Р
Е Ш Е
Н И Е
№ 3632 03.10.2019 година град Пловдив
В ИМЕТО НА НАРОДА
ПЛОВДИВСКИЯТ РАЙОНЕН СЪД, гражданско
отделение, XVIII състав, в публично заседание на дванадесети септември две
хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛАЙ СТОЯНОВ
при участието на секретаря Радка
Цекова,
като разгледа докладваното от съдията
гражданско дело № 17620 по описа на съда за 2018 г. и, за да се произнесе, взе
предвид следното:
Образувано
е по искова молба на С.А.Д., ЕГН ********** ***, чрез а. Б. против „Изи Асет
Мениджмънт” АД, ЕИК *********, с която са предявени обективно съединени искове
– установителни и осъдителни с правна квалификация по чл.26, ал.1 ЗЗД, вр. чл. 22, вр. с чл. 10, чл.11, чл. 19, чл.21,
чл.33 ЗПК, чл.92 ЗЗД и чл.55, ал.1, пр. 1 ЗЗД.
Ищецът
твърди, че между страните бил сключен договор за паричен заем № *** от
09.10.2015 г., който бил недействителен на основание чл. 22 ЗПК. ОУ не били
подписани от потребителя; договорът бил с шрифт по-малък от 12; липсвало описан
начин на прилагане на договорения лихвен процент; липсвало посочване на общата
дължима сума; не било ясно какъв е размерът на възнаградителната лихва и ГПР;
не били посочени условията за прилагане на договорния лихвен процент, както и
разпределението на отделните задължения като част от вноските; нямало
погасителен план, а при наличието на такъв той не съдържал разбивка на
отделните компоненти на погасителната вноска.
Стойността
на договора била общо 1403,76 лева, от която, поради недействителността му, се
дължало връщане само на предоставения заем. Счита, че предвид нищожността на
договора следва да му бъде върната сумата от 676,61 лева.
При
условията на евентуалност намира за нищожна уговорката за неустойка поради
прекомерност и липсата на правила за определянето й. Относно неустойката
намира, че с нея се създавали допълнителни задължения, които се покривали от
ГПК и по този начин се надвишавало изискването на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Клаузата
противоречала и на чл. 71 ЗЗД и целяла натоварването на кредитополучателя.
Счита, че с неустойката се нарушавала и разпоредбата на чл. 33 ЗПК.
Предвид
изложеното се моли за уважаване на исковете и признаване за установено в
отношенията между страните, че - договорът за потребителски кредит е изцяло
недействителен, а при условията на евентуалност, че – клаузите за неустойка са
нищожни; както и осъждане на ответника да плати сумата от 676,61 лева, получена без основание, поради недействителност на
договора, респ. при разглеждане на евентуалните уст. искове- за осъждането му
да плати 623,79 лева, получена без
основание за неустойка, ведно със законната лихва върху сумите, считано от
постъпване на исковата молба в съда до окончателното погасяване. Претендират се
разноски.
В срока по чл. 131 ГПК ответникът е подал писмен отговор, с
който оспорва исковете. Нарушение
на чл. 11, ал. 2 ЗПК не било налице, т.к. ОУ не били поместени в отделен
документ, а всички постигнати уговорки били включени в самия договор - подписан
от ищеца.
Изискването на чл. 11, ал.1, т.10 ЗПК било спазено –
размерите на ГЛП и ГПР били изрично посочени в чл.2, т.6 и т.8. Общият размер
на плащанията, изчислени към момента на сключване на договора, били посочени в
чл.2, т.7 – 1403,76 лева, включващи главница и договорна лихва. ГПР се
изчислявал в проценти и не представлявал фиксирана сума, поради което и не бил
отделен компонент на дължимите суми – не можело да бъде посочен като част от
общия размер на вноските в погасителния план, нито изразен като парична
стойност.
Ответникът нямал задължение да включва в размера на общо
дължимата сума по заема и тази на неустойката, т.к. към момента на подписването
му нямало яснота дали и кога евентуално ще настъпят предпоставки за дължимостта
й. Отделно, размерът й бил посочен изрично.
Твърди, че били спазени изискванията на чл. 11, ал. 1, т.
11 ЗПК , тъй като кредитът се погасява при фиксиран лихвен процент за целия
период на договора, като нямало промени в лихвения процент за срока на
отпуснатия кредит.
Искът за обявяване на клаузата за неустойка за нищожна,
също бил неоснователен. Законът не изисквал при уговаряне на неустойката да се
посочва кои вреди ще бъдат компенсирани с нея. Ищецът не предоставил гаранции
за връщане на заема, като неизпълнението на задължението за предоставяне на
обезпечение, поставяло дружеството в риск, който иначе би бил покрит от него.
Ответникът имал право да поставя изисквания за обезпечаването му по своя
преценка и в случай, че потребителят не ги приемал за резонни, не следвало да
сключва договора. В предоставения СЕФ били описани подробно всички изисквания,
с който той се съгласил. Дори неустойката да била прекомерна, искът следвало да
бъде уважен частично – за онзи размер, съобразен с претърпените вреди от
неизпълнението. Прави възражение за
изтекла погасителна давност. Моли
се за отхвърляне на исковете. Претендират се разноски.
ПЛОВДИВСКИ
РАЙОНЕН СЪД, XVIII-ти
гр. състав,
след като прецени събраните по делото
доказателства по реда на чл. 235, ал. 2 вр. чл. 12 ГПК, намира следното:
По делото е представен Договор за
паричен заем № ***, сключен на 09.10.2015 г. между ищцата С.А.Д. - от една
страна и ответника „Изи Асет Мениджмънт“ АД, от друга. От договора е видно, че
страните са се споразумели за следното: ответникът, в качеството си на
заемодател, да предостави в заем на ищцата – заемател, сумата от 1200 лева,
представляваща главница по посочения договор. От своя страна, заемателят се
задължил да върне сумата в указания срок- дванадесет месечни вноски, както и да
заплати на ответника възнаградителна лихва в размер на 30 %. Общият размер на
всички плащания по кредита е 1403,76 лева, а ГПР – 34,82 %. Чл. 4, ал. 1 от
договора за заем е уговорено, че заемателят следвало в 3-дневен срок от подписване на договора за
заем да предостави на заемодателя обезпечение на задълженията му по договора, а
именно: две физически лица - поръчители, всяко от които да отговаря на следните
изисквания: да представи на Заемателя служебна бележка за размер на трудовото
възнаграждение, нетният размер на осигурителния му доход да е в размер над
1000,00 лв.; да работи по безсрочен трудов договор; да не е заемател или
поръчител по друг договор за паричен заем, сключен с „Изи Асет Мениджмънт“ АД;
да няма неплатени осигуровки за последните две години; да няма задължения към
други банкови и финансови институции или ако има - кредитната му история в ЦКР
към БНБ една година назад да е със статус не по-лош от 401 „Редовен“, като
поръчителите подпипсват договор за поръчителство ИЛИ банкова гаранция с
бенефициер - Заемодателя, която е издадена след усвояване на паричния заем, в
размер на цялото задължение на Заемателя по договора, която да е валидна 30 дни
след крайния срок за плащане на задълженията по договора за заем. При
неизпълнение на това задължение заемателят дължал неустойка в размер на 1047,96
лв.
По делото е представен и погасителен план по Договор за паричен заем № ***/09.10.2015г.,
който не съдържа подписи нито на една от страните по делото.
Освен посоченото, ответникът представя
и Справка за извършени плащания по горепосочения договор, от която се
установява, че ищцата е заплатила сумата от 1876,61 лв. по процесния договор за заем от 09.10.2015 г., с която
сума са погасени следните задължения: 823,79
лв. - неустойка, 865,85 лв. -
главница и 186,97 лв. - лихва.
По делото е прието заключение на съдебно-
техническа експертиза, което настоящият съдебен състав кредитира изцяло като
компетентно дадено и не оспорено от страните, по която вещото лице е
установило, че шрифтът на договора е с големина 12 пункта.
Въз основа на така установените факти
по делото, съдът достигна до следните правни изводи:
Като безспорни и ненуждаещи се от
доказване са отделени следните обстоятелства, а именно – че ищцата е заплатила
общо сумата от 1876,61 лв. по
процесния договор за заем от 09.10.2015 г., с която сума са погасени следните
задължения: 823,79 лв. - неустойка, 865,85 лв. - главница и 186,97 лв. - лихва.
Също така няма спор по делото за това, че
между страните е сключен процесният договор за потребителски кредит, което
обстоятелство се установява както от твърденията на страните, така и от
събраните писмени доказателства. В договора са посочени конкретните условия и
параметри на заема.
Настоящият съдебен състав приема, че
процесният договор от 09,10,2015 г. по свята правна същност е договор за
потребителски кредит по смисъла на разпоредбата на чл. 9 от Закона за
потребителския кредит. Съгласно чл. 9, ал. 1 ЗПК - договорът за потребителски
кредит е договор, въз основа на който кредиторът предоставя или се задължава да
предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и
всяка друга подобна форма на улеснение за плащане, с изключение на договорите
за предоставяне на услуги или за доставяне на стоки от един и същи вид за
продължителен период от време, при които потребителят заплаща стойността на
услугите, съответно стоките, чрез извършването на периодични вноски през целия
период на тяхното предоставяне. Разпоредбите на чл. 10 и чл. 11 ЗПК уреждат
формата и съдържанието на договора за потребителски кредит.
Съгласно чл. 10, ал.1 от ЗПК, договорът за
потребителски кредит се сключва в писмена форма, на хартиен или друг траен
носител, по ясен и разбираем начин, като всички елементи на договора се
представят с еднакъв по вид, формат и размер шрифт – не по-малък от 12, в два
екземпляра – по един за всяка от страните по договора.
В този смисъл е и нормата на чл. 5, ал.4 от ЗПК, касаеща общите условия към договора за потребителски кредит. Съгласно чл. 11, ал. 2 ЗПК общите условия са
неразделна част от договора за потребителски кредит и всяка страница се
подписва от страните по договора.
Разпоредбата
на Чл. 11, ал. 1 ЗПК предвижда, че договорът за потребителски кредит се изготвя
на разбираем език и съдържа:
т. 9 лихвения процент по кредита, условията
за прилагането му и индекс или референтен лихвен процент, който е свързан с
първоначалния лихвен процент, както и периодите, условията и процедурите за
промяна на лихвения процент; ако при различни обстоятелства се прилагат
различни лихвени проценти, тази информация се предоставя за всички приложими
лихвени проценти;
т.10 годишния процент на разходите по кредита и
общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на
договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при
изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1
начин;
т. 11 условията за издължаване на
кредита от потребителя, включително погасителен план, съдържащ информация за
размера, броя, периодичността и датите на плащане на погасителните вноски,
последователността на разпределение на вноските между различните неизплатени
суми, дължими при различни лихвени проценти за целите на погасяването;
Чл. 11, ал. 2 ЗПК предвижда, че общите
условия са неразделна част от договора за потребителски кредит и всяка страница
се подписва от страните по договора.
Правната норма на чл. 22 ЗПК
предвижда, че когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал.1, чл. 11, ал.1,
т.7 - 12 и 20 и ал.2 и чл. 12, ал.1, т.7 - 9 договорът е недействителен.
Липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпване на
последиците по чл. 22 ЗПК - изначална недействителност на договора за
потребителски заем, тъй като същите са изискуеми при самото му сключване.
Нормата на чл. 26, ал.1, пр.1 от ЗЗД
определя за нищожни договорите, които противоречат на
закона. Противоречието се изразява в неспазването на императивна правна норма
или основен правен принцип. В исковата молба се твърди, че договорът е
нищожен ,
тъй като при
сключването му са нарушени разпоредбите на чл. 11, ал.1, т.,9,10,11, чл. 11, ал. 2 и чл. 10, ал. 1 от Закона за потребителския
кредит.
Установената съдебна практика на ВКС (Р № 23/07.07.2016 г. по т. дело №
3686/2014 г. на ВКС, Iт.о. и др.) приема, че за неравноправния характер на
клаузите в потребителския договор съдът следи служебно и следва да се произнесе
независимо дали страните са навели такива възражения или не, като служебното
начало следва да се приложи и при преценка дали клаузите на договора са нищожни
- т. 1 и т. 3 от Тълкувателно решение 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г.
на ОСГТК на ВКС.
Доказателствата по делото сочат и
страните не спорят, че между страните по делото е сключен договор за паричен
заем от 09,10,2015 г.
От
съдържанието на договора се установява, че същият е бланков. Съдържанието на
чл. 2 от договора включва: сума на заема
1200 лв., срок на заема 12 месеца, размер на вноската 116,98 лв., ГПР %
34,82 , годишен лихвен процент 30, общо задължение 1403,76. От заключението на
вещото лице М., което съдът кредитира изцяло като пълно, обективно и
компетентно изготвено се установява, че размерът на шрифта на договора е 12
пункта, т.е. спасени са изискванията на чл. 10, ал.1 от ЗПК. Към договора не е
представен погасителен план, който да е подписан от
двете страни по договора.
Съобразно горното, изложено като фактическа обстановка, извлечена
на база приетите по делото доказателства, съдът приема, че процесният договор имат характер на
потребителски, съгласно чл. 9, ал.1 от Закона за
потребителския кредит и не попадат в изключенията на чл. 4 от същия. Ищецът има
качеството на потребител по смисъла на чл. 9, ал.3 от закона, съответно
ответника се явява кредитор /чл. 9, ал.4/, тъй като се предоставя кредит под
формата на заем.
Съдържанието на договора за потребителски кредит е изрично уредено
в нормата на чл. 11 от Закона за
потребителския кредит.
От своя страна чл. 22 /в редакцията от 12.05.2010 г./предвижда, че когато не са
спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и и чл.
12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за потребителски кредит е недействителен.
При
анализа на съдържанието на процесния договор, съдът констатира, че същото не
отговаря на императивно предвиденото.
Основателен е и доводът за
недействителност на договора поради нарушаване на чл.11, т.10 от ЗПК, изискващ
в договора изрично да бъде посочен годишният процент на разходите. От
граматическото тълкуване на разпоредбата следва, че за да е изпълнена
законовата норма, точният размер на годишния процент на разходите (дори той да
е нула) следва да е изрично посочен в договора, (като посочването в общите
условия не отговаря на законовите изисквания). В чл. 19, ал. 1 ЗПК предвижда,
че годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита
за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи,
комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците
за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на
предоставения кредит. Годишният процент на разходите по кредита се изчислява по
формула съгласно приложение № 1, като се вземат предвид посочените в него общи
положения и допълнителни допускания.- ал. 2. Годишният процент на разходите не
може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени
задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския
съвет на Република България- ал. 4. Клаузи в договор, надвишаващи определените
по ал. 4, се считат за нищожни- ал. 5. В
процесния случай в договора е посочена възнаградителната лихва- 30%. Посочено е
и ГПР – 34,82 без да се посочва как е
формиран и какво точно се включва в
него, т.е какви компоненти включва.
Поставянето на кредитополучателя в положение, за да разбере
действителния размер на годишния процент на разходите, да тълкува всяка една от
клаузите в договора и да преценява дали тя създава задължение за допълнителна
такса по кредита, противоречи на изискването за яснота, въведено с чл. 11, т.10 ЗПК, поради което процесният договор следва да се счете за недействителен на
това основание съгласно изричната разпоредба на чл. 22 ЗПК.
В разглеждания казус процесният
договор за кредит
съдържа информация за размера, броя, периодичността и датите на
плащане на погасителните вноски, но
в същия не
е посочена последователността на разпределение на
вноските между различните неизплатени суми.
Съгласно договора за
кредит за кредитополучателя възниква
задължението да заплати
на кредитора предоставената главница
и определен годишен фиксиран
лихвен процент. При това положение,
за да е
изпълнено изискването на
закона, в договора
следва да бъде посочено
по ясен и разбираем
за потребителя начин разпределението на
съответната погасителна
вноска между различните
дължими суми, както
и последователността, в
която същите ще се погасяват,
което в случая не е сторено, тъй
като подобна информация
в договора за кредит изобщо липсва, нито
потребителят би могъл да
я извлече от
съдържанието му. Погасителният план би следвало да съдържа
разбивка на погасителните вноски, от която да е видно, каква част от тях
съставлява главница и каква- възнаградителна лихва. Поради това съдържанието на
договора не отговаря на изискванията
на чл.11, ал.1, т.11 от
ЗПК, то същият следва да се приеме
недействителен.
Доколкото кредитът е отпуснат при фиксиран
годишен лихвен процент, не е налице основание от кредитодателя да се изисква
посочване на индекс или референтен лихвен процент, който е свързан с
първоначалния лихвен процент, както и периодите, условията и процедурите за
промяна на лихвения процент.
Предвид изложеното, договорът към
момента на подписването от страна на кредиполучателят е нямал задължителното си
съдържание по чл. 11 от Закона за потребителския кредит, тъй като не е съдържал
основните договорки.
Гореизложеното води до безспорния
извод, че ищецът с оглед начина на
попълване и сключване на договора не е имал възможност да изрази воля и
съгласие по отношение на общите параметри на договора за потребителски
кредит, възнаградителната лихва,
годишния процент на разходите, годишния лихвен процент и общо
дължимата в края на периода сума за връщане.
По изложените правни съображения съдът
намира, че предявеният иск за нищожност на сключения между страните договор за
потребителски кредит е основателен и следва да бъде уважен.
С оглед изложеното, съдът намира, че
не са спазени изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 и 1 ЗПК, поради което
договорът за потребителски кредит е недействителен. За разлика от
унищожаемостта, която се инициира от съответната страна, за нищожността съдът
следи служебно и при констатиране се позовава на същата в мотивите при
обсъждане основателността на исковете. Имайки предвид последиците на тази
недействителност, съгласно разпоредбата на чл. 23 ЗПК, потребителят – ищец би
следвало да дължи връщане само на чистата стойност по кредита, но не и лихви
или други разходи.
Във връзка с предявения осъдителен иск
за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от 676,61 лева, съдът счита
същия за основателен. Безспорно по делото се установи, че ищецът е заплатил на
ответника сумата от 1876,61 лева, който факт бе отделен като безспорен предвид
съвпадащите позиции и на двете страни. Съгласно чл. 23 от ЗПК, когато договорът
за потребителски кредит бъде обявен за недействителен, потребителят дължи
връщането само на чистата стойност на получения кредит, която в настоящия случай
се равнява на сумата от 1200 лева. Възражението на ответника, че вземането на
ищеца е погасено по давност, е неоснователно.
Вземанията, произтичащи от фактическия
състав на неоснователно обогатяване, се погасяват с изтичане на 5-годишната
давност по чл.110 от ЗЗД, като в
случаите на първия фактически състав на чл.55 ал.1 от ЗЗД погасителната давност
започва да тече от деня на получаване на престацията, от деня, в който е настъпило обогатяването / виж
т.7 от ТР № 1 / 28.05.1979г. на Пленум на ВС /. Исковата
молба на ищеца е подадена на 07.11.2018г., а от приетата по делото справка за
извършени плащания по процесния договор се установява, че първото плащане по
кредита е на 10,11,2015 г., т.е. искът е
предявен преди изтичане на 5-годишна погасителна давност.
Ето защо и на основание чл. 55, ал. 1
от ЗЗД, ответникът следва да върне получената без основание сума от 676,61
лева. С оглед уважаването на главния
иск, то следва да бъде уважен и акцесорният иск за присъждане на законна лихва
върху сумата от 676,61 лева, считано от датата на подаване на исковата молба в
съда – 07.11.2018 г. до окончателното плащане на дължимата сума.
По
отношение на разноските:
Предвид изхода на делото- уважаване на иска,
на основание чл. 78 ал. 1 от ГПК ответникът следва да бъде осъден да заплати на
ищеца разноските в настоящото производство.
Съгласно чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв., на
която се позовава пълномощникът на ищеца, адвокатът може да оказва безплатно
адвокатска помощ и съдействие на материално затруднени лица. В договора за
правна защита е отразено, че същата се предоставя безплатно. Съгласно чл.38 ал.
2 ЗАдв., в случаите по ал. 1, ако в съответното производство насрещната страна
е осъдена за разноски, адвокатът има право на адвокатско възнаграждение. Този
размер - съобразно цената на исковете и чл. 7, ал. 2, т. 2 и чл. 7, ал. 2, т. 1
НМРАВ възлиза на 628,26 лева. Разпоредбата на чл. 2, ал. 5 от Наредба № 1 от
09.07.2004 г. предвижда, че по
граждански дела възнагражденията да се определят съобразно вида и броя на
предявените искове, за всеки един от тях поотделно.
С оглед изхода на спора
ответникът следва да бъде осъден да
заплати в полза на ищцата и разноски в размер на 148,06 лева за държавна такса
и 100 лева – депозит за вещо лице.
Поради изложеното, съдът
Р Е
Ш И :
ПРИЗНАВА
ЗА УСТАНОВЕНО по
отношение на С.А.Д., ЕГН ********** *** и „Изи Асет Мениджмънт” АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление гр. София , бул. „Дажавахарлал Неру „ № 28, Силвър център, ет. 2, че сключения помежду им договор за паричен заем № *** от 09,10,2015 г. е недействителен, тъй като е в
противоречие със закона- чл. 11, ал. 1, т. 10 и 11 ЗПК.
ОСЪЖДА „Изи Асет Мениджмънт” АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление гр. София , бул. „Дажавахарлал Неру „ № 28, Силвър център, ет. 2, да заплати на С.А.Д., ЕГН ********** ***, сумата от 676,61
лв., платена от последната при начална липса на основание, ведно със законната лихва, начиная от 07,11,2018
г. до окончателното й изплащане.
ОСЪЖДА
„Изи Асет
Мениджмънт” АД, ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление гр. София , бул. „Дажавахарлал Неру „ № 28,
Силвър център, ет. 2, да заплати на С.А.Д., ЕГН ********** ***, направените по
делото разноски в размер на 248,06 лева.
ОСЪЖДА
„Изи Асет
Мениджмънт” АД, ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление гр. София , бул. „Дажавахарлал Неру „ № 28,
Силвър център, ет. 2, да заплати на а. Д.Г.Б.,
сумата от 628,26 лева,
представляваща адвокатско възнаграждение, на основание чл. 38 ал.2 от Закона за
адвокатурата.
Решението подлежи на обжалване пред
Окръжен съд- Пловдив в двуседмичен срок от връчването му на страните.
СЪДИЯ: /п/ Николай Стоянов
Вярно с оригинала!
РЦ