Р
Е Ш Е Н И Е
№ ............
гр. София, 11.12.2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, IV-Д въззивен
състав, в публично съдебно заседание на двадесет и четвърти септември две
хиляди и двадесета година в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЗДРАВКА ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЦВЕТОМИРА КОРДОЛОВСКА
мл. съдия МАРИЯ
МАЛОСЕЛСКА
при секретаря Екатерина
Калоянова, като разгледа докладваното от младши съдия Малоселска в.гр.дело
№ 4681 по описа за 2019 г. на СГС,
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 258 - 273 ГПК.
С решение
№ 413744 от 23.05.2018 г., постановено по гр. д. № 17932 по описа за 2017 г. на СРС, 50 състав, са отхвърлени предявените
от Р.С. П., ЕГН **********, срещу „Ч.Е.Б.“ АД, ЕИК ******, искове при дадена от
СРС правна квалификация, както следва: чл. 59 ЗЗД за сумата от 300 лв. -
недължимо платена стойност на електрическа енергия за периода от 12.12.2012 г.
до 14.04.2017 г., както и чл. 49, във вр. чл. 45 от ЗЗД
за сумата от 500 лв. - обезщетение за претърпени имуществени вреди вследствие
от заплатена неустойка по договор за наем, както и за сумата от 2000.00 лв.,
представляваща обезщетение за вреди изразяващи се в неполучен доход от наем за
процесния недвижим имот за периода от 09.02.2017 г. до 14.04.2017 г., като
неоснователни и недоказани. С решението СРС е осъдил ищеца да заплати на
ответника сума в размер от 700 лева – разноски по делото.
С определение № 560991/13.12.2018 г. съдът е оставил
молбата на ищеца по чл. 248 ГПК за изменение на решението в частта за
разноските, като недопустима, а без уважение е оставено искането за допълване
на решението по реда на чл. 250 ГПК.
Недоволен от
постановеното решение останал ищецът, с оглед което депозирал въззивна жалба в
законосутановения срок. В жалбата се излагат оплаквания за неправилност и
незаконосъобразност поради нарушения на процесуалния закон и превратно
интерпретиране на събраните доказателства. Поддържа се, че неправилно съдът
приел, че е налице договорно правоотношение между страните по делото, доколкото
ответникът, чиято била тежестта за това, не установил това обстоятелство по
делото. Развива подробни съображения в жалбата относно процесуалните нарушения,
допуснати от първоинстанционния съд. Поддържа, че бил принуден да заплати на
ответника сумите по издадените фактури, за да се възстанови електроподаването в
имота, макар да не бил задължен за същите, тъй като между страните липсвало
валидно договорно правоотношение. Неправилно първият съд приел, че ответникът
установил по делото липсата на вина и пренебрегнал презумпцията на чл. 45 ЗЗД. Счита
предявените искове за доказани от ищеца с оглед приетите по делото писмени
доказателства. Искането до въззивния съд е да отмени постановеното решение и да
постанови друго, с което да уважи предявените искове. Претендират се разноски
за две съдебни инстанции.
Подаден е отговор
на въззивната жалба от ответника в производството, с който въззиваемият излага
подробни доводи за неоснователност на въззивната жалба и законосъобразност на
постановеното първоинстанционно решение, като моли същото да бъде потвърдено. Заявява
искане за присъждане на разноски за юрисконсултско възнаграждение.
Постъпила е и частна
жалба от ищеца П. срещу определението на СРС от 13.12.2018 г., с което искането
на ищеца по чл. 248 ГПК за изменение на решението в частта за разноските е
оставено без разглеждане като недопустимо, а искането по чл. 250 ГПК за
допълване на постановеното решение – без уважение като неоснователно. Жалбоподателят
счита съдебният акт за незаконосъобразен, тъй като съдът не е изложил аргументи
защо не се е произнесъл по два от предявените искове при подадена молба за
допълване на решението. Освен това ответникът не представил списък с разноски,
а съдът не бил длъжен да присъжда такива. Заявява искане за отмяна на
постановеното определение, за оставяне без уважение искането за присъждане на
разноски за юрисконсултско възнаграждение на ответника, както и за връщане на
делото на СРС за произнасяне с аргументирано решение по предявените от ищеца
два иска, по които, според жалбоподателя, СРС не се е произнесъл.
Депозиран е отговор
на частната жалба от ответника, в който се излагат съображения за
неоснователност на частната жалба, като се заявява становище за правилност на
постановения съдебен акт и се моли за потвърждаване на обжалваното определение.
Софийски
градски съд, IV-Д въззивен състав, като
прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените в основаната
и частната въззивни жалби пороци на атакуваните съдебни актове, както и
доводите на насрещната страна, приема следното от фактическа и правна страна:
Съгласно
разпоредбата на чл. 269 ГПК
въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по
допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен
от посоченото в жалбата.
Настоящият съдебен
състав намира, че обжалваното решение е валидно и допустимо. При постановяване
на същото първоинстанционният съд да е дал различна правна квалификация на
иска, с който ищецът иска връщане на процесната сума в размер на 300 лв., от
следващата от твърденията на ищеца. Доколкото обаче са разгледани релевантните
фактически обстоятелства и съдът се е произнесъл по същите, то решението не е
неправилно само защото СРС не е дал вярната правна квалификация на
кондикционната претенцията на ищеца. Обжалваното решение е частично неправилно
по иска за неоснователно обогатяване /за сумата до 273,39 лв./, в останалата
част до пълния предявен размер от 300 лв., както и в частта, с която съдът се е
произнесъл по исковете с правно основание чл. 49, вр. чл. 45, ал. 1 ЗЗД, като е
приел същите за неоснователни е правилно. Съображенията на въззивния съд са
следните:
Предявени за
разглеждане са обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл.
55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за сумата от 300 лв., представляваща платена без основание
цена на електроенергия за апартамент № 11, находящ се на бул. „Витоша“ № 56,
гр. София за периода 12.12.2012 г. – 14.04.2017 г.; с правно основание чл. 49,
вр. чл. 45, ал. 1 ЗЗД за сума в размер на 500 лв., представляваща обезщетение
за имуществени вреди – заплатена от ищеца неустойка по договор за наем, сключен
с трето за делото лице, както и сумата от 2000 лв., представляваща обезщетение
за имуществени вреди под формата на нереализирани доходи от наемна цена за
периода 09.02.2017 г. – 14.04.2017 г.
С отговора
ответникът оспорва предявените искове с твърдения за неоснователност, доколкото
страните били обвързани от договорно правоотношение по договор за доставка на
ел.енергия за стопански нужди при общи условия, а ищецът бил собственик
на процесния недвижим имот през целия исков период. Обръща се внимание, че след
датата на прекъсване на електроподаването в имота /03.09.2013 г./ на ищеца са
начислявани само такси за мрежови услуги – цена за достъп до електропреносната
мрежа, която е дължима, независимо от прексъване на доставката.
С оглед правната
квалификация на предявените искове в тежест на ищеца по делото е да установи
плащането на процесната сума на ответното дружество, а в тежест на последното –
че е налице основание за плащането, респективно за задържането на полученото.
По предявените искове с правно основание чл. 49, вр. чл. 45 ЗЗД в тежест на
ищеца е да докаже правоотношение по възлагане на работа, осъществен фактически състав по чл. 45 ЗЗД от
физическото лице – пряк изпълнител на работата с необходимите елементи (деяние,
вреда – имуществена и/или неимуществена, причинна връзка между деянието и
вредата, противоправност и вина), вредите да са причинени от изпълнителя при
или по повод извършването на възложената му работа – чрез действия, които пряко
съставляват извършването на възложената работа, чрез бездействия за изпълнение
на задължения, които произтичат от закона, техническите и други правила или
характера на работата, или чрез действия, които не съставляват изпълнение на
самата работа, но са пряко свързани с него (арг. ППВС № 9/1966 г.). Във всички
случаи на непозволено увреждане вината се предполага до доказване на противното
(чл. 45, ал. 2 ЗЗД), като в тежест на ответника е при оспорване да обори
презумпцията, доказвайки по несъмнен начин липсата на вина на делинквента.
По иска с
правно основание чл. 55, ал. 1 ЗЗД:
Основният спорен
въпрос между страните по делото е дали през процесния период /12.12.2012 г. – 14.04.2017
г./ страните са били обвързани от договор с предмет доставка на електрическа енергия
за стопански нужди, доколкото именно при тези твърдения ответникът извежда
легитимацията и правното основание да задържи полученото от ищеца плащане.
Основанието за начисляване на процесната сума, както се посочи, е въведено с
отговора на исковата молба, като е оспорено от страна на ищеца своевременно.
Поради това неправилно е прието от първоинстанционният съд, че по делото е
установено наличието на договорно правоотношение между страните, без да се извърши
задълбочен анализ на относимите законови разпоредби, клаузите на общите условия
и да се изследват доказателствата по делото. Във връзка с доводите на ищеца за
липса на сключен договор за стопански нужди настоящият състав на съда намира
следното:
Съгласно
разпоредбите на § 1, т. 43 от ДР на ЗЕ (отм.); и § 1, т. ЗЗа от ДР на ЗЕ /в
сила от 17.07.2012 г. / потребител на енергия или природен газ за стопански
нужди, респ. небитов клиент, е физическо или юридическо лице, което купува
електрическа или топлинна енергия с топлоносител гореща вода или пара за
отопление, климатизация, горещо водоснабдяване и технологични нужди или
природен газ за небитови нужди, като продажбата на топлинна енергия за
стопански нужди се извършва въз основа на писмен договор при общи условия,
сключен между топлопреносното предприятие и потребителя - арг. чл. 149, ал. 1,
т. 3 ЗЕ. Според § 1, т. 2а от ДР на ЗЕ /в сила от 17.07.2012 г. / "Битов
клиент" е клиент, който купува електрическа или топлинна енергия с
топлоносител гореща вода или пара за отопление, климатизация и горещо
водоснабдяване, или природен газ за собствени битови нужди. Според § 1, т. 42
от ДР на ЗЕ (отм.); "потребител на енергия или природен газ за битови
нужди" е физическо лице - собственик или ползвател на имот, което ползва
електрическа или топлинна енергия с топлоносител гореща вода или пара за
отопление, климатизация и горещо водоснабдяване, или природен газ за
домакинството си.
Общите условия на
крайния снабдител, представени по делото, приети на основание чл. 98, ал. 1 ЗЕ
и публикувани съобразно законовите изисквания също съдържат дефинитивни
разпоредби въз връзка с понятията потребител за битови нужди и стопански нужди.
Съгласно клаузата, разписана в чл. 4, ал. 2 от представените по делото ОУ,
"потребители на електрическа енергия за битови нужди" са физически
лица – собственици и ползватели на имот, присъединен към
електроразпределителната мрежа, които ползват електрическа енергия за
домакинството си, а съгласно клаузата на чл. 4, ал. 4 потребител за стопански нужди
е физическо или юридическо лице, което купува електрическа енергия за стопански
и/или обществени нужди за обект, присъединен към електроразпределителната
мрежа.
От съвместния анализ
на цитираните разпоредби следва, че за да са налице отношения на покупко-продажба
на електрическа енергия за небитови нужди е необходимо да се сключи писмен
договор, за разликата от потребителите на енергия за битови нужди, при които
договорът за продажба на електрическа енергия е неформален
По делото такъв
договор не е представен, липсва и заявление от страна на ищеца, което да е
израз на желанието му да встъпи в договорно правоотношение с ответника. Наличието
на такива обстоятелства дори не се навеждат от ответника с отговора на исковата
молба. Твърди се, че ищецът бил собственик на процесния имот и следователно
между страните действало облигационно правоотношение по договор за доставка на
електроенергия за стопански нужди. По делото липсват каквито и да било данни
обектът да е използван за стопански нужди, но от представените по делото
фактури е видно, че до имотът е осигурявано по-високо напрежение, като именно
на това основание ответникът претендира дължимост и на таксите за мрежови
достъп, начислявани след спиране на електрозахранването в имота през м.
септември 2013 г.
От приетото като писмено
доказателство по делото заявление от 14.02.2017 г. за продажба на електрическа енергия за битови нужди
се установява, че от страна на ищеца по делото е заявена воля за встъпване в
договорно правоотношение с ответното дружество с предмет доставка на
електрическа енергия в процесния апартамент № 11 на бул. „Витоша“ № 65. В
отговор на същото до ищеца е изпратено писмо от 10.03.2017 г., с което
последният е уведомен, че за да бъде извършена заявената услуга е необходимо да
са заплатени всички задължения на ищеца към дружеството /включително и за други
обекти/, както и всички дължими суми за обекта, а също и такса за
възстановяване на захранването.
В хода на съдебното дирене пред СРС
е прието заключението на назначената комплексна съдебно-счетоводна и техническа
експертиза. Съгласно същото през процесния период титуляр на партидата за
обекта е ищеца, като същата е водена за стопански нужди, начислените задължения
по фактури са в размер на 207,72 лв. /като сбор от задължения по отчетени
показания и начислени такси за достъп/. След прекъсване на електрозахранването
на 03.09.2013 г. са начислявани само такси за достъп. Съгласно заключението на
07.04.2017 г. е извършено плащане на сума в размер на 273,39 лв., включваща
сумите по фактури, лихви за забава в размер на 46,67 лв., такса за
възстановяване на захранването в размер на 19 лв. Същото се установява и от
представените от ищеца с исковата молба документи, установяващи плащане на суми
в същия размер на ответното дружество.
По делото е представено решение №
484/24.10.2013 г. по гр.д. № 309/2013 г. по описа на Окръжен съд – Враца, с
което е уважен иск с правно основание чл. 26, ал. 2 ЗЗД за прогласяване
нищожността на договор за покупко-продажба, за която е съставен нотариален акт
№ 80, том 60, дело № 11904/26.05.1994 г., като между страните не е спорно, че
въз основа на посоченото съдебно решение ищецът се легитимира като собственик
на процесния апартамент № 11.
При така
очертаната фактическа обстановка настоящият състав на съда намира, че между ищеца,
като собственик на недвижим имот, присъединен към електроразпределителната
мрежа, и ответното дружество не е възникнало правоотношение за доставка на
енергия за стопански нужди, при каквито твърдения ответникът извежда
легитимацията си да е получил плащането на процесните суми на годно правно
основание. Както се посочи по-горе, съдът приема, че възникването на договорно
правоотношение между страните с предмет доставка на електроенергия за стопански
нужди, ответникът следва да установи по делото доказвайки сключване на договор
в писмена форма, което не е сторено в производството. Доколкото от страна на
ответника не се твърди ищецът да е битов клиент, то съдът не дължи произнасяне
по това основание с оглед невъвеждането му в предмета на делото от страните.
Неоснователни са
доводите на въззиваемото дружество, че ищецът като собственик на процесния имот
следва да отговаря за заплащане на сумите по издадените фактури. Дори да се
приеме, че по силата на правото си на собственост ищецът е потребител на
електрическа енергия за битови нужди /съгласно ОУ на дружеството/, то по делото
е установено, че на 03.09.2013 г. /т.е. преди влизане в сила на решението, въз
основа на което ищецът се легитимира като собственик/ електроподаването в имота
е било преустановено, като след посочената дата са начислявани само такси за
мрежови достъп по цени за стопански потребител. Посочените такси са недължими
от потребителите на енергия за битови нужди съгласно Решение Ц-17 от 28.06.2012
г. на ДКЕВР.
Предвид липсата на
задължение за заплащане на цена за достъп до електроразпределителната мрежа, ищецът
не дължи и начислената от ответника лихва за забава и такса за възстановяване
на електроподаването. Ето защо предявеният иск с правно основание чл. 55, ал.
1, пр. 1 ЗЗД е основателен до сумата от 273,39 лв., за която по делото е
установено, че е платена без основание от ищеца на ответника съгласно
заключението на изслушаната по делото експертиза, което въззивният съд
кредитира като компетентно изготвено и отговарящо в пълнота на стоящите за
решаване пред експертизата задачи. Искането за присъждане на законната лихва
върху посочената сума е основателно и следва да бъде уважено, считано от датата
на извършеното плащане /07.04.2017 г./, доколкото посочената дата следва във
времето предявяването на иска.
Предвид изложеното
неправилни са изводите на първоинстанционния съд за наличие на основание за
заплащане на сумата от 273,39 лв., с оглед което решението следва да бъде
отменено в тази част, а за разликата до пълния предявен размер от 300 лв. – да
бъде потвърдено, като постановено в съответствие с доказателствата по делото и приложимия
материален закон.
По исковете с
правно основание чл. 49, вр. чл. 45 ЗЗД.
Решението на
първоинстанционния съд в посочените части е правилно. Дори да се приеме, че са
доказани всички останали предпоставки на предявените искове, ищецът, чиято е
тежестта за това, не доказва по делото пълно и главно наличието на имуществени
вреди, настъпили в неговия патримониум.
От страна на ищеца
не са ангажирани никакви доказателства, че сума в размер на 500 лв. е заплатена
от него като неустойка по договор за наем, сключен за процесния апартамент с
трето за делото лице. Ето защо, дори да се приеме, че са доказани всички
останали предпоставки от фактическия състав на непозволеното увреждане, което в
случая не е налице, ищецът не доказва настъпването на имуществена вреда,
изразяваща се в заплатена от него неустойка по договор с трето лице, с оглед
което не е необходимо излагането на по-подробни съображения в тази връзка. Предпоставките
за уважаване на иск за обезщетение от непозволено увреждане следва да са
установени в кумулативност и липсата на една от тях /в случая вредите/
представлява самостоятелно и достатъчно основание за отхвърляне на претенцията
на ищеца, както е приел и първият съд. В тази част решението на СРС е правилно
и следва да бъде потвърдено.
Недоказана е и
другата претенция на ищеца за обезщетение за имуществени вреди под формата на
пропуснати ползи /неполучен доход от наемна цена в размер на 2000 лв./. Тъй
като пропуснатата полза представлява реална, а не хипотетична вреда, това
предположение винаги трябва да се изгражда на доказана възможност за сигурно
увеличаване на имуществото и не може да почива на логическо допускане за
закономерно настъпване на увеличаването. Пропуснатата полза е елемент от
фактическия състав, пораждащ правото на обезщетение. Поради това и при липса на
изрично установена в закона презумпция за настъпването й, пропуснатата полза не
се предполага, а следва да бъде доказана в процеса.
В конкретния
случай по делото е представен договор за наем с дата 01.02.2017 г., сключен
между ищеца и Иван Милчов Иванов, за следния недвижим имот: апартамент, находящ
се в жилищната кооперация в гр. София, бул Витоша 65. Видно от съдържанието на
договора същият се сключва за срок от две години, а месечната наемна цена в
размер на 550 евро се дължи авансово от пето до десето число на месеца. В
текста на договора се съдържа добавка, че наемателят не заплаща наем до
отсраняване на проблеми в имота.
С отговора на
исковата молба ответникът е оспорил писмения договор с доводи за антидатирането
му и съставянето му за нуждите на конкретното исково производство.
Договорът е
сключен в обикновена писмена форма, като същият съдържа волеизявленията на
ищеца и на трето за делото лице за встъпване в облигационно правоотношение по
договор за наем на недвижим имот. Същият има характеристиките на частен
диспозитивен документ, като основателно е възражението на ответника, че
посочената в документа дата му е непротивопоставима по арг. от разпоредбата на
чл. 181 ГПК. Също така следва да се посочи, че в съдържанието на договора
недвижимият имот не е в пълна степен индивидуализиран – посочен е само като
апартамент без означение на номер и етаж, на който се намира.
Неоснователни на
следващо място са доводите на въззивника, съдържащи се в сезиращата настоящата
инстанция жалба, че съдът е следвало служебно да проверява адресните
регистрации на ищеца и на соченото като наемател в договора за наем лице. На
първо място, не е налице такова задължение на съда, доколкото процесуалният
закон възлага в тежест на страните доказването на фактическите обстоятелства,
на които основават исковете и възраженията си. На следващо място, адресната
регистрация не доказва пълно и главно къде едно лице фактически живее,
съответно отдава или ползва отдаден под наем имот. Извод в подкрепа на твърденията
на ищеца за основателност на предявения иск за имуществени вреди под формата на
пропуснати ползи не може да бъде направен и от представената по делото справка
от имотния регистър, установяваща вписвания, отбелязвания и заличавания по
персоналната партида на ищеца Р. П.. При запознаване със същата се установява,
че за имот, находящ се на бул. ******е вписан на 22.01.2014 г. сключен между
ищеца и И.М.И.договор за наем /когато елелктроподаването в имота вече е било
преустановено/. Видно е още, че срокът на вписания договор е бил двугодишен, с
оглед което е изтекъл най-късно на 22.01.2016 г. Не са налице основания съдът
да предполага, че ползването на имота е продължило след посочената дата, а с
оглед направеното оспорване от страна на ответника, то не се установява за
процесния период ищецът да се е намирал в наемно правоотношение с предмет
процесния апартамент. Ето защо съдът, с оглед вписването на договор за наем за
имота през 2014 г. между същите страни, за които ищецът твърди да е сключен
договора през 2017 г. и въз основа на който претендира сумата от 2000 лв. като
неполучен доход от наемна цена, намира за установено по делото, че на
наемателя, като страна по вписания договор, е било известно в един предхождащ
във времето исковия период момент, че електрозахранването в имота е спряно.
С оглед изложеното
и липсата на проведено доказване от страна на ищеца, че в процесния период 09.02.2017
г. – 14.04.2017 г. със сигурност е щял да реализира доход от наемна цена за
процесния имот, като поради неправомерно поведение на ответника това не е
сторено, съдът намира и този иск за неоснователен. Ето защо първоинстанционното
решение и в тази част е правилно и следва да бъде потвърдено.
По депозираната
срещу определението на съда от 13.12.2018 г. частна жалба:
С акта си, с който
съдът се е произнесъл по реда на чл. 248 ГПК и чл. 250 ГПК по постъпила от
ищеца молба, СРС е приел, че искането за изменението на решението в частта за
разноските е недопустимо, доколкото ищецът не представил списък по чл. 80 ГПК.
Искането по реда на чл. 250 ГПК е преценено от съда като неоснователно, тъй
като съдът е приел, че с молбата от 28.09.2018 г., ищецът за първи път е въвел
твърдения, несъдържащи се в исковата молба.
В частта, с която
СРС е намерил молбата по чл. 248 ГПК за недопустима, определението на съда е
неправилно. Списъкът на разноските по чл. 80 ГПК е условие за допустимост на
молбата по чл. 248 ГПК единствено в случаите, в които страната иска изменение
на собствените /сторените от нея/ разноски, но не и когато оплакванията са
свързани с разноските на насрещната страна, какъвто е и настоящият случай. Да
се приеме противното би означавало страна, която не е направила разноски в
производството, съответно не е представила списък, да бъде лишена от легитимация
да иска от съда изменение на решението в частта за разноските, направени и
присъдени на насрещната страна. В настоящия случай ищецът навежда доводи, че
неправилно СРС присъдил разноски на ответника за юрисконсултско възнаграждение,
тъй като не бил представен списък, а и съдът не бил длъжен да присъжда
юрисконсултско възнаграждение.
При посочените
съображения, съдът намира, че първоинстанционният съд е бил надлежно сезиран с
искане по чл. 248 ГПК /съдържащо се във въззивната жалба/, което е било допустимо
и неправилно е оставено без разглеждане. Срещу определението е постъпила в срок
частна жалба от ищеца, с оглед което определението в тази част следва да бъде
отменено и делото върнато на първостепенния съд за произнасяне по същество на
искането по чл. 248 ГПК.
Обжалваният
съдебен акт в частта, с която е оставена без уважение молбата за допълване на
решението по реда на чл. 250 ГПК, е правилен и следва да бъде потвърден. СРС е
бил надлежно сезиран с посочените и в настоящото решение три обективно
кумулативно съединени иска. В този смисъл е изготвеният и приет от първия съд
доклад на делото, съответно произнасяне се съдържа и в съдебното решение, с
което са отхвърлени и трите иска. При внимателен прочит на изложените от ищеца в
тази връзка в частната жалба оплаквания въззивният съд намира, че ищецът е
искал от съда да изложи по-подробни мотиви в решението си защо приема исковете
по чл. 49, вр. чл. 45 ЗЗД за неоснователни. Доколкото обаче съдът се е
произнесъл по всички предявени от ищеца искове, съобразно исковата молба и
уточнителната молба от 30.05.2017 г., оплакването на въззивника за липса на
мотиви, с оглед правилността на първоинстанционното решение в тази част и
изложените от въззивния съд аргументи, не обуславя незаконосъобразност на атакуваните
съдебни актове /решението и определението от 13.12.2018 г./. В тази част
определението на СРС следва да бъде потвърдено.
По разноските:
В резултат от
изводите, до които въззивният съд достигна, решението на първоинстанционния съд
следва частично да бъде отменено и в частта за разноските. Със същото на
основание чл. 78, ал. 3, вр. ал. 8 ГПК в тежест на ищеца са възложени разноски
в размер на 700 лв. – 600 лв. депозит за вещите лица по комплексната
съдебно-техническа и счетоводна експертиза и 100 лв. – възнаграждение за
юрисконсулт. Разноските са правилно определени като размер, но предвид частично
несъвпадане на изводите на въззивната инстанция с тези на СРС по иска с правно
основание чл. 55, ал. 1 ЗЗД отговорността за същите следва да бъдат преразпределена
с въззивното решение. Съдът намира, че разноските за възнаграждения на вещите
лица са направени от ответника във връзка с кондикционната претенция на ищеца,
с оглед което същите следва да се разпределят съобразно изхода от него. Ето
защо на ищеца на основание чл. 78, ал. 1 ЗЗД се следват разноски съобразно
уважената част от исковете за първоинстанционното производство в размер на 45,57
лв. за държавна такса по иска с правно основание чл. 55, ал 1 ЗЗД. На ответника
за тази инстанция на основание чл. 78, ал. 3, вр. ал. 8 ГПК се дължат разноски
по съразмерност възлизащи на 122,84 лв., в която връзка първоинстанционното
решение следва да бъде отменено в тази част над посочената сума до присъдената
такава от 700 лв.
За въззивната
инстанция на въззивника се следват разноски съоразно основателността на
подадената въззивна жалба и частна жалба за заплатените държавни такси до
размера от 32,50 лв. На ответника се дължат разноски за юрисконсултско
възнаграждение съобразно изхода от делото, като съдът определя същото в размер
от 50 лв., а по съразмерност на страната следва да бъде присъдена сумата от
33,33 лв.
Така мотивиран,
Софийски градски съд, IV-Д въззивен
състав
РЕШИ:
ОТМЕНЯ
решение № 413744 от
23.05.2018 г., постановено по гр. д. № 17932 по описа за 2017 г. на СРС, 50
състав, в частта, с която е отхвърлен
предявеният от Р.С. П., ЕГН **********, срещу „Ч.Е.Б.“ АД, ЕИК ******, иск с правна квалификация чл.
59 ЗЗД за сумата до 273,39 лв., представляваща недължимо платена стойност на електрическа енергия за периода от 12.12.2012
г. до 14.04.2017 г., както и в частта за разноските, с която Р.С. П.,
ЕГН **********, е осъден да заплати на „Ч.Е.Б.“ АД, ЕИК ******, сумата над
122,84 лв. до пълния присъден размер от 700 лв. и вместо това постановява
ОСЪЖДА „Ч.Е.Б.“ АД, ЕИК ******, да
заплати на Р.С. П., ЕГН **********,
на основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД сумата от 273,39 лв., представляваща недължимо платена стойност на електрическа енергия за
периода от 12.12.2012 г. до 14.04.2017 г., ведно със законната лихва от
датата на плащането /07.04.2017 г./ до окончателното плащане.
ПОТВЪРЖДАВА решение № 413744 от 23.05.2018 г., постановено по гр.
д. № 17932 по описа за 2017 г. на СРС, 50 състав, в частта, с която е отхвърлен
иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за сумата над 273,39 лв. до
пълния предявен размер от 300 лв., представляваща недължимо платена стойност на
електрическа енергия за периода от 12.12.2012 г. до 14.04.2017 г., с която са
отхвърлени искове с правно основание чл. 49, във вр. чл. 45 от ЗЗД за сумата от
500 лв. - обезщетение за претърпени имуществени вреди вследствие от заплатена
неустойка по договор за наем, както и за сумата от 2000.00 лв., представляваща
обезщетение за вреди, изразяващи се в неполучен доход от наем за процесния
недвижим имот за периода от 09.02.2017 г. до 14.04.2017 г., както и в частта, с
която Р.С. П. е осъден да заплати на „Ч.Е.Б.“ АД, ЕИК ******, разноски в размер
до сумата от 122,84 лв.
ОТМЕНЯ определение №
560991/13.12.2018 г., постановено по гр.д. №17932 по описа на 2017 г. на СРС,
50 състав, в частта, с която е оставено без разглеждане като недопустимо искането на Р.С. П., ЕГН **********, за изменение на
решението в частта за разноските и ВРЪЩА
делото на СРС за произнасяне по същество по искането за изменение на решението
в частта за разноските по реда на чл. 248 ГПК.
ПОТВЪРЖДАВА
определение № 560991/13.12.2018 г., постановено по гр.д. №17932 по описа на
2017 г. на СРС, 50 състав, в частта, с която е оставено без уважение искането
на Р.С. П., ЕГН **********, за допълване на решението по реда на чл. 250 ГПК.
ОСЪЖДА „Ч.Е.Б.“ АД, ЕИК ******,
да заплати на Р.С. П., ЕГН **********, на
основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 45,57 лв., представляваща разноски за
първоинстанционното производство, както и сумата от 32,50 лв., представляваща
разноски за въззивното производство.
ОСЪЖДА
Р.С. П., ЕГН **********, да заплати на „Ч.Е.Б.“
АД, ЕИК ******, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК сумата от 33,33 лв.,
представляваща разноски за въззивното производство.
Решението
е окончателно и не подлежи на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 3 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.