гр. София, ....................
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, ІI "Е" въззивен състав, в публично съдебно
заседание на двадесет и втори февруари през
две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ИВАНКА ИВАНОВА
при участието на
секретаря Елеонора Георгиева, разгледа докладваното от мл. съдия Миразчийска въззивно
гражданско дело № 10672 по описа на съда
за 2018 г. и взе предвид следното
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С Решение от
02.08.2018 г., постановено по гр.д. № 27534/2016 г. по описа на СРС, ГО, 47
състав, е осъден К.Н.Т. на основание чл. 45 ЗЗД да заплати на А.Н.Х., З.Н.Х. и Е.Н.Х.
обезщетение
за неимуществени вреди в размер на всеки по 8 000 лева, изразяващи се в
негативни емоции, настъпили в резултат от разпространение на негативни оценъчни
съждения по отношение баща му-писателят Н.Х., в интервю, дадено в предаването
"Комбина" по "Нова
телевизия" на 07.02.2016г., ведно със законната лихва върху тази сума от
07.02.2016 г., датата на деликта, до окончателното плащане.
Срещу решението е подадена въззивна жалба в
законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК от ответника К.Н.Т.. Във въззивната
жалба се излагат доводи за неправилност и необоснованост на обжалваното
решение. Твърди се, че същото е постановено при нарушение на процесуални
правила. Сочи се, че думите на К.Т. в предаването са заглушени със звуков
сигнал и са въпрос на интерпретация на всеки конкретен зрител, включително и за
вещото лице, изготвило експертизата. Релевират се доводи, че заявеното от
свидетелите се различава от твърденията в исковата молба. Обръща се внимание,
че не са посочени имената на исканите свидетели в исковата молба. Аргументира
се, че СРС неправомерно не е допуснал въпросите, зададени от ответника на
свидетелите, както и разпит на свидетел, поискан от ответната страна. Посочва
се, че СРС немотивирано е оставил без уважение доказателственото искане,
заявено с отговора на исковата молба за допускане на съдебно-лингвистична
ескпертиза. Обосновава се, че думите на К.Т. изразяват неговото субективно
мнение за българската действителност преди 1989 г., за тогавашната литература и
някои големи имена в нея. Възразява се, че същите представляват оценъчно
съждение. Изразява се становище, че изказването е метафорично и
изразявасубективномнение, което не е противоправно. Твърди се, че съдията е
предубеден поради изложена биографична справка за Н.Х. в решението. Оспорва се
свидетелските показания да установяват претърпени неимуществени вреди от
ищците. Възразява се срещу размера на присъденото обезщетение. Твърди се
произнасяне свръхпетитум на първоинстанционни съд относно присъждане на законна
лихва от момента на деликта, като се заявява, че такава се претендира от
завеждане на исковата молба.
В законоустановения срок ответниците по жалбата А.Н.Х., З.Н.Х.
и Е.Н.Х. са депозирали отговор, с който оспорва въззивната жалба.
Софийски градски съд, след като обсъди
събраните по делото доказателства, становищата на страните, съгласно
разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира следното от
фактическа страна:
Предявени са за разглеждане активно субективно
съединени осъдителни искове с правно основание чл. 45 ЗЗД. В исковата молба се твърди, че в телевизионен
репортаж, излъчен на 07.02.2016 г., в предаването "Комбина" по
"Нова телевизия", ответникът К.Т. е направил обидни и клеветнически
изказвания по отношение на покойния писател и баща на ищците Н.Х. – „Българите
са невежи и жалки идиоти. Аз им дадох възможността, българската литература да
бъде нещо различно от Й. Р. и Н.Х., тоест от тия, които са правили свирки на Т.Ж..
Аз им дадох възможността отново да има българска литература“ и „Просто това
бяха едни слуги на един режим, който аз не мога да понасям“. Аргументира се, че
с тези изрази ответникът е причинил на ищците неимуществени вреди, изразяващи
се в душевни болки и терзания, морални обиди и огорчение, притеснение от
нарушавне на доброто им име и доброто име на техния баща в обществото, временни
психически и физиологически разстройства на съзнанието, като подробно се описва
индивидуално всеки ищец какви болки и страдания е изпитал.
В законоустановения срок по чл. 131 ГПК е постъпил отговор на исковата
молба от ответника К.Т., който оспорва изцяло предявените искове по основание и
размер. Твърди,
че употребените думи по своя характер не са еднозначни, а многозначни и са употребени
в пряк специфична езикова форма, наречена „преносен смисъл на преносния
смисъл“. Счита, че е налице метафорично изказване, което дори да е отрицателна
оценка, не е деликт. Обосновава, че не е налице клевета, тъй като употребените
думи не носят информация за точно определени обстоятелства или явление. Посочва
се, че ищците са направили свое субективно тълкуване на изречените думи.
По
делото е приет за безспорен и ненуждаещ се от доказване фактът, че ответникът е
дал интервю в „Нова телевизия“ на 07.02.2016 г. в предаването „Комбина“.
От
приетото като псимено доказателство по делото удостоверение за наследници се
установява, че ищците са деца на Н.Х..
От
приетото по делото заключение на съдебно-техническа експертиза, се установява,
че ответникът в интервю в „Нова телевизия“ на 07.02.2016 г. в предаването
„Комбина“ е употребил следните изрази: „Българите са невежи и жалки идиоти. Аз
им дадох възможността, българската литература да бъде нещо различно от Й. Р. и Н.Х.,
тоест от тия, които са правили свирки на Т.Ж.. Аз им дадох възможността отново
да има българска литература“. На коментар на интервюиращия журналист „Ще Ви
мразят ако посягате на Х. и Р.“, ответникът отговаря „Познавах се е Х. и с Р. донякъде.
Просто това бяха едни слуги на един режим, който аз не мога да понасям“. Вещото
лице дава заключение, че тези думи се чуват, като звуковият сигнал не ги
заглушава и той не винаги може да заглуши изцяло думата, за която е
предназначен.
От събраните по делото гласни доказателствени средства чрез разпит на
свидетеля К.Г.се установява, че познава ищецът А.Х. от четири години, от когато
са съседи. Дава показания, че той го е информирал за съдържанието на
предаването, като му го е свалил на диск и е присъствал при гледането на
предаването от А.. Заявява, че ищецът е изпаднал в състояние на силен гняв,
като е счупил камера и неща в ателието. Дава показания, че А.Х. е бил
афектиран, че по това време са работили заедно в ателието, тъй като е снимал
филм за него, но три дни не са работили, което не е типично за ищеца. Дава показания,
че случаят, за когото свидетелства е от 07.02.2016г., когато се излъчило
предаването и на следващия ден дал диска на ищеца. Има конкретна причина да си
спомня датата, тъй като на тази дата бил поставен паметника на Иван Стацимир
във Видин и на тази дата са приключили снимките по филма.
От
показанията на свидетелката М.К.се установява, че познава Е.Х. от 1980-1981 г.
и имат приятелски отношения. Свидетелката дава показания, че живее в София, а
ищцата в Смолян, но поддържат контакти. Заявява, че е разбрала за интервюто
вечерта, когато Е. го е гледала и й се е обадила, плачейки, по телефона.
Попитала я е дали е гледала интервюто по телевизията. Дава показания, че ищцата
на следващия ден е дошла от Смолян в София да търси телефон на телевизията и да
се среща с разни хора, като свидетелката не е ходила с нея. Посочва, че след
това ищцата си е заминала и й казала, че ще пише протестно писмо до телевизията,
след което й се е обадила да гледа в неделя същото предаване с нея и брат й, в
което са поискали Т. да се извини. Дава показания, че Е.Х. са я смазали, защото
това не било за първи път. Била гневна и обидена, като свидетелката заявява, че
не я е виждала друг път такава. Посочва, че датата на предаването е била 07.02
неделя, което е запомнила, тъй като е търсила запис на предаването в интернет.
От
показанията на свидетеля М.Г.се установява, че с ищеца З.Х. се познават от 42
години, тъй като са служели заедно в казармата, като се виждат доста редовно,
поне два пъти месечно. Дава показания, че са се видели на 11.02.2016 г. да
обсъждат проблеми, тъй като сидетелят е строителен инженер, а ищецът архитект.
Заявява, че му е направило впечатление, че ищецът е напрегнат, тъй като той е
ведър човек, с чувсто за хумор. Попитал го каква е причината и ищецът му казал,
че е свързано с клевети за баща му от К.Т.. Свидетелства, че бил напрегнат и
изнервен, било нарушено чувството му за справедливост и имало промяна в
поведението в сравнение с друг път, когато са се виждали и всеки път, като
стане дума за тази тема усеща, че е изнервен. Посочва, че е познавал лично
бащата на ищеца и не заслужавал тези думи, че не е толкова добър писате, че
произведенията му не стават за нищо. Свидетелят дава показания, че има много
силна механична памет и помни случая, тъй като няма толкова много приятели и
събитието е било важно за приятеля му.
При така установената фактическа обстановка, съдът приема от правна страна следното:
Съгласно
разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността
на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от релевираните въззивни основания в жалбата.
Настоящият
съдебен състав приема, че обжалваното решение е валидно. Същото е недопустимо в
частта, в която ответникът е осъден да заплати законна лихва на ищците от
датата на деликта. Видно от исковата молба ищците претендират законна лихва от
датата на завеждане на исковата молба. Следователно произнасянето на първоинстанционния
съд по иск за законна лихва за периода от деликта до завеждане на делото е
произнасяне свръхпетитум, тъй като същият не е сезиран с такъв иск. В тази част
решението е недопустимо и следва да се обезсили.
Доколкото
съдът следи служебно за допустимостта на първоинстанционното решение, въпреки
че доводи в тази насока са направени едва в съдебно заседание, Софийски градски
съд счита, че за пълнота следва да посочи, че искът е допустим. Надлежни страни
по материалното правоотношение са тези, на които съответно принадлежат правата
и задълженията по правоотношението. Процесуалната легитимация се определя от
твърденията в исковата молба за това кои са страните по спорното материално
правоотношение и може да не съответства на действителното правно положение. За
допустимостта на исковия процес е необходимо наличие на процесуална легитимация.
Предвид изложеното дали ищците са носители на претендираното субективно
материално право, е въпрос, който се разрешава по съществото на спора, а не
касае допустимостта на исковото производство. В този смисъл е практиката на ВКС
по реда на чл. 290 от ГПК - Решение № 61 от 13.06.2014 г. по гр. д. № 3306/2013
г., Г. К., ІV Г. О. на ВКС. В настоящия случай ищците навеждат твърдения в
исковата молба, че те лично са претърпели неимуществени вреди, изразяващи се в
изпитани от тях болка и страдание, в следствие накърняване доброто име на
техния баща в обществото. С оглед на това чрез предявения иск не се предявяват
чужди права и искът е допустим.
Жалбата е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и е процесуално допустима.
СРС е бил сезиран със субективно
съединени осъдителни искове с правно основание чл. 45, ал. 1 ЗЗД.
За да възникне предявеното
притезателно право за заплащане на заместващо обезщетение за причинени
неимуществени вреди на извъндоговорно (деликтно) основание, трябва в
обективната действителност да бъдат осъществени следните материални
предпоставки (юридически факти): деяние (волеви акт на ответника, извършен чрез
действие или бездействие), противоправност (несъответствие между предписаното
от уредените нормативни или общоприети правила поведение и фактическо
осъщественото от дееца), причиняване на неимуществени вреди,
причинно-следствена връзка между противоправното деяние и настъпилия вредоносен
резултат, като това противонормено поведение да е виновно (в гражданското право
вината като субективен елемент на имуществената отговорност се презумира – арг.
чл. 45, ал. 2 ЗЗД).
Ищците претендират неимуществени
вреди от изказаните от ответника думи и изрази, които считат за противоправни –
засягащи доброто име на техния баща Н.Х..
В правната норма, уредена в
чл. 39, ал. 1 КРБ, е регламентирано основното право на гражданите на свободно
мнение и неговото разпространие чрез слово - писмено или устно, като
конституционният законодател е ограничил упражняването на това конституционно
право, като то не може да се използва за накърняване на правата и доброто име
на другиго. А достойнството и честта на личността са основни неотменими и
неограничаеми лични субективни права на всеки един човек – арг. чл. 32, ал. 1,
изр. 2 КРБ, във вр. с чл. 57, ал. 3 КРБ, поради което, когато те се накърняват
при упражняването на правото на изразяване на мнение, това поведение
осъществява признаците на гражданския деликт.
Разпоредбата на чл. 10, т. 1 КЗПЧОС прокламира свободата на
изразяването на мнения, включително разпространяването на информация и идеи без
намеса на държавните власти. Нормата обаче не дава право да се разпространяват
неверни факти, нито да се засяга достойнството на други лица, а осигурява
свободната оценка на фактите и възможността тя да се отстоява. Следователно,
материалноправните предели, до които се простира тази свобода, се определят от
възможността да бъдат засегнати неоправдано честта и достойнството на гражданите.
Те не могат да използват правото за свободно разпространение на информация, за
да нанасят обиди и да клеветят. рестъпленията „обида“ и „клевета“ защитават честта и достойнството на
лицата (също основно право, предвидено в чл. 32, ал. 1 от Конституцията) и
предвиждат забрана за използване на унизителни думи и изрази (чл. 146, ал. 1 НК), или за изнасяне на невярна информация (чл. 147, ал. 1, предл. първо НК във
връзка с чл. 147, ал. 2 НК), които биха могли да накърнят чуждото достойнство,
както и забрана за изнасяне на твърдения, че едно лице е извършило
престъпление, освен ако това не е вярно (чл. 147, ал. 1, предл. второ НК във
връзка с чл. 147, ал. 2 НК). Ако не са налице такива обстоятелства, то липсва и
противоправно поведение при употребата на слово в устна или писмена форма. Когато при упражняването на това право се
накърнява достойнството или честта на другиго, лицето, което е нанесло обида
или е изрекло клеветническо твърдение, отговаря за причинените вреди.
Следователно изводът на
съда дали е налице противоправно поведение при употреба или разпространение на
слово следва да се основава на преценка за
баланса между посочените по-горе две основни права (на защита на доброто име и
на свободното изразяване на мнение). В този смисъл се е произнесъл и Европейският
съд по правата на човека (ЕСПЧ) в константната си практика, обобщена в §§ 83 –
89 от решението си по делото Couderc et Hachette Filipacchi Associés с/у
Франция (жалба 40454/07).
Свободата на словото е основно човешко
право от фундаментално значение за съвременното демократично общество. ЕСПЧ е
извеждал многократно, че свободата на словото е в „основите на демократичното
общество и едно от базовите условия за неговия прогрес и реализацията на всеки
отделен човек“ – делото Lingens v.
Austria, ж. № 9815/82; РКС № 7/1996 г. Защитават се не само идеи, които са
променливи, но и идеи, които „обиждат, шокират и притесняват“. Това са
изискванията за плурализъм, толерантност и широкомислие, без които няма
демократично общество – така делото
Handyside v. The United Kingdom, ж. 5493/72 § 49.
По Европейската конвенция
за правата на човека и съгласно практиката на Съда в Страсбург, ограничението в
свободата на словото е допустимо, ако едновременно съществуват следните три
условия: ако такова ограничение е предвидено в
закона - от гледна точка на обидата и клеветата
българският наказателен кодекс съдържа подобно ограничение в текстовете на чл.
146 и чл. 147 от НК;
ако това ограничение
преследва легитимни цели и ако това ограничение е ,,необходимо в едно
демократично общество”. Съгласно
чл. 10, ал. 2 от Конвенцията за защита правата на човека ограничението на свободата на словото винаги трябва да
преследва поне една от следните легитимни цели – интереса на националната и
обществената сигурност, териториалната цялост, предотвратяването на безредици
или престъпления, защита на здравето, на морала, на репутацията или правата на
другите, предотвратяването на разкриване на секретна информация, гарантирането
на авторитета и безпристрастността на правосъдието, като изброяването е
изчерпателно. Ако свободата на словото засяга репутация и добро име, тя може да
бъде ограничена в определени рамки. Това ограничение се налага, за да се защитят
третите лица, когато се разгласяват неверни и позорящи ги обстоятелства или се
засягат тяхното достойнство и чест. Но тук е необходимо внимателно да се
балансира между това ограничение и свободата на словото като ценност за
демократичното общество.
В случая
ответникът К.Т. чрез описаните в исковата молба изрази дава оценка на творчеството
на Н.Х. (заедно с това на Й. Р.), като го сравнява със своето творчество. Този
извод въззивният съд прави в контекста на цялостното изказване на К.Т., което
се отнася за българската литература и по-автентично творчеството на ответника,
което същият счита за по-значимо от това на Н.Х.. Поради изложеното, съдът
приема, че изказването на К.Т. е оценка за творчеството на Х. и Р. чрез
използване на шокираща метафора, а не твърдение за факт и не следва да се
изследва неговата истинност. В тази връзка следва да се отбележи, че Европейският
съд подчертава, че ,,трябва
внимателно да бъде направена разлика между фактите и мненията, които съдържат
оценка. Съществуването на фактите може да бъде доказано, докато верността на
мненията, съдържащи оценка, не подлежи на доказване” делото Lingens v. Austria, ж. № 9815/82. В практиката на ВКС също е прието, че оценъчните съждения не могат да се проверяват
за тяхната вярност,
тъй като те не възпроизвеждат обстоятелства от обективната действителност. За
вярност могат да бъдат проверявани само фактическите твърдения, но не и
оценката на фактите,
респективно оценъчните съждения. Нещо повече, в трайната практика на ВКС,
установена в постановените по реда на чл. 290 от ГПК Решение № 62/ 06.03.2012 г. по гр.д.№ 1376/ 2011 г., ІV
г.о. и Решение №
204/ 12.06.2015 г.
по гр. д. № 7046/ 2014 г. е прието, че не е противоправно поведението при изказани мнения с
негативна оценка, пряко или косвено засягащи конкретно лице, когато името му се
коментира или се предполага във връзка с обществен
въпрос, свързан с неговия пост, дейност или занятие. В гореописаните решения
касационният съд изрично подчертава, че макар и да са използвани изразни
средства, надхвърлящи добрия тон и манифестиращи крайно негативно отношение към
определена личност във връзка с нейната дейност, доколкото не осъществяват
състав на престъпленията обида и клевета, не съставляват и елемент от
фактическия състав на гражданския деликт. Без съмнение в конкретния случай
дадената оценка е негативна и използваните изразни средства надхвърлят добрия
тон и пряко засягат конкретно лице, но доколкото името на писателя Н.Х. е
упоменато във връзка с оценка на неговата творческа дейност, а не като
твърдение на конкретен факт, не е налице противоправно поведение. В този контекст – оценка на
творчеството на писателя - използването на по-груби изрази не е забранено от
закона. Противоправно е използването им, когато те целят умишлено и
преднамерено да обидят личността, а не когато се използват като негативна
оценка за творчеството на автора. От цялостното изразено менние от ответника се
установява, че той е използвал по-груби изрази с цел да изтъкне своето
творчество пред това на Н.Х..
Нещо повече, доколкото
бащата на ищците Н.Х. е публична личност следва да се проявава по-голяма
търпимост относно оценките за неговото творчество и начинът, по който същите са
формулирани. Статусът ,,публична личност” се свързва със заеманата от лицето
позиция, извършваните дейности, ролята му в публичния живот, влиянието му върху
обществените събития. Това са ,,лицата, заемащи обществени длъжности и/или
използващи публични средства, както и в по-широк смисъл всички, които играят
определена роля в публичния живот, било то в политиката, икономиката,
изкуството, социалната сфера, спорта или всяка друга сфера” /Така Резолюция
1165 от 1998 г. на Съвета на Европа/. Към тези лица е оправдано да има
по-голямо обществено внимание и е допустима спрямо тях далеч по-широка критика – делото Lingens v. Austria, ж. №
9815/8.
Следва да се вземе
предвид и постановеното от Европейския съд по правата на човека решение по
делото Чолаков срещу България (жалба № 20147/06). Макар делото да касае
изказвания за политик в него е прието, че в политическия дебат е допустим груб
език, като това представлява защитена от чл. 10, параграф 1 ЕКПЧ реч. В тези
случаи защита се осъществява отново чрез използване на инструментите на
свободното слово и предвиденото в парламентарния правилник право на отговор при
лично споменаване на народен представител в реч от трибуната на Народното
събрание (чл. 60, ал. 1 ПОДНС, обн., ДВ, бр. 35/02.05.2017 г.). По настоящото
дело бе установено от свидетелските показания на Мария Кокудева, че двама от
ищците са участвали в същото телевизионно предаване по Нова телевизия, и са
поискали ответникът К.Т. да се извини за думите си. Следователно, тяхната
защита като контрапукт на използваните от ответника груби изрази се осъществява
отново чрез свободата на словото.
По изложените
съображения, въззивният съд стига до правния извод за липса на противоправно
поведение на ответника, което е изискуема материална предпоставка за
основателност на предявените искове, поради което същите следва да бъдат
отхвърлени, а обжалваното решение следва да бъде отменено. Поради изложените
по-горе съображения е безпредметно да се обсъждат останалите доводи на страните
във въззивната жалба и отговора.
По разноските:
При този
изход на правния спор, предмет на настоящото съдебно производство, на основание
чл. 78 ГПК, във вр. с чл. 273 ГПК разноски се дължат на въззивника за
въззивното производство в размер на 2030 лв, от които 480 лв. държавна такса и
1550 лв. адвокатско възнаграждение. Първоинстанционното решение следва да бъде
отменено в частта, в която ответникът е осъден да заплати разноски на ищците.
С оглед на
цената на иска въззивното решение подлежи на касационно обжалване по правилата
на 280, ал. 2 ГПК, във вр. с чл. 69, ал. 1, т. 1 ГПК.
Така
мотивиран, Софийският градски съд
РЕШИ:
ОБЕЗСИЛВА Решение от 02.08.2018 г.,
постановено по гр.д. № 27534/2016 г. по описа на СРС, ГО, 47 състав, в частта,
в която К.Н.Т., ЕГН ********** е осъден да заплати на А.Н.Х., ЕГН **********, З.Н.Х.,
ЕГН ********** и Е.Н.Х., ЕГН ********** законната лихва
от 07.02.2016 г. - датата на деликта, до 25.05.2016 г. върху сумата от 24 000
лв., представляващи обезщетение за
неимуществени вреди.
ОТМЕНЯ Решение от 02.08.2018 г.,
постановено по гр.д. № 27534/2016 г. по описа на СРС, ГО, 47 състав, в частта,
в която К.Н.Т., ЕГН ********** е осъден на
основание чл. 45 ЗЗД да заплати на А.Н.Х., ЕГН **********, З.Н.Х., ЕГН **********
и Е.Н.Х., ЕГН ********** обезщетение за неимуществени вреди в
размер на всеки по 8 000 лева, изразяващи се в негативни емоции, настъпили в
резултат от разпространение на негативни оценъчни съждения по отношение баща
му-писателят Н.Х., в интервю, дадено в предаването "Комбина" по "Нова телевизия" на
07.02.2016г., ведно със законната лихва върху тази сума от 26.05.2016 г. - датата
на завеждане на иска до окончателното плащане, както и в частта, в която К.Н.Т.,
ЕГН **********
е
осъден да заплати на всеки от ищците сумата от 920 лв., представляваща разноски
за първоинстанционното производство, КАТО ВМЕСТО
ТОВА ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявените от А.Н.Х., ЕГН ********** З.Н.Х., ЕГН **********
и Е.Н.Х., ЕГН ********** против К.Н.Т., ЕГН
********** осъдителни искове с правно
основание чл. 45 ЗЗД за заплащане на обезщетение в размер на 8 000 лв.
за всеки от ищците за причинени неимуществени вреди, изразяващи се в негативни
емоции, настъпили в резултат от разпространение на негативни оценъчни съждения
по отношение баща му-писателят Н.Х., в интервю, дадено в предаването
"Комбина" по "Нова
телевизия" на 07.02.2016 г.
ОСЪЖДА А.Н.Х., ЕГН ********** З.Н.Х., ЕГН **********
и Е.Н.Х., ЕГН ********** на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, да заплатят на К.Н.Т.,
ЕГН ********** сумата от 2030 лв. (две хиляди и тридесет лева), представляваща
разноски за въззивното производство.
Решението
подлежи на касационно обжалване пред ВКС в едномесечен срок от връчването на
препис на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.