил, че приема така
направените подобрения без възражения и се задължил да заплати стойността им в
срок до 10.03.2011г, който срок с анекс от 08.03.2011г бил продължен до
10.03.2014г. Споразумението и Анексът били подписани от ***на кооперацията в
изпълнение на правомощията му по чл. 28, ал. 2 от Устава и чл. 26, ал. 2 ЗК и
надлежно обвързвали длъжника. Твърди се, че не било свикано ОС, което да вземе
решение за отмяна на действията на ***съгласно чл. 15, ал. 4, т. 14 ЗК. Дори да
се приеме, че липсвало представителна власт на ***, то действията му били валидирани поради липса на явно противопоставяне от страна
на ОС веднага след узнаването. Поради това ищецът претендира сумата по
споразумението ведно с обезщетение за забава в размер на законната лихва за
периода 24.04.2015г – 23.04.2018г, възлизаща на сумата от 1 463.83 лв, както и законната лихва от подаване на исковата молба
до окончателното плащане. Претендира и разноските по делото.
Ответникът оспорва претенцията по
основание и размер.
Твърди, че ищецът не бил извършил
подобренията и СМР по Приложението към споразумението, като на въпросната дата
10.04.2008г нямал каквито и да било правни отношения с ответника с изключение
на договор за наем от 22.02.2006г, сключен между кооперацията и представлявано
от ищеца дружество. Излагат се твърдения относно съдържанието на този договор
за наем и направени от представляваното от ищеца дружество подобрения в наетия
имот, впоследствие прихванати от дължимите наемни вноски, както и че ответникът
не бил собственик на въпросното ***. Всички тези доводи и възражения нямат
отношение към основанието на претенцията и не могат да повлияят на изхода на
спора по нея. Неотносими са и твърденията за завишеност на разходите за СМР, липсата на необходимост за
извършването им и изобщо за липсата на възлагане на СМР, доколкото предмет на
делото не е претенция по договор за извършване на СМР по смисъла на чл. 266 ЗЗД, а впоследствие сключено между страните споразумение, с което изрично се
признават факти и произтичащи от тях права и се определя краен падеж на
паричното задължение и с което на практика се избягва един възможен спор по
договора за изработка.
Единствените относими
към предмета на делото възражения са тези, свързани с правното действие на
споразумението. В тази връзка се твърди, че приложението към него било очевидно
недостоверно – в него била посочена дата на съставянето му 10.03.2009г, а се
споменавало в споразумението, което е от по – ранна дата. Твърди се още, че
споразумението е нищожно на основание чл. 26, ал. 2 ЗЗД поради липса на
предварително решение на УС на кооперацията. Доколкото в случая се касаело до
извънсъдебна спогодба, с която се признават задължения, приложима била
разпоредбата на чл. 21, ал. 2, т. 2, предл. второ ЗК.
Същевременно след узнаване за делото на 26.07.2018г било свикано ОС, на което
било протоколирано, че членовете на УС не са знаели за извънсъдебната спогодба
и отменило като неправилни решенията и действията на ***на
кооперацията Х.Х., изразяващи се в признаване на
задължение на кооперацията в извънсъдебното споразумение, подписването му,
както и приложението и анекса към него. На това събрание Х.Х.
заявил, че не е подписвал документи, че кооперацията дължи суми на ищеца.
Отрича се твърдението ответникът да е бил канен неколкократно
да плати исковата сума преди образуване на делото.
В открито съдебно заседание
ответникът твърди, че е предявил още едно възражение за нищожност на
споразумението, а именно липса на основание, годни фактически твърдения за
което били своевременно изложени в отговора му по чл. 131 ГПК, където е
посочено „че главният иск няма нито договорно, нито законово основание“, както
и че „към датата на сключване на споразумението ищецът не е имал каквито и да
било правни отношения с ответната кооперация“.
Съдът, от събраните доказателства и фактите, които се установяват с тях,
прие следното:
При разпределение на доказателствената тежест съдът е указал на страните, че
ищецът следва да установи вземането си на претендираното
основание и в претендирания размер /факта на
сключване на споразумението и неговото съдържание - права и задължения на
страните, срокове за изпълнение и т.н./, както и факта на узнаване от страна на
кооперацията на действията на ***й, ако се твърди, че това е станало преди
връчване на преписа от исковата молба, но не и факта на неизпълнение от страна
на ответника на паричното му задължение, /тъй като това е отрицателен факт,
който не подлежи на доказване/, а ответникът – онези положителни факти, които
изключват твърденията в исковата молба и имат отношение към основанието, на
което е предявена претенцията, както и правоизкючващото
си възражение за нищожност на споразумението.
В подкрепа на твърденията си ищецът
представя документ, наименован споразумение, от
10.04.2008г, двустранно подписан –
от името на ищеца в качеството му на Изпълнител и от името на ответника в
качеството му на Възложител, с който страните се споразумяват, че във връзка с
направените подобрения и СМР от страна на ищеца на притежавания от кооперацията
недвижим имот: „***“, находящ се в ***, подробно
описани в Приложение 1 към споразумението на стойност 75 207.70 лв, следва да бъдат заплатени на изпълнителя еднократно в
срок до 10.03.2011г, като Възложителят заявява, че приема така направените
подобрения без възражения и се задължава да заплати сумата от 75 207.70 лв в рамките на посочения срок.
Представено е цитираното в
споразумението Приложение 1, където в табличен вид са посочени отделните СМР по
вид и цена /за труд, материали и обща/. Под таблицата за дата на изготвянето му
е посочена датата 10.03.2009г.
Представен и Анекс 1 към
споразумението от 08.03.2011г, също двустранно подписан, с който се предоговаря падежната дата на 10.03.2014г.
Няма спор, че и споразумението, и
анексът са подписани от тогавашния *** на кооперацията, като ответникът не
оспорва нито представителната му власт, нито автентичността на документите.
Поради това същите са с необорена формална доказателствена
сила /относно авторството/, като по отношение на признатите от страните
неизгодни факти се ползват и с противопоставима им
материална доказателствена сила /че признатите факти
са верни/. По – конкретно за ответника тези неблагоприятни факти са, че към
датата на сключване на споразумението съществува валидно възникнало задължение
за заплащане на извършени и приети СМР по Приложението, като се уточнява
крайната им цена и падежна дата.
Първото правоизключващо
възражение на ответника /от относимите към предмета
на спора/ е, че правното действие на споразумението е опорочено, тъй като приложението
към него е очевидно недостоверно – в него е посочена дата на съставянето му
10.03.2009г, а се споменава в споразумението, което е от по – ранна дата.
Това възражение е неоснователно по
следните съображения:
Споразумението и анекса към него са
частни документи, съответно диспозитивни в частта, в
която обективират формирана от страните воля и
свидетелстващи - в частта, в която обективират
признати от страните факти. По отношение датата на документа същият е частен
свидетелстващ документ и когато е с необорена формална доказателствена
сила /относно авторството/, както е в случая, надлежно удостоверява спрямо
ответника, че волята на страните е изразена на посочената в документа дата.
Това е така, защото в частта относно признатите неизгодни за страните факти,
документът се ползва с противопоставима им материална
доказателствена сила – че признатите факти са верни.
Щом ответната кооперация чрез надлежния й ***, респ. законен представител
тогава, е признала, че на посочената дата е сключено процесното
споразумение и в него е описано приложението, то следва да се приеме, че към
тази дата същото вече е било факт от правната действителност, тъй като
съществуването му като неблагоприятен за ответника факт е изрично признато в
подписаното от негов представител споразумение. Явно е при това положение, че
се касае за допусната техническа грешка при изписване годината на съставяне на
приложението. Още повече,
че изрично е посочено в заглавната му част, че е елемент от споразумението от
10.04.2008г. В случая не е
необходимо да е налице достоверна дата по смисъла на чл. 181 ГПК, тъй като тази
разпоредба касае правата на трети за документа лица, а не неговите автори или в
случая страни по споразумението. „Недостоверността на датата на Приложението“
се навежда и като обстоятелство в подкрепа на твърдението за допусната от ***грешка
относно предмета на договора, /че се касае до обещание за бъдещи СМР, а не вече
извършени/, но това е от значение за евентуално правоунищожително
възражение по смисъла на чл. 28 ЗЗД, каквото не е предмет на делото. Подобна
грешка не може да доведе и до нищожност на договора поради липса на съгласие,
тъй като това основание е налице, когато липсата на воля
(при едностранните сделки) и на съгласие (при договорите) е съзнателна
(съзнавана), т.е. едната или двете страни осъзнават, че външно правят
изявления, които формално осъществяват фактическия състав на договора, но без
намерение за обвързване, тъй като играят на сцена, дават учебен пример, респ.
шегата е разпознаваема от насрещната страна или тя знае за мислената уговорка,
че правните последици на договора не са желани в действителност. Лисва съгласие
и когато то е изтръгнато чрез пряко насилие. В случая обаче, доколкото не се
касае до твърдение за съзнателна /съзнавана/ липса на съгласие, а за допусната
грешка при формиране на волята, не може да се говори за нищожност на това
основание.
Неоснователно е и следващото възражение за нищожност на споразумението на основание чл. 26,
ал. 2, предложение второ ЗЗД поради липса на предварително решение на УС на
кооперацията.
Действително според чл. 21, ал. 2, т. 2 ЗК предварително решение на
управителния съвет се изисква за съдебна или извънсъдебна спогодба, с която се
признават задължения или се опрощава дълг. Същевременно според чл. 26, ал. 2 ЗК
*** на кооперацията представлява кооперацията; организира изпълнението на
решенията на общото събрание, на управителния съвет и на органите на кооперативния
съюз, в който членува, а според чл. 26, ал. 3 *** на кооперацията сключва сделки по чл.
21, ал. 2 въз основа на
предварително решение на управителния съвет, а в случаите по чл.
15, ал. 4, т. 10 - въз основа на предварително решение на общото
събрание.
В случая процесната
сделка не е разпоредителна и за нея не се иска предварително решение на ОС на
основание чл. 15, ал. 4, т. 10. Касае се до извънсъдебно споразумение, за което се
изисква предварително решение на УС, каквото безспорно не е взето. Изложените в
ТР 4/2016 на ОСГТК на ВКС мотиви обаче, макар относими към сделка на разпореждане с недвижим имот, са
напълно приложими по аналогия и по аргумент от по – силното основание и към
извънсъдебните споразумения, за които се изисква предварително решение на
УС. В ТР се коментира правното действие
и характера на нормата на чл. 26, ал. 3 КЗ,
която обхваща и двете хипотези –
тази по чл.
15, ал. 4, т. 10, която изисква предварително решение на общото
събрание и по повод на която е постановено ТР и процесната
– тази, при която се иска предварително решение на управителния съвет, поради
което няма правна логика за различното им третиране. Ето защо напълно относими и към разглеждания случай са следните тълкувателни
постановки: че изявената от ***на кооперацията воля и извършените от него
действия, в това му качество, се считат за воля и действия на юридическото лице
и обвързват последното. При несъответствие между формираната и изразената от ***воля
на кооперацията следва, в отношенията с третите лица, да се даде предимство на
изразената и да се приеме, че действията на представляващия орган обвързват
кооперацията и сключените от него разпоредителни сделки, в случая извънсъдебно
споразумение, с което се признават задължения, са действителни. Неспазването на
изискването на чл. 26, ал. 3, вр. чл. 15, ал. 4, т.
10 ЗК, в случая чл. 26, ал. 3, вр. чл. 21, ал. 2, т.
2 ЗК е от значение само във вътрешните отношения между ***и кооперацията (би
могло, например, да ангажира имуществената отговорност на ***и/или да причини
освобождаването му като ***), но не и в отношенията с третите лица. Не е
оправдано третите лица да носят риска и да поемат негативите от избора на
недобросъвестен управител, сключил разпоредителната сделка без взето от общото
събрание решение, в случая извънсъдебно споразумение, с което се признават
задължения на кооперацията, без взето решение на УС. Решенията на общото
събрание по чл. 15, ал. 4, т. 10 ЗК, в случая тези на УС по чл. 21, ал. 2, т. 2
ЗК, не подлежат на вписване в търговския регистър, нито третите лица имат
регламентиран достъп до протоколната книга на кооперацията, което създава
затруднения при получаване на достоверна информация взето ли е наистина решение
и какво е съдържанието му. Следва да се съобрази и обстоятелството, че
кооперацията, при всичките й особености и по-специално предназначение (като
сдружение само на физически лица, създадено с цел задоволяване на икономически,
социални и културни интереси на членовете й, при което се акцентира на личните
усилия на членовете й да оказват сътрудничество и взаимопомощ за осъществяване
на дейността), е търговец и извършва търговска дейност. Сигурността на
търговския оборот и интересите на третите лица следва да бъдат гарантирани и в
случаите, при които в същия участват кооперации. Липсата на предварително взето решение на общото събрание по чл. 15,
ал. 4, т. 10 ЗК, в случая на решение на УС по чл. 21, ал. 2, т. 2 ЗК, не води
до недействителност на сключената от ***разпоредителна сделка със собствен на
кооперацията недвижим имот или с вещно право върху такъв имот, в случая на
подписаното извънсъдебно споразумение. Не е налице нищожност на основание чл.
26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, поради противоречие със закона, тъй като разпоредбите на
чл. 26, ал. 3 ЗК и на чл. 15, ал. 4, т. 10 ЗК, в случая и тази на чл. 21, ал.
2, т. 2 ЗК, са диспозитивни, а не императивни
(установени са не в обществен, а в частен интерес - защитават интересите на
кооперацията като частноправен субект). Не е налице нищожност и на основание чл. 26, ал. 2, пр. 2 ЗЗД, тъй като
съгласие за сключване на сделката е изразено от ***на кооперацията, в
качеството му на волеизявяващ орган. Нищожните
сделки не подлежат на саниране, докато при неспазване изискването на чл. 26,
ал. 3 ЗК няма пречка решението на общото събрание по чл. 15, ал. 4, т. 10 ЗК да
бъде взето след сключване на договора. Не
е налице висяща недействителност по смисъла на чл. 42, ал. 2, вр. чл. 36, ал. 2 ЗЗД, тъй като няма превишаване пределите
на представителната власт (разпоредбата на чл. 26, ал. 3 ЗК не установява противопоставими на трети лица ограничения в
представителните правомощия на ***). Не
е налице и незавършен фактически състав на сделката, тъй като елемент на
фактическия състав на договора е съгласието на кооперацията за сключването му,
изразено чрез органния представител, но не и
решението на общото събрание по чл. 15, ал. 4, т. 10 ЗК, в случая това на УС по
чл. 21, ал. 2, т. 2 ЗК.
Поради всичко изложено последващата
отмяна на решенията на ***не могат да се отразят на правното действие на
сключените от него сделки, респ. подписани извънсъдебни споразумения. Поради
това без значение са повдигнатите пред съда въпроси относно правното действие
на отменителното решение на кооперацията, което
според ищеца е недействително, а според ответника – напълно валидно.
В откритото съдебно заседание ответникът е
навел и възражение за нищожност на споразумението поради липса на основание –
чл. 26, ал. 2, предл. 4 ЗЗД. Действително с отговора
на исковата молба подобно възражение не е било надлежно оформено – чрез
посочването му със съответната законова терминология. Посочено е обаче, че „главният
иск няма нито договорно, нито законово основание“, т.е., че липсва основание за
сключване на споразумението, тъй като между страните не е имало правоотношение,
което да се преурежда. Същевременно съдът дължи произнасяне по основанието за
нищожност, с което е сезиран, а то се определя не от правната квалификация на
правото, а от изложените в исковата молба, респ. в отговора обстоятелства.
Когато страна в преклузивния срок по ГПК твърди, че
сделката има определен порок с навеждане на съответните фактически твърдения,
дори правната квалификация за тези твърдения да се прецизира впоследствие,
следва да се приеме, че този порок е бил своевременно наведен. Поради това
съдът приема, че в предмета на делото надлежно е въведен още един порок на
споразумението - липса на основание за сключването му, срещу който насрещната
страна /ищецът/ е могъл да се брани, тъй като фактическите твърдения за него са
наведени с отговора на исковата молба.
Това възражение
обаче е неоснователно по следните съображения:
Основанието
/каузата/ е типичната цел, която обуславя
и оправдава сключването на договора, която при спогодбата е съгласуван по
волята на страните начин да прекратят съществуващ спор помежду си или да
избегнат бъдещ такъв. Каузата се презумира на
основание на чл. 26, ал. 2, изр. 2 ЗЗД, като в случая дори основанието е изрично посочено в
споразумението, което в тази част представлява признание на неизгоден за
ответника факт – че споразумението е сключено във връзка с уреждане последиците
на договор за изработка и доколкото формалната му доказателствена
сила не е оборена, надлежно удостоверява спрямо кооперацията признатите от
законния й представител неблагоприятни за нея факти. При това положение не може
да се приеме, че между страните не е съществувало правоотношение, във връзка с
което да е сключено споразумението, доколкото в самото него е посочено, че се
сключва във връзка с изпълнени и приети без възражения, но неплатени СМР, като
се договаря срок за плащането им. В тази връзка се навеждат и твърдения за
допусната от страна на ***на кооперацията грешка при
формиране на волята, като същият считал, че споразумението касае бъдещи
уговорки за СМР. Подобна грешка и да е вярна, няма връзка с наведеното
основание за нищожност на споразумението – липса на основание. Всъщност
грешката в предмета на сделката – че се касае за бъдещи, а не за извършени СМР,
е основание за унищожаването й, каквото правоунищожително
възражение в случая не е наведено – подобна грешка се споменава едва в уточнителната молба след насрочване на делото, която обаче
касае автентичността на документа, а не действителността на споразумението като
правна сделка.
Поради това искът е основателен и ще
се уважи изцяло, като главницата се присъди ведно с обезщетение за забава в
размер на законната лихва за претендирания период,
предхождащ датата на подаване на исковата молба и следващ падежната дата на
главното задължение: 24.04.2015г
– 23.04.2018г, възлизаща на сумата от 1 463.83 лв /съобразно неоспорената справка за
размера на законната лихва за процесния период на л.
24 от делото и след служебната й проверка чрез он – лайн калкулатор лихви/, ведно със законната лихва върху
главницата от датата на подаване на исковата молба в съда - 25.05.2018г., до
окончателното плащане.
При този изход на делото и
претенцията за разноски ответникът следва да заплати на ищеца сумата от общо 6 566.87
лв – за държавна такса и адвокатски хонорар съобразно
списък на разноските на л. 109 и доказателствата за действително направен
разход в този размер, като съдът намира за неоснователно заявеното възражение
за прекомерност на адвокатското възнаграждение, тъй като то е съобразено с
действителната фактическа и правна сложност на делото, както и с нормативно
предвидените минимални размери на адвокатските възнаграждения /минималният
хонорар възлиза на сумата от 2 830 лв без ДДС
или 3 396 лв с ДДС, който е близък до размера на
платеното възнаграждение в размер на 3 500 лв,
което не се явява прекомерно/. Съгласно
т. 5 от ТР 6/2012г на ОСГТК на ВКС, направените от страните в обезпечителното
производство разноски се присъждат с окончателното съдебно решение по съществото
на спора, с оглед крайния му изход. В мотивите съм тази точка е прието, че
отговорността за разноски при обезпечаване на иска се реализира при
постановяване на решение, с което се разглежда спора по същество и съобразно
неговия изход, тъй като привременно осъществената мярка е постановена с оглед
този изход и в защита на правните последици от решението. В случая няма спор,
че молбата на ищеца по чл. 390 ГПК е била уважена, като към представения списък
се прилага и договор за правна помощ от 23.04.2018г, с който е договорено
възнаграждение за обезпечителното производство в размер на 2 000 лв, като договорът служи и за разписка относно плащането.
Няма значение дали този договор е бил приложен и по частното гражданско дело,
/достатъчно е, че по него има пълномощно за процесуално представителство/, тъй
като така или иначе в рамките на производство по чл. 390 ГПК разноски на
молителя не могат да бъдат присъдени, а крайният момент за претендирането им,
респ. доказването им, е до приключване на последното съдебно заседание в
исковото производство, каквото е направено в случая. Поради това сумата от
2 000 лв също следва да бъде присъдена или общо
дължимият размер разноски възлиза на 8 566.87 лв.
По изложените мотиви съдът
Р Е
Ш И:
ОСЪЖДА Трудово
производителна кооперация „Септември“ ЕИК ********* гр. Пловдив ул. Йоаким
Груев № 15 А да заплати
на И.Д.Д. ЕГН
********** *** , сумата от 75 207.70 лв, дължима по сключено между страните
споразумение
от 10.04.2008г ведно с Приложение № 1 към него и анекс от 08.03.2011г, с който падежната дата на задължението е продължена
до 10.03.2014г, с което споразумение
страните признават, че ищецът в
качеството си на Изпълнител е извършил възложените му СМР на притежавания от ответната
кооперация недвижим имот – „***“, подробно описани в приложението и на обща
стойност 75 207.70 лв, приети от ответника в качеството
му на Възложител без възражения, както и сумата от 1 463.83
лв - обезщетение за забава в размер на законната лихва
за периода 24.04.2015г
– 23.04.2018г, ведно със
законната лихва върху главницата от датата на подаване на исковата молба - 25.05.2018г,
до окончателното плащане на задължението, както и сумата от 8 566.87 лв. – разноски в производството за държавна
такса и адвокатски хонорар, както и разноски в обезпечителното производство.
Банковата сметка, по която следва да се преведат присъдените суми на
основание чл. 236, ал.1, т. 7 ГПК, е: IBAN: ***, BIC: ***, банка *** съобразно молба на ищеца от 02.11.2018г.
Решението подлежи на въззивно
обжалване в двуседмичен срок от връчването му пред Пловдивския апелативен
съд.
ОКРЪЖЕН СЪДИЯ: