Р Е
Ш Е Н
И Е
№ 417/18.07.2016
г.
гр. Монтана
В ИМЕТО НА НАРОДА
Административен съд – Монтана, ІІІ
състав в публичното заседание на дванадесети юли през две хиляди и шестнадесета
година в състав:
Председател: Момчил Таралански
при
секретаря А.Л., като разгледа докладваното от съдия Таралански административно
дело № 313 по описа за 2016 г., за
да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по жалба срещу административен акт по
реда на чл.118 от Кодекса за социално осигуряване КСО) във връзка с чл.117,
ал.1, т.2, б. „а“ от КСО и чл.70, ал.3 КСО във връзка с чл.10, ал.1 от Наредбата
за пенсиите и осигурителния стаж (НПОС).
Жалбоподателят П.Д.Н. обжалва решение № 2153-11-30/17.05.2016
г. на Директора на Териториално поделение на НОИ – Монтана, с което e отхвърлена
жалбата, с която по административен ред е обжалвано разпореждане № **********/03.02.2016
г. на Началник отдел „Пенсионно осигуряване” при ТП на НОИ – Монтана, с което
на жалбоподателя е изменен размера на личната пенсия за осигурителен стаж и
възраст (ЛПОСВ), като е определен минималния размер от 133,82 лева. В жалбата
си и лично в съдебно заседание изтъква доводи за неправилност на обжалвания
административен акт поради противоречие с материално-правни разпоредби –
основанието по чл.146, т.4 от АПК, поддържайки, че неправилно пенсионния орган,
а впоследствие и административния орган не са взели предвид приложимите правни
норми и целия осигурителен стаж, като са определили минимален размер на
пенсията. Моли съда да отмени обжалвания административен акт, като върне
преписката на пенсионния орган за определяне на пенсия за осигурителен стаж и
възраст.
Ответникът по жалбата – Директорът на
Териториалното поделение на НОИ – Монтана, чрез процесуалния си представител в
съдебно заседание, оспорва жалбата и изтъква правни доводи за постановения
административен акт, свързани с невнесени осигурителни вноски, които макар и
погасени по давност, остават дължими, а невнасянето им представлявало пречка за
правилното определяне на действителния размер на пенсията. Моли съда да
отхвърли оспорването и да присъди юрисконсултско възнаграждение.
По допустимостта на жалбата.
Обжалваното решение на по-горестоящия административен
орган, с което е потвърдено разпореждане за изменение на личната пенсия за
осигурителен стаж и възраст е индивидуален административен акт, жалбата срещу
който е предявена в законовия срок по чл.149, ал.1 от АПК във връзка с чл.118,
ал.3 от КСО (аргумент от л.3 и л.2 по делото), от лицето-адресат, за което акта
пряко засяга лични пенсионни (имуществени) права и по този начин законни
интереси, поради което е допустима за разглеждане.
По основателността на жалбата.
Съдът, като прецени събраните по делото писмени
доказателства, намери за установено от фактическа страна следното:
Установи се, че жалбоподателят П.Д.Н. със заявление
вх. № 2113-11-458/09.10.2015 г. (л.16-17 по делото) е поискал да му бъде
отпусната лична пенсия за осигурителен стаж и възраст и добавка по чл.84 от КСО
за пенсията на починалата си съпруга. При подаване на заявлението, заявителят е
подал документи, като е декларирал, че няма друг непредставен
трудов/осигурителен стаж (опис на представените документи на л.16, стр.ІІ),
като е поискал пенсията да се определи от брутното трудово възнаграждение или
осигурителния доход за периода 01.01.1991 – 31.12.1994 г. В приложени писмени
декларации – л.14-15 заявителят е декларирал, че е самоосигуряващ се от
05.02.1996 г. с покрити осигурителни рискове – инвалидност поради общо
заболяване, старост и смърт, с дата на прекратяване на осигуряването 11.01.2010
г. От представения по делото опис на осигурителния стаж (л.12 по делото) е видно,
че към датата на подаване на заявлението за определяне на ЛПОСВ заявителят има
осигурителен стаж превърнат към ІІІ категория труд от 25 години, 2 месеца и 15
дни. Това е осигурителен стаж, придобит от работа по трудови правоотношения до
16.12.1995 г.
С разпореждане № **********/03.02.2016 г. на
ръководителя на пенсионното осигуряване при ТП на НОИ-Монтана (л.7) е изменен
размера на ЛПОСВ, като е определен минималния размер от 133,82 лева, ведно с
добавката по чл.84 от КСО в размер на 47,98 лева или общ размер на получаваната
пенсия от 181,80 лева. Мотивите на пенсионния орган, за да постанови това
разпореждане са били, че тъй като заявителя е упражнявал дейност като
самоосигуряващо се лице в „А*** “ ООД от 06.01.1996 до 11.01.2010 г., но след
01.01.1999 г. не е внасял осигурителни вноски, не можело да се приложи нормата
на чл.70, ал.3 от КСО за определяне на действителния размер на ЛПОСВ. Също така
пенсионният орган е изложил мотиви, че добавката по чл.84 от КСО за пенсията за
инвалидност поради общо заболяване е минимален размер, тъй като в двумесечен
срок от подаване на заявлението заявителя не е представил образец УП-2 с
осигурителния доход на наследодателката за три години до 31.12.1996 г. Това
разпореждане е обжалвано по административен ред от заявителя с жалба вх. № 1012-11-47/18.04.2016
г. (л.6), в което е навел доводи, свързани с изтекла погасителна давност за
вземането на НОИ за невнесените осигурителни вноски, както и липсата на
посочено правно основание за постановеното разпореждане. С обжалваното решение
№ 2153-11-30/17.05.2016 г. на Директора на ТП на НОИ е отхвърлена жалбата,
респективно потвърдено обжалваното разпореждане. В акта административният орган
е изложил по-разширено на практика същите мотиви, каквито са изложени и в
първоначалния акт на пенсионния орган – заявителят Н. като самоосигуряващо се
лице в „А*** “ ООД от 06.01.1996 до 11.01.2010 г., след 01.01.1999 г. не е
внасял осигурителни вноски, поради което не можело да се приложи нормата на
чл.70, ал.3 от КСО за определяне на действителния размер на ЛПОСВ, респективно
правилно определяне на индивидуален коефициент. В този акт не са обсъдени
мотивите на първоначалния акт относно добавката по чл.84 от КСО.
От правна страна, съдът намира следното:
Оспореният административен акт е издаден от
компетентен орган – Директора на ТП на НОИ (РУСО), съгласно разпоредбите на
чл.117, ал.1, т.2, б. „а“ във връзка с ал.3 от КСО и чл.118, ал.1 от КСО.
Актът е издаден при спазване на предписаната от закона
форма – налице са реквизитите по чл.59, ал.2 от АПК във връзка с чл.117, ал.1,
т.2, б. „а“ във връзка с ал.3 от КСО, като изложените фактическите основания за
постановяването съответстват на наведените правни основания.
Оспореният акт е постановен в регламентираните
процесуални срокове, при спазване на административно-производствените правила
(чл.36-37 от АПК), като са събрани всички допустими от процесуалния закон,
относими към предмета на административната преписка и необходими за
установяване на релевантните факти доказателства. В това отношение пенсионният
орган е положил процесуални усилия, видно и от събраните писмени доказателства.
Административният акт е постановен при изяснени факти и органът не е допуснал
основанието за отмяна по чл.146, т.3 от АПК – съществено нарушение на административно-производствените
правила.
На практика спора по делото е правен – за приложението
на съответните материално-правни норми, респективно за правните изводи въз
основа на събраните доказателства.
По разбиране на настоящият съдебен състав налице е
релевираното с жалбата противоречие на акта с материално-правни разпоредби,
доколкото крайният извод на административния орган (АО), въз основа на
събраните доказателства, за неоснователност на жалбата не е адекватен на
установените факти и не се споделя от съда. При провеждането на съдебния
контрол над обжалвания акт следва на първо място да се отчете характера на
акта. Естеството на административните актове и проведената в правната теория
класификация според правния им ефект е най-общо на конститутивни (пораждащи
права и задължения за адресатите), декларативни или установителни (които
установяват, че за определен правен субект е възникнало и съществува субективно
право или правно задължение) и констативни (с които административен орган
констатира наличието на определен факт с правно значение). В пенсионното
производство, инициирано по заявление за отпускане на пенсия, се постановява констативен
акт – разпореждане, с което се констатира придобито право на пенсия или липса
на такова право. В конкретния случай пенсионният орган е приел, че невнесените
осигурителни вноски се явявали пречка за правилното изчисление на индивидуалния
коефициент и за определяне на действителния размер на ЛПОСВ, поради което
пенсията следвало да се определи в минимален размер, а ако се внесат
осигурителните вноски, за които е изтекла давността за принудителното им
събиране, то периода 01.01.1999 – 11.01.2010 г. ще се зачете за осигурителен
стаж. На това разбиране на пенсионния и административния орган е основано и
становището на процесуалния представител на ответника по жалбата, свързано
както анализ на приложимите разпоредби на чл.70, ал.3 и чл.70а от КСО, така и с
позоваването на абсолютно безспорния факт на изтеклата погасителна давност за
принудителното събиране на невнесените и дължими осигурителни вноски за този
период.
Липсва нормативна забрана или каквато и да е
позитивно-правна норма, която да от една страна да забранява на длъжностното
лице по чл. 98 КСО да изчисли действителния размер на ЛПОСВ, а от друга страна
да санкционира едно лице, претендиращо отпускане на лична пенсия, като веднъж
даден период не се зачита за осигурителен стаж, респ. и дохода от него да се
игнорира, и втори път защото това се вменява да се е случило по вина на
заявителя (поради невнасяне на дължимите осигурителни вноски), пенсията да му
се определя в минимален размер.
Както правилно е отбелязано и в решения на
административните съдилища по аналогични административно-правни спорове за неизпълнение
на нормативно вмененото задължение да се внасят всички дължими осигурителни
вноски за ДОО, са предвидени механизмите на административно-наказателното
производство; на принудителното изпълнение по ДОПК и други, но не се намира
такъв изпълнителен способ от нормираните с ДОПК, Глава ХХV "Принудително
изпълнение", Раздел ІІІ "Способи" – пенсионният орган да не
определя действителния размер на ЛПОСВ, докато пенсионерът не си внесе всички
дължими осигурителни вноски, разбира се, ведно с лихвата по чл. 113 КСО,
останали неплатени през годините на упражняваната от него свободна професия.
Такъв квази-изпълнителен способ не е уреден и допустим от закона.
Безспорният факт в настоящето дело, че лицето-заявител
не е внесло осигурителни вноски за периода 01.01.1999 – 11.01.2010 г., за голяма
част, от които, е основателно и възражението за изтекла давност, не означава че
органът не следва да определя индивидуален коефициент и съответно да отпуска
пенсията в минимален размер. Логичното разрешение в случая е, че за този период
не следва да се завери осигурителната книжка на лицето, съответно доходът за
този период няма да участва в определяне на действителния размер на пенсията,
но същата следва да се изчисли в действителен размер по реда на чл. 70, ал.3 от КСО, като се признаят стажът и доходите за времето, през които са внесени
дължимите осигурителни вноски.
Според чл. 1, ал.5 НПОС, когато в 2-месечен срок от
датата на уведомяването, липсващите документи, не бъдат представени,
длъжностното лице, на което е възложено ръководството на пенсионното
осигуряване, издава разпореждане въз основа на наличните редовни документи и
данните по чл. 5, ал.4, т.1 КСО, както е следвало да се процедира и в случая.
Тази разпоредба не влиза в противоречие с чл. 70а ал.1 КСО, според който
средномесечният осигурителен доход за самоосигуряващите се лица се определя от
дохода, върху който са внесени осигурителни вноски. Според чл. 70, ал.3 КСО,
индивидуалният коефициент се изчислява от дохода на лицето, върху който са
внесени осигурителни вноски и липсва нормативен текст, който да обоснове правен
извод аналогичен на приетите в първоначалния акт на пенсионния орган и оспорения
акт на Директора на ТП НОИ – Монтана изводи, че щом за някоя година или години,
не са внесени всички дължими вноски за ДОО, то възниква проблем с определяне на
дохода за целия период след 01.01. 1997 г., „…поради невъзможност от коректно
изчисляване на индивидуалния коефициент и прилагане на чл.70 от КСО…“, за да се
определи окончателния размер на пенсията на жалбоподателя. Допълнителен довод в
полза на противоположната тази теза е и установения факт, че за периода от
01.01.1997 до 01.01.1999 г. са били внесени дължимите осигурителните вноски от
самоосигуряващия се заявител, поради което е лишено от основание твърдението на
органа, че не може да се определи индивидуален коефициент поради невнесени
осигурителни вноски след 01.01.1997 г. Релевантни за определянето на
действителния размер на ЛПОСВ по духа и смисъла на цитираните разпоредби на чл.
70, ал.3 и чл. 70а КСО са осигурителния стаж и доход за периодите, за които са
внесени всички дължими осигурителни вноски за ДОО. Определяйки пенсията в
минимален размер и като не е формирал индивидуален коефициент по чл. 70, ал.3 КСО, пенсионният орган е нарушил материалния закон.
Поради факта, че няма формиран индивидуален коефициент
и действителен размер на пенсията, а само е определен минимален размер, съдът
не може да разреши въпроса по същество, при което се налага отмяна на
обжалваното решение и потвърденото с него разпореждане, като преписката следва
да се изпрати за ново произнасяне в съответствие с мотивите на настоящото
решение.
Постановеният административен акт е и в несъответствие
с целта на закона – придобиване на право на пенсия за осигурителен стаж и
възраст при наличие на съответните уредени от закона материално-правни
предпоставки. Изводът на пенсионния орган, а впоследствие и на административния
орган в рамките на административния контрол, за определяне на минимален размер
на пенсията и в двата компонента – ЛПОСВ и добавката по чл.84 от КСО на
жалбоподателя, не е обоснован с оглед на установените факти и обстоятелства.
С оглед на изложеното, съдът намира, че обжалваното
решение е незаконосъобразен административен акт, по отношение на който са
налице основанията за отмяна по чл.146, т.4 и т.5 от АПК.
Поради това, след отмяната на обжалваното решение,
делото следва да се изпрати като преписка на пенсионния орган, който следва да
приложи методиката от чл. 70 КСО за изчисляване на действителния размер на
пенсията на базата на тези налични данни и да приеме съответстващите на фактите
правни изводи относно правото на придобиване на пенсия за осигурителен стаж и
възраст, за което изложи и съответните мотиви.
Жалбоподателят не е искал разноски, поради което и не
следва да се присъждат. По изложените мотиви и на основание чл.172, ал.2,
предл.2 от АПК във връзка с чл.118, ал.3 от КСО и чл.173, ал.2 от АПК, съдът
Р Е Ш
И:
ОТМЕНЯ решение № 2153-11-30/17.05.2016 г. на Директора
на Териториално поделение на НОИ – Монтана, с което e отхвърлена жалбата, с която по
административен ред е обжалвано разпореждане № **********/03.02.2016 г. на
Началник отдел „Пенсионно осигуряване” при ТП на НОИ – Монтана, с което е изменен
размера на личната пенсия за осигурителен стаж и възраст на П.Д.Н., с ЕГН * ***.
ИЗПРАЩА делото като преписка на пенсионния орган при
ТП на НОИ – Монтана, който да изпълни задължителните указания на съда по
тълкуването и прилагането на закона, дадени с мотивите на настоящето решение.
Решението
може да се обжалва пред Върховен административен съд в 14-дневен срок от
съобщението за страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: