№ 9739
гр. С, 22.05.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 118 СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и трети февруари през две хиляди двадесет и четвърта година в
следния състав:
Председател:ЛИЛИЯ ИВ. МИТЕВА
при участието на секретаря ДИАНА Й. ТОДОРОВА
като разгледа докладваното от ЛИЛИЯ ИВ. МИТЕВА Гражданско дело №
20221110143821 по описа за 2022 година
взе предвид следното:
Производството е по предявен от М. П. С. срещу „С-К“ АД осъдителен иск по чл. 55,
ал. 1, предл. 1 ЗЗД за сумата 50 лв - част от вземане в пълен размер – 1045,22 лв, изменен с
молба с вх. № 297669 от 24.10.2023 г. за сумата от 311,74 лева, пълен размер на вземането за
подлежаща на връщане от ответника като получена без основание сума, заплатена за
погасяване на задължения за неустойка за непредоставяне на обезпечение по Договор за
потребителски кредит от разстояние № 718373 от 30.07.2022 г. ведно със законната лихва
от датата на исковата молба - 11.08.2022 г. до окончателното изплащане на задължението.
В исковата молба се твърди, че на 30.07.2022 г. между страните бил сключен Договор
за потребителски кредит от разстояние № 718373, по силата на който ответното дружество в
качеството си на кредитодател предоставило на ищцата като кредитополучател сумата от
1200 лв., която последната се задължила да върне на 12 погасителни вноски в размер на
123,97 лв. всяка при размер на ГЛП от 36 % и ГПР от 42,58 %. Сочи, че в чл. 17 ал. 1 от
процесния договор е уговорено, че страните се съгласяват договорът за заем да бъде
обезпечен с гарант - отговарящ на условията, посочени в ОУ доход или банкова гаранция в
полза на институцията, отпуснала кредита, а в чл. 27 от договора страните са уговорили, че в
случай на неизпълнение на задължението си по чл. 17 от договора за предоставяне на
обезпечение, заемателят дължи на заемодателя неустойка в размер на 0,9 % от стойността на
усвоения кредит. Посочва, че крайната сума за връщане по договора била в размер от
2532,89 лв., която включвала освен предоставената в заем сума и договорна лихва, така и
неустойка в размер от 1045,22 лв., начислена поради липса на предоставено обезпечение в
посочения в договора срок. Ищцата твърди, че е погасила изцяло дължимата съгласно
договора сума в полза на ответника. Навежда твърдения, че сключеният между страните
договор е нищожен на основание чл. 10, ал. 1 вр. чл. 22 от ЗПК, тъй като не е спазена
предвидената от закона форма – не е написан по ясен и разбираем начин, като всички
елементи на договора да се представят с еднакъв по вид, формат и размер шрифт не по-
малък от 12, в два екземпляра - по един за всяка от страните по договора. Оспорва на
страната да е предоставено копие от процесния договор, както и преддоговорна
1
информация, общи условия и СЕФ. Счита, че сключеният между страните договор е
нищожен на основание чл. 11, ал. 1, т. 10 вр. чл. 22 от ЗПK, доколкото не е налице
съществен елемент от неговото съдържание, а именно годишният процент на разходите
/ГПР/ по кредита – липсвала ясно разписана методика па формиране па ГПР по кредита като
описаните в съдържанието па договора такси и разходи (в това число възнаградителна лихва
и неустойка) водели до различен размер на ГПР от посочения. Поддържа, че е налице
нищожност на сключения договор на основание чл. 26, ал. 2, пр. 1 от 33Д – същият е с
невъзможен предмет, защото изначално е невъзможно в толкова кратък срок да се представи
предвиденото в договора обезпечение, че същият съставлява еднотипен договор за паричен
заем, върху чието съдържание потребителят не може да влияе. Навежда твърдение, че
наличието на обезпечение следва да се вземе предвид към момента на сключване на
договора, че уговорената неустойка накърнява добрите нрави, тъй като излиза извън
присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции и цели единствено
постигането на неоснователно обогатяване, че е налице заобикаляне на закона по смисъла
на чл. 26, ал. 1, пр. 2 от ЗЗД, доколкото съгласно разпоредбата на чл. 33, ал. 1 от ЗПК – при
забава на потребител, кредиторът има право само на лихва върху неплатената в срок сума за
времето на забава. Оспорва клаузата да е индивидуално уговорена, съгласно чл. 146 от ЗЗП,
като твърди, че същата съставлява възнаграждение за кредитора и води до грешното
посочване на размера на ГПР, което следва да се приравни на хипотезата на непосочен ГПР
по смисъла на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, респективно целият договор следва да се обяви за
недействителен на основание чл. 22 от ЗПК. Твърди, че посочването в договора на размер на
ГПР, който не е реално прилаганият в отношенията между страните, представлява
„заблуждаваща търговска практика по смисъла на чл. 68д, ал. 1 и ал. 2, т. 1 от Закона за
защита на потребителите, както и по смисъла па правото на ЕС. Счита, че Договорът за
потребителски кредит е нищожен на основание чл. 11, ал. 1, т. 9 вр. чл. 22 от ЗПК вр. чл. 26,
ал. 1, пр. 2 ЗЗД, тъй като клаузата за възнаградителната лихва /ГЛП/ (в чийто размер се
включва и начислената „неустойка") е нищожна поради противоречие с добрите нрави,
което води до нищожност и на целия договор. Поддържа, че е налице разлика между
посочената в процесния договор за потребителски кредит сума, подлежаща на връщане, и
тази, която ищцата реално е върнала на ответното дружество. В условията на евентуалност
навежда твърдения, че са нищожни отделните клаузите за неустойка на основание чл. 26, ал.
1, пp. 1 от ЗЗД поради нарушение на закона, чл. 26, ал. 1, пр. 2 от ЗЗД поради нарушаване на
добрите прави, респективно на основание чл. 146 от ЗЗП поради неравноправност.
Счита, че недължимо е заплатила исковата сума по нищожния договор, респ.
нищожната клауза и в нейна полза е възникнало вземане за нейното връщане.
С уточнителна молба с вх. № от 19.12.2022 г. изрично посочва, че вземането е за
недължимо платената сума по договора за неустойка.
Моли за уважаване на предявения иск. Претендира присъждане на разноски.
В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК ответникът е подал отговор на исковата молба, с който
оспорва предявените искове като неоснователни. Оспорва процесната клауза за неустойка да
е нищожна на посочените в исковата молба основания. Счита, че същата отговаря на всички
изисквания на действащото законодателство, че е уговорена за неизпълнение на непарично
задължение за предоставяне на обезпечение, изпълнението не е обезпечено с други правни
способи, а нейният вид се определя в зависимост от това, дали заемателят по Договора ще
изпълни в някакъв момент своето задължение, че размерът и се определя като процент от
заетата сума, като същата се начислява, докато не бъде изпълнено задължението, а това
зависи изцяло от волята на заемателя. Оспорва уговорената неустойка да излиза извън
присъщите и обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции, поради което и не
противоречи на добрите нрави към момента на сключване на договора. Счита, че ако
неустойката е прекомерно голяма, нейният размер би следвало да бъде намален и не би
следвало цялата клауза да бъде обявена за недействителна. Навежда твърдения, че не е
2
налице изначална невъзможност да се осигури в уговорения в Договора срок обезпечение,
че ищецът не е бил длъжен да сключва договора веднага, а е разполагал с възможността
първо да открие лице, което да отговаря на определените в Договора изисквания и което е
съгласно да бъде солидарно отговорно с него и след това да премине към подписването му.
Моли за отхвърляне на иска.
Съдът, след като прецени събраните по делото доказателства и обсъди доводите на
страните, приема от фактическа и правна страна следното:
Не се спори между страните, поради което и с доклада по делото за безспорно в
производството е обявено, че страните са сключили Договор за потребителски кредит от
разстояние № 718373/30.07.2022 г., съгласно който на ищцата е била предоставена сума в
размер на 1200 лв. Видно от договора уговорено било заемната сума да бъде върната на
вноски за срок от 12 месеца ведно с лихва при лихвен процент 36%, като общо дължимата
сума от ищцата е в размер 1487,67 лева, следователно уговорената възнаградителна лихва е
в размер на 287,67 лева. С чл. 1, ал. 9 от договора е предвидено предоставяне на
обезпечение – поръчител или банкова гаранция. Съгласно чл. 17 ал. 1 от договора в срок от
3 дни от сключването му следва да се предостави обезпечение -поръчителство от трето лице
или банкова гаранция, като с чл. 27 от договора е предвидено, че при неизпълнение на това
задължение потребителят дължи неустойка в размер на 0,9 % от стойността на усвоената
сума за всеки ден, в който не е предоставено обезпечение, която следва да заплаща с всяка
погасителна вноска.
Установява се от заключението на ССчЕ, че ищцата е изплатила на ответното
дружество сума в размер на 1596,78 лв. за погасяване на задълженията по Договор за
паричен заем №718373, която е отнесена от ответника за погасяване на задължения в размер
на 1200 лева за главница, 85,04 лева за лихва и 311,74 лева за неустойка.
Във връзка с поставения от ищцата въпрос за действителността на договорното
съглашение с ответника, въз основа на което последният претендира да е получил сумите на
годно основание, следва да бъде установено дали е налице валиден договор, обвързващ
страните с всички уговорени в него клаузи като преценката за това се направи, както в
съответствие с общите правила на ЗЗД, така и с нормите на приложимия ЗПК, респ. ЗЗП с
оглед съдържанието на договорното правоотношение и страните по него.
Видно от представения договор изпълнени са изискванията на чл. 10, ал. 1 ЗПК като
договорът е сключен, по ясен и разбираем начин, като всички елементи са с еднакъв по вид,
формат и размер шрифт – не по-малък от 12. Възраженията на ищцата, че не й е
предоставено копие от договора са неоснователни, доколкото не е спорно, че същият е
сключен от разстояние, а не се твърди и не се установява отправяне на искане съгласно чл.
10, ал. 3 ЗПФУР за предоставянето му на хартиен носител.
Не е налице и соченото нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, тъй като е посочен
годишният процент на разходите по кредита – 42,58%, изчислен към момента на сключване
на договора за кредит, като ясни от чл. 28 от Общите условия са взетите предвид
допускания, използвани при изчисляването му. Противно на оспорванията на ищцата
посочена е и общата сума, дължима за връщане на главницата с включена изчислена
възнаградителната лихва.
В тежест на ответника е да установи, че е получил плащанията на сумите, чието
връщане се претендира в производството на годно правно основание. В случая съдът
намира, че ответникът не доказва наличието на валидна уговорка за получаване на сумата от
311,74 лева. Същата, противно на твърденията в отговора на исковата молба, се установява
от ССчЕ, че е отнесена за погасяване на начислена неустойка.
При съблюдаване насоките относно валидността на клаузите за неустойка, подробно
развити в Тълкувателно решение № 1 от 15.06.2010 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2009 г., ОСTK
и след преценка съдържанието и смисъла на оспорената с исковата молба договорна
разпоредба, съдът намира, че уговорената неустойка за неизпълнение на задължение за
3
представяне на обезпечение излиза извън обезпечителната, обезщетителната и санкционната
функции, противоречи на добрите нрави и е нищожна на основание чл.26, ал. 1, предл. 3
ЗЗД. Уговорена е компенсаторна неустойка за неизпълнение на задължение, различно от
главното. Начинът, по който същата е уговорена обаче сочи, че заемателят всякога ще дължи
парична неустойка, ако в краткия тридневен срок, не осигури обезпечение съгласно
посочените изисквания. Дължимост на неустойката ще е налице дори и когато той е
изправна страна по отношение на основното си договорно задължение – да връща на падежа
главницата ведно с възнаградителната лихва. Следователно, дори и да е удовлетворен
интересът на кредитора по договора за заем в срок да получава главницата и
възнаграждението си, той ще има право да получи и допълнително неустойка, която не е
свързана с неизпълнение на същественото задължение по договора за заем. Отделно от това,
в хипотеза, в която заемателят изпълнява задълженията си за връщане на заетата сума,
кредиторът няма интерес от обезпечение на това задължение, тъй като то се изпълнява, но и
в този случай, уговорената неустойка за непредставяне на обезпечение ще се дължи, макар и
кредиторът реално да не търпи вреди от това и да не му е необходимо обезпечение. От друга
страна неизпълнението на главното задължение на кредитополучателя да върне на падежа
предоставената в заем сума и уговорената възнаградителна лихва съгласно императивната
норма на чл. 33, ал. 1 и ал. 2 от Закона за потребителския кредит /ЗПК/, когато се касае за
сключен договор за потребителски кредит, какъвто е процесният, може да бъде
санкционирано само с възникване на задължение за заплащане на лихва върху неплатената в
срок сума за времето на забава, като обезщетението за забава, което потребителят ще дължи,
не може да надвишава законната лихва. Поради това уговарянето на неустойка, при
съобразяване включването на неустойката в размера на погасителната вноска, и в този
случай също е нищожно, но на основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД - поради противоречие с
императивна правна норма. Клаузата е и неравноправна по смисъла на чл. 143, ал. 1 вр. ал.
2 т.5, 19 и т. 20 ЗЗП, тъй като е във вреда на потребителя, защото не отговаря на
изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и
задълженията на търговеца и потребителя.
Изложеното налага извод за нищожност на разпоредбата на чл. 27 вр. чл. 17 от
договора за заем на основание чл. 26 ал. 1, предл. 1 и 3 ЗЗД. Съгласно разпоредбата на чл.
26, ал. 4 ЗЗД нищожността на отделни части не влече нищожност на договора, когато те са
заместени по право от повелителни правила на закона или когато може да се предположи, че
сделката би била сключена и без недействителните й части. В случая обсъжданата част от
договора не може да бъде заместена от императивни правни норми. Тази част обаче съдът не
намира, че е от същественото съдържание на договора с оглед акцесорния характер на
предвиденото вземане, като може обосновано да се предположи, че договорът би бил
сключен без тази клауза. Видно от съдържанието на договора кредиторът е предоставил в
заем сума, която длъжникът се е задължил да върне ведно с възнаградителна лихва,
представляваща възнаграждението на кредитора за предоставянето на сумата за договорения
срок. Следователно кредиторът, като е преценил насрещната си престация, се е съгласил
нейното парично възмездяване да се изразява в уговорения размер на възнаградителната
лихва. Поради това и недействителността на клаузата за неустойка не касае основните права
и задължения на страните, за да се приеме, че без тях договорът не би бил сключен. По тези
съображения съдът намира, че се касае за частична недействителност на договора
единствено по отношение коментираната клауза за неустойка.
Не може да бъде споделено възражението, че е налице грешно и заблуждаващо
посочване на ГПР без включване в изчисленията на неустойката. Обсъждането на това
възражение на практика е и несъответно на установената изначална нищожност изобщо на
клауза за дължимост на подобна неустойка, тъй като вземане на основание нищожната
клауза изобщо не е възникнало, за да бъде коментирано съобразяването му при изчисление
на ГПР. Следва да се посочи обаче, че дори и валидна клаузата не урежда разход по кредита,
4
а последица от неизпълнение на договорно задължение, поради което и не е от
компонентите на ГПР и съответно не е нарушено ограничението по чл. 19, ал. 4 ЗПК, нито
изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК / съответно не е налице основание за прилагане
нормата на чл. 22 ЗПК за недействителност на целия договор/.
По отношение възражениетосрещу договорения размер на възнаградителната лихва
следва да се има предвид, че се касае за възнаграждението което се дължи на кредитора за
предоставянето за ползване за договорения срок на заетата парична сума. Не е налице
подзаконов акт , с който съгласно разпоредбата на чл. 10, ал. 2 ЗЗД да е определен размер,
до който да се уговарят лихви. Законната лихва не е такъв максимален размер и принципно
не съществува пречка страните да уговорят възнаградителна лихва над размера на законната
лихва. Единственото законово ограничение по отношение възнаградителната лихва по
потребителски кредити произтича от нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК, която определя
максимален размер на ГПР до 5 кратния размер на законната лихва и от общото правило, че
договореното между страните не следва да накърнява добрите нрави /арг. от чл. 26, ал. 1,
предл. 3 ЗЗД/. По този начин и възнаградителната лихва, бидейки част от компонентите на
ГПР, следва да е в рамките на този размер, който законодателят е предвидил като размер на
годишното оскъпяване на кредита, съответен на морала и добрите нрави, след като го е
заложил в императивна правна норма.
В случая съдът не счита за основателно възражението, че определеният размер на
възнаградитената лихва противоречи на добрите нрави, както и че договорната клауза е
неравноправна. За този извод съдът отчита както изложените съображения за отчитане
нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК, така и конкретния размер на предоставената сума, краткия
срок, за който тя е отпусната и обстоятелството, че при прилагането на договорения лихвен
процент възнаграждението на кредитора не противоречи на добрите нрави с оглед
необезпечеността на кредита, разходите, които прави заемодателят и риска, който носи, а
също и с размера на добросъвестно очакваната от сделката печалба.
Не може да се сподели възражението и за неравноправност на клаузата за лихва, тъй
като съгласно чл. 145, ал. 2 ЗЗП преценяването на неравноправната клауза в договора не
включва съответствието между възнаграждението, от една страна и услугата, която ще бъде
доставена или извършена в замяна, от друга страна, при условие че тези клаузи на договора
са ясни и разбираеми. В случая ясен е лихвеният процент, както и до какво оскъпяване на
заетата сума води същият с оглед срока на договора, тъй като е заета сума 1200 лева и ясно е
посочено, че се връща сума в размер на 1487,67 лева. Поради това и клаузата за
възнаградителна лихва не е неравноправна и нищожна. По изложените съображения за
яснота на договорното съдържание в тази част не е налице соченото нарушение на чл. 11, ал.
1, т. 9 ЗПК, което да води до недействителност на договора съгласно чл. 22 ЗПК.
Съдът не споделя поддържаната с исковата молба теза за възможност да бъде
релевирана унищожаемост на договора чрез възражение в исковата молба. Действително
съгласно чл. 32, ал. 3 ЗЗД унищожение на договора може да се поиска чрез възражение от
ползващата се от основанието страна, но когато същата е ответник по иск за изпълнение на
унищожаем договор, а не ищец по иск за връщане на даденото по такъв договор. В случай
че ищцата се позовава на основание за унищожаемост на договора, то е можела и е следвало
5
да предяви нарочен конститутивен иск за постигане на тази промяна в отношенията с
кредитора и едва след успешното провеждане доказването на тази претенция и отпадане на
договорното основание за получаване на конкретна сума, да търси връщането . С исковата
молба не е предявен подобен иск. Поради това и съдът намира, че не подлежат на обсъждане
наведените възражения за сключване на договора при крайна нужда. За пълнота следва
обаче да се посочи, че не се установява да са налице конкретни обстоятелства, които да
обосновават извод за сключване на договора при крайна нужда и явно неизгодни условия.
Предвид изложеното основателни са твърденията на ищцата единствено за нищожност
на клаузата, уреждаща неустойка за неизпълнение на задължение за предоставяне на
обезпечение, но не и твърденията за нищожност на клаузата, уреждаща дължимост на
възнаградителна лихва и нищожност на целия договор. Поради това и сумата в общ размер
311,74 лева, платена на ответника за изпълнение нищожната уговорка за неустойка, е дадена
без основание и на основание чл. 55, ал.1, предл. 1 ЗЗД подлежи на връщане. Изложеното
налага уважаване на предявения иск изцяло, т.к. съдът е сезиран единствено с осъдителна
претенция за тази сума.
По отговорността на страните за разноски:
При този изход на спора, ищцата, на основание чл. 78, ал.1 ГПК, има право на
сторените разноски – 50 лева и 350 лева за възнаграждение на вещо лице.
На адвокатското дружество, от чието име адв. М. е оказал безплатна адвокатска защита
възнаграждение, ответникът следва да заплати адв. възнаграждение в размер на 480 лева с
ДДС, определено на основание на чл. 38, ал. 2 вр. ал. 1, т.1 и чл. 36, ал. 2 от ЗА.
Воден от изложеното, съдът
РЕШИ:
ОСЪЖДА на основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД „С-К“ АД с ЕИК **** и адрес на
управление: гр. Ш, пл. „О“ № 13б да заплати на М. П. С. с ЕГН ********** и адрес: гр. С,
ул. Б 23, вх. Б, ет. 4, ап. 10 311,74 лева - подлежаща на връщане от ответника като получена
без основание сума, заплатена за погасяване на задължения за неустойка за непредоставяне
на обезпечение по Договор за потребителски кредит от разстояние № 718373 от 30.07.2022
г. ведно със законната лихва от 11.08.2022 г. върху 50 лева от главницата и от 24.10.2022 г.
за разликата над 50 лева до 311,74 лева до окончателното изплащане на задължението.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 ГПК „С-К“ АД с ЕИК **** и адрес на
управление: гр. Ш, пл. „О“ № 13б да заплати на М. П. С. с ЕГН ********** и адрес: гр. С,
ул. Б 23, вх. Б, ет. 4, ап. 10 сума в размер на 400 лв, представляваща сторени по делото
разноски.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 ГПК „С-К“ АД с ЕИК **** и адрес на
управление: гр. Ш, пл. „О“ № 13б да заплати на ЕАД „Д. М.“– Булстат **** , ф. д. №
24/2021 г. по описа на СГС сумата от 480 лева с ДДС – адвокатско възнаграждение за
оказана в производството безплатна адвокатска помощ и съдействие на М. П. С..
Присъдените в полза на М. П. С. могат да бъдат заплатени по банкова сметка с IBAN:
BG62FINV91501017422698.
Решението подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в двуседмичен срок от
връчването му.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
6