РЕШЕНИЕ
№ 13766
гр. София, 14.07.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 178 СЪСТАВ, в публично заседание на
шестнадесети юни през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:ГОСПОДИН СТ. ТОНЕВ
при участието на секретаря ЛИЛИЯ ГР. ПАНОВА
като разгледа докладваното от ГОСПОДИН СТ. ТОНЕВ Гражданско дело №
20241110143530 по описа за 2024 година
***е предявило срещу С. Г. П. установителни искове по реда на чл. 422
ГПК с правна квалификация с правно основание чл.430 ТЗ, вр. чл.240 ЗЗД, вр.
чл. 9 ЗПК, вр. чл. 99, ал. 1 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за признаване на установено,
че С. Г. П. дължи на ищеца сумата от 271,35 лв. /двеста седемдесет и един
лева и 35 ст./ - главница по Договор за потребителски кредит №
****/21.11.2019 г., ведно със законна лихва от датата на депозиране на
заявлението по чл. 410 от ГПК в съда /29.12.2023 г./, до окончателното
погасяване на главницата; 15,13 лв. (петнадесет лева и 13 ст.) - договорна
лихва за периода 21.11.2019-21.05.2020; 102.16 лв. (сто и два лева и 16 ст.) -
законна лихва за периода от 28.05.2020-30.11.2023 г., за които суми е издадена
ЗАПОВЕД № 1812 ЗА ИЗПЪЛНЕНИЕ НА ПАРИЧНО ЗАДЪЛЖЕНИЕ по чл.
410 от ГПК от 16.01.2024 г. по частно гражданско дело № 367 по описа на СРС
за 2024 г.
Ищецът твърди, че на 21.11.2019 г., между „****, ЕИК:****** и С. Г. П.,
е ЕГН **********, сключен Договор за потребителски кредит № ****,
съгласно който ищецът предоставя на ответника кредит, предназначен за
задоволяване на текущи потребителски нужди („потребителски кредит“), в
размер на 400 лв., при условия и параметри уточнени подробно в договора и
съответните приложения към него. Ответникът се е задължил да го погаси
изцяло, съгласно условията, посочени в договора, ведно с дължимите лихви, в
срок от 11 (единадесет) месеца, който изтича на 21.05.2020 г., съгласно чл. 8 от
Договора. Кредитът е усвоен на 21.11.2019 г., в пълен размер, чрез разписка №
****/21.11.2019 г. за получени суми в брой. На 25.11.2019 г., между „****, с
ЕИК *****и ищецът „****, е ЕИК *****е сключен Договор за прехвърляне на
вземане № 54/25-11-2019 г. По силата на този договор и на основание чл. 99,
ал. 2 от ЗЗД, титуляр на вземанията по договора за потребителски кредит, вкл.
1
и вземанията, претендирани в настоящето производство, става второто
дружество. Ищецът развива, че с оглед на това, че длъжницата е извършвала
плащания за погасяване на задълженията към ищеца, същата е била уведомена
за смяната на кредитора си. Длъжникът С. Г. П. е извършила последно
плащане на 28.02.2020 г. Съгласно чл. 32.1 от Договора, кредита е станал
изцяло и предсрочно изискуем на 28.05.2020 г., т.к. месечната вноска е
просрочена с повече от 90 дни. Съгласно същия член, кредиторът не бил
длъжен да изпраща уведомление до длъжника, за настъпилата предсрочна
изискуемост на кредита. Съгласно чл. 35 от Договора, кредитора можел да
претендира неустойка за предсрочна изискуемост. От датата на последното
плащане, до настоящия момент не били извършвани никакви плащания за
погасяване на горепосоченото задължение на С. Г. П.. Моли за уважаване на
исковете. Претендира разноски.
В срока по чл.131 ГПК ответникът не е депозирал отговор на исковата
молба.
Съдът, като съобрази доводите на страните и обсъди събраните по
делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира за установено
от фактическа и правна страна следното:
По делото е представен договор за потребителски кредит №
F9002477/21.11.2019 г., сключен между ответника и „**** ЕООД, по силата на
който на П. е предоставена сумата от 400 лв. със срок на кредита 26 седмици,
на 13 вноски, последната от които е с падеж 21.05.2020 г. Посочен е размерът
на лихвен процент по кредита, а именно 38,02 %, като годишния размер на
разходите е посочен в размер на 39,70 %.
В чл. 11 от договора е предвидено, че в срок от 7 дни, считано от
подписване на договора, кредитополучателят трябва да се предостави на
кредитора обезпечение, по начин и реда, и отговарящо на условията на чл. 11:
поръчител или застрахователна полица.
Съгласно чл. 11.3 при неизпълнение на т. 1, заемателят дължал на
заемодателя неустойка в размер на 269,75 лв., като неустойката се начислявала
автоматично от заемодателя, като неустойката се заплащала разсрочено
съгласно включения в договора погасителен план.
Представени са и приложение № 1 към процесния договор –
погасителен план, разписка за получена заемна сума в брой, както и искане за
оценка на кредитоспособност.
По делото е представен договор за прехвърляне на вземания от
25.11.2019 г., сключен между „****, като цедент и „**** в качеството му на
цесионер, по силата на който цедентът прехвърля и продава, заедно със
съпътстващите гаранции на цесионера, портфолио с вземания, описани в
анекс 1 към договора.
Съгласно приложение № 1 към договор за прехвърляне на вземания от
25.11.2019 г., е посочен договор F9002477 с длъжник С. Г. П..
Видно от представения договор за цесия цесионерът е упълномощен от
цедента да уведоми от името на цедента длъжниците, описани в приложение
№ 1 към договор за прехвърляне на вземания за настъпилото прехвърляне на
вземания, съгласно разпоредбата на чл. 99 ЗЗД.
2
Съдът намира, че уведомяването, извършено от ищеца, действал като
пълномощник на цедента е породило правните си последици и цесията има
действие по отношение на ответника. По делото е представено пълномощно,
съгласно което ищецът е упълномощен от цедента да уведоми от името на
цедента, всички длъжници по всички вземания на дружеството, които
цедентът е цедирал, съгласно договор за продажба и прехвърляне на вземания,
включени в приложение № 1 подписано между страните. По делото не са
представени доказателства ответникът да е бил уведомен за извършената
цесия преди завеждане на делото, но доколкото договор за прехвърляне на
вземания и приложение № 1 към него са приложени към исковата молба и са
надлежно връчени на ответника, когато същият е получил разпореждането по
чл. 131 ГПК с препис от исковата молба и приложенията към нея, поради
което съдът приема, че от този момент ответникът е получил уведомлението
за извършената цесия. В тази връзка е налице съдебна практика на ВКС,
постановена по реда на чл. 290 ГПК – Решение № 78/09.07.2014 г. по т. д. №
2352/2013 г. на ВКС, II т. о., Решение № 3/16.04.2014 г. по т. д. № 1711/2013 г.
на ВКС, I т. о., Решение № 123/24.06.2009 г. по т. д. № 12/2009 г. на ВКС, II т.
о. В съответствие с посочената съдебна практика обстоятелството, че
ответникът е получил с преписа на исковата молба и уведомление за
извършената цесия на вземането, то на основание чл. 235, ал. 3 ГПК така
настъпилият в хода на делото факт от значение за спорното право следва да
бъде съобразен от настоящия състав при постановяване на решението.
По делото е изслушана и съдебно-счетоводна експертиза, която съдът
кредитира като компетентно и обективно изготвена. От заключението, което
не е оспорено от страните и е прието от съда, се установява, че при
изчисляване на ГПР, посочен в договора е отчетена единствено дължимата
възнаградителна лихва. Вещото лице посочва, че 956,74 % е годишен процент
на разходите (ГПР) по договора, в случай че при формирането му бъде
включена уговорената неустойка по чл. 11.3 от договора – в размер на
269,75лева. Кредитът е усвоен в пълен размер на 21.11.2019г. , съгласно
разписка № ****/21.11.2019г. С. Г. П. е получила лично в брой 400,00 лева,
представляващи главница по Договор № ****/21.11.2019г. За погасяване на
задълженията са внесени 330,00 лева.
Настоящият състав намира, че договор ****/21.11.2019г. е
потребителски – страни по него са потребител по смисъла на § 13, т. 1 ЗЗП
/ответник е физическо лице, което използва заетата сума за свои лични
нужди/, и небанкова финансова институция – търговец по смисъла на § 13, т. 2
ЗЗП. Според легалната дефиниция, дадена в разпоредба на чл. 9 от ЗПК, въз
основа на договора за потребителски кредит кредиторът предоставя или се
задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем,
разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане
срещу задължение на длъжника потребител да върне предоставената парична
сума. Доколкото по настоящото дело не се твърди и не е доказано сумата по
предоставения заем да е използвана за свързани с професионалната и
търговска дейност на кредитополучателя, то следва да се приеме, че
средствата, предоставени по договора за заем /кредит/ са използвани за цели,
извън професионална и търговска дейност на потребителите, а представеният
по делото договор за заем е по правната си същност договор за потребителски
3
кредит по смисъла на чл. 9 от ЗПК. Поради това процесният договор се
подчинява на правилата на Закон за потребителския кредит и на чл. 143 – 147б
ЗЗП, в това число и забраната за неравноправни клаузи, за наличието на които
съдът следи служебно.
Съгласно разпоредбата на чл. 24 ЗПК изрично препраща към
разпоредбите на чл. 143 – 146 ЗЗП, уреждащи неравноправност на договорни
клаузи, които водят до тяхната нищожност. Съгласно разпоредбата на чл. 143
ЗЗП неравноправна клауза в договор, сключен с потребител, е всяка уговорка
в негова вреда, която не отговаря на изискванията за добросъвестност и води
до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и
потребителя. Неравноправните клаузи не са обвързващи за потребителя – по
арг. от чл. 6, параграф 1 от Директива 93/13/ЕИО. Неравноправният характер
на клаузи в потребителския договор, които обосновават тяхната нищожност,
съдът е длъжен да преценява служебно. Съгласно разпоредбата на чл. 146, ал.
1 ЗЗП неравноправните клаузи в договорите са нищожни, освен ако са
уговорени индивидуално. Следователно, за да се приложи разпоредбата на чл.
146, ал. 1 ЗЗП, което да доведе до нищожност, освен че клаузата трябва да е
неравнопоставена, трябва да не е индивидуално уговорена между страните по
договора. По аргумент от противното на чл. 146, ал. 2 ЗЗП, индивидуално
уговорени клаузи са тези, които не са били изготвени предварително и
потребителят е имал възможност да влияе върху съдържанието им. В случая,
въпреки че с доклада по делото съдът на основание чл. 146, ал. 2 от ГПК указа
на ищеца, че не сочи доказателства, че процесните клаузи са индивидуално
уговорени, то по делото не са ангажирани нито са правени доказателствени
искания в тази насока, откъдето да се направи извод, че клаузите от договора
са били индивидуално договорен. Поради което съдът намира, че е клаузи не
са индивидуално уговорени - изготвени са предварително, представянето им
на заемателя от страна на заемодателя е формално, който като потребител не е
имал възможност да влияе върху съдържанието им.
Настоящият състав намира, че предвидената в чл. 11.3 от договора
неустойка съставлява разход по кредита, който следва да бъде включен при
изчисляването на годишния процент на разходите - ГПР, съгласно
императивното изискване на чл. 19, ал. 1 и ал. 2 ЗПК. На основание чл. 19, ал.
4 ЗПК годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти
размера на законната лихва по просрочени задължения в левове или във
валута, определена с постановление на МС на Република България. В
противен случай и на основание чл. 19, ал. 5 ЗПК тези клаузи са нищожни.
Дефиницията на понятието "общ разход по кредита за потребителя" се
съдържа в § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, съгласно който това са всички разходи по
кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждения за кредитни
посредници и всички други разходи, пряко свързани с договора за
потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят
трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с
договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите,
когато сключването на договора за услуга е задължително условие за
получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в
резултат на прилагането на търговски клаузи и условия, като общият разход по
кредита за потребителя не включва нотариални такси.
4
Следва да се отбележи също така, че в случая приложение намира
определението, съдържащо се в чл. 3, буква "ж" на Директива 2008/48/ЕО на
Европейския Парламент и на Съвета от 23 април 2008 година относно
договорите за потребителски кредити и за отмяна н а Директива 87/102/ЕИО
на Съвета, съгласно който "общи разходи по кредита за потребителя" означава
всички разходи, включително лихва, комисиони, такси и всякакви други
видове разходи, които потребителят следва да заплати във връзка с договора за
кредит и които са известни на кредитора, с изключение на нотариалните
разходи, разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, по-
специално застрахователни премии, също се включват, ако в допълнение към
това сключването на договор за услугата е задължително условие за
получаване на кредита или получаването му при предлаганите условия.
В разглеждания случай общият размер на задължението на ответника е
формирано като сбор от различни компоненти, описани в изготвения
погасителен план, включително задължението за неустойка. Плащането на
тази неустойка не е отразено като разход при формирането на оповестения
ГПР от 39,70 %, въпреки че са включени в общия дълг. По този начин е
нарушено изискването на чл. 19, ал. 1 ЗПК за оповестяване на всички разходи
по кредита. По делото се установи, че получаването на кредита при
предлаганите условия включва заплащането на неустойка. Следователно тази
неустойка съставлява разход, който е следвало да бъде включен в ГПР и
липсата на този разход в договора при изчисляването на ГПР е в противоречие
с императивната разпоредба на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.
Съгласно чл. 19, ал. 4 ЗПК годишния процент на разходите не може да
надвишава 5 пъти законна лихва, която към датата на сключване на договора
за кредит е 10 пункта + ОЛП, който е 0, следователно ГПР по кредита не може
да надвишава 50 %. В настоящия случай действителният резмер на ГПР е
956,74 %, поради което ГПР по договора за паричен заем надхвърля 50 %, след
като се прибави неустойката. Така уговорената неустойка, която не е
включена в оскъпяването на ползваната сума и която води до нарушение на
императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 ЗПК, поради което процесния
договор се явява нищожен.
Целта на ГПР следва да се изведе от Съображения 19, 20, от Директива
2008/48, които гласят следното:
"(19) За да се даде възможност на потребителите да взимат своите
решения при пълно знание за фактите, те следва да получават адекватна
информация относно условията и стойността на кредита и относно техните
задължения, преди да бъде сключен договорът за кредит, която те могат да
вземат със себе си и да обмислят. С оглед осигуряване на възможно най-пълна
прозрачност и сравнимост на предложенията за сключване на договор, тази
информация следва да включва по-специално годишния процент на разходите
[(ГПР)], приложим за кредита и определян по еднакъв начин навсякъде в
[Европейския съюз]. [... ]
(20) Общите разходи по кредита за потребителя следва да включва
всички разходи, включително лихва, комисиони, такси, заплащане за кредитни
посредници и всякакви д-ги видове разходи, които потребителят следва да
заплати във връзка с договора за кредит, с изключение на нотариални разходи.
[... ]
5
Съгласно Чл. 3 от Директивата, буква ж) "общи разходи по кредита за
потребителя" означава всички разходи, включително лихва, комисиони, такси
и всякакви д-ги видове разходи, които потребителят следва да заплати във
връзка с договора за кредит и които са известни на кредитора, с изключение на
нотариалните разходи; разходите за допълнителни услуги, свързани с договора
за кредит, по-специално застрахователни премии, също се включват, ако в
допълнение към това сключването на договор за услугата е задължително
условие за получаване на кредита или получаването му при предлаганите
условия;
Според практиката на СЕС – решение по дело С-686/2019 г., в понятието
"общи разходи по кредита за потребителя" се обозначават всички разходи,
които потребителят е длъжен да заплати по договора за кредит и които са
известни на кредитора, включително комисионите, които кредитополучателят
е длъжен да заплати на кредитора.
Определение от 16.11.10 г. по дело С – 76/10 – Словакия, което
предвижда, че Директива 87/102 за потребителския кредит, изменена с
Директива 98/7/ЕО /сега директива 2008/48/ЕО/ трябва да се тълкува в
смисъл, че позволява на националния съд служебно да прилага разпоредбите,
които транспонират във вътрешното право чл. 4 от последната директива и
предвиждат, че непосочване на ГПР в договор за потребителски кредит,
предоставеният кредит се счита за освободен от лихви и разноски. ГПР е
уреден свръх повелителни норми на закона – чл. 19, ал. 4 ГПК, поради което
съдът следи служебно за нейното спазване. В този смисъл Решение от
4.10.2007 г. по дело C-429/05 на СЕС, с което се постановява, че на защитата
на потребителите предвидена в Директивата за потребителския кредит следва
да се приравни на въпрос от обществен ред, тъй като националният съд е
длъжен служебно да преценява да ли са спазени специалните изисквания.
Кредиторът има задължение да посочи по ясен и разбираем за
потребителя начин всички разходи, включени в ГПР, за да може длъжникът да
направи преценка преди сключване на договора. Включването на клаузи по
съдържание с кратки срокове и високи изисквания за изпълнение на
задължения за предоставяне на обезпечение от страна на кредитополучателя,
които при неизпълнение да носят допълнителна финансова тежест по кредита
за длъжника, са в нарушение на гореизброените задължения за кредитора при
потребителски заем. Обратното виждане би противоречало както на
предвидените гаранции в ЗПК за защита на по-слабата страна, така и на
тълкуването в горепосочената съдебна практика. Налага се извод, че
уговорките на чл. 11, т. 3 от договора нямат друга цел освен създаване на
привидно договорно основание за кредитора да начислява допълнителна
погасителна вноска към погасителния план по основния договор, т. е.
последната разкрива характеристиките на скрито възнаграждение за
ползването на заетата сума (виж в този смисъл определение № 11696 от
05.10.2023 г. по ч. гр. д. № 866/2023 г. на СГС).
Приема се, че кредиторът като професионалист, е длъжен да направи
преценка на възможността на кредитополучателя да върне кредита, съответно
да даде надлежно обезпечение на предоставения му кредит. Предвиждането
на санкция за потребителя, ако не осигури обезпечение, всъщност цели
освобождаване на кредитора от изпълнение на задължението му по чл. 16 от
6
ЗПК и чл. 8 от Директива 2008/48 и е опит за прехвърляне на същото в
отговорност на потребителя. В тежест на кредитора е да проучи
предварително финансовото състояние на потребителя, да изиска обезпечение
на задълженията по договора за кредит най-късно към момента на
сключването му и да не допуска предоставяне на кредити без предварителна
оценка на кредитоспособността. Прехвърлянето на неблагоприятните
последиците от неизпълнение на това задължение на кредитора в
патримониума на потребителя е в нарушение на чл. 21, ал. 1 от ЗПК, съгласно
която всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел или
резултат заобикаляне изискванията на този закон, е нищожна.
С оглед изложеното, задължението по чл. 11, т. 3 от договора не е
свързано с неизпълнението на договора, а представлява разход по смисъла на
чл. 19, ал. 1 ЗПК, който не е включен в годишния процент на разходите, нито в
общата сума на заем, дължима от потребителя към деня на сключването.
Въпреки че формално в договора са посочени годишен процент на разходите и
общ размер на задължението, без включването в тях на обсъжданата сума, те
не могат да изпълнят отредената им функция - да дадат възможност на
потребителя, по ясен и достъпен начин, да се запознае с произтичащите за
него икономически последици от договора, въз основа на което да вземе
информирано решение за сключването му.
В случая уговорката за обезпечаване на вземането е задължително
условие за получаване на сумата, доколкото е част от типизираните общи
условия на договора, а и дължимата неустойка поради неизпълнението на
това задължение е изначално определена да се дължи разсрочено, заедно с
всяка една от погасителните вноски, като е включена изрично в погасителния
план към договора. Дължимостта на тази неустойка е свързана с
неизпълнение на задължения, които очевидно са неизпълними от страна на
длъжника, и имено затова е включена и в погасителния план. Тоест е очевидно
известно на кредитора, че този разход, ще възникне, както е сигурен и
неговият размер.
С оглед посоченото съдът смята, че неустоечната клауза в чл. 11, т. 3 от
Договора за потребителски кредит страните са имали намерение да
заобикалят правилата на чл. 19, ал. 4 ЗПК и на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК и да
уговорят по-висок размер на разходите по кредита от нормативно допустимия,
като в него не включат всички разходи, дължими от потребителя.
С оглед наличието на установено заобикаляне на закона следва да се
постави и въпросът - каква е правната последица от заобикалянето на закона,
дали само недействителност на дадена клауза или прилагане на последиците
от заобиколната норма в случая това са санкциите, предвидени при неточно
посочен ГПР в чл. 22 ЗПК във вр. 23 ЗЗД – освобождаване на договора от
лихви и разноски и задължение за връщане само на чистата главница.
За да гарантира тази защита, член 22, параграф 3 от Директива 2008/48
задължава държавите членки да гарантират, че разпоредбите, които приемат за
изпълнение на тази директива, не могат да бъдат заобиколени посредством
начина, по който са формулирани договорите, "по-конкретно чрез включване
на усвоявания или договори за кредит, попадащи в приложното поле на
настоящата директива, в договори за кредит, чийто характер или цел би
позволил да се избегне изпълнението". От обяснителния меморандум към
7
предложението на Комисията за Директива 2008/48 е видно, че целта на тази
разпоредба е да се гарантира, че изключенията от приложното поле на тази
директива[1]. В този смисъл Решение от 11 септември 2019 г., Lexitor (C-
383/18, EU: C: 2019: 702, т. 30).
Предвид изложеното съдът намира, че при заобикаляне на законова
разпоредба, имплементираща Директивата за потребителски кредит, следва
съдът служебно да приложи последиците от на-шаването на заобиколената
разпоредба, като обяви целия договор за недействителен за действителното
нарушение по чл. 22 ЗПК не посочен ГПР съобразно правилата на
директивата. Само по този ще се постигне реално недопускане на
заобикалянето на закона и ще се гарантира целите на директивата за
потребителския кредит. Като целите на директивата освен ефективна защита
на потребителя са и защита на конкуренцията, това прилагане осигурява равно
третиране на търговците на-шаващи правилата на Директивата за
потребителски кредит и еднаква защита на потребителите, станали жертва на
тези нарушения, без значение договорния път по който се е стигнало до
самото нарушение, дали чрез предвиждане на неустойка, застраховка или
допълнителна услуга, които обаче не са включени в ГПР, а са ясни
едностранно поставени условия за сключване на договора при конкретните
параметри.
В обобщение: Недопускането на злоупотребата с право изисква съдът да
третира по еднакъв начин правните последици с оглед действителното
намерение на страните и истинската им цел, за да се постигне справедливо и
еднакво третиране на всички търговци, като само по този начин може да се
постигне ефективно спазване на правото на ЕС. В случая разхода за неустойка
е именно финансова тежест а длъжника, която възниква със сигурност, което
няма как да се третира като обезщетение, тъй като то няма такава функция,
доколкото е ясно, че вреди няма от неизпълнение на акцесорно задължение,
което е в тежест на кредетора. При това положение не може да се допусне да
се избегнат правните последици от нарушението съответно да се избегне
съответната санкция недействителност на целия договор. В този смисъл и
Заключение на генералния адвокат L. Medina, представено на 12 януари 2023
г. по дело C-598/21 на СЕС.
В този смисъл отговорът на поставения въпрос не зависи от това дали
ищецът претендира съответния разход или неустойка, защото възпиращия
ефект на санкцията и нужда от ефективно прилагане на правото на ЕС
изискват санкцията да се налагат за нарушението при самото договаряне,
което е в отклонение на изискванията на Директивата за потребителския
кредит, като аргумент за това е и аналогичната практика на СЕС по
неравноправните клаузи, като част от тях не се претендират.
Разпоредбите на Директива 93/13 трябва да се тълкуват в смисъл, че за
да се определи дали неустойката, която потребителят трябва да заплати при
неизпълнение на задълженията си, е неоснователно висока по смисъла на
точка 1, буква д) от приложението към тази директива, следва да се прецени
кумулативното действие на всички клаузи за неустойка в съответния договор
за кредит, независимо дали кредиторът действително настоява те да бъдат
изпълнени изцяло, и че при необходимост съгласно член 6, параграф 1 от
посочената директива националните съдилища трябва да вземат всички
8
мерки, които се предвиждат при констатиране на неравноправността на някои
клаузи, като оставят без приложение всички признати за неравноправни
клаузи, за да се уверят, че потребителят не е обвързан от тях. В този смисъл
Решение на съда (СЕС) от 21 април 2016 г. по дело С-377/14. Тези аргументи
важат и при нарушенията на Директивата за потребителския кредит В този
смисъл Решение от 4.10.2007 г. по дело C-429/05 на СЕС.
Във връзка с изложеното съдът приема, че дължимата неустойка следва
да се включи към ГПР, а липсата в процесния случай е в противоречие с
императивната разпоредба на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.
От това произтича и недействителността на договора за потребителски
кредит на основание чл. 22 ЗПК – в този смисъл определение № 50685 от
30.09.2022 г. по гр. д. № 578/2022 г. на ВКС, III г. о. Съгласно чл. 23 ЗПК,
когато договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен,
потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или
други разходи по кредита. При този изход на делото съдът установява
дължимата сума по приетия за недействителен договор за потребителски
кредит и я присъжда на ищеца. Това е така, доколкото ЗПК е специален закон
по отношение на ЗЗД и ако се приеме, че установяването на дължимостта на
чистата сума по получения кредит и осъждането на потребителя за нейното
връщане следва да се извърши в отделно производство, по предявен иск с
правно основание чл. 55 ЗЗД, то ще се стигне до неоснователно обогатяване за
потребителя, предвид изискуемостта на вземането по недействителен договор,
в частност при нищожен договор за потребителски кредит и позоваване от
страна на потребителя на изтекла погасителна давност. Това би противоречало
на принципа за недопускане на неоснователно обогатяване, в какъвто смисъл
е и въвеждането на разпоредбата на чл. 23 ЗПК в специалния ЗПК (виж в този
смисъл решение № 50174 от 26.10.2022 г. по гр. д. № 3855/2021 г. на ВКС, IV г.
о., и решение № 3432 от 28.11.2022 г. на СГС по в. гр. д. № 3194/2022 г.,
решение № 262416 от 06.04.2021 г. на СГС по в. гр. д. № 11890/2019 г.,
решение № 262316 от 06.04.2021 г. на СГС по в. гр. д. № 1799/2020 г.).
Предвид изложеното съдът намира, че при заобикаляне на законови
разпоредби, имплементиращи Директивата за потребителски кредит, следва
съдът служебно да приложи последиците от нарушаването на заобиколените
разпоредби, като обяви целия договор за недействителен.
Съгласно чл. 23 ЗПК, когато договорът за потребителски кредит е
обявен за недействителен, потребителят връща само чистата стойност на
кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита. При това
положение следва да се приеме, че за ответника е възникнало задължение за
заплащане на сума в размер на 400 лева.
В настоящия случай от заключението по ССчЕ се установява, че
ответникът доброволно е заплатил сумата от 330 лева, поради което остава
дължим остатък от главница в размер на 70 лева. До този размер искът следва
да се уважи, а за разликата до пълния предявен размер следва да се отхвърли.
По разноските
Право на разноски имат и двете страни, но такива се претендират
единствено от ищеца.
За заповедното производство ищецът претендира сумата от 425 лева
9
разноски, а за исковото – 525 лева.
Съразмерно на уважената част от претенциите на тази страна следва да
се присъдят 72,25 лева разноски за заповедното производство и 89,25 лева – за
исковото.
Воден от горното, Софийски районен съд,
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявения по реда на чл. 422 ГПК
иск от „*** с ЕИК: *** и адрес: ***** с правно основание чл.430 ТЗ, вр.
чл.240 ЗЗД, вр. чл. 9 ЗПК, вр. чл. 99, ал. 1 ЗЗД и чл. 86 ЗЗД че С. Г. П. дължи на
„**** сумата от 70,00 лева представляваща главница по Договор за кредит
Номер: *****, ведно със законна лихва за период от 29.12.2023 г. до
изплащане на вземането, за която сума, е издадена ЗАПОВЕД № 1812 ЗА
ИЗПЪЛНЕНИЕ НА ПАРИЧНО ЗАДЪЛЖЕНИЕ по чл. 410 от ГПК от
16.01.2024 г. по частно гражданско дело № 367 по описа на СРС за 2024 г.,
като ОТХВЪРЛЯ иска за главница за разликата над 70,00 лева до предявения
размер от 271,35 лева, представляваща главница по Договор за кредит Номер:
****, ведно със законна лихва за период от 29.12.2023 г. до изплащане на
вземането, както и иска за сумата 15,13 лева, представляваща договорна
възнаградителна лихва за период от 21.11.2019 г. до 21.05.2020 г., и иска за
сумата 102,16 лева, представляваща мораторна лихва за период от 28.05.2020
г. до 30.11.2023 г., за които суми, е издадена ЗАПОВЕД № 1812 ЗА
ИЗПЪЛНЕНИЕ НА ПАРИЧНО ЗАДЪЛЖЕНИЕ по чл. 410 от ГПК от
16.01.2024 г. по частно гражданско дело № 367 по описа на СРС за 2024 г.
ОСЪЖДА С. Г. П. с ЕГН: ********** и адрес: ****, да заплати на „****
с ЕИК: *** и адрес: *****, общ. Столична, обл. София (столица), на
основание чл. 78, ал. 1 във вр. ал. 8 ГПК сумата в размер на 72,25 лв. -
разноски в заповедното производство, както и 89,25 лв. – разноски в исковото
производство пред СРС.
Решението може да бъде обжалвано пред Софийски градски съд в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
10