Р Е Ш Е Н И Е
№ ...............
гр.София, 02.05.2019 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО
ОТДЕЛЕНИЕ, IV-Г състав, в публично заседание
на двадесет и девети януари през 2019 година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Десислава Попколева
ЧЛЕНОВЕ: Таня
Орешарова
Андрей Георгиев
при секретаря Антоанета Петрова, като
разгледа докладваното от съдия Попколева гражданско дело № 16010 по описа за
2018 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258
– 273 от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба
на „Б.Е.П.“ АД от 22.03.2018 г. срещу решение от 13.11.2017 г., постановено по гр.
дело № 26388/2016 г. по описа на СРС, 35
състав, с което на основание чл.422 ГПК вр. чл.79, ал.1 ЗЗД е признато за
установено, че жалбоподателят дължи на „В.и к.“ ЕАД, г. сумата от 300,24 лв. - главница,
представляваща стойността на предоставени услуги – доставка на вода за периода 18.09.2011
г. – 21.05.2013 г., ведно със законната лихва от 16.02.2016 г. до окончателното
плащане. С решението жалбоподателят е осъден да заплати на ответника сумата от 325,00
лв. – разноски за заповедното производство и сумата от 575,00 лв.-разноски за
исковото производство.
В жалбата се твърди, че процесното решение
е неправилно и необосновано, тъй като е постановено в противоречие с
материалния закон и при допуснати процесуални нарушения. Поддържа се, че неправилно
СРС е приел, че между страните е съществувала валидна облигационна връзка през
процесния период, тъй като ответното дружество не е титуляр на партидата, а
такъв е трето за спора лице-С.Ф. до м.12.2015 г., на името на който е издадена
фактура със същия номер и от същата дата като процесната и за същата сума.
Неправилни били и изводите на съда, че е без значение кой е ползвал доставената
в имота вода, както и становището за неоснователност на своевременно заявеното
възражение за давност. Твърди се и допуснато от съда процесуално нарушение във
връзка с призоваването на третото лице-помагач на ответното дружество. Въз
основа на изложеното се иска отмяна на обжалваното решение като неправилно и необосновано
и постановяване на друго, с което предявения установителен иск да бъде отхвърлен.
Претендират се разноски.
Въззиваемата страна „В.и к.“ ЕАД, г. е депозирала отговор, в който
поддържа становище, че обжалваното решение е правилно и моли то да бъде
потвърдено, като в подкрепа на това твърди, че между страните е налице
облигационна връзка, уредена в Общите условия на дружеството, като без значение
за договорната отговорност на потребителя е фактът, че партидата е била открита
на името на едно трето лице-наемател.
Софийският градски съд като прецени събраните по делото доказателства по
свое убеждение и съобразно чл. 12 ГПК във връзка с наведените във въззивната
жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на въззиваемата страна,
намира за установено следното:
Жалбата е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и е допустима, а
разгледана по същество е частично основателна.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността
на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Процесното първоинстанционно решение е валидно и допустимо. Същото обаче
е частично неправилно поради допуснато от съда нарушение на материалния закон
във връзка със своевременно заявеното от ответника възражение за погасителна
давност.
Производството пред СРС е
образувано по предявен установителен иск по чл.422 ГПК вр. чл.79, ал.1 ЗЗД за
установяване на вземания за цена на доставена и потребена вода и В и К услуги за
периода 18.09.2011 г. – 21.05.2013 г. за имот, находящ се в гр.Бургас, ж.к. „*********,
с аб. № 933704, ведно със законната лихва от 16.02.2016 г. до окончателното
плащане, за които вземания е издадена заповед за изпълнение на парично
задължение по чл.410 ГПК по ч. гр.д. № 8214/2016 г. по описа на СРС, 35 състав.
В исковата молба се поддържа, че
ответното дружество има качеството потребител на В и К услуги, тъй като е
собственик на недвижим имот в сграда в режим на етажна собственост.
В отговора на исковата молба
ответното дружество оспорва иска по основание, като поддържа, че няма
качеството потребител на В и К услуги, тъй като владението върху недвижимия
имот не му е предадено от предишния собственик, няма сключен договор с ищеца и
между тях не е възникнало валидно облигационно отношение, а партидата се води
на името на трето лице – С.Д.Ф.. Заявено е и възражение, че вземането на ищеца
е погасено по давност, тъй като макар и фактурата да е издадена на 27.05.2013
г. обхваща период от 1 година и 8 месеца назад, за който период са правени
ежемесечни замервания на потребяваната вода и е следвало да се издават фактури
за всеки месец.
В производството по делото е
конституирано като трето лице-помагач на ответника лицето С.Д.Ф., който не е
взел становище по иска.
Първоинстанционният съд е приел за
безспорно между страните обстоятелството, че до имота е доставяна вода в
твърдяното в исковата молба количество за процесния период.
Спорните между страните въпроси са
свързани със съществуването на твърдяното облигационно правоотношение през
исковия период, респ. кой е отговорен за заплащането на задълженията за
потребени В и К услуги, както и с въпроса погасено ли е по давност вземането,
претендирано от ищеца.
Съгласно чл.193 от Закона за
водите, обществените отношения, свързани с услугите за водоснабдяване и
канализация, се уреждат със Закона за регулиране на водоснабдителните и
канализационните услуги, при спазване изискванията на този закон. Според чл.1,
ал.2 ЗРВКУ
/обн., ДВ, от 25.02.2005 г., изм. и доп., бр.
58 от 31.07.2015 г./,
В и К услуги са тези по пречистване и доставка на вода за питейно-битови,
промишлени и други нужди, отвеждане и пречистване на отпадъчните и дъждовни
води от имотите на потребителите в урбанизираните територии, както и дейностите
по изграждането, поддържането и експлоатацията на водоснабдителните и
канализационните системи, вкл. на пречиствателните станции и другите
съоръжения. В §1, т.2 от ДР на закона е предвидено, че
"потребители" по смисъла на закона са юридически или физически лица -
собственици или ползватели на съответните имоти, за които се предоставят В и К
услуги;
юридически или
физически лица - собственици или ползватели на имоти в етажната собственост и предприятия, ползващи вода от водоснабдителните мрежи на населените
места за технологични нужди или подаващи я на други потребители след
съответната обработка по самостоятелна водопроводна инсталация, непредназначена
за питейна вода. В този смисъл е и чл.2, ал.1 от ОУ на ищеца, одобрени от ДКЕВР и публикувани
на 16.11.2006 г. във вестник „Куриер“ и вестник „Компас“. В разпоредбата на чл.3, ал.1 от Наредба № 4 от
14.09.2004 г. за условията и реда за присъединяване на потребителите и за
ползване на водоснабдителните и канализационните услуги е указано, че
потребители на В и К услуги са собствениците и лицата, на които е учредено
вещно право на строеж и право на ползване, включително чрез концесия, на
водоснабдените имоти. По отношение на
имоти в етажна собственост, какъвто е и настоящия случай, разпоредбата
на §1, т.2, б.”б” от ДР на ЗРВКУ установява кой е
страна по облигационното отношение с водоснабдителния
оператор,
като меродавно е единствено притежанието на вещно право върху имота – на
собственост или вещно право на ползване.
В конкретния случай,
от приетата по делото справка за „Б.Е.П.“ ЕООД, издадена от Служба по
вписванията за периода от 01.01.1992 г. до 13.05.2016 г., се установява, че
процесният имот –апартамент № 19, находящ се в гр. Бургас, ж.к.”*********е бил
предмет на договор за прокупко-продажба от 08.12.2004 г., по силата на който
ответното дружество е придобило правото на собственост върху имота. При тези
данни, съдържащи се в справката, които не са оспорени от ответника, правилно
СРС е приел, че ответното дружество е собственик на процесния имот и респ.
между него и В и К дружеството са налице валидни облигационни отношения във
връзка с получаване на услугите при публично известни общи условия за процесния
период, тъй като има качеството „потребител“ на ВиК услуги. В тази връзка
неоснователни са доводите на въззивника за необоснованост на решението и за
допуснато нарушение на материалния закон по отношение на въпроса кое лице
следва да отговаря по предявените искове.Заявеното в отговора на исковата молба
възражение, че владението върху имота не му е предадено от предишния собственик,
т.е. че дружеството реално не е ползвало имота през процесния период е
ирелевантно за въпроса кой е страна в облигационното отношение с доставчика на
услугата до имота и съответно отговорен за заплащане на цената на услугите. Ето
защо, въззивният съд приема, че предявения установителен иск е доказан по
основание, като материалноправно легитимиран да отговаря по него е именно
ответното дружество в качеството му на собственик на недвижим имот в етажна
собственост.
Въпреки изложеното предявеният пред СРС иск се
явява частично неоснователен, тъй като част от процесното вземане е погасено по
давност. Задължението да се заплаща
стойността на ползваната вода е задължение за периодично плащане по смисъла на чл.
111, б."в" ЗЗД - налице са парични задължения, имащи единен
правопораждащ факт (Общи условия), чийто падеж настъпва през предварително
определени интервали от време, а размерите на плащанията са изначално
определени или определяеми, като не е необходимо периодите да са равни и
плащанията да са еднакви (в този смисъл - ТР № 3/2011 г. на ВКС, ОСГТК).
Вземанията на топлофикационни, електроснабдителни и водоснабдителни дружества,
както и на доставчици на комуникационни услуги съдържат изброените признаци на
понятието, поради което са периодични плащания по смисъла на чл.
111, б. "в" ЗЗД и за тях се прилага тригодишна давност като
изключение от общата петгодишна. Видно е от издадената на 27.05.2013 г. фактура
на стойност 300,24 лв. с ДДС, че последната обхваща период от 1 година и 8
месеца, като съгласно представените от ищеца справки – показания, водомерите за
топла и студена вода за имота са отчитани с мобилно устройство. Съгласно чл.21,
ал.1 и ал.2 от Общите условия, показанията на водомерите на водопроводни
отклонения се отчитат с точност до 1 куб. м. за период не по-дълъг от 1 месец –
за общи водомери на сгради-етажна собственост, а отчитането на индивидуалните
водомери след общия водомер се осъществява най-малко веднъж на три месеца, до
24 часа след отчитането на общия водомер. В междинните периоди между два отчета
В и К операторът ежемесечно начислява количество изразходвана вода, определено
въз основа на средния месечен разход от предходните 2 отчета. След отчитане на
показанията на водомерите количеството вода се изравнява в съответствие с
реалното потребление. В настоящия случай, фактурата от 27.05.2013 г. обхваща
два периода, за които е начислена стойност на доставените услуги съобразно
показанията на индивидуалните водомери в имота – първият е от 18.09.2011 г. до
31.07.2012 г., а вторият - от 01.08.2012 г. до 21.05.2013 г., а централният
водомер в сградата – етажна собственост е отчитан ежемесечно. Същевременно в
чл.31, ал.1 и ал.2 от общите условия е предвидено, че операторът издава ежемесечни фактури, освен при изрична
договореност за различен период на фактуриране, а потребителите са длъжни да заплащат дължимите суми за ползваните от
тях услуги в 30 дневен срок след датата на фактуриране. По делото от страна
на ищеца не са ангажирани доказателства, че по отношение на процесния абонатен
номер е налице договореност за различен период на фактуриране, поради което и с
оглед посочените разпоредби следва извод, че ответникът като потребител на В и
К услуги дължи
плащане на месечно дължимата /прогнозна/ сума в 30 дневен срок след датата на фактуриране. Това следва и от разпоредбите на 33, ал.4 от
общите условия, според която при установяване на надвзети суми, т.е. когато
потребителят е заплатил стойността на прогнозно начисленото количество
изразходвана вода и тази стойност надвишава стойността на реалното потребление,
след отчитане на показанията на водомерите, сумата са възстановява по избор на
потребителя при условията на чл.43 или се прихващат от следващите дължими от
потребителя плащания. Изводът, че вземането за цена на доставени В и К услуги е
изискуемо ежемесечно – в 30 дневен срок след датата на фактуриране, следва и от
разпоредбата на чл.42 от общите условия, според която при неизпълнение в срок
на задължението си за заплащане на ползваните услуги, потребителят дължи
обезщетение в размер на законната лихва, съгласно чл.86, ал.1 ЗЗД, считано от
първия ден след настъпване на падежа до деня на постъпване на дължимата сума по
сметка на В и К оператора. С оглед изложеното, въззивният съд приема, че в
конкретния случай по отношение на първия месец от
процесния период, т.е. за м.09.2011
г., задължението за заплащане на стойността на доставените
услуги е
станало изискуемо на 01.11.2011
г., а за последния месец от периода - м.05.2013
г. на 01.07.2013 г. Заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 ГПК е депозирано
на 16.02.2016 г., поради което вземанията за цената на доставените В и К услуги за периода от 18.09.2011 г. до
31.12.2012 г.
включително, са погасени по давност, тъй от датата
на настъпване на изискуемостта им до датата на подаване на заявлението е
изтекъл тригодишния срок по чл.111, б.“в“ ЗЗД.
Обстоятелството, че ищецът претендира вземания,
представляващи разлика между стойността
на месечните прогнозно начислени количества изразходвана вода по чл.21, ал.3 от общите условия и
стойността на реално потребената такава за период от 1 година и 8 месеца, за част от който вземанията са погасени по
давност, като се позовава на фактура, издадена
на 27.05.2013 г., в която са включени тези вземания, е незаконосъобразно
и граничи със злоупотреба с права, доколкото с това действие се цели избягване
на евентуални възражения за давност от страна на потребителите на
В и К услуги. Възражението на ищеца, изложено едва в писмената му защита, че
продължителността на отчетния период е толкова дълъг поради неосигуряване на
достъп до имота от страна на ответника с цел отчитане на индивидуалните
водомери, от една страна изобщо не е доказано, тъй като отказът за осигуряване
на достъп се удостоверява с протокол по реда на чл.22, ал.4 от общите условия,
а такъв по делото не е представен, а от друга страна не променя извода, че вземанията
на доставчика са изискуеми ежемесечно.
С оглед изложеното,
основателен се явява наведения в жалбата довод за допуснато от СРС нарушение на
материалния закон във връзка със своевременно заявеното от ответника
възражение, че част от претендираното вземане е
погасено по давност. Доколкото искът е доказан по
основание, то размерът му следва да се определи от съда по реда на чл.162 ГПК.
При съобразяване на данните, посочени във фактурата, въззивният съд определя
стойността на доставените услуги за периода от м.01.2013 г. до 21.05.2013 г. в
размер на 75,06 лв.
По изложените съображения
обжалваното решение следва да бъде отменено в частта, с която е признато за
установено, че ответното дружество дължи на ищеца сумата над 75,06 лв. до
300,24 лв., представляваща стойност на предоставени В и К услуги за периода 18.09.2011
г. – 21.05.2013 г., ведно със законната лихва от 16.02.2016 г. до окончателното
плащане, като вместо него да бъде постановено друго, с което предявения
установителен иск да бъде отхвърлен за разликата над 75,06 лв. до 300,24 в. и
за периода от 18.09.2011 г. до 31.12.2013 г., тъй като вземанията са погасени
по давност, а в останалата част решението следва да бъде потвърдено. Решението
на СРС следва да се отмени и в частта, с която ответното дружество е осъдено да
заплати на ищеца разноски за заповедното производство за сумата над 81,23 лв.,
а за исковото производство – над 143,75 лв.
При
този изход на делото на въззивника-ответник се дължат разноски за
производството пред двете инстанции, съобразно отхвърлената част на иска. За
производството пред СРС са сторени разноски, както следва: 150 лв. – депозит за
вещо лице и за юрисконсултско възнаграждение,
което съгласно чл.78, ал.8 ГПК вр. чл. 25, ал.1 от Наредба за заплащането на
правната помощ следва да се определи на 100,00 лв., т.е. дължимите от ищеца разноски
са в размер на 187,50 лв. За производството пред СГС от въззивника са сторени
разноски за държавна такса – 50,00 лв. и за юрисконсултско възнаграждение - 100
лв., или дължимите такива съобразно уважената част на жалбата са в размер на
112,50 лв.
На въззиваемата страна-ищец също се
дължат разноски за настоящото производство съобразно неоснователната част на
въззивнаата жалба, които възлизат на 100,00 лв.-за адвокатско възнаграждение по
договор за правна защита и съдействие от 13.12.2018 г.
Така мотивиран Софийският градски съд,
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ решение от
13.11.2017 г., постановено по гр. дело №
26388/2016 г. по описа на СРС, 35 състав в частта, с която на основание чл.422 ГПК вр. чл.79, ал.1 ЗЗД е признато за установено, че „Б.Е.П.“ АД дължи на „В.и к.“ ЕАД, г. сумата над 75,06 лв. до 300,24 лв.,
представляваща стойност на предоставени В и К услуги за периода 18.09.2011 г. –
21.05.2013 г., ведно със законната лихва от 16.02.2016 г. до окончателното
плащане, както и в частта, с която „Б.Е.П.“ АД е осъден да заплати на „Водоснабдяване и
канализация“ ЕАД, разноски за заповедното производство за сумата над 81,23 лв., а за исковото производство – над
143,75 лв., като вместо него постановява:
ОТХВЪРЛЯ предявения от „В.и к.“
ЕАД, г.
ЕИК*********срещу „Б.Е.П.“ АД, ЕИК *********
установителен иск по чл. 422 ГПК вр. чл.79, ал.1 ЗЗД, за
разликата над 75,06 лв. до пълния предявен размер от 300,24 лв., ведно със
законната лихва от 16.02.2016 г. до окончателното плащане, представляваща цена
на предоставени В и К услуги за периода от 18.09.2011 г. до 31.12.2013 г., поради погасяването й
по давност.
ПОТВЪРЖДАВА решение от 13.11.2017 г., постановено по гр. дело
№ 26388/2016 г. по описа на СРС, 35
състав, в останалата обжалвана част.
ОСЪЖДА „Б.Е.П.“ АД, ЕИК ********* да заплати на „В.и
к.“ ЕАД, г. ЕИК *********, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, сумата от 100,00
лв. – разноски за производството пред СГС.
ОСЪЖДА „В.и к.“ ЕАД, г. ЕИК*********да заплати на „Б.Е.П.“ АД, ЕИК *********, на основание чл. 78, ал.
3 ГПК, сумата от 300,00 лв. – разноски за производството пред двете инстанции.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.